Белинда Джоунс
Любовна академия (6)

Глава 6

„Венеция е като да изядеш цяла кутия шоколадови бонбони с ликьор наведнъж.“

Труман Капоти

Когато стигаме до двойно стълбище, застлано с килим с цвета на червени боровинки, Киър инстинктивно се отправя наляво, а аз — надясно. Сегрегацията изглежда едва ли не в реда на нещата: мъже и жени — различни нагласи, различни потребности и абсолютно различна представа как да демонстрират истинска любов с държанието си.

Когато долу отново се събираме, Киър едва успява да отправи подобие на гримаса към мен. Да не повярваш колко лесно успявахме да се разсмиваме един друг — общото ни минало винаги ни е предоставяло толкова материал за забавление, а сега дори една усмивка изглежда като странно хрумване.

— Вие сте първите — хвали ни Сабрина и ни насочва не към разкошна бална зала, както си представях, а към градината оттатък рецепцията.

Колебливо излизам на двора, но небето се е прояснило и изчистило и откроява всяко стръкче трева, накитено с по капчица роса. Киър излиза направо на моравата, намокряйки ръбовете на панталона си, и като изследовател на джунгла в търсене на храна се насочва към увивните растения, покриващи високите зидове около двора. За да не си изкалям обувките, аз се придържам плътно към тухлената пътечка, която обикаля дърветата в средата, и спирам да се полюбувам на елегантните статуи и изобилието от гъсти хортензии с листенца като избелели конфети.

— Всичко тук е толкова красиво! — възкликвам внезапно и се чувствам като момиченце. — Изобщо не очаквах подобно нещо!

— Е, Венеция не е прочута със зеленината си — пристъпва той към мен.

— Знам — тросвам се аз. Да не би на всичкото отгоре той да ми държи тон?! — Но ти си работил тук като градинар, така че все ще има някоя и друга пъпка за наглеждане. Това да не са перести палми? — прокарвам пръсти по израстъците на кората пред мен.

Той кимва.

— А това са латинки? — соча лъскавите розови цветове в основата на ствола.

— Петунии. Виждаш ли колко приличат на фунията на стар грамофон?

— А, да — кимам с облекчение, че изглежда сме намерили тема, която да го увлича.

Той дори подхваща ново изречение:

— Това всъщност е една от спирките на туристическата обиколка „Тайните градини на Венеция“.

— Колко тайнствено — отбелязвам.

— Това е характерно за този град — отбелязва той и лицето му отново се помрачава. — Да крие толкова зад високите си зидове…

Хайде пак даде заден! Я да я карам по-безгрижно:

— Защо утре не ми покажеш къде си работил, ако остане малко време? — предлагам.

— Ще видим.

Поглеждам в краката си да видя дали не е време да се погрижа за пришката си и отново се обръщам към него:

— Далеч ли е оттук бившата ти работа?

— Петнайсетина минути пеш — свива рамене той.

— О, страхотно! — проявявам ентусиазъм аз. — Все ще се измъкнем дотам в някакъв момент.

Мълчание.

Не мога да повярвам, че търпя такова принудено светско бръщолевене като на коктейл със собствения си брат. Внезапно абсолютно непознатите ми се сториха далеч по-привлекателна перспектива и ми хрумна, че точно в момента може да препречвам пътя на новата му любов. Трябва да се махна, като е за предпочитане да отстъпя място на някоя подходяща за него жена. Около градинския бар е пълно с такива, така че примамвам Киър да отидем и да си вземем по чаша местно шампанизирано бяло вино. Докато той се пресяга за две тесни и високи чаши, аз докосвам по ръката една от минаващите съблазнителки.

— Роклята ви е абсолютно зашеметяваща — ахвам аз, възхитена от пурпурната й сатенена рокля по тялото.

— О, нямате представа колко проблеми ми създаде! — незабавно започва да ми шушука тя. — Избрах червеното, защото смятах, че така ще се откроявам, но като пристигнах, установих, че се сливам с тапетите! — тя разиграва повторно изпитания от нея ужас, а аз своевременно я имитирам. — Че кой ще се влюби в глава без тяло?!

