Белинда Джоунс
Любовна академия (34)

Глава 34

„Няма друго лекарство срещу любовта, освен още любов.“

Хенри Дейвид Торо

Всички в колата ни изглежда, че страдат от нещо, докато се прибираме във Венеция: Меган и Стефано — от махмурлук, Данте — от навехнат глезен (подхлъзнал се на яхтата на Итън, оставена на стълбите пред апартамента му), Киър — от скорошната раздяла с Клио, Тифани — от някаква своя вътрешна борба, която я кара да се държи, сякаш е готова да ни сдъвче и да ни изплюе, ако посмеем да я закачим, а аз — заради неразрешения въпрос с Джо.

Прекарвам по-голяма част от пътуването в размисли за нещата, които обичам у него — да не говорим за нещата, които бих променила, ако имам такъв шанс, като например да го освободя от задължението да ме прави щастлива.

Данте е като нежна тръпка по кожата ми, Джо е този, който се е вкоренил под нея. Когато се сетя за целувката с Данте на „Villa d’Este“, си спомням фойерверките и невероятно романтичната обстановка, но Джо може да ме сграбчи и да ме целуне, докато стоя в кухнята с белачка за картофи в ръката, и тръпката от задоволство да ме прониже от главата до петите.

Да срещна Данте беше невероятно преживяване, но без Джо не бих могла да живея. Надявам се и да не ми се наложи.

Когато пристигаме на Piazzale Roma, багажът ни директно отпътува за Академията, а нас ни пращат право в „Dei Dogi“, където в бара на хотела ни чакат останалите.

— Получи ли бележката ми? — директно се обръщам към Джо, без да се интересувам какво ще си помислят останалите.

— Да, получих я — отговорът му е твърде безгрижен, за да ми хареса.

Иска ми се да ме обгърне с ръце и да ми каже, че дълбоко в себе си винаги е знаел, че никога не бих го мамила, но знам, че не може да го направи, най-малкото защото аз му забраних всякаква интимност пред групата. Все пак едно леко загатване, че всичко между нас ще се оправи, би било добре дошло точно в този момент.

— Е, как преживяваш раздялата с Клио? — обръща се той към Киър, прескачайки присъствието ми.

Очевидно не е в настроение да разрешава проблемите в нашия любовен живот, така че аз решавам да се оттегля и да ги оставя сами, като с благодарност приемам предложения ми от Алесандро прекрасен коктейл за справяне с махмурлука. Тифани наблюдава всяко движение на бармана, все едно иска да види дали това, което каза за него онази нощ, е вярно и на ярка слънчева светлина и без влиянието на коктейлите.

— Buon giornol. Как сте всички? — обръщаме се и виждаме, че се е появила Мария Луиза, внасяйки ореол от ярка светлина със себе си. Тя буквално е един от най-слънчевите хора, които съм срещала. — Bene! Bene! — кима тя одобрително към щастливите двойки — Меган и Стефано, Мелвин и Филомена, след което се обръща към Киър: — Обади й се, нали? — пита го тя, явно вече осведомена за ситуацията с Клио.

— Да — кима той и се усмихва широко.

— И тя се съгласи?

Той кима отново.

— Добре, добре.

Моля, моля, какво става тук? Нямам време да размишлявам по въпроса, защото погледът на Мария Луиза се спира върху мен. И после върху Джо. И пак върху мен.

— Хммм — възкликва тя, взирайки се в нас.

Иска ми се да ни поръси с вълшебен прах и да направи така, че всичко да заблести в щастие преди нашето заминаване, но напразно се надявам. Тя просто свива рамене и все едно ни казва: „Вас двамата ви оставям да подредите нещата помежду си!“, след което отива и прегръща Данте, сякаш й е син. Чудя се дали той й е казал за нас? Не че той е запознат с всички подробности — когато останах за малко насаме с него във вила Сан Микеле, предпочетох да му кажа добрите новини от „Хот“ за позитивна статия за Академията, вместо да обсъждам с него личните си проблеми.

Най-накрая Мария Луиза стига до Тифани, хваща я под ръка и й казва:

— Хайде, да повървим заедно, mia сага!

Те двете си говорят съсредоточено и ни отвеждат до мястото в градината, където преди няколко вечери с Ралийн си говорихме по залез-слънце. Очаквах нещо като церемония по завършването, може би сертификати — навити като свитъци на пергамент, които да удостоверяват, че сме отговорили на строгите стандарти за романтика на Академията, но по-скоро изглежда, че ще бъдем покръствани в лагуната.

