Белинда Джоунс
Любовна академия (11)

Глава 11

„Времето отминава и сме безсилни да го спрем. Защо тогава мислите остават дълго, след като всичко друго е изчезнало?“

Риокан

Когато акостираме на Сан Микеле, ставам и слизам от лодката по-бързо, отколкото един свещеник може да изрече „… пръст при пръстта“. Няма нищо по-добро от това да прекараш малко време с мъртвите, за да преосмисляш собствения си живот.

Още не мога да повярвам на бурята от хормони, която изживях преди малко. Хубаво е, че срещите с нашите Аморе са епизодични — след една нощ на Мурано бих казала, че наистина си играя с огъня.

Но сега съм добре — това влудяващо желание утихна. Наоколо няма кой да го запалва. След най-много половин час пристъпът на любовен копнеж ще се уталожи и ще ми остане само простата благодарност, че още дишам.

Хм, любопитно — спирам се и разглеждам табелата с образ на забулена жена в черна вечерна рокля, с голям червен кръст пред изображението. Не ми е ясно за какво се отнася големият надпис: „ЗАБРАНЕНО“.

Забранено плаченето, забранени са воалите или — без вдовици? Забраната за воалетки ми напомня забраните в училище децата да ходят с вдигнати качулки в гангстерски маниер. Вглеждам се по-отблизо — роклята има остро дълбоко деколте. Възможно ли е тази показност да се счита за неуважение към мъртвите? Проверявам собственото си деколте. Едва ли може да се нарече провокативно, но като си представям как полуразложени мъртъвци изскачат и хукват да ме преследват като в сцена от клипа „Трилър“, увивам по-плътно шала около врата си.

Още две крачки до вратата, застивам, обзета от възхищение: това наистина е едно от най-красивите места, които съм виждала — букети в цветовете на дъгата, бял мрамор и яркосиньо небе, докъдето ти стига погледът. Пристъпвам в сянката на цъфнала магнолия и оглеждам разкриващото се пищно великолепие — от лявата ми страна са сградите, принадлежали на францисканския манастир, отдясно — поредица арки с колонади, които ми напомнят на открити карети, теглени от коне, с украса от пера. Далеч в пространството виждам висока врата с блестяща като диаманти решетка, която сега е разтворена към тюркоазносинята лагуна. А пред мен са множество украсени с цветя гробове.

Разхождам се между тях като чакълът и старите изсушени борови иглички хрупкат под краката ми, а фразата „Смърт във Венеция“ придобива изцяло ново значение. Не знам дали това е така заради великолепния слънчев ден, но никога не съм виждала гробищен парк с по-ведра атмосфера от този. Яркостта и свежестта на растенията, украсяващи гробовете, изглеждат толкова жизнерадостно, сякаш празнуват изживяния живот, вместо да служат за жалки символи на скръб и печал. Наистина, много от цветята всъщност са копринени, което обяснява защо толкова малко от тях имат крехки кафяви висулки там, където някога са били цветовете им (Това винаги е толкова угнетяващо на гробищата, кой иска да му се напомня допълнително за гниенето и самотата на смъртта). Може би е илюзия, но тук сякаш тези мъртви са почитани ежедневно.

Не само гравираните им имена стоят на плочите, почти на всеки надгробен камък има и емайлирано изображение на починалия.

Отвръщам на усмивките на Луиджи Фаджинети, Антоанета Веронезе, Джан Андреа де Кандидо и скъпия Джузепе Лимончели, усещането, че съвсем наистина ги поздравявам. Странно усещане е да видиш изчезналите отдавна черти и да изпиташ лекото чувство на съжаление, че виждаш хора, които може би щеше да харесаш, ако познаваше.

Много от снимките ги показват по бански (значи няма проблем с разголването в отвъдното). Навярно защото снимките от ваканции преобладават в албумите ни. Рядкост е да те снимат в щастлив момент от обикновеното ти ежедневие — кой вади фотоапарата си, за да запечата изражението от сития си стомах след обилно домашно хапване, например на Коледа? Или пък кой може да те снима, когато получаваш неочаквана целувка от любимия? Или среднощната дрямка, сгушен до котката?

