Ник Хорнби
Ега ти животът (20)

Четиринайсет

Имаме един албум — на бандата „Сид Джеймс експириънс“ — който все не успяваме да пробутаме на никого, още откакто взех магазина. Обикновено се отърваваме скоропостижно от нещата, които не можем да продадем — сваляме им цената на 10 пенса или ги хвърляме на боклука. Но Бари го обожава този албум (има си вкъщи два броя от него, в случай че някой му вземе единия назаем и после не му го върне) и казва, че бил рядък и че някой ден сме щели да направим някой маниак наистина щастлив. Честно казано, този албум се е превърнал в обект на всеобщ присмех. Редовните клиенти ни питат как е сьс здравето и приятелски го потупват, когато минават покрай него, и понякога носят обложката му до касата, уж ще го купуват, а после казват „Майтап бе!“ и го връщат пак там, откъдето са го взели.

И така, една петъчна сутрин, някакъв човек, когото виждах за пръв път, ровеше нещо из рафта с надпис „Британски поп“, когато изведнъж възкликна изненадано и забързано приближи до касата, като държеше обложката на въпросния албум плътно до гърдите си, все едно го беше страх, че някой ще се опита да му я отнеме. После извади портфейла си и плати за албума безумните седем кинта, ей тъй, без никакъв опит за пазарлък и без изобщо да осъзнава значимостта на постъпката си. Оставих Бари да го обслужи — това беше неговият звезден миг — като двамата с Дик следяхме затаили дъх и най-малкото движение при касата, сякаш някой луд е влязъл току-що, полял се е с бензин и е извадил от джоба си кутия с кибрит. Не смеехме да дишаме, докато маниакът му с маниак не удари клечката и не се подпали, а когато най-сетне си тръгна, и тримата избухнахме в не по-малко безумен смях, и се смяхме и се смяхме, и се смяхме… Станалото ни вдъхна сила, и кураж и вяра: щом човек може просто ей тъй да влезе и да купи албума на „Сид Джеймс експириънс“, то явно винаги може се случи нещо хубаво, всеки миг.

Лора изглеждаше променена от последния път, когато видяхме, а то не беше чак толкова отдавна. Донякъде заради грима — винаги се гримира, когато ходи на работа — който прикрива напрежението и умората и я прави да изглежда така, сякаш държи нещата под контрол. Но не беше само гримът. Нещо друго се е случило, нещо истинско или нещо само в главата й. Каквото и да беше се случило, тя явно си мислеше, че навлиза в нов период от живота си. Нищо подобно. Нямаше да й позволя.

Отидохме до един бар, близо до службата й — не кръчма, а бар, със снимки на бейзболисти по стените и с меню, изписано с тебешир върху специално табло, и с очевидна липса на наливна бира, и с типове в костюми, които пиеха американска бутилирана бира. Нямаше много хора и ние се настанихме в едно сепаре в дъното.

Тя пак започва с клишето „Как си?“ все едно не съм нищо по-особено за нея. Изломотвам някакъв отговор. Знам си, че няма да успея да се спра, че ще изтърся нещо прекалено на скорост. Така и става — Бам!

— Спа ли вече с него? — край, не издържах.

— Затова ли искаше да се видим?

— Предполагам.

— Ех, Роб.

Искаше ми се веднага да й повторя въпроса си. Исках да получа отговор, а не „Ех, Роб“ и съжалителен поглед.

— Какво искаш да ти кажа?

— Искам да ми кажеш, че не си, и искам това да е истината.

— Не мога да го направя. — Не можеше и да ме гледа в очите, докато го казваше.

Тръгна да казва още нещо, но не чух какво. Вече бях на улицата, проправях си път сред костюмите и шлиферите, бях бесен и ми се гадеше, връщах се вкъщи, за да дъня още шумни, яростни парчета, които да ме накарат да се почувствам по-добре.

На другата сутрин човекът, който беше купил албума на „Сид Джеймс експириънс“, дойде до го замени за нещо друго.

— Какво мислихте, че е? — питам го аз.

— Не знам — казва той. — Нещо по-различно. — Свива рамене и хвърля на всички ни смутен поглед. Зяпахме го, съкрушени, слисани. Изглеждаше притеснен.

— Целия ли го изслушахте? — пита Бари.

— До средата на втората страна. Не ми хареса.

— Върнете се вкъщи и пробвайте пак — отчаяно казва Бари. — Постепенно ще го обикнете. Такъв тип албум е.

Пичът обаче клати решително глава. Беше си навил на пръста да го замени и това си е. Избра си втора ръка компакт диск на „Меднес“, а албума на „Сид Джеймс експириънс“ го върнах на рафта.

Следобед Лора се обади.

— Трябваше да се сетиш, че ще се случи — казва. — Не може да си бил напълно неподготвен. Както сам отбеляза, живея с него. Рано или късно все щяхме да го направим. — Изсмива се нервно и по мое мнение съвсем не на място.

— Пък и непрекъснато се опитвам да ти обясня, че не в това е въпросът, нали? Въпросът е, че сме затънали в ужасна каша.

Искаше ми се да й трясна телефона, но това човек го прави единствено, когато има надежда да го наберат отново, а за какво й е на Лора да ми звъни пак? Нямаше никакъв смисъл.

— Там ли си? Какво толкова мислиш?

Мислех си: „Къпал съм се в една вана с тази жена (само веднъж, преди години, но пък знаеш съвместното къпане във вана си е съвместно къпане във вана), а вече бях започнал да забравям как изглежда“. Мислех си: „Ще ми се този период вече да е отминал; периодът, когато поглеждаш във вестника и виждаш, че по телевизията ще дават «Усещане за жена» и си казваш: «А, това го гледахме с Лора».“ Мислех си: „Трябва ли да се боря и ако да, то с какво и срещу кого?“

— Нищо.

