Сан Антонио
Аржентсвински истории (23)

23
Продължение като всяко друго

Осъзналото се междувременно негро започва да вдига страхотна дандания в гардероба. Повече от очевидно е, че при ритъма, който поддържа, паянтовите врати могат всеки момент да се разведат с пантите си.

Берю нарушава сцеплението с недоволно мърморене и отива да отвори. Одухотвореният негатив е на колене, което позволява на Неумолимия без излишни прелюдии да му тегли право в зъбите ново, преработено издание на предишните шутове. The black тутакси излиза в болнични и Дебелия затваря вратата, след което стремително се реинтегрира в интимните покои на Вероника. Момата не е на себе си от щастие. Контактът за пореден път се задълбочава във времето, пространството и по същество. Сиамските близнаци ряпа да ядат! Осмозата е пълна! Почти необратима! Апотеоз на плътта! Плътта в апотеоз! Дебелият отдавна е забравил, че обработва една закоравяла престъпничка. Отдавна е прескочил летвата на благоразумието. Отдавна не му пука от нищо и за нищо. Етиката? К’во, етиката? Моралът? К’ъв морал? Я не му губете времето с подобни глупости! Неутолимият ръга така, сякаш му е за първи път! Достойно. Сдържано. Аристократично. Категорично. Праволинейно, замесвайки прилежно с масивните си ръчища седалищния модул на девойката и-Гроссо-модо, докато в същото време неговият осигурява перпетуума на мобилето с мощността на парен чук. Неизтощим, Неуморимия! Маткахалото на Фуко! Биг — Бенда на акта с главно „А“! Той депозира, тя инкасира. Законът на рода человечески, и то в най-суров вид! Еманципация ли!? Да, ама не!

— Дръж!

— Дай!

— Пак!

— На!

— Да!

Насам — натам! Прилив — отлив! И съответната миризма, разбира се… Животът, с една дума! Онзи, истинският! Великото преселение в най-хубавото! В неизразимата наслада, преследвана напук на ишиас и лумбаго с неуморно напред — назад!

Хипопотаместият блажено притваря очи. В сърцето му, в главата и изобщо във всички кухини и дупки на съществото му тържествено ехтят могъщите акорди на извечния химн на природата.

Вероника също е превключила на непознати й досега честоти в прелюдия към неизживявано до момента удоволствие, в сравнение с което предишните й оргазми биха могли да се окачествят като най-елементарен гъдел. И очарована до най-съкровените си физически и душевни дълбини, тя стремително се понася насреща й през морета (от пот), хълмове (Венерини) и приказни вълшебства (Берюриеви)!

Един Бог знае — а нищо чудно и Той да не е наясно! — откога се плакнат в тази еуфория, обединени ведно от магията на пълното разбирателство във всички аспекти, и най-вече в технически, но очевидно отдавна, тъй като на вратата се чука. Русокосата приятелка на Вероника идва да разбере за какво става дума и дело. Вратата не е заключена и тя влиза. Поглежда. Вижда. Бива впечатлена и дори покъртена от величието на момента. Запазва едноминутно мълчание в чест на описаната по-горе грандиозна скулптурна композиция, ала накрая все пак пита:

— Но къде е Никар?

Без да прекратява бойните действия, Берю й прави знак да се приближи до леглото. Тя се подчинява и когато се оказва на подходящото разстояние, той й отвърта един перфектно издържан шамар с опакото на ръката, в резултат на което тя скоропостижно се придупява на пода с разкървавена уста. От изумление девойката изгубва ума, дума и един зъб. Още повече, че Колосалния тутакси я лишава от вниманието си, предоставяйки го изцяло на Вероника. Позицията на блондинката има все пак едно предимство и то е, че пред нея изведнъж се разкрива величествената панорама на огромните Берюриеви топки, напомнящи фризирани кокосови орехи.

Устните ужасно я смъдят, но въпреки болката тя проявява завиден обективизъм и заключава, че едва ли някога ще й се удаде щастието да присъствува на втори подобен спектакъл. Обзема я дива завист към приятелката й, тъй глезена, тъй щедро кредитирана от съдбата в лицето — пардон, в суперчлена! — на този… на този… на този… Както и да е! Олеле, майчице! Ако някога е предполагала, че Вероника може да си засади такъв баобаб в саксията!… Тя сяда по турски и потъва в благоговейно съзерцание. Гледа така, сякаш й е за последен път, досущ като душичката Михаил Строгов, комуто изгарят очичките с нажежена до бяло сабя, но той въпреки това съхранява зрението си благодарение на няколко литра високоемоционални сълзи.