Разсмивам се високо, доволна, че съм попаднала на ярка индивидуалност, ако не се лъжа, с американски акцент.

— Не можете да си представите облекчението ми, като разбрах, че са решили приемът да е на открито! — продължава тя.

— А зеленото е контрастно на червеното в цветовия спектър, така че изпъквате съвсем ясно! — казвам й аз.

Изглежда доволна и въздъхва, а погледът й блуждае из градината.

— Сега остава само да се появи и моят приказен принц.

— Нещо, което да ви хареса? — питам все едно сме тръгнали да пазаруваме.

Уклончиво свива рамене.

— Засега нищо, което да ме накара да търся нещо старо и синьо^[1].

— Как ви се струва дворецът? — питам я. Според мен, след като е от Щатите, се очаква да изпадне във възторг колко невероятно старинен и автентичен е той, но вместо това тя сбръчква нос и прошепва:

— Малко е зловещ, нали?

— Наистина ли? Така ли ви се струва? — питам шашнато.

— Видяхте ли порцелановите кукли, наредени на шезлонга на горния етаж? — потръпва тя.

— Не ме впечатлиха — отговарям. — Но ако бяха кукли вентрилоквисти, досега щях да съм се изнесла в друг хотел.

— Трябваше да отседна в „Брокат“ — намусва се тя.

— О, недейте — скастря я брат ми, намесвайки се в разговора ни малко по-безцеремонно, отколкото изисква любезността.

— Не, трябваше — възразява тя, измервайки го с поглед от глава до пети, питайки се какво го засяга него. — Минава за най-разкошният хотел във Венеция.

— Мит. Сградата е занемарена и потискаща, в коридорите мирише на болница, а управителят е апоплектичен.

И двете мигаме на парцали.

— Искате да кажете „епилептичен“ — обръща се към него тя, внезапно заинтригувана.

— Не. Раздразнителен, и то необуздано. Опасно раздразнителен.

— Какво е станало? — питаме двете в един глас.

— Не ми се говори за това — и шумно отпива от питието си.

— О, хайде, разкажете! — възбудено го подтиква тя. Брат ми се поколебава за миг, но изрича на един дъх:

— Наричат това нещо луксозен хотел, вземат ти седемстотин евро за стая с лекьосани килими, изпоцапана тапицерия и черни следи от обувки по стените, а ако се оплачеш, ти заявяват назидателно: „Това е старинен хотел, господине“, сякаш нищо не разбираш от историята на града; а сопнеш ли се, че отпечатъците са от 21-ви век, а мърлявщината — съвсем съвременна, отвръщат ти, че било така във всички много посещавани хотели. Ако пък снимаш олющената боя и зарязаната стълба в коридора, защото всичко това едва ли струва една месечна заплата, управителят с почервеняло от гняв лице заплашва да те съди пред очите на всички във фоайето, които вече до един съжаляват, че са се хванали на шумната реклама, а не са отседнали в двореца „Грити“.

— Ау! — едва се сдържам аз.

— Значи смятате „Грити“ за по-добър? — пита тя заговорнически.

Киър изсумтява като разярено магаре, извинява се и се оттегля. Очевидно и този, и онзи нямат нищо общо с описанията на туроператорите.

— Кой е този? — пита тя, докато го гледа как отива на бара за още една чаша.

— Брат ми Киър — въздъхвам аз с надеждата, че той не възнамерява да обиди всички присъстващи жени. — Впрочем аз съм Кристи.

— Тифани Чеиз от Маями, Флорида. О, шоколад! — грейва отново при вида на сребърен поднос с лъскави кафяви парченца. — С какво са?

— Ликьорени — осведомява ни сервитьорката. — В Италия ги правят с лимонов ликьор, с грапа или с мускатово вино.

— Чудесно, така ще се натряскаме два пъти по-бързо! — възкликвам одобрително и лапвам първите попаднали ми бонбони, като си сръбвам от виното.

— Според мен притежават свойства на афродизиак — келнерката се опитва да изкуши Тифани, но тя е непоклатима.

