Ник Хорнби
Ега ти животът (24)

Осемнайсет

От вътрешната страна на вратата на магазина има залепена с тиксо пожълтяла и избеляла с годините обява. Тя гласеше следното:

Търсят се готини млади забивачи (бас, ударни, китара) за нова банда. Да обичат „Рем“, „Праймъл Скрийм“, „Фенклуб“ и т.н.

За контакти: Бари в магазина.

Първоначално обявата завършваше с войнствения послепис „Никакви несериозници!“, но след разочарованията на първите една-две години подбор на съратници, Бари реши, че може и несериозници, обаче и от тази промяна нямаше забележим резултат. Може би готините забивачи просто нямаха смелостта да дойдат от вратата до касата. Преди време, едно момче барабанист се поинтересува и макар че така сформираният несретен дует на вокал (Бари) и барабани (момчето) направи няколко репетиции (от които, за съжаление, не оцеляха никакви записи), Бари постепенно и вероятно напълно разумно реши, че се нуждае не от барабани, а от нещо с по-плътен звук.

Обаче от тогава насам — нищо… До днес. Дик първи го видя, сбута ме с лакът и двамата възхитено зазяпахме как този тип зяпа обявата, но когато той отклони поглед към нас, като явно се опитваше да отгатне кой е Бари, припряно се направихме на много заети. Нито беше готин, нито беше млад — напомняше повече на някой улегнал и добре утъпкан хит на „Стейтъс куо“, отколкото парче на „Смаш“, което има всички шансове да стане хит. Имаше дълга, рядка, черна коса, вързана на опашка и бирено коремче, което беше изтикало надолу колана панталоните му, за да си осигури повече жизнено пространство. Постепенно пичът набра кураж, дойде до касата и като махна към лепнатата на вратата зад гърба му обява, попита:

— Тоя пич Бари да е наоколо?

— Сега ще го извикам.

Отидох до склада, където Бари се беше изпружил на един стол да си почива.

— Ей, Бари. Търси те някакъв във връзка с обявата.

— Коя обява?

— За бандата.

Бари ми хвърли изпитателен поглед.

— Бе я се разкарай.

— Сериозно ти казвам. Иска да говори с теб.

Стана и влезе в магазина.

— К’во искаш?

— Твоя ли е обявата?

— Ъхъ.

— На какво свириш?

— На нищо.

Маниакалното желание на Бари да свири в залата на Медисън скуер гардънс не го вдъхновяваше достатъчно, за да направи нещо толкова примитивно земно, като това да се научи да свири на някакъв инструмент.

— Но можеш да пееш, нали?

— Ъхъ.

— Търсим вокалист.

— По каква музика си падате?

— Ами, знаеш, бандите от обявата и тям подобни. Но искаме да експериментираме малко повече. Искаме да останем в сферата на попмузиката, но малко да разширим сетивния си диапазон.

Бог да ни е на помощ.

— Звучи супер.

— Още нямаме лайфове или нещо такова. Току-що се събрахме. Така, за майтап. Пък ще видим как ще потръгнат нещата. Какво ще кажеш, а?

— Става.

Хитът на „Стейтъс куо“ надраска адреса си, ръкува се с Бари и се омете. Дик и аз му зяпахме гърба, в очакване да се самовзриви или да се изпари във въздуха, или да му поникнат криле. А Бари просто мушна адреса в джоба на дънките си и затърси някоя тава да пусне, сякаш това, което току-що му се беше случило — мистериозен непознат да влезе в магазина и да му изпълни най-съкровеното желание — не бе едно от онези малки чудеса, които повечето от нас напразно чакат цял живот.

— К’во ме зяпате, бе? К’во ви стана на вас двамата? Някаква си смотана гаражна банда. К’во толкова.

