Сан Антонио
Аржентсвински истории (17)

17
Неминуемо продължение

Берю намира „Бонус Айрес“ подчертано любопитен и не пропуска да сподели впечатленията си с Пино.

— Ще речеш — отбелязва той, — че се намираш донякъде в Парижко, отчасти във Виена, донякъде в Лондон, в някои отсношения другаде, но затуй пък най-малко в Аржентсвинско.

Просторни авенюта и площади, озеленени с „европейски“ дървета, достолепни сгради от дялан камък, хора, пременени досущ като себеподобните си, разхождащи се пролетно време по Булеварда на италианците.

Но когато таксито ги разтоварва пред бар „Айфеловата кула“, кварталният пейзаж ги хвърля в смут, объркване, недоумение и други емоции от тази възрастова група. Той е монтиран изцяло от ниски, едноетажни, тук-там по изключение двуетажни къщета, боядисани в свирепо крещящи и на моменти почти виещи цветове, размазани сякаш току-що върху палитрата на художник — параноик: зелено електрик с тенденция към късо съединение, слънчевожълто, диаричнобежово, картофенокафяво, кървавочервено, ослепителнобяло, небесносиньо, много оранжево, оранжево. Всичко това яростно се кара помежду си, създавайки обаче впечатлението за някак странна, агресивна и същевременно поетична красота. Улиците гъмжат от амбулантни художници, хербаризирали произведенията си върху опънати специално за случая стени от зебло. И знаеш ли какво рисуват всички тези Далита, Пикасота, Монета, Манета и прочия виртуози на четката? Кварталът, please! В резултат на което се получава навалица от малки, средни, средно големи и големи картини, репродуциращи околната среда в стотици и дори хиляди екземпляри. Сюрреализъм в действие и даже в съдействие! Върхът!

Фасадите на къщетата са перфорирани с традиционните loggias, до които се достига по ръждясали железни стълби. Навсякъде висят тонове пране, издържано до последните кюлоти във все същите колоритни нюанси.

Докато Пино урежда сметките с таксито, Берю проницателно оглежда парадния вход на бара. Същият е задънен в самото дъно на една задънена уличка, ако бих могъл…^[1]

Пред вратата се мъдри тенекиен макет на Айфеловата кула с вида на страдащо от хронично неполиване мушкато, фамозната Madame de Paris тук не само не е на висота, но и на височина: прекалено изшилена, хилава, изпомачкана и едва двуетажна. От заведението се носи аржентинска музика. Танго! Истинското аржентинско танго няма нищо общо с това от нашенските танцови забави; то е несравнимо по-сладострастно, по-синкопирано, по-повече в много-много отношения. И къде-къде по-сърцераздирателно, за да не пропуснем нищо.

Двамата влизат. Помещението е мрачно, схлупено и плътно одимено дори и в момента, характеризиращ се с тоталната липса на клиентела. По стените висят на тестета същите шедьоври, които разкрасяват и улицата. Има малка естрада със столове за музикантите. В дъното се мъдри огромен жълтясал постер на тулузеца Шарл Гардес, известен още като Карлос Гардел и популяризирал тангото в целия свят, преди да ритне камбаната на четирийсет и пет годишна възраст. Заведението — ако се съди по многобройните картини — е несъмнено сборен пункт на кварталното артистично войнство. Срещу естрадата се вие дълъг тезгях от масивно дърво, зад който в рамките на трите основни измерения са нагъчкани множество бутилки с разнообразно, но недвусмислено алкохолно съдържание. Общ характерен белег: върху всяка е прикрепена пощенска картичка с изображението на Айфеловата кула.

Единственото живо същество в бара е огромно, разплуто женище с буйна рижава коса, напомняща копа сено, което пафка пура с размерите на атомна подводница и задълбочено чете вестник. Червеният й сатенен корсаж мигом душеразстройва Александър-Беноа, тъй като е не само свръхнапомпан, но и щедро разкопчан, за да предотврати задушаването на двойката квартирантки. Дамата орбитира около четирийсетте. Гримирана е сякаш с мистрия, като мястото на очите й е маркирано с предимно количествени замазки в гущеровозелено.

