Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
High Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2006)

Издание:

Издателство „Кръгозор“, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

Трийсет и две

Плакати. Бях твърдо „за“. Единствената творческа идея, която съм имал някога, бе за изложба на плакати. Е, да, щеше да отнеме две-три десетилетия, за да насъбера всичките неща, но пък накрая щеше да излезе нещо наистина сполучливо. По витрината на магазина срещу моя висяха важни исторически документи: плакати за боксов двубой с участието на Франк Бруно, за антинацистки митинг, за новия сингъл на Принц, за гостуване на карибски комедиант и сума ти съобщения за концерти… Но всичко това след една-две седмици вече нямаше да го има, щеше да е покрито с плаващите пясъци на времето — или най-малкото с плакат за новия албум на „Ю ТУ“. Това дава на човек усещане за духа на времето, нали? (Ще ти споделя една тайна: всъщност проектът за изложба на плакати вече го бях започнал. През 1988-а направих около три снимки с автоматичния си фотоапарат на някакъв празен магазин на някаква забутана уличка в Холоуей, но след това дадоха магазина под наем, а моят ентусиазъм се изпари. Снимките излязоха добри — или поне горе-долу добри — но кой ли пък щеше да ми даде да правя изложба с три снимки?)

Все едно, от време на време се изпитвах. Зяпах витрината, за да се уверя, че зная всичките банди, които щяха да свирят, но тъжната истина беше, че бях почнал да се отпускам. Преди знаех всички, всяко едно име, колкото и да беше глупаво, колкото и да беше малко клубчето или кръчмицата, където щяха да свирят. Но после, когато преди три-четири години престанах да чета музикалната преса от първата до последната дума, започнах да забелязвам, че някои от имената на тези, които свиреха в по-малките клубове и кръчми, ми бяха неизвестни. А миналата година не знаех и една-две от бандите, които щяха да свирят във „Форум“.

„Форум“! Място, което побира хиляда и петстотин души! Хиляда и петстотин души, които щяха да ходят да слушат банда, за която аз дори не бях и чувал! Когато това се случи за първи път, цяла вечер не можах да се отърва от депресията, отчасти може би защото споделих своето невежество с Дик и Бари. (Бари едва не се пръсна от подигравки, а Дик зяпна в чашата си и го беше толкова срам заради мен, че не смееше да ми срещне погледа.)

Пак все едно. Правих си проверката (Принц го имаше, така че не бях оставен с нула точки — някой ден щях да остана с нула точки и тогава щях да се обеся.) и забелязах познато изглеждащ плакат. „Поради силния обществен интерес — пишеше на него, — клуб «Гручо» се завръща!“ А под това имаше написано: „От 20-и юли, лайф всеки петък, «Дог енд фийзънт»“ Дълго време останах да го зяпам с отворена уста. Беше същата големина и цвят като нашия и дори имаха нахалството да изплагиатстват оформлението и логото — очилата и мустаците на Гручо Маркс в „о“ на „Гручо“ и пурата, която излизаше от дупето (това надали беше техническият термин, но така му викахме) на „б“ в края на „клуб“.

На старите ни плакати имаше долна черта, под която беше изредено каква музика пусках. Поставях името на великолепния, божествено талантлив диджей, с обречената на провал надежда да последва култ към него. Не можеше да се види долната част на този плакат, защото някаква банда беше залепила върху нея няколко малки съобщения. Отлепих ги и… там си беше: „Стакс Атлантик Ритъм енд блус Ска Мерсибийт, от време на време по някой сингъл на Мадона — денсмузика за стари хора — диджей Роб Флеминг“. Беше хубаво да открия, че след толкова години все още го правя. К’во става тук, бе? Всъщност имаше само три възможности: а) този плакат си виси още от 1986-а и едва сега е открит от плакатни археолози; б) решил бях да задвижа наново дейността на клуба, приготвил бях плакатите, залепил съм ги, а след това съм получил доста остра форма на амнезия; в) някой друг бе решил да съживява клуба заради мен. Сметнах обяснение „в“ за най-приемливо и се върнах вкъщи да чакам Лора.

 

— Това е закъснял подарък за рождения ти ден. Идеята ми хрумна, докато живях с Рей, и толкова си я харесах, че направо ме хвана яд, че вече не сме заедно. Може би затова се върнах. Доволен ли си? — каза тя. Беше ходила с един-двама човека да пият по едно след работа и беше малко мотана.

Не бях мислел преди по въпроса, но бях доволен. Притеснен и уплашен — всичките онези тави, които трябваше да се изкопаят, всичката апаратура, до която трябваше да се докопам, — но и доволен. Даже възхитен.

— Нямаше право — казвам. — Представи си…

— Какво?

— Представи си, че имах някаква неотложна работа?

— Каква работа си имал изобщо някога, която да е била неотложна?

— Не е това въпросът. — Не знаех защо трябваше да съм такъв, целият сериозен и намусен и „това не е твоя работа“. Вместо да съм просълзен от любов и благодарност.

