Сан Антонио
Аржентсвински истории (25)

25
Предпоследно продължение

The Mammouth прави преглед на обстановката.

Полъхващият откъм Рио де ла Плата лек бриз глези с благодатен хлад прегрялата му манерка, под която чорбалакът от съмнения, хипотези, предположения, подозрения, неразположения, асоциации, халюцинации и куп други зеленчуци приближава опасно точката на кипенето. Казва си, че за да напусне къщата, Вероника би трябвало да излезе или през прозореца, или през неизвестна му задна врата. Окрилен от това тъй интелигентно заключение, той заобикаля сградата и открива онова, което е и очаквал да открие, а именно: кървави следи върху перваза на прозореца на стаята, където е прихванал странната болест под кодовото название „Любов“.

Стартирайки от тази отправна точка. Дебелия бодро се търкулва по ясно личащите върху гъстата морава следи от стъпки, които водят към дъното на имението. Границите му маркира не ограда, а от един от изобилстващите в района канали. За миг съзнанието му прорязва неприятната мисъл, че ранената като нищо може и да се е удавила, но той тутакси я отхвърля с довода, че щом е успяла да прекрачи прозореца, със сигурност е била в състояние да преплува и канала.

Кратко тършуване из високата трева и ето че стъпките продължават. Огромния ги следва. Те изчезват в близост до малък, изгърбен като нервиран котарак мост, предназначен единствено за пешеходци. Негово Величество преминава по него бавно и превит одве, издирвайки нови следи.

Две тъмни петънца в праха! Дулцинеята е минала оттук!

Трябва да се отбележи, че тръгне ли на лов, Човекът — Берю изведнъж престава да звучи гордо и животинското се настанява у него буквално като у дома си. Тогава всичко работи само и единствено в полза на първичните му инстинкти: звуците, миризмите, атмосферното налягане, тиражът на лотарията, валутният борд, последният грип на папата… Така де, всичко!

Пришпорван от обстоятелствата, той редактира поредната порция разсъждения в почти телеграфен стил:

„Верониката чува путкотевицата, хвърля едно оче в хола и вижда оня недоклатеник в действие. Казва си, че и на нея ще й види сметката, и се спасява през прозореца, щот’, ако не знаеш, да ти светна, шубето мож’ да накара и покойник да си плюе на петите! Не духва по пътя обаче, а изцепва през задния двор. Едно от двете: или знае къде отива, или не знае.“ Мъдро, нали? Особено последното!

Годзилообразния спира и коленичи на брега на един тесен канал. Души, пърди, оригва се, чака вдъхновение. Но най-вече гледа. И какво забелязва, плиз? Романтичния пейзаж на Тигъра. Прорязаната от канали и каналчета равнина, нацвъкана като пода на курник с вили и бунгала, съперничещи си по изящество и разнообразие на функциите и формите. „Аржентсвинските“ архитекти са очевидно на изключително високо равнище и тъпкани с оригинални идеи като… Довърши го и печелиш брошка!

Дебелия дочува воя на полицейска сирена, последвана от избухването на характерна латиноамериканска врява в района, от който току-що се е изнесъл. Той си плюе три пъти в пазвата против уроки и най-искрено пожелава на невръстния масов убиец да не предаде четата в последния момент. Защото в хода на събитията постепенно е започнал да изпитва към него състрадание и дори, представи си, известна симпатия. Освен това се чувствува виновен, че му е наврял в ръцете оня шибан автомат, и то при неговото душевно и прочие състояние.

Добре де, ще видим! Dum spirto espero, както се казва на латински (запомнил го е от розовите страници на Ларуса, с които веднъж си е избърсал задника, решавайки, че с такъв цвят едва ли стават за нещо друго). Паузата се оказва извънредно полезна, тъй като чрез нея ръководството на операцията поема инстинктът му. Той тутакси му пошушва отговора на въпроса, който току-що си е задал: да, Вероника е отишла да се скрие на точно определено място. Да, тя чудесно познава местността!