— Какви са всички тези лодки на хоризонта? — пита Киър, като се взира напред.

Мария Луиза изглежда изключително доволна от себе си, когато ни съобщава:

— Днес се провежда годишното състезание с лодки „Vogalonga“.

Затова ли поискаха да бъдем спортно облечени днес? И ние ли ще участваме? Вместо да ни отговори направо, Мария Луиза предпочита да ни обясни връзката между съвременното състезание и старинните обичаи.

— Състезанието е било организирано ежегодно, за да отбележи символичния брак на венецианския дож с морето — разказва ни тя. — Всяка година на Възнесение той повеждал тържествена процесия от лодки отвъд лагуната и хвърлял осветен пръстен във водата с думите: „Desponsamus te, mare.“ — „Венчавам се с тебе, море.“ — превежда тя. — След ритуала се смятало, че Венеция и морето стават едно цяло — усмихва се Мария Луиза.

Как да не обичаш този град — дори политиците му са романтични!

— Тъй като времето ви в „Любовна академия“ привършва, надяваме се, че усещате желанието на сърцата си — продължава Мария Луиза. — Надяваме се също и че всеки от вас е усетил любовта по някакъв начин, докато е бил тук.

Не се сдържам и поглеждам към Данте — очите му ми казват, че за него е било така. Щастлива съм, че аз съм част от това усещане.

— Ако продължавате да вярвате в нея, любовта ви ще продължава да расте — уверява ни тя, преди да подаде на Сабрина бланките за записване на участници в състезанието.

— Всички сте поканени да участвате във „Vogalonga“, има осигурени гребни лодки и в случай че не си носите, предлагаме и подкрепления — усмихва се тя и ни повежда към кея, където няколко различни лодки ни очакват завързани. — Водното трасе е тридесет километра дълго, но имаме специалното разрешение вие да се включите оттук и да продължите по Канале Гранде до площад „Сан Марко“, където е финалът.

Звучи направо невероятно, но не се сдържам да попитам:

— Абсолютно задължително ли е участието?

— Не, въобще не — отговаря Сабрина за мое истинско облекчение. — Какво са спортистите без публика, която да ги аплодира? А сега всички, които искате да участвате, моля вдигнете ръце!

Доброволци са всички момчета — Киър, Джо, Стефано, Данте, дори и Мелвин вдига ръка без колебание.

— Дами? — обръща се Сабрина към нас, момичетата.

Филомена и Валентина решават всяка да управлява собствена лодка, което е доста мъдро, като се има предвид, че гърдите им могат да бъдат смятани за свръхбагаж. Но останалите — Тифани, Меган и аз любезно отказваме, преценявайки, че нашите възможности ще са много по-полезни, ако викаме за тях от брега.

Докато Сабрина раздава на участниците червени ленти с логото на Академията, Мария Луиза разпределя двойките и лодките: Стефано и Данте ще гребат заедно срещу Джо и Мелвин, което изглежда малко нагласено в полза на италианската двойка. Поглеждам към Киър да го питам защо не мине в подкрепа на Джо, той обаче недвусмислено показва, че иска да се състезава сам.

— Имаме още едно свободно кану — предлага ни го Сабрина. — Не иска ли някое от момичетата да се представи като амазонка? — навива ни на шега тя.

Аз и Меган поклащаме отрицателно глави, но Тифани ни изненадва, като вдига ръка и заявява:

— Аз искам!

— Наистина ли? — Сабрина изглежда прилично шокирана, но Мария Луиза радостно я приветства, докато Тифани изхлузва определено неспортните си високи обувки и ми ги връчва, за да не губи време в подготовка.

— Имаш ли някоя лента за коса, която мога да заема? — пита тя с треперлив глас.

Ровя в чантата си, а тя надлежно изпъва грижливо поддържаните си кичури, за да ги върже във висока конска опашка.

— Не мога да повярвам, че правиш това! — изумена съм аз. — Какво те накара да размислиш?

Тя поглежда в посока към Алесандро и после хвърля благодарствен поглед на Мария Луиза, след което признава:

— Сещаш ли се за онова деди, с което си говорех по време на сватбата снощи?

— Милионерът ли? — прошепвам аз.

— Знаеш ли на колко години е? — пита ме Тифани.

Поклащам глава.