— Не мога — отдръпва се. — На диета съм за пречистване — никакъв алкохол, пшенични и млечни продукти. А тези от натурален шоколад ли са? — сочи тя кръгчета колкото монета в друг преминаващ поднос.

Озъртам се за скрити камери. Сигурно се шегува.

— Пречистваща диета в Италия?! — изпитвам необходимост да уточня и изясня аз. — Но това означава никакво вино — нито „Валполичела“, нито „Кианти“, нито леденостудено „Соаве“?! Никаква паста, ниоки и пици, хрупкави и с въгленчета, извадени направо от фурните на дърва?

Тя поклаща глава.

— Никаква моцарела, рикота и пармезан! — събирам сили, за да мина към десертите. — Никакво тирамису, кремове и сладолед! — гласът ми става пронизителен.

Тя свива рамене, привидно спокойна.

— Нямаше ли да е по-разумно да сте на диета някъде, където храната не е толкова вкусна?

Преди да успее да ми отговори, готин млад келнер ни прекъсва и предлага да ни долее още от бялото вино.

— Имате ли шампанско? — пита Тифани и веднага парира съсредоточения ми поглед: — От друго, да, но от шампанското не мога да се откажа.

— Всъщност това, което пием, е съвсем като шампанско — уверявам я, — но не могат да го наричат така, защото не е от областта Шампан.

Келнерът следи за отговора й на тръни, сякаш очаква разрешение да й връчи собственоръчно избран подарък.

— Не — категорична е тя. — Обичам само шампанско. Питам се дали и по отношение на мъжете е толкова придирчива, колкото към храните. Никакви хлебари, млекари, дегустатори…

Може пък да направи изключение за сервитьора на вината? Той току-що обеща да поиска шампанско специално за нея.

— Много е хубав — отбелязвам, след като той е излетял да изпълни възложената му задача. — И доста услужлив…

— О, не, не се занимавам с келнери! — изглежда скандализирана, както и аз, защото изявлението й определено звучи кощунствено в Италия.

— Нали знаеш, това тук не се възприема като временна работа, докато изникне нещо по-добро, а като истинска кариера.

— Остава да ми предложиш гондолиер? — присмива ми се тя.

— Знаеш ли, забавно е, че го спомена, но от обясненията на брат ми излиза, че те всъщност са най-богатите мъже във Венеция. Печелят повече от тукашните адвокати и бизнесмени.

— Наистина ли? — ето, че очите й светнаха.

— Вярно е — напевно отвръща плътен глас с италиански акцент. — Имат дебели портфейли, но са безмозъчни.

Обръщаме се и виждаме мъж с бяла маска и черна пелерина. За миг ми хрумва мисълта за „Фантома на операта“ и се питам какви ли белези прикрива маската, но после забелязвам, че той не е единствената маскирана фигура, проникнала в групичката ни. Виждам маски на шутове, от които висят сребърни звънчета, прекрасни филигранни изделия с проблясващи кристали Сваровски, позлатени котешки домина, и няколко традиционни дългоносковци. С новодошлите навярно вече наброяваме най-малко четиридесет души. Но макар сега да сме малцинство, никъде не мога да открия мъж, който да прилича на Киър.

— Мислех, че карнавалът е през февруари — мръщи се Тифани, отдръпвайки се от една шантава маска в обезпокоителен садо-мазо стил.

— Трябва ли и ние да сме маскирани? — питам Фантома, мислейки си, че бих си избрала маска с пера и пайети. В червено и златно. Може би с дръжка.

Той поклаща отрицателно глава.

— Не, само вашите Аморе.

— Аморе ли? — повтарям заинтригувано. — Искате да кажете…

Той кима.

Значи маскираните мъже и жени са бъдещите ни половинки през следващите седем дни? Ама че главоблъсканица ще падне!

— В „Любовна академия“ искат да видят естественото привличане между хората, без външният вид да ги разсейва поне в началото — обяснява Фантома.