Берюрие се изправя, сондира с поглед нощния мрак и в далечината забелязва светлинка. Една. Единствена. И подобно на танкер, ръководещ се от пристанищен фар, поема натам през мостове, морави, живи плетове и цветни масиви. И знаеш ли какво го тласка? Любовта! Мастодонта държи да намери своята Веро на всяка цена, да я спаси, да й достави недоставения оргазъм, да я заведе пред олтара и оттам във Франция, за да си отглеждат свине в неговото родно село, да я… Виж по-горе!

След около четвърт час се озовава пред къща, издържана в чист калифорнийски стил. „Калифорнийски“ казвам аз, авторът, тъй като Берю изобщо не е наясно за какво става дума. Тя е едноетажна, верандовидна, във формата на буквата „Z“. Гореспоменатата светлинка е ситуирана в долното ченгелче. Александър-Беноа се приближава, но — уви! — щорите се оказват не само спуснати, но и толкова качествени, че между лентите им не може да мине косъм, а да не говорим за поглед. И въпреки това, нещо му подсказва, че да!

Какво да прави? Да почука по стъклото и да повика? Опасно! Ако обитателят на буквата е непознат, веднага ще свирне на ченгетата, а ако е Тя, може да се уплаши и да му извърти някой напълно непредвидим номер. В крайна сметка нашият герой гласува в полза на вратата. Тя обаче е заключена. Виж, ако оня хвалипръцко Сантантонио участвуваше в романа, достатъчно би било само да покаже на бравата своя прословут „Сезам, отвори се“, за да я накара да се разпадне!

Необозримия решава да прибегне към радикални средства. Промъква се в гаража, разположен в горното Z — ченгелче, конфискува известен брой инструменти и се заема да разкаже играта на един прозорец, намиращ се на значително разстояние от този на осветената стая. The window се заинатява проформа, но накрая сдава черчевето и обявява „open!“. За миг Берю се вцепенява, очаквайки да чуе воя на алармена система, но опасенията му се оказват напразни. Тишина в ефира! В момента, в който прескача перваза обаче, до слуха му долита странен шум, наподобяващ вопъла на новородена пуканка. В първия момент решава, че се касае за една от многобройните му неволни пръдни, но в крайна сметка осъзнава, че става дума за дъното на панталона му, което за пореден път е предало богу дух! Ахилесовата пета на инак Неуязвимия! Съдба, какво да се прави!

Хипопотаместия предпазливо инспектира непознатата му територия. Един коридор, сетне тънещ в мрак хол, след това друг коридор към стаите, в чийто край се забелязва ивица светлина, процеждаща се под невидима врата. Берюрие събува обувките си и наличното пространство се изпълва с трудно определимо ухание — нещо средно между кошара в периода на стрижене на овцете, войнишки партенки, развален камамбер, обществен писоар и разгонен пор…

Той се приближава до вратата, поглежда през ключалката и вижда, доколкото може, типично моминска стая със стени, издържани във високохудожествения стил „романтичен инфантилизъм“. А може и „инфантилен романтизъм“ — зависи от гледната точка. Накратко: Робинзон, тропическият остров, Петкан в битова сцена от суперпродукцията „Да ми ядеш банана!“, един папагал и отново оня тъпанар Крузо, облечен в кожи (и то в тропиците, представи си!?). Под цялата тази красота се мъдри едно легло с махагонови колони, застлано с дантелени чаршафи, а под чаршафите — Вероника, облегната на куп окървавени възглавници. Сеньорита и-Гроссо-модо изглежда изтощена до крайност, на ръба на силите, на периферията на възможностите, на финала на инстинкта си за самосъхранение. Главата й безволно виси на една страна. До нея лежи телефонна слушалка. Очевидно е припаднала по време на разговора.

Обзет от необземало го досега вълнение, Берю тъкмо се кани да влезе, когато отвън изръмжава автомобилен двигател и някаква кола рязко спира пред къщата, изоравайки ситния чакъл на алеята. Александър-Беноа преразглежда порива си, анулира временно искрения повик на сърцето си, гушва обувките си под мишница и се шмугва в съседната стая. Спотаява се в мрака и чака.

