Белинда Джоунс
Любовна академия (12)

Глава 12

„Никой не може да бъде измамен от никого така жестоко, както от самия себе си.“

Фулк Гревил, 1-ви барон на Брук

— Е, как са нещата?

Телефонно обаждане, докато отивам към Calle Delia Racchetta, обратно към Венеция. Звъни Хелена, заместник-редакторката на Рут от офиса, която поема задълженията й, докато Рут е на Бахамите.

— Нещата? — още съм малко замаяна от разходката до Сан Микеле, да не говорим, че се чувствам малко изгубена. Не трябваше ли да има мост тук някъде?

— Нещата с любовта, бейби! — пропява по телефона тя. — Назначиха ли ти вече компаньон?

— Ммм, всъщност да и не!

— Осветли ме! — мога да си представя как си е качила краката върху бюрото на Рут, размазана от кеф, че има собствен офис.

— Мъжът, с който ме сложиха в двойка, не е от техния контингент.

— Какво се опитваш да кажеш? — пита тя доста озадачена.

— Той всъщност беше нает в нощта на пристигането ми.

— Но така няма смисъл — изсумтява тя. — Трябва да се размениш.

Решавам да поспра, за да довърша разговора. Не искам да решавам нищо, докато съм разконцентрирана.

— Не, не смятам, че е необходимо — забързвам отново, като защитавам съюза си с Данте.

— Но каква е ползата, ако не можеш да изкопчиш от него сочна информация? Той няма опит в тези неща, нали така?

— Така е, но може би и няма да бъде толкова лоялен към новите си работодатели, колкото останалите — в преносен смисъл се хващам за сламката, а буквално стискам стъклената ръчичка, която ми направи, все едно е някакъв талисман. — Разбираш ли, понеже е новак, той няма да бъде особено предпазлив — продължавам да я убеждавам най-сериозно, като още веднъж се възхищавам на изящните стъклени пръсти. — Всички инструкции, които е получил, са съвсем пресни в паметта му.

— Не съм никак убедена в това — не се предава тя. — Струва ми се, че някой с опит би бил по-подходящ. Нали се сещаш — някой, който е направил няколко кръгчета.

— Но това звучи почти отблъскващо — протестирам аз.

— Е, ти все пак не влагаш истински емоции, а така ще имаш по-добър материал за статията.

Замислям се за момент, като вече съжалявам горчиво, че казах истината.

— Виж, има един Лоренцо…

— Да? — вече звучи заинтригувана.

— Мога лесно да говоря с него и без официално да се разменяме. Знам, че момичето, с което е в двойка, ще подскочи от радост, ако им предложа да изляза с тях.

Хелена въздиша, изтощена от съпротивата ми, а после с подозрителна нотка в гласа пита:

— Защо толкова се опъваш да се разделиш със своя жиголо — как се казва?

— Джузепе — лъжа аз.

— Не може да бъде — смее се на висок глас, — звучи като бащата на Пинокио.

— Той се казваше Джепето.

— Все едно!

Поглеждам назад към Сан Микеле — такова престижно и достойно за уважение място, без никакви вътрешни конфликти.

— Знаеш ли, наистина всички са много мили тук — започвам колебливо. — Не обичам да разочаровам Рут, но има вероятност „Любовна академия“, да не е лъжа и измама.

— Боже, наистина се надявам да не си права! Къде е материалът за статията, ако е така?

— Шегуваш ли се — отвръщам на удара аз. — Ако това тук е истинско, това е много по-голяма новина, отколкото, че просто са агенция за компаньони.

— Да, обаче твоите четири страници са в раздела за скандалите!

— Не може ли да ги прехвърлим към „Вдъхновение“? — вече се пробвам на преговори.

— Изключено. Нея я отрязахме.

— Какво? — чувствам се напълно изтощена. — Не може да бъде. Беше един от балансиращите раздели на списанието и вече го няма…

— Да, Рут го реши вчера. Обади се с новото разпореждане от СПА центъра. Иска повече страници за снимките на папараците.

— Е, сега вече наистина ще се отличаваме от другите списания! — забивам юмрук в мазилката на близка стена.

— Това искат читателите.

— Така ли е наистина? Не съм убедена!

— Размерът на продажбите никога не лъже — отрязва ме Хелена.

Не мога да споря с това. Знам, че онези снимчици те изхвърлят нагоре с тиража, но не мога да си обясня защо да няма някакво равновесие между тях и нещо по-смислено за четене.