Катастрофиралите й устни неволно прошепват;

— И аз искам!… И аз искам!…

Светотатство! Кощунство! Недопустимо посегателство върху суверенитета на независим Берюрие! Нима тази друсла не разбира, че той се раздава от любов? От любов! Чуваш ли, патко задръстена?

Ах! Какво негодувание го обзема само, ако знаеш! Какъв благороден гняв! Колко дълбоко засегнат се чувствува от безочливите претенции на тази смръдла! Толкова, че обръща глава към нея и свирепо изръмжава:

— И ти ли? На!

„На“ — то се реализира в мощна половинкубикова пръдня! В тон! На място! По същество! Изключваща всякакви възражения! Дисквалифицираща всички илюзии! Елиминираща в зародиш дори и най-безнадеждната надежда! Безапелационна, ако схващаш за какво намеквам! От гамата „Бвплу-у-уф-ф-ф-фс-с-с-с!“, включваща също „Прр-р-рт-т!“, както и вариации на тема от типа „Броу-уоууоу-мгкрткх-х-хъ-ъ-ъ!“ Категорична!

Девойката е сломена. Очите й се изпълват със сълзи. Още повече, че вече се е подмокрила като за всемирен потоп, стръвницата!

Величав и несъкрушим, Александър-Беноа се връща към задълженията си. Към свещената мисия на родения, осенен свише Тъпкач! Жест, достоен да влезе в митологията на признателните путколения! Обектът на пируетите му мъдро се въздържа от коментари. Похвално! Защото има и такива, които се вживяват в ролята на говорител на профсъюза на докерите! Особено при тонаж от бруто — регистъра на Хипопотаместия! Някои буквално ти трансформират нервите на пепси — кола с хленча си! Ти обезглавяват музата до пъпа! Ти създават впечатлението, че рендосваш пън! Докато тук — ни вопъл, ни стон! Мълчанието на агнешкото! Ни помен от децибел! Върхът!

Ала ето че шумът идва оттам, откъдето най-малко го очакват. В храма на любовта изневиделица най-брутално нахлуват трима мъже: русокосият и двама гъсто матови типове с износени кожени якета, екипирани с толкова обилно смазани пищови, че да ти се прииска да ги метнеш в тигана.

— Престани, Веро! — крясва блондинът. — Ти се чукаш с ченге!

На испански, естествено. Но вече ти споменах, мисля, за неподозирания усет на Годзилообразния към езика на Сервантес, така че той веднага схваща за какво става дума, а оттам и любезно се информира:

— Ш’позволите ли да довърша сеньоритата?

Не, не позволяват! Всъщност характерните звуци на тази възхитителна по своя синхрон оратория на плътта ги карат дословно да дерайлират от гняв.

Единият от матовите насочва аркебузата си в манерката на Мастодонта и изревава:

— Сто-о-о-оп!

Дебелият неохотно отклиторява, или по-скоро отВероникява, за да използуваме широкоспектърните възможности на този изящен глагол.

Черната тигрица е бясна. Истеризира в яростни обвинения, че й секват щастието! Че й вадят червен картон на самата голлиния! Че я лишават от Аполото на french — Аполона пред прага на Седмото небе!… No! На Седемстотин седемдесет и седмото! Si! Тъкмо когато се е канела да се осъществи хормонално! Да се превъплъти в разликата между мъжа и жената! Да денонсира всички досегашни оргазми и да се обяви за подмандатна територия на Берюриян Великолепни! Да знаят, че ще й платят за това, говедата! Скъпо и прескъпо! С капитализирана лихва!

Говедата се опитват да я укротят, излагайки й действителното (и действуващо) положение на нещата. Успяват значи да отмъкнат Салвадор въпреки разквартируваната в дома му охрана. След което значи пристигат тук и какво да видят? Или по-скоро кого? Дъртакът значи. А сега и дебелака. Двамата французи, които осигуряват безопасността на пикльото дел Панар!

