Сан Антонио
Аржентсвински истории (22)

22
Все така продължение с тенденция към продължение

Вечерта преминава в сериозна, астрономически издържана нощ. Маринет обявява, че поради неразположение Пакито (партньорът на Пакита) ще се въздържа известно време от обичайните си хореографични изяви. Новината се посреща с озадачено мърморене. За да успокои духовете, съдържателката уточнява, че Пакита ще танцува соло. Аплодисменти. Като се изключат адептите на обратната резба, мнозинството от клиентите на „Айфеловата кула“ са й клиенти именно заради удоволствието да си плакнат очите (и към гърлото, естествено) с котешката грация на танцьорката.

Отсъствуващият вече два часа Алонзо Кенефио най-сетне се появява и с лека усмивка заема мястото си между двамата приятели. Заврял благородно чело в свивката на ръката си, Пинюш е отмъркал на масата, предоставяйки на околните гледката на датиращата си от Първата световна война шапка, напомняща картонена кутия, озовала се насред околовръстното в часа — пик.

— Разполагам с всички сведения — информира момъкът Кенефио. — Колата действително е пред бара. Тя принадлежи на Вероника Трабахобуено-и-Гроссо-модо, дъщеря на едър търговец от Буенос Айрес. Мацето е създавало и продължава да създава много сериозни проблеми на семейството си. Още в агнешка възраст си е имала куп неприятности с полицията: наркотици, кражба на коли и дори опит за въоръжен обир на една провинциална банка. Парите и големите връзки на нейния старец са успели да й спестят затвора и да й припишат като психически отклонения онова, което всъщност са силно изявени престъпни наклонности. Изпращали са я многократно в специализирани клиники, за да й „скрият посраните гащи“, както казваме в Аржентина, но родителите й продължават да живеят на нокти. Вероника прекарва нощи наред в съмнителни компании и в места като това, пръскайки луди пари, които обаче не идват от джоба на баща й, тъй като той отдавна й е затворил кранчето…

Берю потупва аржентинския си събрат по гърба, в резултат на което Алонзо едва не захапва масата, и го комплиментира:

— Браво, синко! Ясно за к’во става въпрос: татина щерка от най-говняната порода, коят’ си е сформатирала банда за развлечение. Туй, дет’ я кара да се подмокря, са не толкоз мангизите, колкот’ авантюрата. Ей я на, от часове вече си шумоли с приятелчетата. Ш’ти светна, че тия престъпници — любители са най-страшните. Тях нищо не е в състояние да ги спре хименно щот’ си играят на престъпници, ако загряваш за к’во ми е мисълта, скъпи ми Алонзо!

— Какво смятате да правите? — любопитствува сержантът.

Александър-Беноа поклаща… Не! Не онова, а глава!

— Миналата нощ не им се уреди въпросът и сега са с’наежили кат’ дамски буби на гинеекологичен преглед.

Сигурен съм, че в момента кроят по к’ъв друг начин да смъкнат скалпа на хлапето. Би станало интересно, ако можехме да изстреляме в орбита около масата им магнетчето на Пино…

Той полага най-значителното умствено усилие от изнамирането на аспирина насам и заявява с тона на Делфийския оракул:

— Мисля, че измислих, момко! Мъ’да…

Левентът Кенефио застива в благоговейно очакване.

— Тия шибани артистократи разбират само от едно и т’ва едно е бой до посиране! — сентенционизира Необозримия. — Знаеш ли от к’во най-много ги друса шубето, а? При туй всичките? Без изключение? А? Щот’ ако не знаеш, да ти кажа: от шамарите, брат’чед! От всички видове шамари, независимо от модела, грамажа и десена! И най-вече от директните big крошета в канчето! Влезеш ли им с право мерене в легитимацията, веднага клякат! Колкот’ и да ми ти с’правят на Гетсби, тарикати, велики и прочия, знай, че са просто прекалено изнежени. Деликатесността им е слабото място, тяхната Ахилесова пета!

— Но не можете да ги пребиете тук, просто ей така, без повод!

— Не мога. Ш’трябва да ги сгащя в някое по-дискретно място.