— И не забравяй да поразпиташ приятелите на брат си — продължава да нарежда Хелена, — нали разбираш, те може да знаят нещо за Академията, така че някой може да извади една-две кирливи ризи.

— Ммммм — аз отговарям единствено с неангажиращи междуметия.

— А и искаме да направим секция с трагичните истории на разбитите сърца, записали се на курса, така че гледай да осигуриш достатъчно подробности за написването на мини профили на участниците.

— Мисля, че „трагични“ е малко силно казано.

— Вече и тях ли защитаваш? Добре, това може би значи, че и те те харесват и е по-вероятно да споделят неща с теб. Ще стане страхотен материал.

Застивам в безмълвен писък за секунди и после се отърсвам решително с думите:

— Виж, Хелена, съжалявам, че трябва да свършваме, но е време да се видя с „разбитите сърца“ на вечеря, за която вече закъснявам. Така че ще трябва да затварям.

— Чао! Чао! — трепти гласът й в слушалката. А аз просто натискам червената слушалка.

Не мога да позволя това да ме разстройва сега. Наистина закъснявам, но поне успях да намеря моста, който води до така подходящо именувания Fondamenta Misericordia^[1]. Ходя около него с шал, увит около раменете ми — абсолютна противоположност на безгрижно влюбената жена.

Единственото, което ме разведрява, е страничната уличка „Larga Lezze“. Тук едва ли някой ще купува стъклени изделия от Мурано, подсмихвам се аз.

Има по улицата няколко ресторанта, успоредни на канала — пред един от тях има тълпа от опърпани младежи със сплъстени коси и куче, вързано на дрипаво въже навън. Дали наистина тук са избрали да вечеряме от „Любовна академия“? Още веднъж съжалявам, че съм се облякла подобно на Захарната фея.

А, ето го, с двойна врата — „Paradiso Perduto“^[2]. Когато влизам, ме лъхва атмосферата на кръчма и бордей, все едно съм попаднала в „Оливър Туист“ — гъсто подредени дървени маси и мургав акордеонист, движещ се между тях. Ето я и моята групичка в дъното. Очите им се оживяват, когато ми помахват лекичко, нетърпеливи са да чуят как е минал денят ми и да ми разкажат как те са прекарали своя, в пълно неведение, че аз съм информатор, на която не трябва да се доверяват.

Ядем най-тлъстите спагети, които някога съм виждала, трябва да ги опиташ, за да разбереш какви са. Но на мен твърде много ми приличат на червеи, за да бъдат вкусни, но сосът амартрикана е изключително пикантен и върви чудесно с хляб и силно вино, което ни наливат от гарафи. Комбинацията от вкусове успешно притъпява болката ми. Както и тази на Киър, като съдя по израза на лицето му. Дори го забелязвам да се смее веднъж или два пъти, но не съм сигурна дали се смее със или на Мелвин, който седи срещу него. След елегантния прием на събирането по двойки вчера и след днешните мъки тази среща наистина е доста релаксираща. Освен може би за Тифани, която вече се разходи до банята, за да разгледа приборите си на по-силна светлина.

— Харесва ми приглушената светлина тук — свивам рамене аз.

— На мен също — съгласява се Адам, а рамото му докосва моето, когато се навежда да ми прошепне: — Предразполага към изповеди.

За секунда си мисля, че ще започне да споделя с мен, а аз всъщност не бих искала. Не, моля те, по-добре не ми казвай нищо, което по-късно да използвам, за да направя статията си по-сочна.

— Прости ми, отче… — решавам да поема инициативата, като се навеждам към него — … за нуждата да се пресегна за още пармезан.

— О! — изглежда разочарован, когато аз се връщам обратно на мястото си на скамейката, и бързо ми предлага още вино. — Е, как беше срещата с Данте? — пита той. — Странно е като си помислиш, звучи направо като „среща със съдбата“.

— Добре — усмихвам се аз. — Виж той направи за мен това.

— Уау! — впечатлява се Меган от другата страна на масата. — Твоят Аморе го е направил?

— Да, пред очите ми — отговарям аз, като й подавам ръката, за да я разгледа отблизо.

— Толкова е нежна! — държи я на милиметри от лицето си. Сигурно трябва да има изключително добро зрение.

— Знам, че винаги съм искал такъв партньор — подсмърча Адам. — С добро зрение.

Прасвам го лекичко.

— Ревнуваш, защото ти самият не би могъл да направиш такъв мини шедьовър за няколко минути.

— Откъде знаеш? Аз може да съм най-големият майстор на правенето на играчки от балони в целия Шепърдс Буш.

