Ник Хорнби
Ега ти животът (28)

Двайсет и две

Бандата на Бари щяла да имат лайф и Бари се кани да залепи плакат в магазина.

— Не. Забрави.

— Благодаря ти за подкрепата, Роб. Страшно я оценявам.

— Мислех, че имаме правило за плакати на некадърни банди.

— Е, да, за хората от улицата, които ни тормозеха за такива неща. За задръстеняците.

— Като например… я да помислим. Ти отказа на „Суейд“. „Дъ Оутърс“. „Сейнт Етиен“. Такива задръстеняци ли имаш предвид?

— Какво искаш да кажеш с това „ти отказа“? Правилото си беше твое.

— Да, така е, но на тебе ти доставяше особено удоволствие да казваш на горките деца да се омитат.

— Е хубаво, сбърках. Хайде бе, Роб. Нуждаем се от редовните ни клиенти, иначе просто никой няма да дойде.

— Добре де, как се казва бандата? Ако името е добро, ще ти дам да окачиш плаката.

Навира пред носа ми един плакат — само името на бандата, изписано с някакъв шантав шрифт.

— „Баритаун“. „Баритаун“? Еби му майката! А бе, няма ли край тази твоя арогантност?

— Не е заради мен. Това е парче на Стийли Дан. От албума „Комитмънтс“.

— А стига бе, Бари. Едното няма нищо общо с другото. Не може да се казваш Бари и да пееш в група, която носи името „Баритаун“. Звучи просто…

— Това им е било името още преди мен да ме има, ако искаш да знаеш. Не беше моя идея.

— Затова ли те взеха, а?

Бари от „Баритаун“ се умълча.

— Нали?

— Да, това беше една от първоначалните причини да ме поканят. Но…

— Страхотно! Просто страшно! Привикаха те в бандата си само заради името ти! Разбира се, че ще ти дам да закачиш плаката, Бари. Искам възможно повече хора да го разберат това. Само не на витрината, става ли? Сложи го при онези рафтове.

— Колко билета да ти отделя?

Хванах се за стомаха и започнах неистово да се смея.

— Ха, ха, ха. Хи, хи, хи. А стига бе, Бари. Ще ме убиеш.

— Дори няма да дойдеш, така ли?

— Разбира се, че няма. Да ти приличам на човек, който ще иска да чуе някаква ужасна експериментална шумотевица, свирена в някаква отвратителна кръчма в скапания Северен Лондон? Къде впрочем е лайфът? — погледнах плаката. — Оная дупка „Хари Лоудър“! Ха!

— И това ми било приятелство. Ясно. Знаеш ли какво ще ти кажа, Роб, ти си едно отровено от горчивина и завист копеле.

Горчив. Кисел. Явно всички бяха на мнение, че не съм особено вкусен.

— Завист ли? Защото не съм от „Баритаун“, а? Край, разкрит съм, а се надявах, че не ми личи чак толкова. Ами ти, Бари, ти как се държа с Дик, когато се появи Ана? Прекрасно, нали? Пък и нея предразположи да се чувства като равностоен член на тумбата от „Шампионат винил“. Да не забравяме обаче, че от все сърце желаех единствено безкрайно щастие на Дик и Ана. Къде се вместваше това в горчивината и завистта ми, питам аз? Или може би съм бил кисел и заради тях?

— Това с Ана беше майтап. Нямам нищо против нея. Просто… И да знаеш, аз нямам никаква вина, че ти осираш нещата навсякъде край себе си.

— А ти сигурно щеше да си първи на опашката, ако аз свирех, нали?

— Не първи, по всяка вероятност, но щях да съм там.

— Дик ще идва ли?

— Разбира се. И Ана. И Мари. И Ти-Боун.

Нима светът е наистина толкова щедър и великодушен? Не съм и предполагал.

Допускам, че би могло да се нарече и горчивина. Аз лично не смятах, че съм изпълнен с горчивина, но определено бях разочарован от себе си. Мислех, че от мен щеше да излезе нещо по-стойностно от това, което бях, и вероятно разочарованието объркваше нещата. Не е само заради работата, нито заради това, че вече съм на трийсет и пет, а самотен… въпреки че и тези неща допринасяха. Беше… ами, не знам.

Гледала ли си някога снимки от времето, когато си била дете? Или снимки на известни хора като малки? Мислех си, че такива снимки могат да те накарат да се чувстваш или щастлив, или тъжен. Имаше една прелестна снимка на Пол Макартни като малък и когато я видях за първи път, ми стана някак си страшно хубаво: гледаш едно миличко засмяно момченце, което и хал хабер си няма за огромния си талант, за очакващите го купища пари, за дългите години на щастлив семеен живот, за стабилния брак и чудесните деца… то просто още не знаеше.

Но имаше и други снимки — на Кенеди; и на всички, застигнати от смъртта в света на рока; и на хора, които сами си преебаха живота; и на хора, които полудяваха; и на хора, които излизаха извън релсите; и на хора, които убиваха — на хора, които по безброй различни начини правеха и себе си, и другите нещастни.

Гледаш и си мислиш: Само не и това! За това оправдания няма. Не прекрачвай границата! Животът е прекрасен и с това, което имаш! Спри!

През последните една-две години моите снимки като малък, които някога криех от гаджетата… ами, заради тях започнах да усещам една лека, тъпа болка, не точно тъга, но един вид тихо, дълбоко съжаление. Имаше една, където съм с каубойска шапка и пистолет, насочен към фотоапарата, явно съм се опитвал да се правя на каубой. Тази снимка вече не смеех и да я погледна. Лора каза, че на нея съм бил много сладък (точно тази дума използва! „Сладък“, обратното на „кисел“!) и я закачи в кухнята, но аз я върнах обратно в чекмеджето. Все ми се иска да се извиня на това малко дете, да му кажа: „Съжалявам, изложих те. Аз бях човекът, който трябваше да се погрижи за теб, но се издъних: в тежките моменти взех грешни решения и ти се превърна в мен.“

Защото онова хлапе щеше да иска да слуша бандата на Бари. Нямаше да се притеснява за гащеризона на Иън или заради химикалката на Пени (всъщност щеше да обожава химикалката на Пени), или заради командировките на Чарли в Щатите. То даже нямаше да може да разбере защо подобни неща ме тормозят толкова много. Ако можеше да надникне тук днес, ако можеше да изскочи от снимката и да дойде да ме види в магазина днес, моето тогавашно Аз щеше да се втурне към вратата и с цялата сила и бързина на малките си крачета щеше да хукне обратно към 1967-а, към доверието и великодушието.