— Осемдесет и две! — възкликва тя. — В един момент, докато аз говорех, той заспа и за един ужасен миг си помислих, че може и да е умрял.

— Имаш пет минути — осведомява Сабрина Тифани за времето за тръгване, докато другите състезатели размахват ръце в кръгове, за да разпуснат ставите си.

— Продължавай — насърчавам я аз да разкаже това, което започна.

— Всичко, за което можех да мисля в остатъка от вечерта, е, че не мога повече да живея така! — поглежда ме тя сериозно. — В онзи ден, когато ми предложи да започна да изкарвам пари за прищевките си, веднага отхвърлих идеята, която ми изглеждаше невъзможна — прекарала съм целия си живот да чакам някой, който да се появи и да се погрижи за мен, някой, който да ме накара да се почувствам ценена и да плаща сметките ми! Не знам как да живея по друг начин! И преди малко Мария Луиза ме попита дали искам да се върна в Маями като същата Тифани, която пристигна тук, и тогава усетих паника — не искам и не мога! — тя гледа кануто от фибростъкло пред себе си. — Това може и да е доста незначителна стъпка — поема си дъх Тифани, — но искам да знам какво е сама да управлявам лодката си!

Не се стърпявам и я прегръщам силно и насърчително.

— Не трябваше ли да запазиш поздравленията за финала? — смее се тя.

— Не, гордея се с теб точно в този момент! — втъквам разрошен кичур от косата й зад отрупаното й с обеци ухо. — Искаш ли да пазя бижутата ти, докато гребеш?

— О, не — отклонява тя предложението ми. — Ако ще го правя, нека да е със стил!

Когато тя спуска слабото си тяло в кануто и хваща греблото, забелязвам изненадана колко умело и самоуверено всъщност го прави.

— Като дете с баща ми плавахме доста и на мен също така доста ми харесваше… — признава си тя, като гледа лукаво.

И потегля. Докато гледам плавните й движения и идеална стойка, се усмихвам — наистина има надежда за всеки на този свят. Нещо ми подсказва, че следващият курс, на който ще се запише Тифани, ще бъде нещо като екстремен рафтинг. И мисля също, че ще си прекара страхотно.

— Давай, Киър! — брат ми е следващият, който потегля с такава свирепа решителност, каквато не съм виждала у него от години. Винаги забравям колко е силно всъщност жилестото му тяло, докато не го видя в действие, и тогава си спомням, че той извършва ежедневно тежък физически труд. Задминава Тифани, без да поглежда назад — никога не съм смятала, че има състезателен дух, но днес изглежда много нахъсан.

На позиция са Данте и Стефано заедно с Джо и Мелвин, застанали под малък ъгъл помежду си. Джо упорито отбягва погледа ми, но когато се приготвят за първия плясък с веслата, аз събирам възможно най-много въздух в дробовете си и се провиквам:

— Давай, Джо! Давай, Мелвин! — за части от секундата Джо се обръща и поглежда към мен, използвам възможността да му кажа беззвучно: „Обичам те!“ и му показвам, че стискам палци за него, но той изглежда повече объркан, отколкото щастлив.

Междувременно Меган, може би изненадана от това на кого избрах да дам подкрепата си, набързо загърбва кроткия си нрав и смирените си обноски и вика с цяло гърло:

— Стефано! Данте! Avanti, avanti!

Кикотим се, докато се надвикваме една друга, докато гледаме как напредват нашите гребци, докато те започват да се сливат с тълпата от състезатели. Сигурно има хиляди лодки в лагуната, вариращи от тънките тип „писалка“, до големите тежки дървени сандъци, всички обаче задвижвани с гребци. Когато се вглеждам, забелязвам многообразието от техники на гребане — от седящия тип, известен от състезанията на Оксфорд и Кеймбридж, до традиционния за Венеция изправен тип за боравене с весла.

— Правят го, за да могат да виждат плитчините от кал — обяснява Сабрина как се е зародил стилът.

Провеждането на венецианското състезание носи собствен уникален отпечатък. Не само защото някои от участниците гребат в костюми, подходящи за комикса „Астерикс“, в ярки цветове като червено, синьо и жълто, със сладки триъгълни шалчета, вързани около вратовете им. Една от лодките се отличава особено по цветовете на отбора си — гребат шест жени в зелени потници, бели къси поли и бели хавлиени ленти през косите — изглежда все едно дузина фитнес инструкторки са си дали среща на лодката. Забелязвам, че някои от по дългите съдове имат отзад барабанчик, който да определя ритъма на гребане, което малко напомня за отминалите времена, докато състезателите в самостоятелни канута ни връщат към съвремието.