Тя въздъхна, отпусна се обратно върху дивана и си свали обувките.

— Ами, твой проблем. Защото ще го правиш.

— Може би.

Някой ден, след време, когато се случи нещо такова, просто щях да кажа: „Благодаря ти! Супер! Колко мило! Очаквам го с нетърпение!“

Някой ден. Но не още.

 

— Разбра ли, че ще свирим по средата? — пита Бари.

— Да бе, да. Не и днес обаче.

— Лора каза, че може. Ако помогна с плакатите и такива работи.

— Господи. И ти се нави?

— Че как!

— Ще ти дам десет процента от продажбите на билети, ако не свирите.

— Това и без това го имаме.

— Тя к’во, по дяволите, се опитва да направи? Добре тогава, двайсет процента.

— Не. Имаме нужда от това изпълнение.

— Сто и десет процента. Това е последното ми предложение.

Изсмя се.

— Не се майтапя. Ако дойдат сто човека, които да плащат по петарка, то готов съм да ти дам петстотин и петдесет лири. Ето колко не искам да ви слушам как свирите.

— Не сме толкова зле, колкото си мислиш, Роб.

— Не бихте и могли да бъдете. Виж, Бари. Там ще има хора от работата на Лора, хора, които са собственици на кучета и на бебета и на албуми на Тина Търнър. Как ще се справиш с тях?

— По-точно как ще се справят те с нас? Между другото, вече не се казваме „Баритаун“. На другите им писна от цялата Бари/„Баритаун“ работа. Сега се казваме „СДМ“. „Соник дет мънки“.

— „Соник дет мънки“.

— Какво ще кажеш? На Дик му хареса.

— Бари, над трийсетгодишен си. Дължиш го на себе си, и на приятелите си, и на майка си и баща си да не пееш в група, която се казва „Звучни умрели маймуни“.

— Дължа на себе си възможността да премина всякакви граници, Роб, а за тази група наистина няма граници.

— Вярно, ще преминеш всякакви граници, ако дори и се приближиш до мен в петък вечерта.

— Това и искаме. Реакция. И ако буржоазните приятелчета на Лора не могат да го понесат, тогава да го духат. Да вдигат шум, ще се справим с тях. Ще сме готови. — И ми отправя нещо, което му се искаше да изглежда като демонична, дрогирана усмивка.

Някои хора биха се насладили на всичко това. Биха направили от това анекдот, биха започнали да го анализират и формулират в главите си, още докато кръчмата се тресеше като от експлозия и докато плачещи адвокати с кървящи уши се насочваха към изходите. Аз не бях от тези хора. Просто събирах всичко това в твърда топка притеснение и я напъхвах в червата си, някъде дълбоко между пъпа и задника, за да не се загуби случайно. Дори Лора не изглеждаше притеснена.

— Само за първата вечер е. И им казах, че не могат да я карат повече от половин час. И да, може би ще загубиш някои от приятелите ми, но те и без друго нямаше да могат всяка седмица да намират бавачки за бебетата си.

— Имам да плащам депозит, както и наем за помещението.

— Вече съм се погрижила за тях.

И това кратко изречение бе достатъчно, за да се случи нещо с мен. Внезапно се почувствах наистина благодарен. Не бяха парите, а начинът, по който се беше досетила за всичко: една сутрин се бях събудил и я видях да ровичка из сингълите ми и да вади неща, които си спомняше, че обичам да пускам и да ги слага в малките контейнери за тави, каквито използвах навремето, а преди години бях прибрал в един шкаф. Знаеше, че имам нужда от ритник в задника. Знаеше също така и колко бях щастлив, когато го правех това преди. И от която и страна да извъртах въпроса, все стигах до извода, че го беше направила, защото ме обича.

Поддадох се на порива си и направих нещо, което от край време ме тормозеше — прегърнах я и казах:

— Съжалявам, че се държах като изрод. Наистина оценявам това, което си направила за мен, и знам, че си го направила с най-добри намерения и наистина те обичам, въпреки че се държа все едно изобщо не съжалявам и не те обичам.

— Няма проблем. Само дето непрекъснато изглеждаш толкова мрачен и ядосан.

— Знам. И аз не мога да си го обясня.

Но ако трябваше да помисля по въпроса, то вероятно бих казал, че беше, защото бях заклещен. В някои отношения, щеше да е по-добре, ако не бях толкова обвързан с нея. Щеше да е по-добре, ако онези сладки възможности, онова замечтано, трепетно очакване, което има човек на петнайсет или двайсет, или дори двайсет и пет и когато знае, че най-съвършеният човек в света може всеки момент да влезе в магазина ти или офиса, или по време на купон… щеше да е по-добре, ако всичко това все още го имаше, скрито някъде в задния джоб или долната етажерка. Но мислех, че това вече го нямаше, а това беше достатъчно, за да ядоса, който и да е. Лора вече беше това, което представлявах аз, и нямаше смисъл да се преструвам, че не беше така.