— Наистина ли си? — питам предизвикателно.

— Не съм — признава си той.

— С какво се занимаваш? — питам, защото съм любопитна, а и заради информацията за мини профилите, които може би ще се наложи да правя.

— Аз ли? Ами…

— Да не би да си забравил?

— Не, но истината е, че е твърде досадно и не си струва да го споменавам.

— Знам какво имаш предвид — оплаква се Меган.

Адам се усмихва благосклонно на уместната й забележка.

— Какво ще кажеш да забравим за кариерите си тази вечер? Вместо това може да се наричаме един друг „любовници“? — смее се той. — Нали затова сме тук в края на краищата.

— Вдигам тост за това — подрънква Меган пиянски с чашата си. — Аз не съм зъболекарска медицинска сестра, аз съм любовница.

— За любовника във всеки от нас! — вдига тост Адам.

Чашите звънтят около масата, а шумът е подсилен от специалните усилия на Мелвин. Усещам очите му върху себе си, които се опитват предадат интимност и покана през преградата на седящите между нас четирима души. Много след това той се озовава до мен, седнал на мястото на Адам, който е отишъл до тоалетната.

— Готова ли си вече?

— За какво? — оглеждайки се наоколо за нещо, което да ми подскаже отговора. — За десерт?

— Щом предпочиташ да го наричаш така — поглежда ме похотливо, като същевременно ме обгръща с чесновия си дъх.

— Оу, Мелвин!

— Не можеш вечно да ми устояваш, Кристи!

— Мисля, че мога — уверявам го аз.

Той ми отвръща със съжалителен поглед.

— Не понасям да гледам жена, която е толкова не наясно с желанията си.

Извивам очи. Само ако знаеше. Имах кратки пристъпи на желание към Данте през цялата нощ. Но се опитвам да не обръщам внимание на тревожните си усещания заради наскоро взетото решение да остарея с Джо.

— Както и да е. Исках само да знаеш, че въпреки силната плътска връзка между мен и Филомена ти си това, което искам — завършва речта си Мелвин, тъй като Адам се появява на хоризонта.

— Да, добре — правя гримаса, представяйки си как те двамата са се награбили един друг. — Разбрах.

Веднага щом той става, сяда Тифани.

— Нямаш нищо против, нали Адам? — пита тя, когато той вижда, че мястото му е вече заето.

— Ами…

— Добре. Слушай, искам да ти покажа нещо! — бърка в чантата си и изважда три бележки с надраскани телефонни номера. — Не е лошо за един следобед.

— Страхотно! На гондолиери ли са? — питам, като се опитвам да дешифрирам имената.

— Двама гондолиери и един изключително любезен бизнесмен.

— Предполагам тогава, че не си прекарала много време с Лоренцо?

— О, напротив, намерих тези тримата, докато бях с него — чурулика тя. — Казах им, че ми е преводач.

— Той как го прие?

Тя вдигна рамене, сякаш въпросът не беше от особено значение.

— Сабрина каза, че трябва да прекарам с него утрешния следобед и двудневното пътуване. После мога да го сменя, с когото искам. Може би с някой от новите ми открития.

— Позволено ли е?

— Е, ти го направи. Напомних на Сабрина.

Чувствам се малко виновна. Какво направих?

— А какво е това за двудневно пътуване?

— О, ти пропусна, нали така. Сабрина раздаде листове с инструкции за всеки още когато дойдохме. Сабрина… Чакай, имаш ли листа с дестинациите за пътуване за Кристи?

— Можеш да вземеш моите — предлага Меган. — Аз вече реших да отида до Верона със Стефано.

— Значи всички отиваме на различни места?

— Да.

— Всеки с неговия Аморе?

— Да.

Дявол да го вземе!

— Ти къде ще ходиш? — питам Киър, който е застанал зад Меган, очевидно изчаквайки сервитьорката да приключи с поднасянето на десертите.

— Връщам се в Академията.

— Тоест?

— Тоест ще се видим после — казва той и си тръгва.

— Чакай, идвам с теб! — все още искам да попитам Адам как е минала срещата му с Алегра, но точно сега брат ми има приоритет.

— Не искаш тирамису? — пита Тифани, докато аз съм се навела и тършувам наоколо за чантата си. — Много е хубаво.

— Мислех, че си в процес на детоксикация? — поглеждам я.

— Така е, но не точно в този момент.

— Заповядай, можеш да изядеш и моето. А, сетих се.

— Какво? — пита тя, когато отново се изправям на крака.