— Оттук! — води ни Сабрина по преки улички през вътрешността, за да спестим път и да излезем там, където трябва да се появят състезателите, където се блъскаме с другите наблюдатели, опитвайки се да не изпускаме от поглед нашите хора.

Лесно е да забележиш Тифани, Филомена и Валентина — човек просто трябва да следва мъжките подсвирквания. Цялата атмосфера е задружна и приятелска — когато от една лодка гребец изпусна греблото си и се гмурна яростно след него, хората от друг съд наблизо го спасиха и го причислиха към екипажа си.

Единственият, който гребе така, сякаш има какво да доказва, е Джо. Докато Данте е спокойно съсредоточен подобно на дзенбудист в доближаването на финала, очите на Джо са непрестанно приковани към човека, който той смята за свой най-опасен противник. По ирония на съдбата това се случва, след като Данте престана да бъде каквато и да било заплаха за нашата връзка поне от моя гледна точка.

— Давай, не остана много! — опитвам се да го окуража, въпреки че той едва ли ме чува.

Не мога да не му съчувствам — определено си е поставил сериозна задача — иска да бие двама венецианци, които са като полуамфибии по рождение, при това с такъв полуръст за съотборник. Е, явно онези негови измислени скуош мачове дават резултат — когато ги оставяме на „Riva del Carbon“, те все още са наравно.

Аз, Сабрина и Меган поддържаме доста сериозно темпо на ходене и минаваме през „Campos Manin“, „Sannzolo“ и „San Stefano“, за да достигнем следващата си точка за наблюдение — на моста на Академията. Когато те минават под нас, напрежението наистина започва да проличава, но вълнението достига истинската си връхна точка, когато те вече виждат двореца на дожа. За нас е агония, но трябва да изоставим гледането на състезанието за няколко минути, докато напредваме, хванати за ръка през вътрешните улици около площад „Сан Марко“. Пред финалната линия има такъв хаос от лодки и хора, че е трудно да различиш, когото и да било, но Мария Луиза ни вика от една издигната платформа, откъдето е наблюдавала участниците внимателно в последния един час, и насочва погледите ни към наближаващите гребци с червени ленти…

Ние викаме, подскачаме и направо прегракваме от крясъци, когато първата лодка на Академията пресича линията на финала. Това е брат ми Киър.

— Яу! — прегръщам го бурно аз. — Беше страхотен! Откъде се взе тази сила у теб?

— Опитвах се да впечатля момиче — казва ми той със срамежлива усмивка.

Оглеждам се и проследявам погледа на Киър до женски силует в слънчогледово жълто.

— Клио — провиквам се аз изненадана. — Какво…

— Тя каза, че никога не е била във Венеция, и аз предложих да й покажа града.

— Но ние си тръгваме утре!

— Аз всъщност мисля, че мога да поостана още някой ден…

— Наистина ли! — очите ми се разширяват.

Киър кима, като междувременно получава прегръдка от обекта на своето обожание.

— Мария Луиза ни покани да останем в Палацо Абадеса.

Усещам как се усмихвам. Той отново е възвърнал любовта си към този град и явно възнамерява да замени горчивите си спомени с щастливи — не бих могла да бъда по-радостна! А може би бих…

— Ето ги и другите! — алармира Мария Луиза. Обръщаме се и виждаме да приближават Данте и Стефано, следвани от потните и разрошени, но иначе гребящи в идеален синхрон Джо и Мелвин, които явно усилено се борят, за да напреднат. Аз определено съм впечатлена от състезателния дух на Мелвин — сякаш си отмъщава за всеки път, когато някой висок хубавец му е отмъкнал момичето.

— Давай, Филомена! — дори успява да извика той на половинката си от „Момичетата Вали“, както междувременно кръстихме отбора на Валентина.

— Идвам! — вика в отговор тя.

Виковете на тълпата преминават в кресчендо.

— Тифани! — размахвам аз яростно ръце, когато тя се появява на хоризонта. Сега опашката й се е смъкнала на една страна, но никога не съм я виждала да изглежда по-красива, отколкото в този момент със здравословно поруменели бузи, а очите й са невероятно блеснали и оживени.

— Данте! Стефано! Джо! Мелвин! — скандираме имената им при непрекъснато нарастване на шумотевицата с приближаването им към финала. Кой ли от тях ще бъде пръв?