Ето защо до един се перчат с плащове вместо с традиционни костюми — няма как да си паднеш по нечие деколте или по мъжко дупе в сатен. Отбелязвам си наум някои неща за статията — и не на последно място, че това е отклонение от типичната за агенциите за компаньони практиката, при която целият избор несъмнено се основава на външния вид.

Оглеждайки Фантома, съм принудена да призная, че има нещо доста секси в това да не виждаш нито телата, нито чертите им. Пак тази тайнственост. И вероятността, като свалиш маската, да откриеш лицето, за което си мечтал цял живот…

Ще ми се да се смеся с тълпата, за да засиля тръпката, но Тифани пак връща Фантома на темата за гондолиерите и се задържам, за да разбера, че имало само около четиристотин регистрирани гондолиери, че броят на лицензите е ограничен и обикновено се предава от поколение на поколение.

— Познавате ли някого лично? — пита Тифани, очевидно, без да се интересува, че може би пропилява шанса си с този конкретен Аморе.

— О, да, стават да хапнеш пица с тях, да идеш в казиното или на дискотека, но за разговор… — поклаща глава. — Не можеш да говориш с тях за значимите неща в живота, в брака, за вътрешното израстване на личността…

Докато аз си мисля колко сериозен изглежда Фантома, Тифани прави точно обратното:

— Колко струва една гондола?

Представям си как той повдига вежди под маската. Досега не му е задала дори един въпрос за него самия.

— Тъй като те до една се изработват ръчно от местни майстори — подхваща той търпеливо, — около двадесет хиляди евро.

— Хм, щом са такива традиционалисти, сигурно се женят само за венецианки?

— Тъкмо обратното, обикновено си търсят чужденки за гаджета. Венецианските бащи не желаят дъщерите им да излизат с гондолиери.

— О, аз нямам такъв проблем — изчуруликва Тифани. — Не съм разговаряла с баща си от двадесет години.

Докато си приказваме, забелязвам, че ръката на Тифани непрекъснато се прокрадва до новопристигналия поднос с черни шоколадови кръгчета — едно в устата, едно в чантата, едно в устата, едно в чантата…

Очевидно не съм единствената, която го е забелязала.

— Казват, че шоколадът е заместител на любовта — приближава ни един дребосък на четиридесет и нещо, чиято плешива глава едва достига до рамото на Тифани. — Казвам се Мелвин.

Тя преценява малкото, което има за преценяване — от обувките му на високи токове до пепелявия цвят на лицето му — и се пресяга за още един бонбон, недвусмислено демонстрирайки предпочитанията си.

Той насочва вниманието си към мен. Не схваща ли, че трябва да си бъбри с дамите с ослепителни маски от папиемаше?

— Знаете ли, за втори път съм в „Любовна академия“ — казва ми той.

— Боже, нищо ли не стана първия път? — питам съчувствено.

— Напротив — мазни ми се той. — Пак съм тук тъкмо защото мина много добре. Ако разбирате, какво имам предвид.

Сякаш ме разсъблича с поглед и извръщайки се погнусена, се блъсвам в услужливия келнер със сребърна кофичка за лед с шампанското на Тифани.

— За вас — заобикаля ме той и се държи така, като че й е донесъл главата на дракона, тормозил селището й векове наред.

Очаквах тя да продължи разговора, докато той й налива, но вместо това тя му се умилква:

— О, глезите ме! — и умишлено докосва ръкава му с въпроса: — Как се казвате?

— Марчело — грейва той в усмивка, едва ли не зашеметен от вниманието й.

— Марчело, толкова ме зарадвахте — гука тя и пъхва банкнота от петдесет евро в ръката му.

— Не, не! — противи се той на разточителството й.

— Заслужавате ги — настоява тя.

Дори да не възнамерява да се сближава с келнерите, определено не им го показва.

— Чин-чин! — вдигам тост към Тифани, леко разочарована, но не и изненадана, че Фантома се е насочил другаде. — За любовта в Италия! Опа! — чуквам се прекалено усърдно и светлите балончета плисват по ръката ми заради едно пощипване по задника. — Мелвин! — възкликвам и се обръщам да го скастря по-строго, но той вече се е скрил в тълпата.

