Белинда Джоунс
Любовна академия (2)

Глава 2

„Мъжът желае жената, докато жената желае желанието на мъжа.“

Мадам дьо Стал

— Какво стана с Джейсън Морис?

— Премести се в Нова Зеландия — отговарям на Джо.

— Кога? — изглежда объркан.

— Преди две години.

— А, ето защо не съм го виждал в „Короната“ напоследък.

Вместо да четем неделни вестници, Джо и аз седим в леглото всеки със своето тефтерче с адреси и се опитваме да намерим мъж, когото да взема със себе си във Венеция. Започнах с мъжете, които познавам, сведох ги до онези, които харесвам, а накрая се запитах с кого съм готова да живея в една и съща стая.

Въздъхвам дълбоко.

— Единствените, останали в списъка ми, са гейове.

— Винаги можеш да разчиташ на Келвин Спрат. Той неизменно е под ръка.

— Има си гадже.

— Какво?! — изсмива се Джо — Всъщност въпросът е „Как?“.

Вдигам рамене.

— Може тихомълком да е изкарал курс в „Любовна академия“.

— Може — той разглежда случайно хваната визитка: „Джак Пинър и синове“.

— Джак Пинър ли? — повтарям. — Като онзи дядка, водопроводчика.

— Ммм, мисля, че той умря миналата година. Но можем да опитаме с някой от синовете му.

— А може би просто трябва да напусна — захвърлям тефтера пораженчески. — Вече месеци само говоря за напускане…

— Да, но ще трябва да работиш, докато тече предизвестието — отбелязва Джо с акуратност, която да ме подтикне да възприема позата на обидена примадонка. — Я! — грейва той изведнъж. — Зная кой е единственият човек, който веднага ще зареже всичко заради теб, защото има слабост към теб!

— Кой? — питам предпазливо, отваряйки само едното си око.

— Татко.

Не отхвърлям веднага предложението. Мистър Саймън наистина е много приятен човек.

— Няма си гадже. Обича да пътува. Луд е по Джина Лолобриджида… — ентусиазира се Джо.

— Знаеш ли, по принцип бих се съгласила, обаче да спим в една стая… — правя кисела физиономия.

— Май ще е малко странно — той изглежда разочарован.

— И не на последно място, защото ще се прибирам след срещи с друг мъж — стрелвам Джо с периферен поглед.

Подхилква ми се злорадо, знаейки накъде бия.

— Иска ти се да ревнувам, нали?

— Малко — признавам. Доверието му в нашата връзка е достойно за възхищение, но прекалено за моя вкус.

Той се обръща на хълбок.

— Виж, става дума за работа. Разбирам това и ти вярвам.

— Да, ама онзи, когото ми готвят, е италианец — възразявам вбесена.

— Е, и? — засмива се Джо и ме придърпва в обятията си. — Едва ли ще си паднеш по тези глупости.

Ето какво му е лошото на Джо — той смята романтичната любов за глупост.

Навярно някои мъже мечтаят за принцеса, пред която да се прекланят и да я обожават, а други искат „другарче“, с което да спят. Съзнавам, че не само Джо се стреми към второто. Знам, че има безброй мъже, които се отнасят със същото пренебрежение към Свети Валентин и годишнините, и разбирам, че не им се ще да ги назидават как да се държат на този или онзи празник; нямам нищо против, ако поемат инициативата да направят нещо мило или празнично в някой най-обикновен и случайно избран вторник, но и това не става, нали?

Чудя се защо жените са създадени с такава способност да изпадат в екстаз, след като на съвсем малко мъже е свойствено да ги докарват до това състояние.

А най-отчайващото е колко лесно можеш да разтопиш едно момиче. Може би мъжете просто го правят напук? Или ги мързи? Или се сдържат? Изглежда като че ни отнемат нещо. Това е то. На мен романтичната връзка ми е официално отнета. Действително така стоят нещата, кълна се. Обидно е.

Представям си как Джо възразява:

— Е де, веднъж ти купих цветя.

Добре си спомням случая. Пристигна направо от супермаркета с висящи на ръцете найлонови торбички с рибни крокети и тоалетна хартия и ми връчи, увити в целофан хризантеми, с разтапящото:

— Вземи, за теб са.