— Дори и да приемем, че успеете, няма да бъдете в състояние да ги контролирате всичките! Тъй като не забравяйте, господин инспектор, че нямам право да се намесвам. Аз съм тук в качеството на превантивен, а не на изпълнителен фактор. Да осигуря безопасността на младия дел Панар, да ви изнамеря собственика на дадена кола, да ви доставя сведения за определено лице — това, да! — но да предприема действия при отсъствието на доказано престъпление, тук вече не можете да разчитате на мен. В това отношение разпорежданията на senora директор са категорични!

— Пръдла! — изсумтява Берю и заявява: — Няма значение, ще оперирам с Пино!

След което привиква с ръка циркулиращата между масите Маринет.

— Я се снеси насам, Марилу. Трябва да поговорим.

Тя мигом доприпква и намества масивния си задник на предложеното й от Мамута коляно, както правят обикновено преквалифициралите се в кръчмарки труженички на тротоара.

— За да си дойдем на думата отпреди малко, искам да уредиш едно извънредно представление на Сюлеймана ми!

— А! Реши се значи?

— В добри отсношения ли си с клиентелата до естрадата? Имам предвид Верониката и нейните приятелчета.

— Има си хас! Вече толкова години ги поя!

— Щот’ хименно точно на тях и ще предложиш гледката на моя частен случай, душа! Раздуй им к’вот’ ти дойде на ум, кат’ например, че си се запознала с председателя на Асоциацията на сексуалните хуйникуми. Един французин, оборудван с индивидуален комплектс кат’ орбитателната станция „Мир“. Нещо, дет’ в’обще изобщо не е за изпускане. В смисъл, щот’ койт’ не го е видял, не знае нищо за безкрайните възможности на анатомията! И ако налапат въдицата, както и се надявам, обявяваш им, че вземам петстотин долара за експутзицията на инструмента и, в краен случай, за кратка учебна манипутлация. Двеста долара отгоре за прогонването на заинтересованите сеньорити; на задник, разбира се! И ако се хванат, светваш им, че не разполагам с терен, поради коет’ съм готов да гастролирам къдет’ намерят за удобно. Capito?

Маринет послушно надига телесата си.

— Голям шегобиец си, Сандре! Много ми се иска да знам какво си наумил…

Така или иначе, минута по-късно тя акостира на масата на Вероника Трабахобуено-и-Гроссо-модо, прикляка сред групата и се заема да я осветли относно странните си клиенти.

— Ш’се получи, предчувствам го — обявява Огромния. Досега инстинктът ми никога не ме е прекарвал. Ако всичко е ж’о’кей — обръща се той към Алонзо, — моментателно се чупиш, сядаш в тарамбуката и не мърдаш оттам, докат’ не отлепим. Работата ти е да ни проследиш, та поне да ни знаеш къде сме, ако положението се сговни!

Сетне пристъпва към събуждането на Пино.

— Последна спирка! — ревва той в ухото му. — Всички да слизат!

Цезар се завръща в широкия лъчезарен свят, пришмляквайки мъчително с устни като човек със сериозни вътрешни проблеми.

— Май беше прав — прохлип-хлипва той.

— За кое?

— За надениците. Стомахът пак започна да ме свива!

— Ама и ти си едно да не ти казвам к’во! — взривява се Експлозивния. — Ако пак ш’ми се правиш на продънено цукало, по-добре иди на хотел, щот’ на баба ти Панарица здрав чаршаф не й остана!

В този момент Маринет пристига с добрата вест, че ония приемат предложението с ентусиазъм. Направила им такова експозе върху Берюриевите потайности, че държали на всяка цена да поглезят сетивата си с един тъй деликатен спектакъл.

Алонзо Кенефио тозчас се изнася по посока на колата си. Четиримата любители на силни усещания се надигат от местата си. Маринет им прави знак и те се приближават до масата на феномена.

— Ессе homo! — представя им тържествено тя Берю, след което посочва Пинюш и добавя: — Неговият импресарио.

