Белинда Джоунс
Любовна академия (25)

Глава 25

„Най-хубавите лица могат да бъдат видени на лунна светлина — когато човек ги наблюдава отчасти със зрението и отчасти с въображението си.“

Персийска поговорка

Докато навлизаме в пристанището на „Villa d’Este“, получаваме няколко смаяни погледа, но Данте е толкова елегантен, така че дори да бяхме пристигнали на водно колело, пак щяхме да направим добро впечатление.

— Надявам се тази вечер да е такава, каквато си си представяла — прошепва ми Данте, когато ми помага да сляза на брега.

— М-хм — мънкам аз, като се чувствам малко като лъжкиня, защото го накарах да мисли, че моето съкровено желание, а не нареждането от списанието ни е довело тук тази вечер. Но след като оглеждам царската пищност, която ни очаква, идеята започва да ми се струва напълно вероятна — кое момиче не е жадувало да бъде принцеса поне веднъж в живота си?

Поемам дъх и усещам прекрасния аромат на жасмин и рози. Пръстите ми галят цветовете им нежни като кадифе и ми се иска Киър да е наоколо, за да ми казва правилните наименования на азалии или камелии.

Според Данте градините на хотела са туристическа атракция сами по себе си, но предлага да отдадем внимание първо на пийването и хапването пред разходка в градината.

Преминаваме покрай масите на открито, подредени под балдахини от жълти завеси, и продължаваме към издигнатия обгърнат в бяло бар за шампанско с няколко маси с ленени покривки и подноси с храна около него. Има също и музикант, седнал пред малък орган „Ямаха“. Не точно това си представях, когато Мици спомена пиано серенада, но съм сигурна, че след една-две чаши първокласно шампанско ще ми се струва, че слушам Хари Конник Младши.

— Чин-чин! — казвам на Данте, докато чашите ни звънват, и започваме разговор сред сребърните подноси на ордьоврите около нас.

— Трябва да опиташ от цветята от тиквички — препоръчва ми Данте жълти къдрави и хрупкави соленки.

Оставям наметката близо до чантичката си, за да не ги поръсвам с трохи, след което се оказвам строго смъмрена от превзета и кльощава висока дама в тюркоазен костюм с панталон и обеци за хиляда паунда, които приличат на сладки за украсяване на коледна елха. Малко прилича на Селин Дион, но без присъщата й уравновесеност. Представете си, прави ми забележка за лоши маниери, докато тя самата буквално дърпа минаващите покрай нея келнери за ръкавите и си взема с две ръце от това, което разнасяха, след което мяташе цели парчета пица в гърлото си подобно на тюлен, поглъщащ цели риби.

— Предполагам, че е идвала тук всеки път през последните четиридесет години и сега се чувства като у дома си — отбелязва Данте почти дипломатично.

Оглеждам останалите гости и започвам да си мисля, че Мици е била погрешно информирана за присъствието на Джордж Клуни. Той може и да вечеря тук с приятели от време на време, но тази вечер, с изключение на една неловко изглеждаща красавица, хваната под ръка със съмнителен тип с восъчен тен, и децата в едно семейство като от картинка, аз и Данте сме най-младите хора наоколо. Това изобщо не са хората, от които се интересува „Хот“. В случай разбира се, че Клуни не е поканен за съдия на конкурс „Най-малко плешивият над седемдесетгодишен печели“; предполагам, че няма да го видим тук. А може би нарочно е пуснал тази клюка? Надявам се да е така. Надявам се също, където и да е тази вечер, това да остане недокументирано. Което е по-добре от всичко, което мога да кажа за моето прекарване тук с Данте.

Вече привършваме с хапването — след което ще разбера дали той само се преструва на Аморе, или след полунощ ще ми покаже, че сексуалните услуги си имат определена цена…

— Искаш ли да видим нимфеума? — предлага ми Данте ръката си.

Хммм, а може би дори няма да се наложи да чакам до полунощ. Може би той предусеща, че след две чаши шампанско аз вече пресмятам наличността в банковата си сметка.

Питам го дали можем да влезем и да разгледаме хотела отвътре вместо само да го обикаляме. Не ни разочарова. Влизаме през голямата бална зала с колони, преминаваме през залата за бридж с наскоро изчеткани велурени повърхности на масите, спираме се на витрината на бижутериен магазин, за да погледаме чифт обеци във формата на лъвски глави точно като чукчетата на някои врати, и продължаваме към коридор от типа „Алиса в страната на чудесата“, като се възхищаваме на многото мраморни статуи наоколо.