— О-о-о, скъпи, колко мило! — възторгнах се аз, защото исках да го насърча пак да го направи, но нещо вътре в мен напираше да се обади: „Да беше свалил цената от 3.99 лири, преди да ми ги дадеш!“

Но пък по някакъв начин е мило, нали? Да е верен на себе си. Никаква показност, никаква високопарност. Цветята са си цветя. Бил е в супермаркета — или супера, както той го нарича — и си е мислел за мен. Това е важното. Не е ли все едно как ще ти връчват подаръка? Щеше ли да означава повече, ако се беше промъкнал зад мен, беше ме целунал по врата и беше поднесъл букета пред гърдите ми, изричайки с дрезгав глас:

— Прочети картичката!

Чувам как сърцето ми извиква: „Да!“, а после: „Какво пише, какво пише?“ „Само аз и ти, мила, винаги аз и ти!“

Или „Благодаря ти, че ме обичаш!“.

Или „Ти си най-скъпият ми човек!“.

Ето такива неща ми е казвал, затова зная, че ги мисли. Какво му пречи да прекрачи и този праг?

Много мисля за това, откак ми поръчаха материала за „Любовна академия“. Преди се бях почти примирила с обстоятелството, че Джо си е Джо — няма изведнъж да почне да рецитира стихове, нито ще ми направи предложение с надпис в небето, но е до мен и с мен и съм му благодарна за това. Може би на моменти дори твърде благодарна. Навярно му прощавам прекалено много, защото се боя да не остана отново сама. Киър ми е обица на ухото, а Джо се появи чак сега — на тридесет и шест съм и той е първият, с когото живея на семейни начала.

Странно, но през всичките си самотни години смятах, че проблемите ми ще се решат от само себе си, стига да си намеря гадже. Вярвах, че така автоматично ще придобия сигурността винаги да имам до себе си човек, който да ме обича и да ме подкрепя, с когото да споделям всичко и да се чувствам много близка и безгрижна. Изобщо не бях подготвена за ежедневните колебания и разочарования. Съвместният ни живот определено ни хвърли в един съвсем нов свят от еднообразно ежедневие. Вече се обаждаме по телефона не за да кажем: „Мисля за теб!“, а само да напомним: „Купи омекотител!“. Преди излизахме да вечеряме в италиански ресторанти с блещукащи китайски фенерчета, а сега: „Остана чили от вчера, трябва да го употребим“. И макар да сме заедно у дома, кълна се, че ни остава по-малко време един за друг. Преди, когато оставаше при мен, за него съществуваха само телевизията и аз и прекарвахме вечерите си, сгушени на дивана; а сега си има удобно кресло с падаща облегалка, компютъра си и колата, за да се занимава, както и един милион досадни домашни грижи, и понякога ми се струва, че просто забравя за мен. Той се връща вкъщи не за да ме види, а просто се прибира у дома.

Разбира се, има неща, които ми доставят удоволствие — няма нищо по-приятно от сутрешната прегръдка. В обятията му се чувствам сигурна, обгърната от топлота и обичана. Действа ми като валиум и незабавно забравям всичко лошо. Сещам се само ако не си получа гушкането. Честно казано, недостатъците на връзката ни забелязвам само от разстояние и никога в обятията му.

А за онова, което най-вече докарва жените до отчаяние — нежеланието за обвързване — и дума не може да става. Той, а не аз предложи да заживеем заедно, той поиска да си купим къща. А сега предлага следващата стъпка — бебе.

За момента тази стъпка ми се струва твърде прибързана. Неговата единствена грижа май са финансите, докато мен ме тревожи всичко останало. И не на последно място липсата на каквото и да било аларма от биологичния ми часовник. Определено съм доста възрастна, но оттам — ни звук. Може слухът ми да не е наред? Или часовникът ми да е дигитален? Кой знае? Факт е обаче, че не съм в състояние да отсека, че не искам деца; но и категорично не искам и да нямам деца. Живот без отрочета изглежда някак унил и обречен. Навярно го желая най-вече подсъзнателно. Но дали точно сега?