Тандемът акостира на бара и пуска котва, т.е. забива лакти в излъскания от безброй техноподобни плот.

— К’во ш’шмръкнеш, дърто? — пита Берю.

Женището, демонстрирало до този момент пълна невъзмутимост и неподвижност, със замах поваля вестника в туш и възкликва (неясно защо на чужд език, но няма значение) с неповторим белвилски акцент:

— Frenchies!?…

И се вторачва в чифта извънземни с труднообясним за тях (и за нас) интерес.

— Ама вий от Парижко ли сте, прелестно създание? — екзалтира се патриотично Мастодонта.

— Улица „Телеграф“!

— И чий го клатите в Бонус Айрес, ако не е тайна?

— О, най-обикновена любовна история! — подсмихва се носталгично наднормената съотечественичка, изстрелвайки облак дим, на който би завидял всеки маневрен локомотив. — Бях се чифтосала с един местен бандюга, който държеше на всяка цена да се завърне at home. Смяташе се за по-хитър от останалите, тъй като бе завършил забавачница в Париж. Всъщност, може и така да беше, но „останалите“ изпитваха алергия към по-големите тарикати от тях и една хубава нощ любезно го изпроводиха на оня свят ведно с претенциите му. Бях спастрила малко пари, отворих това капанче и сега все някак свързвам двата края, колкото да не съм капо. Толкова по биографията ми, момчета. А вие? Туристи?

— Абе то и ние сме я закършили с една love story, но наш’та е много по-дълга за разправяне от ваш’та — споделя поверително Неотразимия. — Я по-добре м’ти ви ни кажи, пиленце, к’во ш’цапнем, за да отпразнуваме срещата?

Тя се усмихва:

— О! Лично аз съм на мойто чародейно биле: сто грама скоросмъртница с парче лед.

— За мен чаша червено — решава Дебелия. — А за теб, Пино?

— Никакъв алкохол! — решително парира Цезар. — Тукашната кухня е прекалено пикантна и се отразява зле на стомаха ми.

— Тогава пийте yerba mate, това е аржентинското национално питие.

— Ще го опитам — скланя Архивния.

Зареждайки се по смисъла и съдържанието на заявките си, тримата засмукват чашите с ентусиазма на всички изгнаници, нагазени от спомени за родината, докато в талазите тютюнев дим неусетно се втъкава солидна доза spleen.

След третата глътка Александър-Беноа се чувствува достатъчно аклиматизиран и с присъщата си дискретност нахълтва в някои недотам дискретни подробности.

— Кат’ стана дума за твоя човек, Маринет, дет’ сега те гледа от отвъншното… Намери ли му заместник?

— Не съм и търсила. Стане ли ми много нервно в кюлотите, просто забърсвам някой тъпкач на свободна практика и решавам проблема.

— И как са тукашните гландиатори откъм инструментариум?

— Като навсякъде: намират се и формат „мечкоубиец“, и стандартни модели, и разфасовка „лилипут“. Но откакто съм напуснала франция, все още не ми се е случвало да поглезя куротрошачката си с нещо по-съществено.

— Коет’ обаче понеже в’обще не означава, че трябва да губиш надежда, котенце! — ухилва се многозначително Берю.

Тя озадачено извива вежди.

— Какво искаш да кажеш, мило момче?

— Т’ва, че самото Произведение ни ме е изпратило на пътя ти, душа. В момента разговаряш с най-еврокалибрената паламарка в Европейския съюз и околностите.

— Не преувеличаваш ли случайно, приятелю?

Пино намира за уместно да разсее съмненията й с висококомпетентното си поръчителство:

— Не само че не преувеличава, мадам Маринет, но и проявява учудваща скромност. Касае се за цели четирийсет сантиметра!

— Само при неграта мож’ да се уредиш с по-дълъг доуверява я Уникалния.

— Ти ме убиваш, дебелако! Трябва да видя, за да повярвам.