 

Джеки живееше в Пинър, недалеч от мястото, където прекарахме детството си. Живееше с приятеля ми Фил, разбира се. Когато й се обадих, веднага се сети кой съм, вероятно защото бях единственият в целия й живот Друг Мъж. Първоначално звучеше предпазливо, недоверчиво, сякаш й предлагах отново да преминем през цялата някогашна идиотщина. Казах й, че майка ми и баща ми са добре, че имам собствен магазин, че не съм женен и нямам деца, което превърна подозрителността й в съжаление и може би съвсем малко вина. (Направо можех да чуя как си мисли „Аз ли съм виновна за това? Да не би любовният му живот да се е смразил в 1975-а, когато двамата с Фил се събрахме отново?“) Каза ми, че имали две деца и малка къща, че и двамата работели, че не е успяла да завърши в колеж, точно както винаги се притесняваше, че ще стане. За да се наруши тягостната пауза, последвала краткото й резюме, Джеки ме покани на вечеря у тях след кратка пауза, последвала тази й покана, аз приех.

Джеки имаше сиви кичури в косата, но иначе продължаваше да изглежда хубавичка и дружелюбна, и разумна, и всички останали неща, които си беше и преди. Целунах я и подадох на Фил ръка. Фил — вече застаряващ мъж с типични мустаци и типична ризка, с оплешивяло теме и разхлабена вратовръзка — положи доста усилия да направи известна пауза, преди да поеме протегнатата ми ръка — явно искаше да осъзная, че това бе символичен жест, с който ми дава опрощение на злините от миналото. Господи, а пък аз си въобразявах, че слоновете имат слонска памет, а не редовите служители на телефонната компания „Бритиш телеком“. Но от друга страна, нали бях дошъл, за да се ровичкам в неща, които повечето нормални хора щяха да са забравили от години.

Джеки и Фил се оказаха възможно най-отегчителните индивиди в цяла югоизточна Англия, вероятно защото бяха женени от прекалено дълго време и по тази причина нямаше за какво друго да говорят, освен за това колко дълго време били женени. Накрая ми се наложи да падна толкова ниско, че шеговито да ги попитам за тайната на успеха им. Просто се опитвах да спестя време, защото мислех, че те и без това щяха да ми кажат.

— Ако си намерил правилния човек, значи си намерил правилния човек, без значение на колко си години. (Фил)

— Трябва да се полага старание в емоционалните връзки. Не може просто да се изнасяш всеки път, когато нещата се объркат. (Джеки)

— Точно така. Най-лесното нещо е да зарежеш цялата работа и да започнеш всичко отначало с някой, който ти е завъртял главата. Но и в новата връзка пак ще се стигне до момент, в който ще трябва да се положи старание. (Фил)

— Трябва да ти кажа, че вечерите на свещи и вторите медени месеци не вършат кой знае каква работа. Ние сме над всичко това. Повече от всичко сме добри приятели. (Джеки)

— Не може просто да скочиш в кревата с първия човек, който ти се стори привлекателен, а после да се надяваш, че това няма да се отрази на брака ти, независимо какво мислят хората. (Фил)

— Проблемът на младите хора днес…

Не. Това беше майтап. Но те бяха някак…като…като евангелисти по отношение на брака си, сякаш бях налетял от разгулните северни квартали на Лондон, за да ги арестувам задето са моногамни. Не бях, но пък те бяха прави да си мислят, че там, откъдето идвам, моногамията се счита за престъпление: противозаконно е, защото всичките сме или циници, или романтици, а понякога и двете едновременно, и за нас бракът, с всичките му клишета и слаботоковото му сияние, е също толкова нежелателен, колкото чесънът за вампирите.

 

Седях си вкъщи и си записвах касетка с компилация на стари сингъли, когато телефонът иззвъня.

— Здравей. Роб ли е?

Усетих, че гласът е на някой, когото не обичам, но само това.

— Иън се обажда. Рей.

Нищо не казах.

— Мислех, че ще е добре да си поговорим? Да пооправим едно-две нещица?