Сигурна съм, че объркването ми е нещо нормално. Представата, че ще създадеш ново човешко същество, е ужасяваща отговорност. Аз се тревожа дори когато смесвам водка с боровинков сок за коктейл, така че искам някаква гаранция, че ние с Джо сме подходяща сплав за едно бебе.

Може би тези девет дни раздяла идват тъкмо навреме. Може би ще постигна известна яснота. А засега ще се възползвам максимално от обстоятелството, че последният ни ден заедно се падна в неделя. Придърпва ме и ме притиска:

— Ммм, толкова си мекичка.

Въздъхвам удовлетворено и се приготвям за още гушкане в леглото, а той спуска крака на пода.

— Побързай — измърквам и временно го замествам с възглавница, смятайки, че ще отскочи до тоалетната или за чаша вода.

Гледа си часовника.

— Ще направя всичко възможно да се прибера до девет, за да се видим поне за малко довечера…

— Как… къде отиваш? — викам, вече седнала.

— На работа — Джо оглавява вътрешния отдел на голяма корпорация в Ситито.

Преглъщам възраженията си. В момента там са под пара и знам, че трябва да направи всичко възможно, особено като се има предвид и конференцията другата седмица. Но все пак…

— Няма ли първо да закусиш? — предлагам му. — Сума храна остана от вчера.

— Не. Ще се видим с Кейт и ще закусим преди работа.

— О! — Джо все още кара „меден месец“ в отношенията си с новата колежка Кейт. С мен може и да е капнал и да отговаря едносрично, но щом се обади новото му „другарче“ Кейт, направо прелива от дързост, остроумие и енергия. Призлява ми, като го гледам как се раздава без остатък на някой друг, а за мен остават само огризки.

— Нямаш нищо против, нали? Смятах, че ще си опаковаш багажа…

Поглеждам часовника.

— Цели десет часа ли?

— Имаш много дрехи.

— Да, знам, като за два метра и двайсет сантиметра — цитирам аз отреденото ми от Джо пространство, когато се нанасяхме.

— Оттогава сантиметрите са се увеличили — посяга той към дупето ми. — Имам предвид не само мястото в гардероба!

Млясва ме закачливо и излиза, преди да успея да го замеря с възглавницата. Винаги е приятно денят ти да започне със забележка относно теглото ти.

Ето още един постоянен дразнител — феноменалната липса на такт у Джо.

Не кога да е, а точно на рождения ми ден, като излязохме да вечеряме и аз просто сияех от задоволство, той се наведе и рече:

— Как може жена на твоята възраст да има пъпки?

Отначало реших, че не съм го разбрала и той всъщност е казал: „Никога не си изглеждала по-прекрасно!“, ама не, седеше насреща ми и сочеше червената издутина на брадичката ми. Ненадеен двоен нож в гърба: на тема възраст (с четири години съм по-голяма от него) и за лошата ми кожа — с един куршум — два заека. Едва успях да стигна до тоалетната на ресторанта и избухнах в сълзи от обида. Как може да каже подобно нещо на всеослушание? Прозвуча толкова преднамерено злорадо, а той си седеше ни лук ял, ни лук мирисал. Не мога да разбера как такъв интелигентен човек е в състояние да се държи така невъзпитано. Например миналия месец, когато онова празноглаво маце, новата им секретарка, ме изправи на нокти.

— О, мила! — придърпа ме той към гърдите си. — Добре ми е с теб. Не ми трябва някоя готина и секси.

При това не само аз го отнасях. Тия дни седемгодишната му племенница ни беше на гости, а той възкликна:

— Я, колко са ти космати ръцете!

А после си излезе и я остави самотно да съзерцава едва забележимия златист мъх. Ето какво ме вбеси най-много — дори не беше вярно! После се втурнах да я утешавам да не му обръща внимание, защото си е за чудо и приказ каквато си е, а нейният чичо е идиот, на когото трябва да му изтръгнат езика.

Внезапно изпитах радост, че се махам. Нали има теория, че ако вдигнеш летвата, мъжът инстинктивно ще те последва. Дори не се налага да го убеждаваш или молиш, просто си живееш живота с повече достойнство и самоувереност. Да, винаги става…

Обръщам се по корем и притискам лице към дюшека. Е, мога да си лежа така и да се тюхкам или пък да проявя практичност и да си събера багажа. Веднъж и аз да се държа позитивно — ставам и се изправям с ръце на кръста пред гардероба.