В коридора се разнасят бързи стъпки. Вратата на стаята на Вероника рязко се отваря и плътен мъжки глас свирепо изревава:

— Вероника!

И като започват да се сипят едни шамари, едни крошета, едни… Не ти е работа! Мастодонта не може да повярва на ушите си. Е ли е възможно да се бие — и то така зверски! — едно тъй изтерзаноомаломощенораненоиможебиагонизиращо създание!? Възмущението му го изкарва с безапелационен ритник от стаята!

Вратата е останала отворена и той забелязва в гръб някакъв едър, дебел мъж, който бъхти ранената, придружавайки всеки удар с истерични ругатни! В гнева си негодникът се изразява на такива обороти, че Берю не успява да схване дори препинателен знак.

Вероника е отворила очи и с извинителен тон се опитва да свърже няколко измъчени, едва доловими фрази. Това още повече вбесява мъжагата и той отново замахва, но една стоманена десница блокира пестника му насред път. Изненадата е пълна! Мръсникът се втрещява от изумление. Опитва се да разбере откъде, защо и на какво отгоре, но не му остава време! Като ордьовър му се сервира цунамичен удар с глава в епицентъра на физиономията, в резултат на което от устата му се посипват неопределен брой (балансът после!) оригинални и изкуствени зъби. Сега е негов ред да забели очи! Александър-Беноа подхожда към продължението с асортимента за тържествени случаи. След лоботомията индивидът получава право на второ предястие под формата на титанично дясно кроше — пане, гарнирано с няколко плесника — натюр. От което — за да останем верни на кулинарно — баталния дух на повествованието — в главата му настъпва пълно пюре! Той бие отбой по целия фронт (и меню!), но Хипопотаместият държи да обслужи докрай мъчителя на Жулиетата си и категорично му поднася основното ястие, включващо люто коляно — фламбе в стопките без „с“. Клиентът не може да понесе толкова внимание и признателно се сгромолясва на пода. Ала Берю, безрезервно предан на лозунга „Вашето удоволствие е и наше!“, решава, че такъв пир не може да завърши без подходящ десерт, и го доразглезва с разкошен шут — малеби в слепоочието за сметка на заведението.

Тотален black-out за гражданина, явяващ се неприятен на външност тип с прошарена четинеста коса и слънчасалото, прорязано от дълбоки бръчки лице на дежурния лош чичко от фотороманите.

— Мушмулината ми! — промамутва нежно Мамута, полагайки сцепения си панталон в непосредствена близост до обекта на душевните си и други полюции. — Бисерчето ми! Гургупичката ми! Курхидеята ми! Открих те! Намерих те! Това е то, любовта! Ш’те спася, момичката ми! Много ли те боли?

Тя отрицателно поклаща глава.

— Но затуй пък нямаш сили и един среден пръст да си удариш, бупичката ми! Пантофчето ми! Трътчицицата ми нежна!

Той пламенно целува неподвижно лежащите й върху чаршафа ръце и пита:

— И к’ъв е тоя шибан боклук, да му с’изсера в устата и после да му я затворя?

— Баща ми — уведомява го тя под формата на едва осезаема въздишка.

Александър Велики зяпва от изумление.

— Имаш си баща, дет’ си позволява да ти налита в подобно състояние!?…

Този път поклащането (на главата) е утвърдително.

— И к’во го прихваща тоя перверзатив, да се с’отснася тъй недостойностно с персоналната си щерка?

Нова въздишка.

— Не съм сигурна дали наистина ми е баща. Майка ми е починала малко след раждането ми и по-късно разбрах, че си е имала някаква голяма любов…

— Ам’че то туй твойто си е направо кат’ за серия от „Далакс“, бога ми! И защо те млатеше преди малко?

— Защото операцията „Дел Панар“ се провали и ще се забъркаме в страхотна каша.

Кинг Конг-Беноа недоумяващо припърхва с дългите си мигли, изящно заплетени със сочни едномесечни гурели.

— Искаш да кажеш, че е в течение на сюжета?

