Ник Хорнби
Ега ти животът (14)

Осем

— Къде, по дяволите, изчезна? — питам Бари, когато се появява на работа в събота сутринта. Не го бях виждал от лайфа на Мари в „Уайт Лайън“ — ни по телефон се обади, ни се извини, нищо.

— Къде, по дяволите, съм изчезнал ли? Аз ли къде, по дяволите, съм изчезнал? Ама си голям задник! — казва ми Бари вместо обяснение. — Извинявай, Роб, ясно ми е, че точно сега при теб нещата не са цветя и рози, в смисъл че имаш проблеми и тъй нататък, но пък нали разбираш… Оная нощ те търсихме с часове бе, човек!.

— Часове ли? Повече от един час, така ли? Най-малкото два? Аз си тръгнах в десет и половина, а вие сте се отказали от търсенето в дванайсет и половина, правилно съм разбрал, нали? И сигурно сте се прибрали пеша от единия до другия край на Лондон, а?

— Я, заднико, не ми се прави на много отворен!

Надявам се, че един ден, може би не в рамките на следващите няколко седмици, но определено някъде в обозримо бъдеще, все някой ще е в състояние да се обърне към мен, без да използва някъде в изречението си думата „задник“.

— Добре де, извинявай. Но се хващам на бас, че сте ме търсили не повече от десетина минути, след което сте отишли да пиете с Мари и с как се казваше там оня пич. Ти-Боун.

Ама че гадост е това име — Ти-Боун. Зъбите ми чак изтръпват, като го произнасям — все едно да трябва да си поръчваш „огромен, плътен Бъфало Билбъргър“, когато всъщност искаш един най-обикновен хамбургер или пък „от онова печиво, дето е точно както мама го правеше навремето“, вместо да си кажеш чисто и просто „парче щрудел“.

— Не това е въпросът.

— Добре ли си изкарахте?

— Супер. Ти-Боун е свирил в два албума на Гай Кларк и в един албум на Джими Дейл Гилмор.

— Страхотно.

— Абе, я го духай.

Радвам се, че е събота, защото сме относително по-заети и с Бари няма какво да се дърлим много-много. Докато с Дик се въртим из склада — той запарва чай, а аз търся някакъв стар сингъл на Шърли Браун. И от Дик също научавам, че Ти-Боун е свирил в два албума на Гай Кларк и в един албум на Джими Дейл Гилмор.

— И знаеш к’во? Много свестен пич се оказа — добавя Дик с израз на безкрайна изненада, че човек, достигнал такива неземни висини, е способен да размени и няколко учтиви приказки в кръчмата.

С това словесният обмен между персонала приключва. Днес има твърде много клиенти, с които трябва да говорим.

Въпреки че доста хора влизат в магазина, едва малък процент от тях наистина купуват по нещо. Най-добрите ни клиенти са онези, които в събота просто задължително трябва да си купят някаква плоча, дори да не търсят нищо конкретно. Защото ако не го направят, ще се върнат вкъщи с празни ръце и с огромно и тревожно чувство на неудобство. Винаги може да се разпознае виниленият маниак по това, че след време му писва от рафта, из който рови, и тогава се насочва към противоположния край на магазина, измъква някаква обложка от глъбините на рафта и отива до касата. Така е, защото междувременно е прехвърлял наум възможните покупки („Ако до пет минути не намеря нещо по-добро, ща не ща ще трябва да взема онзи сборен блусалбум, който видях преди половин час“). А после се тровка колко време е изгубил да търси нещото, което всъщност изобщо не иска. Много добре познавам това усещане (винилените маниаци са ми сродни души и аз ги разбирам по-добре, отколкото когото и да било друг на този свят): едно такова боцкащо-лепкаво-тревожно, а на излизане от магазина усещаш главата си замаяна, като пиян си. Ускоряваш крачка, опитваш се да си възвърнеш някак онази част от деня, която си прахосал, и много често имаш силното желание да прочетеш страницата с международните новини във вестника или да гледаш някой филм на Питър Грийнъуей, да хапнеш нещо твърдо и месесто, което да се слегне върху подобната на захарен памук безсмисленост, блокирала мозъчната ти дейност.

Другият тип мои любими сродни души клиенти са хората, обзети от манията да открият някаква натрапчиво въртяща се в главата им мелодия, която ги притеснява, пречи им да мислят; мелодия, която чуват в дишането си, докато тичат да хванат рейса или в ритъма на чистачките на колата им, когато се прибират вкъщи след работа. Понякога обяснението за нея е нещо съвсем очевидно и разбираемо: чули са я по радиото или в някой клуб. Но друг път се появява в ума им изневиделица, като по магия. Понякога зазвучава, разбудена от изгрева на слънцето, или защото са срещнали приятен човек и внезапно почват да си тананикат мелодия, която не са чували от петнайсет-двайсет години. Веднъж в магазина влезе един, който твърдеше, че бил сънувал някаква плоча, цяла-целеничка, мелодия, заглавие, изпълнител. А когато най-сетне му намерих албума по неговото описание (беше едно старо регепарче — „Хепи гоу лъки гърл“ на „Парагонс“), се оказа, че почти няма разлика с онова, което е видял и чул насън, и изпълненият му с благодарност поглед ме караше да се чувствам не като собственик на магазин, а като акушерка или художник, или като вълшебник, за когото преминаването в отвъдното е рутинна практика.

В съботите човек разбира колко точно струват Дик и Бари. Дик е търпелив, ентусиазиран и внимателен, като детска учителка: успява да продаде на хората албуми, за които те не са и подозирали, че искат, защото някак интуитивно чувства какво им с необходимо. Говори им, после пуска на уредбата някакво парче и ето че те почват замечтано да вадят петачките, сякаш именно то е било единствената им цел да влязат в магазина. През това време Бари с булдозерски прийоми вкарва хората в правия път. Прави ги на нищо, защото нямат първия албум на „Джизъс и Мери Чейн“, след което те си го купуват; после им се присмива, защото нямат „Блонд он блонд“ и те си го купуват; после буквално изпада в несвяст, когато му кажат, че никога не са и чували за Ан Пебълс, и те си купуват и нещо нейно. Повечето съботи, някъде около четири следобед, правя за всички ни по чаша чай и за известно време се чувствам искрено и дълбоко щастлив — може би защото това е работата ми все пак и нещата вървят добре или защото се гордея с нас, с начина, по който използваме така умело талантите си, колкото малки и чудати да са те.

Когато дойде време да затварям магазина и се каним да отидем да пием по едно, какъвто ни е съботният ритуал, и тримата сме безкрайно щастливи. Заредили сме се с доброжелателност, чиито извор отново ще пресъхне напълно докъм следващия петък следобед. Всъщност толкова сме щастливи, че докато изхвърляме последните клиенти от магазина и се приготвяме да си ходим, правим класация на любимите си пет песни на Елвис Костело (аз залагам на „Алисън“, „Литъл тригьрс“, „Мен аут ъф тайм“, „Кинг Хорс“ и една версия в стил мърси-бийт на „Евридей ай райт дъ буук“, която имам някъде на пиратски запис, като подчертавам как великолепно се съчетават редкостта на последната с известността на първата, но изявлението ми бива посрещнато с гримаса на презрение от страна на Бари). След всичките тъги, сръдни и караниците на отминалата седмица, е страхотно гот отново да мислим за подобни неща.

Но когато излизаме от магазина, виждам Лора да ме чака, облегната на стената, която ни дели от съседния магазин за обувки, и се сещам, че точно в сегашния период от живота ми не би трябвало да се чувствам добре.