Квартетът се вторачва в Мамута с неподправено изумление. Тези млади, красиви и елегантни създания очевидно смятат, че притежателят на един легендарен топчеп задължително трябва да бъде пламенен мъжага с параметрите на Тарзан. А какво виждат пред себе си? Какво? Един дебел до безформеност, мръсен до неизмиваемост и брадясал до недопустимост тип модел „Квазимодо“, ухаещ на пренаселена кочина!

— Външността няма нищо общо със съдържанието! — пледира Маринет, доловила скептицизма им. — Достатъчно е само да свали панталоните си, за да сметнете, че сте на друга планета!

— Ще видим! — решава Вероника и им прави знак да ги последват.

Тя и черният й приятел настаняват Виртуоза и неговия „импресарио“ на задната седалка на сааба, след което Вероника сяда на волана и се понася с бясна скорост по улиците на Буенос Айрес by night. Останалата част от карето хуква подире й на борда на сиво порше и двете коли префучават с бясна скорост през площад „Майо“.

— Пак ме започна! — проплаква Пино на ухото на приятеля си. — Не знам дали ще мога да удържа дълго!

— Яж ориз — съветва го Дебелия.

Той хвърля поглед назад. Като се изключи поршето, на хоризонта няма и помен от друга кола. Анемичното „Рено-5“ на сержант Кенефио явно не е издържало на темпото и е получило червен картон веднага след старта.

„К’во пък, ще се оправим и без него“, заключава Мастодонта, който приема философски всеки пръст на съдбата, дори и средния.

Буенос Айрес се оказва агломериран изключително мащабно и краят на дивашкото надпрепускване продължава да бъде неясна перспектива. На всичко отгоре глезльовците на мама и тати си играят на руска рулетка, навлизайки в кръстовищата с пълна газ, като прибягват до клаксона или до предупредително примигване с фаровете само в краен случай.

Бидейки построен от Всевишния така, че да се чувствува прекрасно при всякакви обстоятелства, Берюрие подхваща една песен, която навремето дядо му е пял по банкетите: „Лети, лети, зло-о-о-око-о-обен вла-а-а-ак…“ Същата е вдъхновена най-вероятно от „Човекът — звяр“ на събрата Зола, тъй като в нея се разказва историята на един машинист и един огняр, които се сбиват и падат от локомотива, докато засиленият на пределна скорост и лишен от управление влак препуска с веселящото се пасажерство към оня свят. Вярно, вече съм ти я разказвал, но какво да се прави — класиката е безсмъртна!

Накрая все пак стигат до местоназначението.

Същото е известно под названието Тигъра и е разположено на трийсетина километра северно от града, сиреч в делтата на Рио Парана, чиито два ръкава се вливат съответно в Рио де ла Плата и Рио Уругвай. Тигърът представлява архипелаг от множество ситни китни островчета, разделени от гъста мрежа миниатюрни канали. С други думи, нещо като аржентинска Венеция.

Колите намаляват скоростта, за да преминат по мостовете, и в крайна сметка поемат по тесен път, виещ се през малка горичка. Природата ухае както се полага: силно и приятно. Не след дълго саабът и поршето спират пред ниска къща с покрив от каменни плочи, която силно напомня Бретания.

Вероника отключва вратата, запалва лампата и пред Берю се просва обширен, издълбан сякаш в земята хол, до който се слиза по две стъпала. Денивелацията е находчиво компенсирана с разположени, по мантинелата дивани. В дъното: голямо, разрешено в полукръг огнище с меден димник. В средата: няколко ниски масички и много килими. Накратко: да им завидиш на свърталището на бандитиращите сноби!

Наличието на такъв внушителен хол при относително непретенциозните размери на къщата навежда на мисълта, че стаите са не повече от две или три, при това не от най-големите!

Шестимата се настаняват, където и както им падне. Колкото до Пино, той заема позата на кламер, притискайки с две ръце злочестия си паникьосан корем.

На безупречен френски Вероника пита Берюрие дали не би искал да пийне нещо „преди“.

— Само болен се пита, чаровно дете! — отзовава се спонтанно притежателят на поредното чудо на света.