Хващам се да си мисля каква снимка бих избрала за собствения си надгробен камък. Какъв момент бих избрала за обезсмъртяването си? Миг, когато изглеждаш най-красива или когато си най-щастлива? Какво би означавало повече при финалната равносметка? Спомням си с какво нетърпение чаках някога проявяването на снимките, преди да се разочаровам по-късно от разрошено къдравата си коса или излязлата двойна брадичка. О, суета! Не е достатъчно само да си се забавлявал в момента, за да бъде успехът пълен, трябва и да изглеждаш възможно най-добре. И не си мислете, те съм в неведение, че списания като това, за което работя, набиват подобни послания в главите на хората.

По някаква причина песента „С какво от направеното днес ще се гордееш“ някак с упрек звучи в главата ми. По отношение на кариерата — мога да се гордея с това, което съм постигнала досега, или по-скоро с усърдието, с което съм работила. Но продължавам да се питам какво е ценното на приноса ми. Забавление в името на забавлението, звучи добре. Точно така мисля. Но все пак, ако е за сметка на чужд гръб? Дали статиите, които пишем, са жестоки или са в рамките на приличието? Или оправданието ни е „ние сме лоши само с другите хора, така че ти да можеш да се почувстваш по-добре“. Срамувам се, като се сетя за лошата услуга, която може би съм направила на брат ми като помагам на „Хот“ да подхранва стремежа за домогване до богатите и известни футболни съпрузи, а не до бедните градинари, работещи упорито, които веднъж завинаги дават сърцето си.

Случайно забелязвам други части на гробището, които са предназначени за отделни съсловия — има обособена част за свещеници, друга за военни и една за портиери — мъже със сиви костюми и черни вратовръзки. Има обособено място дори и за гондолиери. Чудя се дали Тифани някой ден ще бъде погребана до някой гондолиер (разбира се с допълнително гробно място за всички материални неща, които би искала да отнесе със себе си)? Горкият Лоренцо! Чудно какъв ден ли е имал днес?

Ами Меган с луничките? Дано само не се влюбва твърде бързо в Стефано. Тя ми изглежда толкова готова за авантюри. А Адам и Алегра, имената им със сигурност си подхождат. Мелвин и Филомена — поради някаква причина си представям Мелвин да седи на коляното й като някаква вентрилоквистка кукла, която бръщолеви, докато тя си хапва сладолед. Киър и Валентина? Тя сигурно го е завела на лекар, за да провери защо не се задавя от вълнение при външния й вид, както правят всички нормални мъже.

Слагам ръка на сърцето си при вида на новоизкопан гроб. Побиват ме тръпки, като разбирам, че е починал млад мъж едва преди няколко дни. Усещането за загуба е осезаемо, а цветната украса е толкова пищна, че би била достойна и за карнавал. Можеш да почувстваш любов във всяко едно цвете, обграждащо снимката. Двадесет и три годишен — чудя се дали си е отишъл, без да познае истинската любов? А после се чудя защо това има толкова голямо значение, защо любовта към противоположния пол се цени повече от любовта на приятел или тази на роднините ни, която е често по-дълговечна и безусловна.

И после се сещам за любовта ми към брат ми, какво значение има тя наистина? Особено когато той не ми отвръща със същото, напоследък. Почти все едно съм загубила любовта му, той някак си се опитва да накаже околните, като оттегля привързаността си. Не че само с мен се държи така, но аз изглежда поемам основния удар от обидите му; имам си теория, според която си обяснявам негодуванието му към мен, затова че аз имах втори шанс с Джо, а той с Чинция — не. Аз самата разбирам колко нечестно е това, тъй като се разделихме почти по едно и също време, но за мен и Джо беше само временно прекъсване. Макар и доста мъчително.

Всяка сутрин се събуждах с чувството за паника, че не мога да живея без него. Изглежда по-голямата част от времето плачех и след един такъв ден копнеех за момента, когато отново ще мога да дишам свободно. А междувременно той е изживявал същата агония. Ироничното в случая е, че всъщност аз скъсах с него, защото не смятах, че държи особено за мен. Мислех си, че знам какво значи любовта за мен, как изглежда и как я чувствам, какво бих направила от любов и колко бих я проявявала към него. След година имах чувството, че той е само бледо присъствие около мен и затова реших, че първоначалната искра между нас е изтляла и че той охладнява към мен. Не исках да продължавам да стоя и да гледам как нещата се влошават, така че просто сложих край на всичко.