— Можем да се срещнем, за да пийнем по нещо, ако искаш. За да ти обясня. Дължа ти поне едно обяснение.

Поне едно.

— А колко би било прекалено много?

— Моля?

— Нищо. Виж, трябва да свършвам. И аз работя, да ти кажа, ако не знаеш.

— Ще ми се обадиш ли?

— Нямам ти телефона.

— Много добре знаеш, че винаги можеш да ми се обадиш в работата. Ще се уговорим да се срещнем някъде и да проведем нормален разговор.

— Хубаво.

— Обещаваш ли?

— А-ха.

— Защото не искам това да е последният ни разговор. Знам какъв си.

Но изобщо не ме знаеше какъв съм. Обаждах й се непрекъснато. Обадих й се по-късно следобед, когато Бари беше излязъл да вземе нещо за ядене, а Дик се занимаваше с подреждането на някакви пощенски поръчки в склада. Обадих й се след шест, когато Бари и Дик вече си бяха тръгнали. Когато се прибрах вкъщи, звъннах на телефонни справки и взех номера на Иън, след което се обадих около седем пъти и затварях телефона всеки път, щом чуех гласа му. По едно време Лора явно се беше усетила кой звъни и започна лично да вдига телефона, но аз мълчах и само дишах. Обадих й се на следващата сутрин и после още два пъти следобед, и после веднъж вечерта, от кръчмата. А след като си тръгнах от кръчмата, отидох до жилището на Иън, за да видя как изглежда. (Беше поредната триетажна лондонска сграда, не знаех на кой етаж живее, но и без това лампите навсякъде бяха изгасени.) Нямах нищо друго за правене. Накратко, не знаех на кой свят съм, точно по същия начин, както беше и с Чарли навремето, преди толкова много години.

Има мъже, които звънят, и мъже, които не звънят, а аз определено бих предпочел да съм от вторите. Това са истинските мъже, мъжете, които жените имат предвид, когато се оплакват от нас. Това е един безопасен, солиден, напълно безмислен стереотип: мъж, на когото изглежда не му пука, когато го зарязват, най-многото да изкара една-две самотни пиячки в кръчмата, но много скоро се отърсва и продължава напред в живота си. И въпреки че следващия път е още по-затворен и по-недоверчив, този мъж не се прави на глупак и не плаши мацето, а аз тази седмица направих и двете. Първия път Лора се чувстваше виновна и гузна, втория беше уплашена и ядосана, като тази промяна се дължеше изцяло и само на мен, и на всичкото отгоре и не спечелих нищо от нея. Бих престанал, стига да можех, но не виждах никаква друга алтернатива: през цялото време само за това мислех. „Знам те какъв си“, беше казала Лора, и до известна степен наистина си го знаете какъв съм: че съм човек, който не си дава много-много зор; и че имам приятели, които не съм виждал от години; и че след като преспя с една жена, никога повече не разговарям истински с нея. Но не знаеше колко трудно се постига всичко това.

Искам да ги видя сега всичките: и Алисън Ашуърт, която ме заряза след три мизерни вечери в парка; и Пени, която не ми даваше дори да я докосна по гърдите, а после взе, че директно се изчука с онова копеле Крис Томсън; и Джеки, която ме привличаше единствено, докато ходеше с един от най-добрите ми приятели; и Сара, с която направихме съюз срещу зарезвачите на този свят, а после тя взе, че ме заряза. И Чарли. Особено пък Чарли, защото именно на нея трябва да благоря за всичко: за „страхотната“ ми работа, за сексуалната ми „увереност“, за всичко. Искам да съм нормално, хармонично оформено човешко същество, без всичките тези грапавини и възли на ярост, на вина и на себеотвращение в душата. Какво искам да стане, като се видя с тях ли? Не знам. Просто да си поговорим. Да ги попитам как са и дали са ми простили това, че съм сплескал нещата (в случаите, когато виновник за станалото съм бил аз), и да им кажа, че съм им простил това, че са оплескали нещата (в случаите, когато виновни са били те.) Нямаше ли да е прекрасно? Ако можех да се срещна с всяка от тях, една след друга, както са подредени в класацията, и да се уверя, че вече никой не се сърди на никого за нищо и че спомняме само доброто и хубавото, а лошото и грозното е някакъв далечен и смътен спомен; и че в душите ни вече няма привкус на груба неприязън, а по-скоро на нещо, което напомня повече „Бри“, отколкото „Пармезан“, то щях да се чувствам чист, и спокоен, и готов да започна отново.

Брус Спингстийн непрекъснато го прави това в песните си. Може би не точно непрекъснато, но го е правил. Нали знаеш парчето „Боби Джин“ от „Борн ин USА“? Все едно, обажда се значи той на едно момиче, но тя вече била напуснала града и това го ядосва, защото не е знаел, че вече е заминала, а пък е искал да й каже „сбогом“ и да й каже, че ще му липсва, и да й пожелае успех. А после следва соло на саксофона и човек направо се надървя от кеф, ако си пада по такива сола, разбира се. И по Брус Спрингстийн. Ами, това е, аз искам животът ми да е като песен на Брус Спрингстийн. Поне за малко. Знам, че не съм роден да бягам, и че улица „Севън систърс“ няма нищо общо с „Тъндър роуд“, но усещането не може да се различава чак пък толкова много, нали? Искам да се обадя на тези мои гаджета и да им пожелая успех, и да им кажа „сбогом“ и тогава и те ще се чувстват добре, и аз ще се чувствам добре. Всички ще сме добре. Това щеше да е супер. Даже велико.