Дава му се право на едно уиски. Какво пък, уиски — уиски! Никакви възражения. Опре ли работата до къркане и… ане (двете не се римуват!), Дебелият е способен да докара до инфаркт всеки що — годе уважаващ себе си боклукчия. Същински всъдеход, бога ми!

Останалите също се хващат за чашата. Единствен Пинюш отказва да се включи в джамборето, прописуквайки със страдалчески глас първото попаднало му под език извинение. Александър-Беноа си казва, че събутилниците му имат доста обезпокояващи физиономии. Вярно, облечени са като за модно ревю, искрят от чистота навсякъде и дори там, където не е чак толкова необходимо, но за сметка на това в очите им припламват далеч не толкова стерилни пламъчета. Зловещи, за да бъда по-точен! Преливащи от ендемична злонамереност по отношение на всичко, което диша, ходи, пълзи, щъка и изобщо съществува по собствено усмотрение! Живи плевели, ако разбираш какво имам предвид! Плевелите, общо взето, растат в мръсните предградия, но в техния случай те са покарали и вързали в най-луксозни апартаменти и имения. Един вид отмъщение на съдбата! Така де, не е речено, че все едни и същи трябва да опират пешкира! Можеш да се осереш както покрай кофите за боклук, така и върху седалката на ролс-ройса.

Размишлявайки върху тези и куп други неща от живота, Александър-Беноа решава, че е време да започне да крои шапка на домакините. Четирима души за неутрализиране, при това нямащи нищо общо с възпитанички на девически колеж.

Едва ли би било достатъчно да им измъкне патлак, за да ги застави да кротуват — такива не се плашат лесно. А и Архивния не може да му бъде от никаква полза с неговата вече хронична диария!

Де да можеше да ги приспи с The Big! С мацките това със сигурност няма да съставлява проблем. А след това би могъл да се опита да дооперира типовете с подходящи за случая силови методи. Да де, но и сам воинът невинаги е воин… Ах, ама и тоя дрисък Пинюш с неговите наденици!

Алонзо Кенефио е в пълна неизвестност! Откъм оттам, както би се изразил всеки средно интелигентен стратег, никаква надежда за подкрепления. По дяволите! Ей ти го, че изведнъж започва да дава признаци на сантиментална депресия, Сандрино! Започва да търси пътеводната си звезда през прозорците на хола, но за нещастие се намират в Южното полукълбо, което не е нейният район на действие. Кипри се от другата страна на Млечния път, мръсницата, и не помръдва!

— Е, скъпи приятелю — обръща се към него Вероника, — ще ни покажете ли вашата… разлика?

— Първо сухото, котенце! — демонстрира завиден търговски нюх Хипопотаместия. — Нали ни знаете тарифите?

Тя поклаща глава.

— Не и преди да се убедим, че качеството отговаря на рекламата!

— Но туй е нарушение на практиката! — възразява възмутено инак Невъзмутимия. — Когат’ човек си наема простипутка, той първо й киха и едва след туй я гръмва!

— Не и ние, дебелако! — контрира бозавият тийнейджър с поршето. — Хайде, измъквай пикалото си, за да се посмеем!

— Ш’се оплача на Маринет, да знаете! — прави се на обиден Берю. — Тъй де, туй на к’во прилича!? Да ме пласира на толкоз некуректни клиенти!

Но на оня и окото му не мигва; той иска само едно да се забавлява!

И точно в този тъй драматичен момент се разнася звънът на телефона. Вероника вдига слушалката, изслушва каквото има за слушане и надава оглушителен, но недвусмислено тържествуващ писък. После се обръща към останалите и им съобщава някаква явно very good вест, тъй като те се ентусиазират до такава степен, че за момент забравят двамата французи, за да изразят по-пълноценно радостта си.

— Разбираш ли за к’во става вой? — пита Мамута Пино.

— Опасявам се, че да — отговаря с измъчен глас разстроеният. — Мисля, че са отвлекли младия дел Панар и ще го докарат тук!

— Но в стаята му имаше охрана, да пукнат дано тия аржентсвински некадърници!

— Какво си шушукате вие двамата? — подвиква рязко Вероника, подозрителна като мюфтия, поканен на купон в синагога.