— Нищо по-просто, момичето ми! Само ш’позволиш първо да мина зад тезгяха, колкот’ да му извъртя един-два шамара за освежаване, докат’ ти съзерцавам антрефилето…

Той се присъединява към собственичката на бара и се разпорежда:

— Сега с’обърни към мен, запретни се и удари един шпагат, за да мога да хвърля око на панорамата; ми трябва малко допинг-понг, за да подсигуря арматурата на животинчето.

Любителката на силни усещания с усмивка удовлетворява изискванията на Неудовлетворимия. И не само! Бидейки заслужил деятел на най-древната професия в света, тя проявява достойна за званието самоинициатива и изважда от чекмеджето на касата едно електрическо фенерче, с което започва да му импровизира в стереозвук и мегаколор „Малка нощна екскурзия в гори Тилилейски“.

— Без к-к-кюлоти, но с ж-ж-ж-жартиери! — констатира Берю с притрак-трак-тракващо от вълнение чене. — Не само нямам думи, но и ш’ти кажа, че такова самоуважение към тебе си и традициите е рядкост!

И за да печели време, а и за да не потиска повече поривите на застрашаващия да изпотроши мебелите член на постоянното присъствие в шлица, той със замах смъква панталона си, след което процедира по същия начин и с изтерзаните си от хронични вътрешни противоречия долни гащи.

Маринет е потресена. Разтресена! Стресната! Тресната! Но след кратка суматоха в сърдечната област и подекваториалния субрегион професионалният й опит взема връх над объркването и тя подлага на пламенен дитирамбичен анализ анатомията на феноменалния:

— Вече вярвам! Съгласявам се! Приемам! Капитулирам безусловно! Подписвам се с две ръце, където искате, че това е то. Качеството! Най-доброто! Първото! Уникалното! На над световно равнище! Изключителното! Извънредното! Извънземното! Това е Той, Най-добрият приятел на жената! Най-Найът от Най-Най! Топ Чепът! Тоя, извън класацията! Оня, от реквизита на цирк „Буш“! Стани! Едноминутно мълчание! Повече никакви приказки: това е the big, the great, the yes, изобщо the, и толкоз! Дори по времето, когато се трудех на Плас Пигал, не ми се е случвало да ме разстрелват с подобна мортира, макар че завеждах секция „Близък изток и Черна Африка“. Имаш ли четвърт час, за да направим едно кръгче, о, Господи? Предчувствам, че ще се поболея, ако не мина под ножа!

— Излишно е да ми с’обосноваваш, Ненет. Гражданинът е винаги и изцяло на разположение на путбликата. Да виждаш някъде медальон с името на собственика?

Маринет се свлича от табуретката и подхвърля по адрес на Антиката:

— Нали нямаш нищо против да попазиш заведението, деденце? Пий yerba mate колкото ти душа иска — много е полезна за здравето.

Пино благодари и обилно се самообслужва, докато новосформираната двойка задълбава зад кулисите в издирване на подходяща плоска и мека повърхност. Две минути по-късно в бара влиза мършав мъж, обзаведен с процъфтяваща екзема в района на веждите, и се настанява на една маса. Същият носи платнена торба, върху която е щампована емблемата на T.W.A.

Пино гаврътва на един дъх петата си чаша прясна отвара с приятно упойващ сетивата вкус, но в момента, в който я пресушава, червата му надават див вопъл, придружен със зашеметяващо остра болка. Архивният с неволна гримаса се сграбчва за корема. Екземоносният субект забелязва движението и му адресира кратка фраза на испански.

— Пардон? — уведомява го изключително любезно за недоумението си Пинюш.

Оня посочва чашата, сетне корема си.

— Muy laxante!

— Сиреч?

Мъжът се опитва услужливо да франкофонизира испанския си:

— Yerba mate, много разслабително!

Този път Праотеца стопля и на лицето му се изписва отчаяние. Прословутата yerba mate се оказва мощен пургатив! О, небеса! О, участ зла! Само това му липсва при неговата и бездруго все по-сериозно задълбочаваща се стомашна проблематика! Съзнанието му тозчас бива прорязано от мисълта за неминуеми апокалиптични последствия.