В заключение Вероника се поуспокоява. Но само „по“, а не напълно! Така де, какво ти спокойствие с този пожар в партера! Доскорошният национален празник във фруктиерата на сеньорита и-Гроссо-модо катастрофално деградира в общонационален траур. Дават ли си сметка какъв ролс-ройс е държала в гаража си? Не, ама наистина!… Способни ли са изобщо да си представят какво означава да се уредиш с такова съкровище в Сезама и да не можеш да му се нарадваш както се полага!?… Защо не вземат да я оставят на мира още четвърт час, по дяволите!? Колкото да осигури на фаворитката си достойна за неистовия секс — маратон награда! Защото има чувството, че ще й се пръсне маратонката от мъка, ако не стигне до финала!

Уви! Отборът дръвници, оборудвани с чурки (и дори чучурки!) модел „Лилипутчо в страната на Гъзливерите“, не само не й влизат в положението, а побесняват още повече, изгаряни от безумна ревност и жажда за мъст. Един дори й отперва злобно кроше, което доказва колко преходно нещо е лидерството!

Подвизаващият се в гардероба негус подновява серенадата си. Освобождават го и той, виждайки, че опасността е отминала, храбро се нахвърля върху Вероника, наричайки я с всевъзможни епитети, от които най-милият е „курво плесенясала“. Едновременно с това я налага толкова жестоко, че възмутеният Александър-Беноа пренебрегва подпиращото го в темето дуло, за да доразмаже и без това сплескания му нос с таранен удар с глава. Охраняващият го бандюга стреснато натиска спусъка и куршумът пронизва верандата на Вероника високо вляво, точно над гърдата. Тя изкрещява. Блузата й почервенява. Приятелката й писва! Двамата карабинери се панират. Бозавият блондин пребледнява така, че става почти невидим. Негрото отново е out, и то явно за дълго, ако се съди по деформиращата кафеника му цицина с размерите на километричен камък.

След което нещата горе-долу се успокояват. Русокосият нарежда на русокосата да се погрижи за Веро. Мъжете се връщат в хола, където се намират Пино, един въоръжен едрокалибрен muchacho и гърчавият Салвадор, значително по-мъртъв, отколкото жив. Ръцете му са оковани в белезници, а под носа му е лепнато внушително парче лейкопласт, който, ако не друго, поне спестява на околните пренеприятната гледка на отвратителните му пъпки.

В редовете на лошите се наблюдава известен спад на ентусиазма, напомнящ преходното изтрезняване по малките часове след целонощен запой.

Те свикват спешен военен съвет, на който вземат следните мъдри решения: ще обзаведат двамата французи с бетонни обувки, сетне ще ги натоварят на един катер и ще ги изсипят в мръсножълтите води на Рио де ла Плата. Колкото до хлапето, то него ще го оставят на склад с оглед да изискат солидна индексация на вече получената сума. Тук шантажът е в обратен вариант: „Не платите ли, ще ви го върнем! Ако се изръсите, край с него!“

Единият от los pistoleros има на врата си татуирана змия. Изключително декоративно и същевременно лесно за поддържане. Така де, не иска ни хляб, ни вода, добичето! Той обяснява на блондина, че „операцията“ е била осъществена наистина ювелирно. Приспали лагеруващото в апартамента войнство с помощта на бомба сънотворен газ, пъхната в букет цветя, предназначен за сеньора дел Панар, след което проблемите престанали да бъдат такива.

— Скрихте ли дрогата? — интересува се бозавият.

Si! При това дяволски интелигентно! Махнали рамката на една картина и напъхали пликчетата хероин между платното и предпазната дървена плоскост.

Ще ти го кажа веднага, защото, ако забравя да го направя, по-късно има да смърдиш, като те знам каква си отврат: решили са в най-краен случай да създадат впечатлението, че пъпконосният пубертет се е занимавал с пласиране на наркотици и е станал жертва на разчистване на сметки. Хитро, нали? Мерси!

Но the black, изплувал междувременно от schwartz — дълбините на поредния си припадък, не проявява никакъв интерес към тези любопитни подробности и иска от татуирания да му заеме пищова си. Той държи персонално да надупчи Дебелия. Програмата му е изключително съблазнителна: първо ще му пръсне коленете с два изстрела в упор, после ще ампутира пакета му с бръснарско ножче и ще му го натика в зурлата, след това ще се изпикае отгоре му, наслаждавайки се на агонията му, и в края на мероприятието ще изпразни пълнителя в доскорошния постамент на Берюриевия монумент. Ще оперира върху една мушама, за да не изцапа паркета. Някой да има нещо против?