— Просто си гукаме, колкот’ да не заспим — изсумтява Берю.

— Разопаковай стоката, задник нещастен!

— Добре — кимва Огромния, — ш’пусна звяра, но бъркаш, кат’ ми държиш такъв тон, щот’ така мож’ да му секне ентусиазмът на горкия, вместо да цъфне кат’ майска роза. Лично аз предпочитам да го изкарвам на манифестация само когат’ е в пълна форма, та ако ще и зарад’ едното кокетство!

Продължавайки да се пудри, той смъква панталона си, който се сбръчква върху обувките му с грацията на парцал за под. Миг по-късно върху него като парче агонизираща тоалетна хартия се приземяват праисторическите му долни гащи и на сцената се появява мистър Кинг — Конг. Не в най-добрия си вариант; по-скоро в модификация „стачкуващ пожарникарски маркуч“, но въпреки това плашещ, изумяващ, обещаващ и дори многообещаващ с вибрациите, които постъпателно го галванизират.

Вероника навирва палец, за да изрази възхищението си от униката, и адресира концентрирано обидна забележка към анатомията на подопечните си тъпкачи, които отказват да приемат дисквалификацията си по джентълменски и започват да гледат на кръв. После се обръща към гаджето на русолявия и й заповядва нещо. Повече от очевидно е, че сеньорита Трабахобуено-и-Гроссомодо е главата на главорезите. Онази поглежда приятеля си, който пребледнява като покойник, но въпреки това кимва, за да потвърди директивата. Тогава тя коленичи пред Монументалния и пристъпва към реставрацията на паметника му. Излишно е да ти обяснявам реакцията на Берю, нали? Лек шамар оттук, насърчително потупване оттам, ободряващ езиков бекхенд в анфас и ето че живата тояга се развихря в такт, достоен за величествените начални акорди на Деветата симфония.

Гледката е наистина потресаваща. Дори комоционираща, бих казал. И непредубеденият и непредупреден зрител, бил той мъж или жена, неизменно се вцепенява при вида на чудовищния кренвирш.

Квартетът не прави изключение и в хола настъпва гробно мълчание.

— Някакви възражения? — обхожда с поглед присъствуващите Несъизмеримия.

— Никакви? Ш’ви замоля тогава да ми снесете полагащата ми се блокова надница, преди да преминем към по-нататъшни демонстрактции!

— Ела! — опомня се Вероника и му подава ръка.

Берю се надига, поема я и като прекрачва тирбушониралите на пода съставни части от облеклото си, тръгва подире й като послушно момченце, което маминка е повела на училище. Огромният му космат и нашарен с белези задник палаво се подрусва под опърпаните пешове на сакото, сформирайки с крещящо разноцветните му (и въпиющо смърдящи!) чорапи и безформените обувки трогателен по своята живописност пъзъл.

Двойката излиза. Негрото изглежда така, сякаш са го накиснали в белина. И има защо: вернисажът, спретнат им от тлъстия задокеански индивид, е изключително тежък удар за реномето му. Така де, след този сеанс не му остава нищо друго, освен да разжалва гордостта на расата си в о.з. клечка за зъби.

В хола цари мълчание. Високият блондин в бяло отвърта един по петопръстната система на гаджето си като наказание за волностите, които си е позволила с реквизита на гастролиращия французин. Тя разбира и не протестира.

Вероника удря резето.

Стаята, както вече намекна авторът на настоящия кристалнолитературен (или литературнокристален, все тая!) шедьовър, е миниатюрна: едно легло, един стенен гардероб и едно кресло.

— Лягай! — заповядва тя.

И знаеш ли за какво си мисли в момента The Mammouth?

Че точно тази мърла е надробила попарата, която сърба в панделата дружката Алфредо. Че ако се слуша, би трябвало да й отвинти шишарката с една плесница. От ония, които не е необходимо да повтаря! И от които изходът е един — летален! Защото именно това е и любимата специалност на Специалния — високосеизмичните шамари с двойно предаване, в сравнение с които ъперкътът на оня хапеш булдозер Тайсън би ти се сторил нежно почесване по носа.