Отърсвам ръката си от пръските, цъкайки с език.

— Ей сега, имам кърпички — Тифани оставя чашата си и започва да рови в чантата си. — Кълна се, че ако ме чифтосат с тоя дребен перверзник, ще се хвърля в канала.

— И ще е най-добрият начин да се запознаеш с гондолиер — закачам се аз и слагам чашата си до нейната, за да се избърша. — Но той не носи маска, така че сме в безопасност.

— В безопасност, но не и пощадени. Лицето му само щеше да спечели от маската…

Докато се занасяме, отново се оглеждам за Киър — къде ли е… И когато се обръщам, виждам, че Тифани пие от моето вино по погрешка.

Очаквам изблик на отвращение, но вместо това тя вдига чашата нагоре към светлината и я оглежда — по-светлият оттенък на питието е абсолютно издайнически.

— О, много по-хубаво е от моето шампанско — възкликва и се озърта за келнера си.

Не мисля, че изобщо я е изпускал от очи, защото застава до нея на секундата.

— Марчело, скъпи, може ли чаша от това?

— От виното ли? — изглежда объркан.

— Да, божествено е! — напевно отвръща тя. Той поглежда към шампанското.

— Не искате ли…

Тя махва пренебрежително с ръка.

— Вече обичам това вино. Това е новата ми мания! Усмихвам се, като я виждам да кръстосва чашата си с един от тайнствените непознати, кикотейки се, когато челата им се удрят. Ето кого ще наблюдавам тази седмица.

Тъкмо решавам да потърся някого с плащ и за себе си, когато се приближава друг немаскиран.

— Добре ли сте? — пита той. Очевидно ми е сънародник, някъде около тридесетте, с къдрава кестенява коса, бяла ленена риза, тъмносини джинси и жълто-кафяви мокасини — общо взето доста подобен на Джо. — Видях „удара и бягството“ — казва и сочи към дупето ми. — Тази техника се нарича „pizzicato“.

— Как?

Вади малка книга с меки корици от джоба на сакото си.

— Баща ми я купил през 60-те и ми я даде, преди да дойда тук.

Прочитам заглавието и вдигам очи към него: „Да се държиш като италианец“.

— Искате да кажете, че в нея има цяла глава за щипане на задници? Не мога да повярвам!

Той кима и разлиства книгата, за да намери страницата.

— Изброяват три различни техники: „pizzicato“, което описват като бързо щипване с палеца и средния пръст, подходящо за начинаещи.

Извивам очи.

— Твърде се съмнявам, че му е било за пръв път.

— „Vivace“ — продължава той, — по-силно щипване. Прави се многократно с бърза последователност.

— О, не! — изтръпвам при едната мисъл.

— И „sostenuto“ — продължително, с цяла ръка и въртеливи движения.

И двамата изглеждаме объркани, докато се опитваме да си го представим.

— Всъщност препоръчват да се снабдите с малък балон хелий, за да се упражнявате.

— Сериозно ли говорите? — надничам през рамото му да видя илюстрацията и с удоволствие долавям приятен полъх от одеколона му „Бърбъри“.

— Не бива да се взема на сериозно — признава той. — Забавлявах се в самолета дотук.

„И ти самият добре ме забавляваш в момента“, мисля си. Всъщност е доста приятен. Харесва ми умният му поглед и с вкус оформените му бакенбарди. Не разбирам защо Тифани гримасничи и клати глава така настойчиво зад мен. Вярно, че не е от определените за Аморе, но пък малко истинско сексуално влечение е от голямо значение, нали така?

— Не бъркайте тези съвети с програмата на „Любовна академия“ — казвам аз. — Ще си навлечете доста неприятности.

— Нали в това е смисълът? — смига ми нагло, но смразяващото присъствие на Тифани изтрива усмивката от лицето му. Застанала е точно пред него и излъчва въпроса: „Ти защо си още тук?“ право в лицето му.

— Е — оставя бутилката си бира „Перони“, — сигурно скоро ще започнат да ни чифтосват, а и ми се пишка, така че доскоро.