На пръв поглед, никой. На последен, също. Дори се утвърждава идеята, че описаният one man шоу — вариант би им позволил да дестилират черните мисли и чудесно да се позабавляват. Блондинът лично отива в кухнята, за да донесе мушамата. Останалите се заемат да разчистят терена.

Брикетът взема пистолета на дружката си и проверява дали предпазителят му е свален. Асфалтово черната му физиономия засиява с нюансите на прясно изкъпан миши задник под наплива на чувствата, произтичащи от вменената му свише свещена мисия, която включва измиването на две позорни лекета: казашкото тирилим — помпомиране на дездемоната му и куршума, който същата е забърсала в суматохата. Можеш да си представиш как се вживява в ролята си, Отелото!

Приятелчетата му награбват Дебелия, за да го разположат върху мушамата.

Но се оказва, че има и по-бързи от тях! И кой мислиш? Архивният! О, далеч не в светлината на бляскав екшън „А ла Великолепната седморка“, а в контекста на диаричен пристъп в стил „Ниагара“, който се изразява в грациозен еленов скок върху мушамата, светкавично гащосваляне и стихийно посиране!

— Моля да ме извините, господа, но бъдете уверени, че най-искрено съжалявам! — проридава той възпитано, оставайки верен до последния милиграм екскремент на аристократичната си природа. — Просто не мога да се сдържам повече, бидейки лишен от възможността да посетя тоалетната! Недопустимо е, признавам, но вътрешностите ми са в катастрофално положение. Подлютените наденици на мадам Маринет, нали разбирате? А чревният ми тракт е изключително чувствителен! Още повече, че и без това страдах от много сериозно неразположение… Ох! Ох! О-ла-ла-а-а-а-ах-х!

И Руината се разразява в такава ужасяваща канонада, че ако дръзна да ти я опиша, рискувам да загубя половината от клиентелата си. Неща, неподдаващи се на каквито и да било квалификации, спрежения, сравнения и формулировки! Неща, издържани във всички агрегатни състояния, освен в твърдо! Неща, в сравнение с чиято смрад Деветият кръг на ада може да мине за филиал на „Нина Ричи“! Неща, чиито разцветки биха предизвикали масов мор сред племето на абстракционистите! Архивният стене! Хлипа! Вие! Плаче! Болезнено междуметира, докато стомахът му абдикира, червата агонизират, а сфинкстерът (Берю dixit) се мумифицира.

Ефектът на изненадата е пълен и погледите на всички неволно се концентрират върху този злочест, жалък, лишен от растителност, ръбест, екзематичен, аксиоматично — сивозеленосинкавобелезникав задник, който обстрелва въображаеми неприятелски позиции със самоотречеността на немска батарея в подножието на Райхстага. Блондинът започва неудържимо да драйфа и татуираният дивак тозчас се солидаризира с него, експонирайки без задни мисли съдържанието на стомаха си.

Описваното е неописуемо! Невъобразимо! Неотразимо! Непоносимо! Вторият разбойник успява да се възползува от присъствието на духа си точно преди последният да си плюе на петите, и отваря прозорците. Бандюгите не намират сили не само да реагират, но дори и да протестират. Толкова неподправена откровеност, толкова диарично чистосърдечие от страна на Пинюшет буквално ги парализира. Така де, щом може да си позволи да се насере в подобна ситуация, значи наистина не е в състояние да се сдържа. Я кажи, можеш ли да се сърдиш на бомба, която избухва? И дума да не става, разбира се!

Чужд на обструкционизма, Берю се включва в аферата Драйфус със спонтанността на взривена боклукчийска кола. Той залита под напора на избиващите през устата му гейзери, озвучавайки ги с трогателни по своята искреност „Гуагггггрррруагггггггг!“ и „Буакхххйъкйъкйъкмнънънъффффф!“. В суматохата ония го забравят и вече не го държат на мушка.