— Именно той е задкулисният организатор на всичките ни мръсни комбини. Смята се, че аз ръководя организацията, но всъщност съм просто една маша в ръцете на баща ми!

— Т’ва е невъзможно!…

— Напротив, напълно е възможно. От няколко години насам бизнесът му взе да куца и той намери този начин да си докарва лесна печалба, но оставяйки ме аз да опирам пешкира. Получи ли се засечка, веднага започва да се тръшка и да се прави на нещастно, безнадеждно отчаяно татенце, използувайки междувременно връзките си, за да уреди нещата.

— Виж го ти, мършата!… И дружките ти не знаеха нищо, така ли?

— Не. Бяха сигурни, че аз съм инициаторът на ударите, но в действителност конците дърпаше той.

И тя посочва упорствуващия в безсъзнанието си тип.

— А сега, скъпо дете, ш’трябва да се погрижим за анатомията ти — актуализира разговора Дебелия. — Ш’те откараме в някоя болница и…

— О, не! Моля те, недей! След всичко, което се случи, ще ме арестуват и ще ме хвърлят в затвора!

Под купола на Дебелия се завихря кратка дедуктивна акробатика. Заключение: той разбира, че осъзнава, че знае, че тя има право. Клането в Тигъра рискува така да еликтрифицира (според Берю) общественото съмнение (отново според Берю), че да я изпрати директно на електростатическия (пак според него) стол.

— Я дай да видя раната!

С безбрежна нежност и безкрайна предпазливост той я обелва до кръста. Трасето на куршума е очертано с яснотата на скоростна магистрала върху току-що отпечатана карта. Смъртоносният бонбон е проникнал в тялото над лявата гърда, пронизал е плешката и е излязъл през гърба. Операцията е не само задължителна, но и наложителна. Това е ясно дори за Мастодонта, чиито хирургически познания се ограничават с разрязването на пържолите. Е, и к’во правим тогава?

— Тая барака на баща ти ли принадлежи?

— Да.

— А другата, дет’ организирахме целия оня цирк?

— Бандата ми я държеше под наем.

Грандиозния измъква от главозамайващите бездни на джоба си някакво листче. Смачкано, мръсно, почти загубило хартиен образ в компанията на парче миналогодишна наденица, едно джобно ножче с широк спектър на действие, няколко дребни „аржентсвински“ монети, едно зарче от „Не се сърди, човече“, две безопасни игли, три клечки за зъби, пет маслинови костилки, един пломбиран кътник, една спирала (изгубена от неизвестна партньорка в отдавна забравени креватни схватки), една кутийка тигрова мас (напълно съответствуваща на сегашното му географско положение), един орех с неустановен произход, пакетче дамски превръзки в качеството на носни кърпи, забърсана по невнимание неизвестно къде и кога вилица за стриди, хапче аспирин, един патрон калибър 7,65 и накрая картичка, изобразяваща Непорочното зачатие, на чийто гръб е надраскал адреса на един публичен дом на булевард „Батиньол“.

Той изглажда първоначално упоменатата хартийка и макар и трудно, успява да дешифрира записания на нея телефонен номер. Сетне непохватно го начуква с първия попаднал му подръка пръст на клавиатурата на телефона и цял се превръща в слух. Оттатък дава „свободно“. Нетърпеливо брои сигналите: пет… шест… седем… осем… В този момент сеньор Трабахобуено изплува от мрака на подсъзнанието си и се надига на лакът, но Берю мигновено го приспива с пряк наказателен удар в канчето.

— Единайсет… Дванайсет… Трин…

Хип-хип-хуйррра-а-а!

— Ало? — разнася се съненият глас на Кармен.

— На телефона The Big! — обявява The Great. — Тъкмо реших, че си в разход!

Възторжен писък:

— Ти!?…

— Аз!

— Той?…

— Също!

— О, мой любим мамул чутовен! Не можеш да си представиш колко ми липсваш! Ако знаеш само какъв пожар ме гони под пъпа всеки път, когато се сетя за твоя маркуч!

