Ник Хорнби
Ега ти животът (29)

Двайсет и три

Най-сетне, близо месец след като ме напусна, Лора дойде да си изнесе окончателно нещата. Нямаше спор кое на кого принадлежи. Хубавите плочи бяха мои, хубавите мебели, повечето от готварските принадлежности и книгите с твърди корици бяха нейни. Единственото нещо, което направих, беше да й отделя една камара плочи и няколко компактдиска, които й бях подарил — неща, които исках да задържа, но мислех, че тя пък би искала да вземе, и които по незнаен начин се бяха озовали в моята колекция. Бях много прецизен, докато ги отделях: тя сигурно не се сещаше и за половината от тези албуми, но извадих всичките до един.

Страхувах се да не доведе и Иън, но не го направи. Дори явно беше разстроена от това, че се беше обаждал.

— Тури му пепел.

— Нямал е право да го прави и аз му го казах.

— Още ли сте заедно?

Погледна ме, за да види дали не се шегувам, а после отправя крива гримаса в смисъл „Не е твоя работа“, която, като се замисли човек, не е особено привлекателна.

— Всичко наред ли е?

— Честно казано, не ми се говори за това.

— Толкова зле, а?

— Знаеш какво имам предвид.

Беше взела назаем волвото „Естейт“ на баща си и го натъпкахме до дупка. А след като свършихме с товаренето, остана да изпием по чаша чай.

— Голяма кочина, нали?

Виждах как оглежда унило апартамента, прашните, по-светли петна по местата, където допреди малко бяха мебелите й, и реших, че е по-добре да не предизвиквам разправии.

— Моля те, Роб, ремонтирай го. Няма да ти струва чак толкова скъпо, а ще се почувстваш по-добре.

— Хващам се на бас, че сега вече се чудиш защо изобщо си живяла тук, нали?

— Знам защо. Живях тук, защото исках да съм с теб.

— Не, имах предвид… вече колко изкарваш на година? Четирийсет и пет хиляди? Петдесет? А живееше в смотана дупка в „Крауч енд“.

— Знаеш, че изобщо не ми пукаше. Пък и на Рей апартаментът не е кой знае колко по-хубав.

— Извинявай, но ще можем ли да изясним едно нещо? Как се казва: Иън или Рей? Ти как му викаш?

— Рей. Мразя това Иън.

— Ясно. Просто исках да знам. И как изглежда апартаментът на Иън? — Беше детинско, но ми достави удоволствие. Лора прави гримаса на стоицизъм. Това определено го бях виждал и преди.

— По-малък. По-малък от този. Но по-подреден и не толкова претъпкан.

— Т’ва е защото има всичко на всичко десет плочи. Купува само компактдискове.

— И това го прави лош човек, така ли?

— Според мен — да. Бари, Дик и аз решихме, че не може човек да е сериозен и да има…

— По-малко от петстотин албума. Да, знам. Много, много пъти си ми го казвал. Не съм съгласна. Мисля, че човек може да е сериозен и пак да няма дори нито една плоча.

— Като Кейт Ейди.

Поглежда ме, прави позната гримаса със смръщени вежди и отворена уста — неин си начин да ми каже, че съм се побъркал.

— Абсолютно сигурен ли си, че Кейт Ейди няма никакви плочи?

— Е, не чак никакви. Сигурно има няколко. Павароти и тям подобни. Може би нещо на Трейси Чаплин и хитовете на Боб Дилън, а вероятно и два-три албума на „Битълс“.

Започва да се смее. В интерес на истината, говорех съвсем сериозно, но щом пък мисли, че се майтапя и щом се смее, то съм готов да се държа по този начин до края на дните си.

— И се хващам на бас, че е от тия хора, които ахкат и охкат на края на „Браун Шугър“.

— За теб май няма по-страшно престъпление, нали?

— Може би с изключение на това да си тананикаш с пълно гърло мелодията на „Хай, хоу, силвър лайнинг“.

— Обичах да го правя.

— Не си!

Това май вече не беше шега и аз впервам ужасен и втрещен поглед в нея. Тя избухва в смях.