— Чудя се колко ли струва нощувката тук? — прошепвам аз, като се надявам въпросът ми да не е прекалено просташки.

Данте свива към рецепцията и след кратък разговор ме осведомява: 650 евро за стандартна стая с изглед към градината и 2000 евро за свободните в момента апартаменти.

— На нощ?! — опитвам се да звуча безгрижно и да не показвам, че съм шокирана, защото за мен цената на обикновена стая тук е това, което плащам като ипотека на къщата си за две седмици.

— Изглежда имаш нужда от малко чист въздух — шегува се Данте, като ми вее с брошурата на хотела и ме придружава до главния вход, опасан с подрязани дръвчета.

— Знаеш ли, че това място в миналото е било притежавано от принцесата на Уелс? — пита ме той, когато стигаме до началото на кръгообразната автомобилна алея. — Било е на Каролин Брунсуик около 1815 година.

— Никога не съм чувала за нея — намръщвам аз.

— Нейният съпруг по-късно е станал крал Джордж IV, но той анулирал брака им скоро след сватбата, която била уредена просто за да се сдобие той с легитимен наследник — чете Данте. — Те рядко се появявали публично заедно и всеки от тях имал собствен любовен живот. Тя става известна като трагична фигура и доста клевети са изписани по неин адрес. Смъртта й е преждевременна и обстоятелствата около нея остават неясни.

— Звучи доста познато.

— Добрата новина е, че тя е прекарала най-щастливите мигове от живота си тук.

— Мога да разбера защо е било така — въздишам аз, застанала пред това, което, „Villa d’Este“ явно предлага като пътека за джогинг, а именно 126 стъпки до статуите на Херкулес и Лидия в далечината.

От двете страни на стъпалата се разгръща зелен килим с еднакъв брой плитки гранитни улеи и фонтани, по които водните струйки едва се процеждат от върха към покритото с мъх дъно. Водата е подозрително разпенена и с цвят на урина, така че аз бързо се отмествам към ефирните камеи от слонова кост, които привличат погледа ми. Тези структури изглежда, че също са част от нимфеума — скулптура с грото ефект, покрита с фина мозайка от сиво-зеленикави и черни мраморни парчета с петънца позлата.

— Това е един от най-сниманите паметници в Италия — отбелязва Данте. — Датира от 16-ти век.

Разглеждаме фантастичните фигури на водоливници по вътрешните стени и се забавляваме да ги оприличаваме с лицата на известни личности. За съжаление обаче на мен не са ми известните имената, които Данте споменава, а пък той не може да оцени необичайните прилики с Роуън Аткинсън, Кенет Брана и Мик Хъкнал. За части от секундата ми се иска сега Джо да беше тук. Той щеше да се скъса от смях.

Приключваме обиколката си на приятни пейки, разположени на брега, сред които се намира и най-старото дърво в Ломбардия.

— На шестстотин години е — казва нежно Данте, като го гледа. — Преживяло е шестстотин галавечери.

— Ще ми се Киър да можеше да го види — въздъхвам аз и слагам длан върху силния му обвит с грапава кора дънер.

— Изглеждаш доста тъжна, не мисля, че дървото има намерение да се маха оттук — опитва се да ме утеши Данте.

— Снощи се скарахме — въздишам аз и добавям, — при това лошо.

Данте въздъхва с разбиране.

— Това е цената, която плащаме, за да сме близки с членовете на семействата си — когато си имаш работа с някой, в който тече същата кръв, понякога се налага да се бориш за собствената си идентичност.

— Мисля, че може би съм виновна за това, че се опитвах твърде много да го предпазя и се намесвах в живота му — признавам си.

— Естествено е да се опитваш да спестиш болката на тези, които обичаш, особено ако те са по-млади от теб — отнася се с разбиране Данте. — Но ако твърде често им показваш пътя, как те сами да се научат да го избират?

Очите ми се разширяват от изненада колко мъдро прозвуча това.

— Вземам си бележка.

После премигвам, като си спомням какво си бях обещала.

— Имаш право. Ти си много мъдър, а аз съм твърде лоша компания.