— Ж’О’кей, душа! Ела да го угасиш на място, но ми докарай и един хейрургически екип! Тук имам една ранена, коят’ се нуждае от незабавна операция при пълна дискретност. Ш’ти обясня, така че зарежи предпутложенията. Куршум в гърдите! К’ъв ти е адресът тук, памукчето ми захаросано?

Вероника му казва и той го съобщава.

— Разнищихме аферата от игла до конец, съкровище! Мож’ да бъдеш уверена, че ще обереш ларвите до последния дафинов лист! Чиста работа, повярвай ми! Хайде сега, размърдай си прелестното дирниче, натовари се на един хейликоптер и quickly се телепортирай насам! ’Ма ти май не си самичка, дарлингчето ми? Кой шумоли там до теб? Секретарицата ти? Ще рече, че си последвала съвета ми? Е, и к’во, бива ли я да премята палачинката?… Тъй… Аха!… Тъй-тъй-тъй-тъй… Сигурен бях! Така де, с тоя поглед на нимфотоманка на диета! Чиста проба Месалина на пустинен остров! Готов бях да се обзаложа за това на панталона си, макар че точно в момента не струва и пукната копейка, парцалът! Убеден съм, че в езиково с’отсношение мож’ да т’извърти такова свободно съчинение, че да ти умре доктор хормонис клаузата от завист! Би било трябвало да я доведеш, за да поразведрим хуйбстановката.

На този етап от разговора мистър Трабахобуено отново се събужда и получава полагащата му се поредна порция приспивателно под формата на шут 45-и номер с армирана подметка. Лека нощ, деца!

Невъзмутимия продължава:

— Ш’те науча на някои номера, за коит’ след т’ва ш’ми бъдеш само благодарна! Кат’ „амока на английската вафличка“ напримерно! Ш’ти открехна, че в сравнение с него битката при Термопиклите би ти ми ни се била сторила кат’ пичкник на Армадата на спасението! Сервират ли ти веднъж тоя специалитет, късото съединение в трафопоста за салами под високо напрежение ти е в кърпа вързано! А сега, съкровище, на работа! Ш’си продължим разговора, след кат’ хирургът ти закърпи заинтересованото лице, коет’ ме интересува!

Той затваря телефона.

— Въпросът ти се урежда, момичето ми. Отпусни жилата, след малко ш’дойде един доктор и ш’те направи чисто нова. Не ти давам нищо за ядене и за пиене, тъй кат’ трябва да бъдеш на празно и сухо, за да мож’ да те отремонтира.

— Люби ме… — прошепва тя.

Нокаут! The Mammouth не само не може да дойде на себе си, но и се изгубва по пътя! Не успява дори да хлъцне! Дори да мръдне! Дори да пръдне! Дори да… изобщо! Едно перфорирано от начало до край, 3/4 — припаднало, 4/5 — обезкървено, 7/8 — пребито и 9/10 — мъртво момиче, което плаче за чеп — виж, това надхвърля всичко, което не може да ти дойде наум, включително и такива дивотии от 1001 нощ като Синдикат Мореплавателя, Аленделон и вълшебната лампа, Шекерзадна и халфът Курун ал-Тазиев и други невероятни приказки от Гримираните братя!

— Но ако ти навървя мандолината в туй състояние, ш’ти гръмнат бушоните, пиленце!

— Моля те!!!!!!!!!

— К’во пък, туй не е от нещата, дет’ е обходимо да ми се повтарят. Само че по-напред ще складирам някъде морука ти, щот’ едва ли ш’ти е приятно да си играеш на „Отснесени от вихъра“ в негово присъствие!

Той се впряга между карачките на родителя — ренегат и го завлича в съседната стая.

Да го овърже като за продан с шнуровете на пердето е акт, върху който Хипопотаместия би могъл да напише дисертация. Като допълнителна предпазна мярка, той го овесва за корниза с главата надолу и нахвърля под него няколко вази, които прилежно натрошава с крак.

— И не рипай много, брат’чед, щот’ инак в противен случай рискуваш да се маскираш така, сякаш те е бръснал комбайн! — съветва го приятелски Александър-Беноа.

И литва към любовта!