Но решава временно да отложи мероприятието, ляга и чака.

Вероника го оглежда с отвратена усмивка.

— Ти не си феномен, а чудовище! — промълвя тя. — Ти си един мръсен, грозен и смрадлив простак, а огромният ти член е природна аномалия.

Александър-Беноа успява отново да се сдържи.

— Мож’ и тъй да е — съгласява се той. — Само че вкараш ли си я веднъж в гаража, котенце, таз’ анормалия толкова ш’ти се услади, че ш’поискаш да я вдигнеш на трупчета! Така ш’ти загрее двигателят, че ш’ти блокират мигачите, джанто сплескана! Ш’ти уредя такава феерия в ауспутха, че подир туй месеци наред ще караш по капли! И ш’ти светна още нещо, душа: разбивал съм предниците на хиляди състезателки и кат се изключат три — четири с понички формат „иглено ухо“ и още толкоз, на коит’ съкровищницата им обяви фалит още по време на сеанса, досега съм получавал само конплименти, хистерични молби за все нови и нови прожекции на филма и дори откурвени припадъци по темата! Затова смъквай кюлотите, ако имаш такива — коет’ в’обще не е сигурно, щот’ кат’ те гледам, си още във възрастта на памперста! — и ми се яхвай на Буцефала! А после, стига да ти идва от ръка, сядай и пиши „Вероника в Страната на чудесата“! Защот’ мож’ да бъдеш по-убедена от уверена, че ш’се телепортираш в рая, душа! При туй, без да транзистираш през чистилището! Директно! Макар че, мен ако питаш, доста ш’се поизпотиш, докат’ ми угодиш на Светипетъра!

Противно на прогнозите му, Вероника носи кюлоти. При това класически, издържани във възможно най-светски тон.

Които смъква.

И които тъкмо засилва с крак в другия край на стаята, когато някой започва бясно да бъхти по вратата. Тя отваря и негативното й приятелче влита в стаята с изцъклени от ярост очи.

— Слушай, Веро — изръмжава той, — щом имаш желание да го изчукаш, твоя си работа! Но те предупреждавам, че след това ще му отрежа какалашката!

И в потвърждение на намеренията си измъква един автоматичен нож, чието острие изскача с многообещаващо „клинк“.

— К’во иска тоя гибон? — любопитствува Необхватния.

Тя му превежда и гус’ин Берюрие — син, явяващ се по съвместителство и гус’ин Берюрие — баща, решава, че е настъпил идеалният action — момент, предвид обстоятелственото разделение на квартета на дуети.

Той измъква възглавницата изпод главата си и я запраща във физиономията на брикета. Сетне, докато оня стреснато се опитва да парира удара, светкавично се изнася по вертикала и отперва с левия крак съкрушителна дузпа в семепроизводителния му комплекс. Недоклатеният Отело изпуска ножа, за да се хване за Светата Троица, и с трогателен стон рухва на колене. Александър-Беноа дублира дузпата с не по-малко страховит десен шут в слепоочието и манерката на the black тозчас се уеднаквява по цвят и във вътрешен аспект. Пълен out, Чомбето! Хипопотаместия флегматично забърсва ножа, затваря го и го пъхва в една от обувките си.

— Ш’ме извиняваш, че понапердаших тъпкача ти, но не обичам да ме заплашват.

След това награбва дълбоко приспания ревнивец за колана, завлича го като куфар до стенния гардероб, натиква го грижливо вътре и заключва вратата.

Вероника е сащисана.

— Не си от страхливите, както виждам! — отбелязва тя с възхищение.

Негово величество ласкаво почесва звяра си зад ушите и свива рамене.

— Да си виждала страхлив мъж, дет’ да си отглежда такъв куркодил в гащите?

Окончателно покорена, тя обгръща с нежните си ръчички могъщия му врат и мечтателно прошепва:

— Ти си едно кошмарно говедо, но трябва да ти призная, че ми действуваш невероятно възбуждащо!

— Виж, т’ва вече е приказка! — трогва се Мастодонта. Обожавам нежните излияния!