— Не, въобще не — усмихва се той снизходително. — Но може би още една чаша шампанско ще ти върне вдъхновението?

— Струва си да опитаме! — смея се аз и изпитвам внезапно вълнение, като се сещам още веднъж колко страхотен е партньорът ми.

— Заповядай, настанявай се! — приканва ме той, като ми показва една свободна коктейлна маса. — След малко се връщам.

Секунда след това един от келнерите ми предлага чаша шампанско. Чудесно, човек никога не може да изпие твърде много от него.

Седя си кротко и спокойно в здрача, когато един изключително познат глас казва:

— Ето свещ за вашата маса. Такова хубаво момиче като вас не бива да стои на тъмно.

Поглеждам нагоре. Посребрена коса, елегантно оплешивяваща, заострен нос. Отварям уста от изненада — пред мен стои Лен Гудман от „Танцувай с финес“.

Когато той отминава, продължавам да зяпам след него особено развълнувана. Обожавам шоуто му! Бих искала да му кажа колко ме въодушевява и очарова, но в този момент Данте се връща.

— Виждаш ли онзи джентълмен ей там, онзи с елегантното излъчване? — прошепвам аз.

— Да — Данте ме поглежда любопитно.

— Той е съдия в телевизионно предаване за класически танци по британската телевизия!

Данте поклаща глава.

— Интересно момиче си, Кристи — усмихва се той закачливо. — Когато срещнеш известна филмова звезда, забиващ поглед в обувките си, но този човек — махва той с ръка към Лен — изведнъж те кара да грейнеш.

— Добре че Бруно Тониоли не е тук — смея се аз. — Тогава сигурно щях да се спомина от вълнение! Страхотен е с неговите каламбури, а английският дори не му е майчин език. Боже, той е италианец! Чувал ли си за него?

Данте се смее и поклаща глава, с което ме кара да попитам:

— Пияна ли съм вече?

— Въпрос на дефиниция, да кажем „подпийнала“.

— Ами ти? — навеждам кокетно брадичка. — Усещаш ли вече шампанското?

— Ами точно се готвех да поканя близначката ти да вечеря с нас — шегува се той.

— Време ли е вече? — поглеждам към масите за хранене.

— Време е.

Данте започва с подбрани морски дарове и плодове, докато аз се спирам на удивително освежаващото гаспачо с краставица, гарнирано с пушена сьомга и кисело мляко. Основното — телешко със сос, а за десерт — прелестен ликьор „Grand Mariner“ и червено парфе с праскова и лавандулов мед. Праскова и лавандула — божествена комбинация! Добрата храна е винаги такова ободряващо преживяване! Летният дъжд, който вече почуква по завесите, добавя още повече интимност и магия към вечерта.

Усмихвам се със задоволство, каква гледка сме само: Данте и аз седнали навън в дъжда в компанията на изискани старчета. Един момент — вземам си думите назад — явно имаме прилив на свежи подкрепления в компанията, една новобрачна двойка, ако не се лъжа. Гледам ги с интерес, докато си поръчат кафе. Изглеждат толкова свежи и оптимистично настроени. Някои биха сметнали това за наивност, но тези двамата изглеждат като хора, които не само се обичат, но и се харесват взаимно. Личи си от това колко лесно общуват помежду си, не мога да си представя нещо, което би усложнило бъдещето им. Чудя се дали мога да си представя копие на себе си и Джо тук… Мъж, който е напълно доволен, и жена, която не я свърта и се чувства несигурна и всъщност е своя най-голям враг. А как ли изглеждаме аз и Данте? Ще ми се да знам що за двойка сме ние, двамата, в очите на другите. Дали е очевидно, че той е по-изисканият от двама ни? Дали личи, че го гледам с благоговение? Или другите биха казали, че взаимно се допълваме като силно ароматно еспресо и ажурна бисквита с бренди до него?

— Често водиш мислени разговори сама със себе си, нали?

За момент заемам отбранителна позиция. Ако Джо беше направил подобна забележка, тя щеше да е с негативен оттенък, но Данте просто изглежда заинтригуван.

— Да, така е — не отричам аз.

— Знаеш ли, има едно място, на което всички тези гласове в главата ти ще звучат като далечен шепот…

— Къде е то? — любопитствам малко нервна и подозрителна. Дали няма да каже „в спалнята“?

— На дансинга — отвръща той.