— Хайде, Джо! — давам му аз вик за кураж.

Но определено триумфът този път е за Данте и Стефано. Около тях отекват викове като: „Congratulazioni! Ben Fatto!“

Опитвам се да стигна до Джо, за да го поздравя за неимоверните усилия, но не мога да се добера до него заради тълпата, която вече го поздравява. Единствено успявам да зърна от време на време обезсърчената му физиономия, докато изтощената му фигура се блъска в тълпата. Но после ръката му се протяга в моята посока и за секунда си мисля, че я протяга към мен… Но вместо това той решително разтърсва ръката на Данте и чувам как промърморва:

— Предполагам, че най-добрият спечели.

— Спечелих само състезанието, Джо — заявява Данте, като едновременно с това ме придърпва към него. — Но ти, Джо, спечели наградата!

Той поглежда и двама ни, по-смутен от всякога, и решава да свърне встрани, но някой е препречил решително пътя му — брат ми.

— Поемаш в грешната посока, приятелю — изръмжава Киър като нюйоркско ченге.

— Киър, нима ми се месиш? — не мога да не зяпна от учудване, но и с благодарност.

Той ми кимва бързо, преди отново да насочи вниманието си към Джо.

— Е?

Джо изпуска тежка пораженческа въздишка.

— Сестра ти заслужава някой по-добър от мен; някой, който няма да се окаже, че е в тоалетната по време на първия танц на сватбата — хвърля бърз поглед към Данте. — Би трябвало да бъде с някой, който наистина разбира от романтика, а не с такъв, който се преструва, че разбира.

О, няма да се отърве така лесно!

— Ти да не би да си се престорил, че пътува до Венеция? — предизвиквам го аз.

— Не — признава той с полуобърнато към мен лице.

— Защото според мен някой, който е минал през ада от мерки за сигурност на венецианското летище в разгара на туристическия сезон само за да види момичето си, явно е доста романтичен.

— Наистина ли? — погледът му търси одобрение от Данте, като неоспоримия експерт по тези въпроси.

— Не гледай към мен! — смее се Данте. — Всичко, което искаш да видиш, е в очите й…

Най-накрая Джо поглежда към мен и погледът ми го стопля с топлината на цялата ми любов към него, виждам как очите му овлажняват, той преглъща буцата в гърлото си и признава:

— Мислех си, че съм те загубил отново!

— Тук съм! — уверявам го аз.

И най-накрая се срещаме в прегръдката валиум, за която мечтаех от толкова време; той ме притиска все повече, все по-силно, все по-близо и все по-дълго до себе си, отколкото когато и да е преди това. Толкова дълго, че останалите малко по малко се оттеглят и оставаме само аз и Джо на големия финал.

— Не мога да повярвам, че преплава онези зелени води! — удивлявам се аз. — Ще ми се и аз да имах този кураж.

— Може би следващата година ще се пробваме да спечелим състезанието заедно? — предлага Джо. — В кану за двама.

И точно тогава виждаме свободна гондола — дългата черна лимузина в света на лодките.

Точно тази е изключително елегантен екземпляр, с полирана до блясък черна повърхност, орнаментирана със златни завъртулки и с изключително примамливи червени кожени седалки с пискюли.

— Предполагам, че ти вече си… — кимва Джо в посока на гондолата.

— Всъщност не… — погледите ни се срещат.

— Дали е твърде банално, за да се брои за романтичен жест? — пита той нерешително.

— Не и с теб — усмихвам се аз.

— Signore! — провиква се Джо към гондолиера със сламена шапка. — Може ли?

— Si, si, — подканва ни той с ръка. — Казвам се Мило — представя ни се, когато се качваме на лодката.

— Харесва ми това име! — грейвам аз и смушквам с лакът Джо. — А на теб?

Той ме поглежда въпросително.

— Да, готино е!

— Достатъчно готино за нашето първо момченце?

— Сериозно ли говориш? — зяпва ме Джо.

Аз кимам.

— Наистина ли… Искаш да кажеш, че си готова да опитаме…?

Добавям и широка усмивка към кимането.

— О, Кристи! — въздъхва той и ме притиска към възглавничката с формата на сърце, след което ме целува, целува, целува.

— Знаеш ли, когато се върнем в Лондон, дори ще се запиша на уроци по танци заради теб — усмихва се той примирително.

Аз се смея и галя лицето му:

— Това вече е Аморе!