Първите три месеца раздяла бяха ежедневно усилие да избутам някак деня. Липсваше ми абсолютно всичко, свързано с него. Дори и лошите му навици. Странно беше — улових се, че си спомням с носталгия за това как изсмукваше със сламка въздуха от плик за фризера, за да увеличи вакуумния ефект. Чух, че си има нова приятелка, но дори да беше свободен, не бих могла да се върна към мъчителните чувства, които изпитвах тогава, така че трябваше да приема положението и да се справя някак. Всички ме убеждаваха, че малко по-малко ще започна да се чувствам по-добре, но това просто не се случваше. Предполагам, че това е етапът, през който преминава и Киър в момента. Казвам етап, но за него то направо си е вече начин на живот.

Както и да е, един ден Джо ми звънна неочаквано. Сърцето ми направо подскочи, когато името му се изписа на дисплея, и се почувствах толкова добре отново да чуя гласа му и да почувствам топлината, която се разливаше чрез думите му по линията. Говорихме си повече от час. Два дни след това ми звънна да ми каже, че той и другото момиче са се разделили. Тя му казала, че емоционално не е свободен и очевидно все още има чувства към предишната си приятелка.

— Мислех си, че ще искаш да знаеш това — подхвърли ми той невинно.

Ммм, да! Наистина исках.

Започнахме да си разменяме имейли. Един ден това продължи от десет сутринта до десет вечерта. А в полунощ получих поредното обаждане, в което ми казваше да погледна през прозореца. Той стоеше долу, под светлината на уличната лампа. По-късно ми каза, че разбрал по лицето ми, че още го обичам и ще бъда негова отново. Пристъпи към мен и ме целуна. После отново бяхме заедно. Стана просто така, изведнъж. Беше толкова сладък и грижовен през първите няколко месеца, като обеща, че никога вече няма да ме приема за даденост. А аз бях толкова щастлива.

Отново ме прободе силна болка. Как изобщо можах да си помисля да го нараня или мамя? Направо се стряскам, като се сетя колко податлива бях преди по-малко от час. Досега не разбирах онези, които захвърлят с лека ръка живота си заради една прищявка, но мисля, че днес имах възможност да усетя нещо подобно. Боже, наистина трябва да внимавам! Като начало, никакви питиета повече в присъствието на Данте. Трябва да внимавам с него и най-вече — устните ми да са далече от неговите.

Оглеждам се наоколо и виждам двойките, които са спазили обета си „… докато смъртта ги раздели“ и осъзнавам, че това, което искам, е дълготрайност, а не авантюра, която после да ме остави сама със съжаленията ми. Искам на моя камък да пише: „Обичната ми съпруга“.

А не: „Малката, която забърсах онова лято“.

Разведрявам се малко. Щом ми се въртят из главата такива неща, значи има надежда! Имала съм проблеми с обвързването, но сега съм съвсем сигурна — искам да остарея с някого. Наистина искам!

А и двамата с Джо вече сме живели две години заедно, тъй че той е изпитан и тестван — практичният избор. Най-директният маршрут за постигане на целта. Имаме минало, ще имаме и бъдеще. Да, имаме разни дребни проблеми в настоящето ни, но те ще отминат.

Новите ми идоли са Джовани и Ирма Зане Монтесанто. Разглеждам снимката й: ръката й гордо стои върху ревера му, усмихната и доволна, а той поглежда към нея грижовно. Починал е тридесет и пет години преди нея, но ето ги сега — лежат едни до друг във вечността. Ето това е романтика.