Това беше… нещо… извратено. Направо му е изпуснат краят. Нали знаеш, хората използват този израз, за да изразят мнението си, че нещо по принцип хубаво е излязло извън контрол и вече не е хубаво. „На тази демокрация й е изпуснат краят.“ Е, искаше ми се да използвам този израз, но не знаех точно какво е нещото, на което му е изпуснат краят. Северен Лондон ли? Животът ли? Деветдесетте години на века? Не знаех. Единственото, което знаех, беше, че в едно разумно общество, чиито край не е изпуснат, Иън нямаше да ми се обажда, за да пооправяме разни едно-две нещица. Нито пък аз щях да му се обаждам, за да пооправяме разни едно-две нещица. Него щях да го пооправя и ако гореше от желание цяла седмица да ходи усукан и насинен, то определено беше поел в правилната посока.

— Какво има за пооправяне?

Толкова бях бесен, че гласът ми се разтрепери, също както ставаше навремето, когато в училище бях на ръба да се сбия с някого, но поради това треперене изобщо не звучах като бесен: звучах уплашено.

— Хайде, Роб. Връзката ми с Лора явно твърде много те е разстроила.

— Определено не съм особено ентусиазиран — добре прозвуча, остро и ясно.

— Не ти говоря за ентусиазъм или за липсата на такъв, а за тормоз. Звъниш по десет пъти на нощ, висиш пред дома ми…

Еба си майката! Та нали уж се криех?!

— Добре де, но нали спрях. — Вече нямаше и помен от каквато и да било острота и яснота. Бях започнал да мънкам, като виновен побърканяк.

— Да, забелязахме и това ни радва. Но имаш ли някаква идея как можем да… как да се помирим? Искаме да направим нещата по-лесни за теб. Какво можем да направим? Тъй като знам, естествено, какво съкровище е Лора, ясно ми е, че понастоящем нещата при теб надали са много добре. Аз лично не бих могъл да понеса да я изгубя. Но ако тя реши, че повече не иска да бъдем заедно, аз съм сигурен, че ще уважа това нейно решение. Разбираш ли за какво става дума?

— Ъхъ.

— Добре. И какво смяташ, че бихме могли да направим по въпроса?

— Де да знам.

След което му затворих телефона — но не с някоя убийствена затапваща реплика или след яростен порой от обиди, а с едно спокойно и безразлично „Де да знам“. Това ще му е за урок, който щеше да запомни задълго.

Известно време предъвквам варианти на същата заключителна сценка.

ТОЙ: Добре. И какво смяташ, че бихме могли да направим по въпроса?

АЗ: Вече съм направил каквото трябва, смотан задник такъв. Лиз беше абсолютно права за теб. (Тряс слушалката.)

 

ТОЙ: Добре. И какво смяташ, че бихме могли да направим по въпроса?

АЗ: Няма да се откажа, Иън. За нищо на света. Ако бях на твое място, бих си сменил телефонния номер. Бих си сменил адреса. Някой ден ще си спомняш за едното посещение пред къщата и за десетте телефонни обаждания на нощ, като за Златния век на спокойствието. (Тряс слушалката.)

 

ТОЙ: Но ако тя реши, че повече не иска да бъдем заедно, аз съм сигурен, че ще уважа това нейно решение.

АЗ: Ако реши, че повече не иска да бъде с теб, аз също съм сигурен, че бих уважил това нейно решение. И бих я уважавал. Приятелите й биха я уважавали. Всички щяха да ръкопляскат. Светът щеше да е едно по-хубаво място за живеене. (Тряс слушалката.)

 

ТОЙ: Иън се обажда. Рей.

АЗ: Еби си майката! (Тряс слушалката.)

 

Е, какво пък.

Е, какво пък — грънци. Трябваше да ги кажа всичките тези неща. Трябваше да използвам поне една мръсна дума. Трябваше определено да го заплаша с терор и насилие. Не трябваше да затварям телефона с „де да знам“. Цялата тази работа ще ме яде отвътре, ще ме яде и ще пукна от рак или от сърце, или нещо такова. Продължавам целия да се треса от яд и нерви, продължавам непрекъснато да преигравам сцената в главата си, докато всичко не се превърна в стопроцентова отрова. Нищо не помага.