Амбулантната екзема плахо се информира:

— Nobody, here? Никого?

— One моменте! — успокоява го Руината.

И в същия миг от дълбините на „Айфеловата кула“ до слуха му долита:

— А-а-ах-х-х-х!!! Какъв такъв, о, Боже — Господи и Вси светии! Невер-р-р-роятноу-у-у!… Каква енергия!… Их!… Какво темпо! Ъх!… Какъв дрибъл!… Ух! Какъв… Ох! Ори, орачо! Не ме жали! Гвардията умира, но не се предава! Но той съвсем ще ми разбие предницата, пръчът дебел! Ами че то е наказуемо да маневрираш с такъв исторически орган, кълна се! Ти си същински пневматичен чук, французино! Какво говоря? Фадрома! Багер! Булдозер-р-р-р-р! „Катърпилар“ дръжки да яде! Да ти яде дръжката! Да фалира от срам! И при това въобще не ти пука за карантията ми, мръснико! Тъй, както я подкара, накрая ще ми качи матката в гърлото, канибалът! Та ти целият си само патка, момчето ми! От шапката до подметките! В анфас! В профил! В разрез! По диагонал! „Голямата Берта“ в плът и кръв! След такава канонада — край със сядането, сигурна съм! Най-малко за едно тримесечие! Но… пей, сърце! Като си помисля само, че оня, Брадатия, можеше да ме парафира „към дело“, без да позная подобно щастие!… Успокой за малко топките, колкото да си поема дъх и да се съсредоточа. Мерси, много си мил. Сега вече съм готова да отлепя! Газ, о, гордост на Отечеството! En avant! Go! Avanti! Ах, кръстът ми! Ох, лумбагото ми! Утре няма да мога да седна! Да легна! Да стъпя! Да… Изобщо! Ами че той ме убива, дивакът! Толкоз по-зле! Опъвай, camarade! До дупка! Само веднъж се умира! Да живее франция!

Внезапна тишина замества тържествените финални акорди на „Марсилезата“.

Накрая на всички видове съпротивителни сили, Пино вече не е в състояние да контролира сфинктера си. Изопнат в стил „Капитанът потъва заедно с кораба си“ и с конвулсивно вкопчени в парапета на мостика — пардон, на плота на бара! — ръце, той предава цитаделата — тоест гащите си на вражеските орди — тоест на… Тоест чудесно схващаш какво имам предвид, затова няма да ти го рисувам! Сломен, но с благородно примирение. Антиката вдига бяло знаме със сетната достойна мисъл, че не разполага с дрехи за преобличане. В този контекст инцидентът, имащ акцентирано катаклизмичен характер, изглежда наистина непоправим. Досъсипан от това прозрение, той леко разкрачва хилавите си крака, затваря очи и отваря уста, сякаш за да издиша колкото се може по-бързо отчаянието си.

Екзематичният клиент съчувствено поклаща глава и прошепва:

— Muy laxante. Si! Muy laxante.

В този момент Берю и Маринет отново се появяват на сцената. За Мамута единствените видими поражения от авантюрата се заключават в крайчеца на ризата, който издайнически се ветрее от прекалено припряно закопчания му шлиц. Колкото до собственичката на бара и по-точно до походката й, човек би рекъл, че е гонила Морис Херцог по петите при спускането му от Анапурна, при това с високи токчета. И най-бедното въображение би могло да си представи как на всяка крачка ставите й телескопично се нанизват една в друга.

 

— Господи! Каква воня! — въздъхва тя, след което пита Екземата:

— Какво ще пиете?

— Кампари — сода! — жадно откликва потребителят.

— И това ако е живот! — въздъхва отново Маринет. Но какво да се прави, дори и след такова грандиозно изпълнение трябва да продължим да си го живеем! Ти направо ми разказа играта, свиньо дебела!