— Разбира се — махвам му на прощаване, преди да изсъскам на Тифани: — Какво?

— Защо си губиш времето с него? — хока ме тя.

— Ами, не е облечен като Батман от 15-ти век…

— Англичанин е, нали? — прекъсва ме тя с присвити очи.

— Да, но…

— Не се разсейвай! — изръмжава ми. — Преди всичко, ако англичаните бяха за чудо и приказ, нямаше да си тук.

Отварям уста, чувствайки се длъжна да защитя ако не нацията си, поне Джо… Ами брат си?!

Да, наистина — но къде ли, о, къде ли е той?

Тъй като не искам да изпусне половинката си, хуквам към стаята ни да проверя дали не се крие под леглото, както правеше като малък. Няма го.

Връщам се на коктейла и бързо обикалям градината. Докато се движа из тръпнещите в очакване гости, осъзнавам с колко много от тях тепърва ще се запознавам. Едно от момичетата изглежда от типа, който би се харесал на брат ми: косата й е с естествения си цвят, лицето й е изпъстрено с цял рояк тъмни лунички, а роклята повече подхожда за тичане на бос крак из полето, отколкото за високи остри токове, с които се пронизват мъжки сърца.

Разбира се, добре би било, ако и той беше тук. Не обичам да си го представям насаме с мъката му, която би могъл да сподели с нас.

— Не! — извиквам на Мелвин, известен още като „острите нокти“, предчувствайки, че се готви за „vivace“.

— Ама толкова беше хубаво предишния път! — възразява той.

— Грубиян — възкликвам с досада и продължавам напред, без да обръщам внимание на подвикванията му:

— Стая номер три! Ще оставя отключено! — и надзъртам през градинската порта към улицата.

— Киър! — ето го, тъкмо се измъква по най-тясната уличка. — Чакай! — не се обръща и ускорява крачка, вероятно припомняйки си, че бях шампионка на сто метра в училище. — Не ме карай да тичам на тези токчета! — викам и след секунда правя точно това. — Къде отиваш? — крещя след него.

Уличката е толкова тясна, че разминаването си е чиста проба уличен грабеж, така че не ми коства кой знае какви усилия да го притисна до тухлената стена, от което мазилката се посипва по земята като спечена глазура от изсъхнал пандишпан.

Тогава се случват две неща: — първо, разбирам, че този човек не е брат ми. И второ, пакетът, който непознатият носи, пада на земята и се строшава.

Отскачам назад и се вцепенявам от неудобство. Мъжът ме гледа с видима надежда да получи обяснение.

— Извинете — идвам внезапно на себе си, — помислих ви за… — но какъв смисъл има? Оправданието, че съм се припознала, няма да възстанови счупеното.

Той навежда глава, все още странно спокоен.

— Sono I’umo sbagliato?

— Моля?

— Сбъркала сте ме с друг? — пита той.

Приисква ми се да се изсмея високо. Напротив! След като имах възможността да видя лицето му, разбирам, че прилича на мъжа, с когото всяко зарязано момиче, дошло в Италия, ще поиска да се запознае: лъскава тъмна коса, блестяща смугла кожа с една-единствена бенка високо на дясната му буза, очи със същия съвършен нефритен цвят като водата в каналите, но вместо с техния млечно опалов оттенък, неговите са ясни и блестящи. Нищо, че елегантното му облекло напомня за по-куртоазна епоха — счупих нещо негово, а той дори не ме навика. И в заключение, толкова е привлекателен, че дори забравих да отговоря на въпроса му.

Опитва отново:

— Загубихте ли някого? Perso?

Зяпвам от удивление — въпросите му изглеждат неестествено проникновени. В известен смисъл е така — бяхме толкова близки с брат ми…

— Зле ли ви е? — намръщва се и изглежда все по-загрижен от увисналото ми чене.

— Май се счупи — успявам най-сетне да оформя изречение, сочейки смачканата купчинка на земята.

Свива леко рамене.

— Просто ще трябва да направя друго.

— Това е нещо, което сте изработил сам? — изстенвам. — Не може ли да купя ново?