Междувременно Пино е боядисал две трети от мушамата, тъй като на всичко отгоре (и най-вече отдолу!) се мести, душичката! Циркулира по полигона със ситни, мъчителни, отчаяни крачици, спасявайки се от предизвиканата от самия него екологична катастрофа. Досущ като бомбардировач, който се опитва да избегне взривната вълна на собствените си бомби! Ако я кара така, нищо чудно да се изпразни тотално откъм вътрешности. Вакуумиращия!

— Изхвърлете го навън! — успява да артикулира блондинът между две изригвания.

Добре де, но къде да го хванат? В това си състояние Цезар е текстуално недосегаем. И ти се иска по-скоро да се отдалечиш от него, отколкото да го отдалечиш от себе си.

Но ето че най-ненадейно над този малък Помпей, обзет от пълен хаос, отврат, спазми и безбрежна суета, еква като ерихонска тръба могъщото гласище на Негово Величество:

— Горе ръцете, muchachos, или ш’ви напълня с олово кат’ коледни пуйки!

Ония се споглеждат, го поглеждат и разбират, дори и неразбиращите френски, тъй като подтекстът има изключително огнестрелен характер. Възползувайки се от паниката в противниковия лагер. The Mammouth е успял да конфискува пистолетите на двамата разбойници, отвлекли Салвадор, и сега държи присъствуващите под двоен прицел в стил „Дивия запад“. Ах, да можеше само да го видиш: по сако, с гол задник, с морно виснал (най-сетне!) чеп, с непоправимо усукани чорапи и обувки с формата, вида и дори цвета на не-знам-какво-си, но в никакъв случай на нещо за пред хората. Чиста проба Иван Грозни, мен ако питаш!

Татуирания решава да се пробва и се хвърля отгоре му, но Непоколебимия пресича ентусиазма му с точно пласиран изстрел в тазобедрената става и камикадзето заорава по нос в стомашните откровения Пинюшеви!

— ’ма аз к’во казах, плиз? Хенде хох! Hands up! Manos levantade! A capito?

Бандата единодушно навирва ръце.

— Кой ти сложи белезниците, сопол пъпчив? — обръща се той към Салвадор.

Дел Панар-Младши посочва приятеля на татуирания.

— Open the door, омбре! — изръмжава Берю по адрес на същия. — И по-quickly, ако обичаш! Белезниците на bambino! Schnell!

В крайна сметка оня успява да стопли и припряно освобождава ръцете на Салвадор.

— Слушай добре к’во ш’ти кажа, цирей сплескан — мило го наставлява Хипопотаместия. — В дъното на хола има телефон. Звънваш в полицията и им обаждаш, че се обаждаш от името на Кармен от Бизе-Оле-ле-К’ва-й-е-Гранде, директорката на марделската ченге — house. Обясняваш къде сме и дообясняваш, че има пожар! Ясно ли е, хуйнанист нещастен? Така тъкмо ш’могат да сгащят тия юнаци на местопредставлението. А, пътьом да докарат и една линейка!

Преплитайки крака под свръхбагажа от емоции и пъпки, столонаследникът на идалгото поема в указаната посока, вдига слушалката, набира „Справки“ и иска телефония номер на полицията.

Но ето че точно в този момент приятелката на Вероника решава да им напомни за себе си. Неизвестно откъде в ръцете й се появява автомат и начинът, по който го държи, подсказва, че е излишно да й обясняваш за какво служи.

— Откажи се! — подхвърля тя по адрес на Салвадор.

Пъпкувания припряно удовлетворява молбата й и оставя слушалката на мястото й (както пишат неизменно в криминалетата, за да изглеждат колкото може по-документирани и дълги).

Автоматизираната блондинка се обръща към Берю:

— Amigo с mucho grosso нещо, твоя хвърли los pistolas, ако не иска аз него убива!

И посочва клетия Пино, който продължава все така залпово да се евакуира откъм съдържание.

Александър-Беноа прави кратък топографски обзор на ситуацията. Блондинката стои зад Салвадор и държи на мушка апокалиптичния посерко. Каквото и да предприеме, то би било лудост. Още повече, че мацето изглежда твърдо решено да използува артилерията си!

Покрусен, той запокитва пистолетите в излиянията, или по-скоро в излайниянията на Архивния с жеста на Версенжеторикс, захвърлящ меча си в нозете на Цезар, и с достойнство обявява:

— Ей ви ги, мож’ да си ги вземете!