Засегната, цитираната тутакси подхваща защитна пледоария;

— А коя, ш’те замоля, ако обичаш, беше тази, дет’ поиска и даж’ изиска да й ти го навървя, а? Ш’ти светна, Ненет, че не е работа да въртиш капризи, докат’ си хуйдовлетвориш нанадолните инстинктивности, а после да ми с’обявяваш за претлъстена и изоставена! Особено още повече, че преди да решиш да ми с’правиш на света ципа неспукана, би било трябвало да с’циментираш пробойните в хамбара за мамули! Такъв булевард си отпрала, душа, че по него кат’ нищо би могъл да мине карнавалът на Рио де Жартиейро и пак ш’му е широко! Трябва да знаеш, че ми се е случвало да прошнуровам девойки в агнешка възраст от най-добри семейства, коит’ са ми поемали The President в цял ръст, и то без да викат майка си на помощ! Къде отиваме, ако дърти брантии кат’ теб започнат да смърдят само щот’ са им поожулили малко повече кофата!?

— Не се сърди, дебелако, казах го като комплимент.

— Добре, щом е тъй. Предпочитам.

Тя досготвя кампарито, добавя резен лимон и отива да зарадва клиента. В момента, в който оставя чашата на масата, Екземата шепнешком се интересува:

— Някой да е питал за мен? Името ми е Лоло.

— Не — отвръща Маринет. — Чакате ли някого?

— Да, един рус тип със сини очи. Казва се Мартин.

— Знам го — кимва тя, — но днес още не съм го виждала.

След което закуцуква обратно към бара, душейки настървено, съответно докуцуква и заявява:

— Казвам ви аз, че вони на лайна като за световно по надсиране! Дано само не е гръмнала канализацията!

Пино лицемерно включва в действие носовите си отвърстия. (Би било много по-добре, разбира се, ако изключеше някои други, но!…)

— Нищо не усещам! — смотолевя той.

— Ненет има право — намесва се Мастодонта. — Имам чувството, че съм в задръстена кенефна чиния!

Внезапно става сериозен и понижава тон:

— Я кажи, бъбречето ми, оня там, пъпчасалият, пита ли те нещо за някой си Мартин или на мен така ми се стори?

— Да. Защо?

— Щот’ мисля, че двамцата с него имаме за к’во да си побъбрим. Ш’ме извиниш ли за малко?

Дебелият се приближава до Пинюш.

— Нищо чудно да се окаже, че с Произведението наистина сме в комбина. Задникът, дет’ се е курдисал ей там, чака Мартин! И ако го чака по нашия въпрос, ш’ти кажа, че лайнарникът, в койт’ сме се забъркали, мож’ да замирише и на рози, ако разбираш к’во имам напредвид.

Свикнал отдавна с изтънчените словесни ребуси на Непреводимия, Пино кимва утвърдително, но толкова унило, че Берю незабавно реагира по същество:

— Тъй обаче, както намирисвам, при теб ситуацията на положението май няма нищо общо с розите, а? Едно пиленце ми изчучурлика, че си се изсипал в гащите, Цезаре! Или бъркам?

— … независимо от волята, желанието и възпитанието ми!… — опитва плахо да се обоснове Деликатния.

— Ам’че то ти си за боклука тогава! — въздъхва Александър-Беноа, разрешил далеч по-уместно последната си производствена авария в полза на добре известна ви делва със сметана. — Почне ли веднъж да с’изпражнява директно в гардероба, човек трябва да се абонаментира за старческия дом!

Жестоко!

Какво да се прави?

Нищо!

Такъв е животът!

Валчестият се изтърколва до масата на самоходната екзема.

— Dou you speak френски? — пита той, настанявайки се насреща му.

— No, but I speak English.

— Not me! — изпада в цайтнот The Mammouth, но веднага изхожда от безизходицата с „дамски гамбит“. — Ненет, ш’дойдеш ли да ми попреведеш малкото, дет’ мож’ да ми се случи да не го разбера?

Рижавата примъдона (Берю dixit) с издънения диференциал се приближава с припърхващата походка на развален компас.

— Сядай! — заповядва й нейният нов цар — господар.