Ако отивах в някой друг италиански град, щях да помисля за панталони седем осми и кърпи за глава на Гучи, но какво друго да си вземе човек за Венеция, освен раирани тениски и украсени с панделки сламени шапки? Единствената венецианска модна сесия, за която се сещам, е на Джулия Робъртс, шляпаща из наводнения площад „Сан Марко“ с колекция от въздушни бални рокли, новаторски комбинирани с гумени ботуши. Мисля, че беше в зимното издание на „Вог“. Е, сега е лято и първата ми грижа е да се примиря с неизбежните курешки от гълъбите. Не искам да нервнича всеки път, докато седя на терасата на някое кафене или позирам за снимка със сивите птици, накацали в индийска нишка на протегната ми ръка, която по-късно да излезе под заглавие: „Дали и мъжете ще се трупат така около Кристи?“

Почнах да изваждам всички дрехи в бяло, отмятайки закачалките и добавяйки нови резки по леко провисналата релса на гардероба, удивена колко много дрехи си стоят още с етикетите. Господи, дори по отношение на модата имам проблем с обвързването — виждам нещо, харесвам го, купувам го, но рядко успявам да се принудя да го облека, защото това ще означава, че го притежавам завинаги и няма връщане назад.

Тъкмо се хокам, че не поисках помощ от Аня — модния редактор на „Хот!“, когато чувам звън като от чаши откъм компютъра си, който ме известява за ново съобщение. Забавно е, нали, че никога не те напуска надеждата, че ето, с това съобщение най-после ще започне желаният от теб живот дори когато би трябвало да си съвършено доволна от живота си в момента.

О-хо, от „Любовна академия“ ми казват да си взема дрехи, подходящи за сватба. Какво например, дълга бяла рокля и воал ли? А, „за поканени на сватба“. Връщам се до гардероба и бърникам за трите си летни рокли, които винаги изглеждат прекалено шик за ежедневно облекло, но пък прекалено бонбонени за вечерно. Едната изглежда като че ще искам да привлека вниманието на кума, другата е с полиестерна подплата и най-вероятно ще лепне по бедрата ми по време на церемонията, а третата купих един ден, когато четири часа трамбовах „Оксфорд стрийт“^[1] и за нищо на света не исках да си тръгна с празни ръце, та ако ще и с непрактична покупка.

— Ето, дойде ти времето! — казвам на донякъде твърде ярката дреха в златно и лилаво.

Добре. А, сега бижутата.

Предполагам, че задължителен аксесоар за Венеция е карнавалната маска, но си мисля, че те са истинска напаст, защото ръсят позлатата си навсякъде, оставяйки златен пърхот по рамото на партньора и смесвайки се с черния пипер на спагетите.

Още един кусур на Джо — вечерята, отново се самонавивам аз. Вече предпочитам да ядем пред телевизора, защото седнем ли на масата, знам, че ще ме зареже насред яденето, още дъвчеща. Честно казано, не си спомням кога за последен път не стана да си изпразни чинията в мивката, преди аз да съм приключила с храната. Намекнах, че е малко невъзпитано и го помолих да изчаква и аз да се нахраня, но почти веднага реших, че така ще си лепна някое заболяване на храносмилателната система заради начина, по който зяпаше всяка хапка, която бодвах на вилицата си, и се примирих.

— Добре — въздъхвах. — Можеш вече да ставаш.

Той изхвърчаваше, а аз седях самотна с чаша вино и се питах защо не клонираха Кари Грант, докато все още можеха. Бззззззт. Сега пък съобщение.

Ама че лудница! Добре, че Джо е на работа, иначе нямаше да ни остане и минутка само за нас двамата. Натискам съответния бутон и се появяват три думи: „Добре де, ще дойда.“

Зяпвам и падам обратно на леглото от изненада.

От брат ми е!

Какво го е накарало да размисли? Една нощ ровене из стари снимки? Решението да замине и да си върне Чинция? Вероятността възторжените отзиви за „Любовна академия“ да са истина?