След което я вдига като перце и я тръшва върху леглото.

— Хайде, душко, отваряй си путриерата! Кат’ за начало ш’си поиграем на чичо доктор в детската градина, за да не се получи грешка по трасето. Всичко трябва да е дозирано кат’ в аптека, гъбълче. Тъй де, к’ва ш’ми е ползата, ако ти пръсна мичето още от вратата? Мож’ и да не ми личи, но аз съм деликатно чудовище и винаги внимавам със старта! И кат’ така, първо ш’ти врътна една консултактивна шпакла, колкот’ да т’ситуирам входа на катакомбите. Слушам те, че се изразяваш кат’ ма’ам Бовари, поради коет’ съм сигурен, че си падаш по всички приложения на френския език! М-м-м-м, нали?… Май те погна тръпката, а, пиленце?… Жените са си жени! Сервираш им един език за ордьовър и веднага обявяват обсадно положение на Венерическия хълм!… О!… Сеньоритата влиза в такт, коет’ ще рече, че е излишно да й обяснявам тайните на мокрото къдрене! А сега не шавай, душа, за да мога да ти експертизирам трезора! Един, два, три, чет’ри пръста! Моите почитания, маркизо! Ам’ че то тя, твоичката, била същински силоз, момичето ми! И, мен ако питаш, мож’ спокойно да се ползва и без обувалка! Виж я ти, Верониката! Сега разбирам защо си се обзавела с негрото, съкровище! The colored открай време се славят с first чепове. Е, при туй положение мож’ да съкратим профиклактиката и да преминем към същината на същността. Не виждам к’во ни пречи да открием ловния сезон с една задна прашка с право мерене например! За целта обаче ш’трябва първо да се денивелираш минимум отпред и максимум отзад, ако разбираш к’во искам да кажа. Браво! Умница! Разтвори сега още една идейка филийките!… Мис сеньорита, плиз?… Отлично! Смятай, че си се класирала за финала! Докараш ли я дотам, че да мож’ да раздаваш въздушни целувки с яйчниците, по-нататък вече е лесно! Чакай да плюна върху цефала на макроцефала, за да избегнем ебентуални задръствания в килватера, след коет’ се готви за акурстирането на „Титаник“! Кат’ за начало не мърдай, а просто задръж позата, за да не изпотрошим яхтклуба. Ш’се включиш в маневрите, след кат’ пусна котва. Voila! На кого разправям аз, че ш’се хързулне кат’ на летни кънки! О!… Слушай, ама то туй си е живо хуйдоволствие! Апуткалипсис на сетивата, както казва Сантантониото! „Бръкни ми в гащите, Марго, да видиш к’во съм ти донесъл“! Мама винаги си я пееше, когат’ й беше драго. За бога, поразшири още малко яката, че ш’ми удушиш The Big!… М-м-мфкххф-ф-ф!…

— Ох-х-х-х! Тъй де, то само т’ва оставаше!…

Двойката изпада в истински транс. Щастието, което изпитва Александър-Беноа, е съвършено ново за него. И то дотолкова, че го лишава от дар — слово. The Mammouth буквално онемява! И — което е също необичайно — се вживява от душа и сърце в мисията си, стараейки се да достави на партньорката си само и единствено неотразима наслада. Той, който обикновено действува със замаха на разгонен булдозер, без да се впуска в излишни сантименталности!

В кревата се развихря автентична кавалерийска епопея, преминаваща последователно през периоди на бавен тръс, грациозен раван и лудешки галоп. Наблюдават се и моменти на затишие, които, задъхани и лепнещи (и дори залепнали!) от пот, двамата джигити най-джентълменски съблюдават, за да се понесат само миг след това в поредното танго на страстите си, трансформиращо се постепенно в неистов рап.

Просто нямаш представа колко дълго продължава всичко това. В интерес на истината, аз също нямам, а да не говорим за Берюрие.

По някое време Вероника нежно хлъцва и прошепва на ухото на Свръхнадарения:

— Ах!… Обичам те…

И знаеш ли какво? Кажи де, знаеш ли?

— Аз също — отговаря Берю.

Разноглед да станеш!…