Тя:

— Питай тая крастава мутра к’ва кола има неговият Мартин.

— Аз знам каква — решава да си спести превода Маринет.

— Т’ва, че ти знаеш к’ва, си е собствено лично твой проблем, муци! Него питам! — експлондира Плондира.

Муцито покорно ретранслира въпроса.

— Ферари! — отговаря Екземата с много завист в гласа.

— Кош! — отбелязва Негово Величество. — Значи говорим за един и същи Мартин. Светни на дирника, че вчера неговият Мартин се изстреля окончателно от жизнения си път ведно с въпросната кочина!

— Мъртъв ли е? — успява да подрипне Маринет въпреки понесените физически поражения.

— По-мъртъв, отколкото ако баща му с’беше изфукал в носната си кърпа, когат’ го е правил!

Превод. При вестта върху лицето на мършавото човече се изписва досада, подсилена от появата на пет допълнителни квадратни сантиметра екзема.

— А сега му обясни, че съм бил дружка на Мартин. Че съм карал зад него и че когат’ съм стигнал на мястото на местопроизшествието, той все още не е бил забелил очи. И че преди да ги е, е успял да м’изповяда туй-онуй и да ми предаде нещо muy важно. Go!

Между Маринет и клиента се завързва дискусия, която на моменти преминава в кресчендо.

— К’во, пудри ли се? — подозрително изсумтява Необхватния.

— Не, просто пита ти кой си.

— Кажи му, че т’ва не е негова работа. Бях приятелче на заупуткойния Мартин и изпълнявам последната му воля, коят’ е свещена, ако не знае. И точка по въпроса!

Маринет превежда.

— Питай го защо е имал среща с Мартин в твойта барака.

(Виж един ред по-горе!)

— Мартин е трябвало да му предаде нещо.

— И к’во, по-курнкретно?

Въпрос. Отговор:

— Пари!

— Сега мож’ да ни оставиш на каре очи, момичката ми! В’ри да смажеш с малко вазелин месомелачката си и ако изровиш отнякъде един панталон за дъртото, цена няма да имаш. Щот’ май неговата канализация е сдала багажа.

— Така и предположих! Ще се кача до апартамента. Дрехите на моя човек още висят в гардероба. Той беше доста по-добре монтиран от стареца, разбира се, но все ще измъдря нещо.

Маринет се оттегля.

Берю забожда лакти в масата и многозначително втъква манерката си между своите чукоподобни пестници.

— А сега си отвори локаторите кат’ за въздушно нападение, приятел! I have мангизи for you.

Върху отблъскващата физиономия на негодника се изписва значително по-гостоприемно изражение.

— Say me, for всеки случай, how much трябва да ти снеса? — продължава Неотразимия.

Екземата проявява завидна схватливост и обявява:

— Сто хиляди долара!

— Bravissimo! — подава му ръка Огромния. — It’s regular.

Той сваля сакото си, просва го върху масата, разпаря хастара му и започва да вади пачките песос, придавали му до този момент вид на напомпана спасителна жилетка.

Екземата трескаво ги преброява и припряно ги напъхва в платнената торба.

— Ж’О’кей? — пита Берю след приключване на операцията.

— О’кей!

— Now, колкот’ се може no-quick на работа, нали? You ш’светнеш to your friends?

— О’кей! О’кей! — уверява го пламенно оня.

После става и започва да бърника из джобовете си, за да плати кампарито.

— Чупката, гнидо! It is за моя сметка — великодушно заявява Александър-Беноа.

Пъпчивият не чака да го молят и мигновено се умъглява.

Убийството на Салвадор дел Панар е програмирано.

Нещастният Пинюш стои като препариран насред две неистово смърдящи локви, които приемат все по-застрашителни размери.

— Ще ми трябват също нови чорапи и обувки — простенва злочестият чревокрушенец.

Берюрие свива рамене и изръмжава:

— Откак’ забогатя, взе да ми с’правиш нещо на много луксозен, Цезаре. Излиза, че не е лесно и пари да имаш!