След минути вече танцуваме заедно под звуците на „Изпрати ме на луната“. Едва ли може да има по-подходяща песен — наистина е неземно изживяване. Толкова дълго очаквах да се озова в прегръдките му, че от усещането главата ми се замайва. Хубаво е, че има силно тяло и ме държи толкова умело, така че знам, че ще ме подкрепи, независимо от това колко съм замаяна. Когато чувам думите от песента „Целуни ме!“, тутакси съм готова да го направя. Бавно повдигам лице и го доближавам до неговото, за момент танцувам само с погледа му и точно тогава се случва немислимото — оркестърът захваща „Уай Ем Си Ей“!

Оглеждам се наоколо и със смесица от ужас и удивление установявам, че всички на дансинга, включително и дамата с тюркоазния панталон, кълчат тела във формата на буквите: Y-M-C-A! Цялата романтика се изпари, след като дансингът се превърна в зала за аеробика за милионери.

Може би е по-добре да си тръгваме, преди да са започнали патешкия танц, но аз предлагам да минем за една последна напитка на бара.

— Може би да опитаме ликьор алфреско? — Данте ме подканва да излезем на терасата. — Дъждът е спрял и фойерверките скоро ще започнат.

Не всичко е загубено! Може би това ще върне романтиката.

— Да, чудесно — съгласявам се аз.

Стоим с чаши в ръка до лимоново дръвче в саксия и се взираме в черното нощно небе и белите светлини около езерото.

— Студено ли ти е? — пита Данте, като слага длан върху настръхналата кожа на ръката ми.

— Малко — признавам си.

— Позволи ми — казва той, като ме загръща с коприненото сако на смокинга си, но без да го съблича. — Телесна температура — обяснява той с намигване.

Не се шегува. Мисля, че трябва да отида и да заменя моя Бейлис с ликьор самбука в пламъци, за да достигна ефекта, който има върху мен прегръдката му. Странно е да се чувстваш едновременно сгорещена и трепереща, замяна и все пак напълно съзнаваща какво се случва наоколо. Да не говорим за борбата между чувствата ми, която ме тласка напред-назад като дърпане на въже. Силното ми привличане към Данте и решимостта да остана вярна на Джо, която ме кара да забивам пети в земята. Тъкмо смятам да се освободя от прегръдката му под предлог да посетя тоалетната, когато нощното небе избухва в светлини, докъдето ти стигат очите.

— Оу, уау! — дишам задъхано, моментално запленена.

Данте ме прегръща по-силно, когато флуоресциращите светлини в зелено и лилаво се появяват в кълба и се разпукват на звездички. Ахкаме в унисон с появяването на небесните искрящи сфери, които се разпадат, разпръсквайки милиони диамантени искри. Какво е това в зарята, което така завладява сетивата?! Дори и най-равнодушният възрастен не остава безучастен при гледката на избухването на ярките светлини. Поглеждам лицата наоколо — всички озарени от удивление като деца. Когато поглеждам отново към небето, очите ми съзират нещо, което не бях виждала досега — фойерверк във формата на сърце! Близо тридесет розови лъча оформят сърцето. Дори не съм подозирала, че е възможно! За момент си помислям, че само съм си го представила, но то още е там, за да не оставя никакво съмнение за посланието си. Обръщам се към Данте, но преди да мога да кажа нещо, усещам устните му да разтопяват моите с топлината си. В целувката му има толкова жар и нежност, че стомахът ми се свива от вълнение. Как бих могла да не му отвърна, когато Купидон ми поднася подобни изненади?

Чувам радостните възгласи наоколо и за момент си мисля, че хората се радват на нашата прегръдка, но през притворените си клепачи виждам още светлини и прегръдката ни е прекъсната от пика на кресчендото тъкмо навреме, за да видим чудния финал на зарята, която се отразява във водите на езерото. Как след всичко това да заклеймя „Любовна академия“?!

Обръщам се към Данте, който нежно гали къдриците ми, и облягам глава на гърдите му, опитвайки се да спра въпросите, които напират в мен.

— Трябва още да потанцуваме — казвам му аз, въпреки че от известно време оркестърът е спрял.

Той се усмихва разбиращо и вместо оркестъра тихичко затананиква Синатра, галейки слуха ми с „Ти си винаги в сърцето ми“ и „Странници в нощта“ и така през целия път до нашата вила…