— Обадих се на Тонио — обяснява Киър, когато му позвъних да го попитам. — Той ще бъде извън града първите три дни, но когато се върне, иска да му помогна за нещо.

— Добре — реших да не любопитствам повече, да не би да размисли.

— И знаеш ли, добре ще е да го видя.

Усмихвам се доволно.

— Видя ли! Току-виж излязло нещо добро.

— А и в работата ме съветват да си взема малко почивка.

— Добре, добре и не забравяй…

— … да се избръснеш. Знам, няма. И ще се подстрижа.

Боже, колко хубаво! Откога се крие зад тази защитна растителност.

— Хъмм, трябва да си вземем и подходящо облекло за сватба — леко треперя, докато го произнасям.

— Костюмът, който носих на седемдесетгодишнината на татко.

— Идеално — възкликвам одобрително. — Има ли нещо, което аз трябва да взема?

— Вземи възможно най-малко багаж. Венеция не е град за маневриране с обемисти куфари.

— Разбрано.

— И удобни обувки. Ще има много ходене.

Измъквам двата чифта с най-скандално високи токове и ги заменям с чехли.

— Готова съм!

Уговорихме набързо къде ще се срещнем и накрая, все още задъхана, му благодарих, че е размислил.

— Но не обещавам нищо за настроението си, като пристигнем.

— Разбирам — бързам аз да го успокоя. — Просто съм ти толкова благодарна, че ще дойдеш, а и кой знае, може пък да прекараме добре.

— Не насилвай нещата.

— Не, не, няма. До утре.

Затварям телефона и танцувам — толкова се радвам, че си пускам акапелно изпълнение на „О, соле мио!“.

Уха! Внезапно започва да ми се струва, че голямата промяна е възможна, при това не само за Киър. Ами ако и моят живот се промени изцяло? Усещам как нещо се раздвижва. От доста време търпя ежедневни разочарования. Стана ми навик да си мисля: „Е, това ли е?“ и да си отговарям простичко: „Аха. Извинявай, но нищо не може да се направи.“ Ами ако „Любовна академия“ може? Какво като ще се преструвам на необвързана — току-виж получа някой и друг съвет как отново да вдъхна страст в настоящата си връзка. Дълбоко в себе си искам нещата между мен и Джо да потръгнат. Искам той да се окаже мъжът за мен. Всяка алтернатива би била твърде разрушителна. А и вече знам по едно наше скъсване колко много ще ми липсва. Вече ми липсва. Поглеждам часовника. Още два часа.

Ще взема да си пусна „Surrmiertinie“^[2] — любимия ми филм, чието действие се развива във Венеция, докато си правя маникюра.

Точно в 8:25 чувам завъртането на ключа в ключалката и той влиза с любимата ми тайландска храна за вкъщи, целува ме, още преди да я е оставил, а аз си мисля: „Дойде си. При мен!“.

Докато стана време да си лягаме, се чувствах уютно в пашкула на домашната атмосфера. Гледах го как се съблича, разгонвайки възхитително несъвършеното си тяло и когато се шмугна под завивката, с нетърпение се гушнах до него. Вземам си думите назад — бях прекалено чувствителна и истерична, както казва той. Всичко сега е толкова хубаво!

Лежа и прокарвам пръсти през косата му, а той прошепва, че ме обича и се обръща да ме целуне.

— И аз те обичам — промълвявам с глава на гърдите му, готова да се отпусна в общата ни дрямка, когато той внезапно се отърсва от мен.

— Добре ли си? — питам.

— М-хм. Малко ми е горещо — и се отмества в неговата част на леглото.

Нелепо е да падам духом, но е така. В нощта, преди да замина за „Любовна академия“ не желая да допусна и най-беглата сянка на съмнение, че нашата връзка може би не е идеална.

„Не искаше да ме прегърне. Не е нарочно — горещо му е“, казвам си.

А на теб ти се иска някой, който с готовност ще вдигне някой и друг градус, за да те държи в обятията си. Някой, който ще напъха любовна бележка в куфара ти. Някой, за когото ти си по-важна от всичко. Който ще се отнася към теб също така нежно, както ти към него.

Затискам уши с възглавницата, но не е лесно да заглушиш вътрешния си глас.