Но тя едва ли се вписва в модерните времена. В наши дни всички, които настояват „да продължиш живота си“, порицават агонията. „Мина вече година“, казват, „Той би искал да си намериш някой друг!“, което ми звучи смехотворно. Имам много приятели без гадже вече в продължение на четири-пет години и никой не се меси така в техния живот нито ги припира да си намерят партньор — а те всъщност искат да се запознаят с някого. Но тези, чиято любов е била отнета без време, се очаква непременно да хукнат да търсят някой нов. Да се върнат на сцената. Немислимо е задълго да ги оставят насаме с болката. Него го няма вече! Следващия!

Как ли би било с Джо, чудя се. Дали е такава и любовта между нас? Толкова дълбока и обсебваща? Така че да ни поддържа дори и когато единият от нас вече не е между живите?

Щеше ми се да съм по-убедена в това. На бас се хващам, че Ирма е била „център на света“ за Джовани. Както впрочем и обратното. Как да повярвам, че аз съм приоритет номер едно за Джо? Не е като да изчаква нещо по-добро на хоризонта. Показа ми доста ясно, че съм му достатъчна. Неговото търсене е приключило. Знам, че обича да съм около него, да знае, че се мотая в банята или където и да е другаде, но толкова рядко ми показва истинска страст. С изключение на периода след раздялата. Казва, че понякога препрочита прощалната ми бележка, за да си припомни как се е чувствал след раздялата и да прави всичко възможно да ме задържи; и въпреки че признанието е много трогателно, явно невинаги намеренията му се въплъщават в дела. Мисля, че стигаме до нещо като задънена улица, защото той никога не е склонен да покаже плам, предпочита удобството и сигурността. А изглежда, че аз искам повече значими жестове. И може би малко повече тръпка.

Гледам към Ирма и се чудя как ли е успяла. Предполагам се е справила заради синовете си — Оскар и Лино. Джовани е бил жив чрез всички тях. Ех, италианско семейство — изглежда неразрушимо и толкова жизнено. Защо аз не мисля по същия начин за собственото си бъдещо семейство? Дали не прекарах твърде дълго време в отдаване на кариерата си, свързана с известните хора, и вече може би съм се откъснала от повика на кръвта? Как стана така, че се интересуваме повече от това какво правят звездите, отколкото от живота на хората около нас? Клюкарстваме за тях все едно са членове на порасналото ни семейство — като ги осъждаме, завиждаме им или даже предлагаме съвети, които никога няма да стигнат до ушите им. И какво от това? Те нито за секунда няма да помислят за нас.

Така че в края на краищата човек може да отиде към вечното си жилище като перфектното копие на Парис Хилтън или може да почива в мир както тази възрастна жена с букет от фрезии и пастелни рисунки от внучката й върху гроба.

Поглеждам и виждам жива жена около седемдесетте да се приближавало гроб на съседната редица, с букет цветя в едната ръка и пазарска чанта в другата, все едно се отбива на среща при стар приятел.

Изглежда това, което има значение, са хората и отношенията, които имаме с тях. И да живееш живот, който ти харесва.

Което ме връща отново в изходна позиция. Опитах се да омаловажа битката Джо срещу Данте, мислейки, че последното е чисто хормонално увлечение. Мислех, че ако дойда тук, всичко, което ми се случи на обяд, ще ми изглежда абсурдно глупаво и че просто ще изпитам радостта, че съм жива и здрава. Но вече разбирам, че поредицата от избори, които ще направя през следващите осем дни, ще повлияят на остатъка от живота ми.

Никакъв стрес значи.

Телефонът ми писука заради новопристигнало съобщение. Ако е от Джо, ще го приема като знак, че продължаваме до живот — Мистър и Мисис… Не! От Сабрина е, която ми казва да отида направо на вечеря, вместо да се връщам в „Любовна академия“. Значи, когато отново взема вапоретото към Fondamenta Nove, ще съм преполовила пътя до ресторанта.

Всъщност ми е твърде скоро да сядам на масата за още едно обилно ядене, но може да бодна маслинка две.

— О, извинете! — налитам на група туристи, все едно че сме си уговорили среща в частта, отделена за кремациите, при подредените в редици урни, подобни на мраморни шкафове с чекмеджета.

— Няма накъде повече! Стигнахме до мъртвата точка! — провиква се някой от групата. И после се засмива сковано на случайната нескопосана шега.

Време е да си вървя.