Устните му се извиват в размисъл.

— Можете да купите от мен!

Колко спокойно го приема! Поглеждам отново пакета и нерешително казвам:

— Звучеше като стъкло…

— Si — потвърждава той. — Vetro.

— Значи сте… — иска ми се той да довърши изречението, за да не изтърва някое венецианско клише, но той търпеливо ме чака да намеря думата — … стъклар?

— Да.

— И това е… — поглеждам пакета — беше…

Не разбрах превода, защото в същия момент чух някой да крещи името ми на улицата:

— Синьорина Кристи!

Сабрина ми маха от вратата на двореца.

— Време е! — извиква тя напевно, заинтригувана донякъде от положението ми.

— Идвам! — отвръщам й и се опитвам да изглеждам колкото е възможно по-непринудена.

— Доведете и приятеля си, ако искате — усмихва се тя дяволито.

— О, не, не — отклонявам предложението й.

— Защо не? — вдига той въпросително глава, докато се вслушва в бъбренето и звъна на чаши.

— Не е съвсем обикновен купон — опитвам се да се измъкна.

— Знам какво е — казва той простичко. — Венеция има само шестдесет хиляди жители. Това е един доста задушевен град.

— Смятах, че би трябвало да е градът на тайните — възразявам.

— Бъдете спокойна — усмихва се. — Няма да издам тайната ви.

Ще ми се да му отвърна с: „Виж, знам какво си мислиш, но не съм я закъсала чак толкова. В родината си имам гадже.“ Обаче осъзнавам, че изобщо не искам да му кажа точно това. Поглеждам назад — Сабрина още чака.

— Първо трябва да намеря брат си — извиквам й.

— Няма нужда, той е тук. Говори си с градинаря ни.

Киър се навежда през портата и ми махва, явно развеселен след разговора с колега по наторяване.

— Сако със същия цвят — отбелязва моята жертва, вече схващайки недоразумението.

Трета глава изниква при портата. Значително по-ниска от останалите две.

— Ако играете на „открадната целувка“, може ли и аз да участвам? — издува омазаните си със сос за брускети устни Мелвин съвсем по птичи — точно като Джордж Буш.

Мъжът до мен прикрива кикота си с кашлица:

— Е, разбира се, ако вече си обещана на друг…

Тупвам го възмутено и макар между ръката ми и тялото му да има плат, — о, я стига! — долавям силата и характера му и ме връхлита внезапно вълнение.

„Защо пък да си нямам още един за всеки случай“, мисля си. В края на краищата нямам представа с кого възнамеряват да ме чифтосат — ами ако някое италианско подобие на Мелвин дебне зад кулисите?!

— Да вървим тогава — отстъпвам и махвам по посока на двореца.

— Искаш да дойда с теб ли? — очите му блясват, сякаш очаква по-официална покана.

— За мен ще бъде чест да ме придружиш — правя аз каквото мога любезно. — Впрочем аз съм Кристи — съобщавам, докато вървим. — Кристи Бейли.

— Данте Соранцо — отговаря той.

— Данте? — повтарям с разширени от смайване очи. — Като онзи от „Ад“-а! — внезапно ме връхлетя лошо предчувствие и се озовавам точно пред дверите на „Любовна академия“.

— Е, да, но защо не и като Данте Гейбриъл Росети.

— Не съм чувала за…

— Твой сънародник. Художник. Поет — поглежда към вече притъмнялото небе и въздъхва:

„Слънцето вече се скри

и извитата луна прилича на перце,

отлетяло надалеч над залива;

а тя говори в безветрения въздух.“

Погледът му се спира на устните ми:

„Гласът й е като песента на звездите,

когато запяват в хор.“

Мой ред е да се облегна на зида, обезсилена от близостта на прекрасната му декламация. Какво друго би могло да предизвика по-голям екстаз от зеленоок мъж с дрезгав италиански акцент?! В момента не съм в състояние да си представя нищо друго.

— Трябва да опитате шоколадовите бонбони с ликьор — измърморвам, докато влизаме. — Превъзходни са.