— Хвана се! Хвана се! Сигурно си мислиш, че съм способна на всичко. — Изведнъж се усети, че искрено се забавлява и рязко спира да се смее. Подхвърлям й сламка:

— Сега е моментът да кажеш, че от векове не си се смяла така, а после да признаеш каква голяма грешка си направила.

Отправя ми гримаса в смисъл „Е, и?“ и отбелязва:

— Караш ме да се смея много повече от Рей, ако това имаш предвид.

Правя престорено самодоволна физиономия, но се чувствам съвсем непресторено самодоволен.

— Но това не променя нещата, Роб. Наистина. Можем да си се смеем до умирачка, така че да трябва да ме откарат с линейка, но това не значи, че ще разтоваря колата и ще върна нещата си в апартамента. Аз и преди знаех, че умееш да ме разсмиваш. Това, което не знам, е съвсем друго.

— Защо просто не си признаеш, че Иън е скапан задник и да се приключи цялата тази дивотия? После ще ти е много по-леко и ведро.

— Да не си говорил с Лиз?

— Защо? И тя ли го мисли за скапан задник? Ами, много интересно, в такъв случай.

— Не разваляй всичко, Роб. Днес се разбираме чудесно. Нека оставим нещата така.

Извадих купчината албуми и компактдискове, които й бях отделил. Сред тях бяха „Дъ Найтфлай“ на Доналд Фаген, (защото никога не го беше слушала), както и някои блускомпилации (които реших, че ще е добре да има), и един-два денс-джаз албума (които й бях подарил, когато започна курс по денс-джаз, въпреки че то се оказа друга, доста по-тъпа форма на денсджаз), а също и един-два кънтриалбума (от периода, когато отчаяно се опитвах да променя мнението й за кънтримузиката), и още…

Не искаше нито един от тях.

— Но те са си твои — настоявах.

— Не, всъщност не са, нали? Знам, че ги купи за мен, и това беше много сладко от твоя страна, но то беше в периода, когато се опитваше да ме превърнеш в себе си. Не мога да ги взема. Знам, че само ще стоят там, ще ми се навират в очите и това ще ме кара да се чувствам неудобно и… не си пасват с останалите ми неща, нали разбираш? Албумът на Стинг, който ми купи… да, той е мой. Обожавам Стинг, а ти не можеш да го понасяш. Но останалите … — Взе блускомпилацията. — Кой, по дяволите, е Литъл Уолтър? Ами Джуниър Уелс? Не ги познавам тези хора. Не…

— Добре, добре, разбрах какво имаш предвид.

— Съжалявам, но пък в цялата тази работа има все пак някаква поука, и ми се ще да я откриеш и разбереш.

— Разбрах я. Харесваш Стинг, но не харесваш Джуниър Уелс, защото никога не си чувала за него.

— Нарочно се правиш на малоумник.

— Всъщност да, точно така е.

Стана да си ходи.

— Ами, помисли по въпроса.

По-късно наистина помислих — и какво? Какъв му беше смисълът да мисля по този неин въпрос? Ако изобщо някога пак имам връзка с жена, независимо коя е и с какво се занимава, щях да й накупя албуми, които би трябвало да й харесват, но за които не е и чувала. Гаджетата са затова, а аз се бях заклел вече да бъда свястно гадже. И да се надяваме, че няма да вземам от нея пари назаем, и че няма да й изневерявам, а следователно и че няма да й се налага да прави аборт или да бяга със съседите, а така нямаше да има и нищо, за което да мисля и да си вадя поуки. Лора изобщо не се изнесе при Иън само защото й бях накупил дискове с неща, по които не си пада, а да се преструва човек, че това е причината, си е чиста проба… чиста проба… психарска чекия. И ако тя наистина си мисли, че това е причината, значи е човек, готов да се откаже от приказните дъждовни гори в Бразилия заради наръч сухи клонки. Ако ли пък не е редно да купувам албуми на специални цени за евентуалните си бъдещи нови гаджета, то май ще е най-добре изобщо да се откажа от гаджетата, защото не съм сигурен че умея да правя каквото и да било друго.