— Чудех се какво ще кажеш да излезем и двете с нашите Аморе утре?

— Да! — лицето й грейва. — Да! Да! Да! — повтаря с широка усмивка. — Готова съм на всичко, за да разнообразя досадата от Лоренцо.

— Чудесно! Имам среща с Данте в един, в музея Гугенхайм. Ще дойдете ли там?

— Категорично! Може да се комбинираме и за пътуването — ентусиазира се тя. — Аз си избрах винен тур във Венето, така че едва ли ще бъда съвсем в съзнание.

— Ммммм, не мисля, че е подходящо за мен — казвам. Последното нещо, което искам, е да се наливам с нещо бълбукащо, докато Данте е наоколо. Решавам да затегна строго задръжките си.

— Каквото и да решиш, Сабрина ще очаква да чуе какво си избрала утре на закуска.

Помахвам лекичко на водачката, че съм разбрала, и пожелавам лека нощ на цялата компания.

Точно преди да си тръгна, се обръщам назад — виждам ги да си бъбрят, да пеят с акордеониста и да си поръчват допълнително десерт. Изглеждат всичко друго, но не и трагични. Ако сега трябваше да избирам между тази вечер и луксозен курорт с минерални извори на Бахамите, мисля, че знам какво щях да избера.

— Идваш или не?

— Да, да — бързам аз да настигна Киър.

Разхождаме се мълчаливо няколко минути, а аз напразно се надявам, че той доброволно ще сподели нещо с мен. Но не става така.

— Е, как мина днес с Валентина?

— Добре. Тя е много мила.

— И привлекателна — подхвърлям аз.

— Ако си падаш по този тип — свива рамене.

Приглушено сумтя. Какво не й харесва — жената е направо божествена!

— Чинция привлекателна ли е?

Знам, че рискувам с този въпрос, но също така осъзнавам, че ситуацията е подобна на тази, когато някой е умрял и хората се страхуват да попитат близките му за нещо, свързано с него, за да не събудят отново скръбта им. А всъщност за скърбящия е облекчение да може да говори за човека, който е обичал.

— Имаш предвид физически? — опитва се да печели време.

— Да, предполагам. Просто попитах как изглежда. Никога не съм виждала нейна снимка.

Той мига учестено, все едно се опитва да извика образа й в различни ситуации.

— Тя беше… — поклаща глава, очевидно неспособен да подбере подходящите думи.

— С каква коса? — помагам му да започне.

— Дълга. Лъскава. С кичури в цвета на пчелен мед.

— Очи?

— Кафяви. Тъмнокафяви — усмихва се сам на себе си. — И винаги носеше някакво цвете зад ухото или на ревера, или пък закичено на чантата й.

— Очарователно. Откъде ги вземаше? Цветята, имам предвид.

— От мен. Давах й ново цвете всеки ден.

Поглеждам към Киър и после свеждам очи към паважа. Толкова е тъжно! Наистина едва ли можеш да преодолееш такава любов, любов, която си създавал, а не само си изпитвал. Която наистина те е превърнала в специален човек. За която си полагал толкова усилия.

Дали е въпрос на личен избор да се отдадеш толкова емоционално, както Киър или да стоиш леко настрана, зает с други проекти, както прави Джо? Или просто Чинция е била подходящата жена — способна да накара Киър да се чувства така? Но как може да е била „подходящата“, щом го е зарязала? Джо смята, че аз съм подходящата за него, достатъчно подходяща, за да живеем заедно, да стана майка на децата му, но всъщност никога не е бил романтичен с мен. Дали в мен е причината да не мога да извадя наяве тази негова страна? Надявам се до края на курса да знам.

Междувременно трябва да реша къде да бъда утре вечер.

— Езерото Гарда, Верона и къщата на Ромео и Жулиета, средновековният град Венето, музеят „Ферари“ в Маринело, обзалагам се, че Адам ще поиска да отиде там… — опитвам се да върна разговора в по-практична насока. — Ти избра ли си вече?

— Няма да ходя никъде.

— Но, Киър…

— Обясних на Сабрина, че Тонио има нужда от мен точно тази вечер, и тя няма нищо против.

— А може би тя може да смени програмата ти за друга вечер?

— Ще видим.

Вече сме се върнали в стаята. Аз още разглеждам списъка, докато Киър си мие зъбите.

— Болоня, Милано, Доломитес… — мръщя се над страницата. — Триест?

Той попива лицето си с хавлия.

— Това е на границата със Словения.

— Римини?

— На морето. С голямо яхтено пристанище.

— Коя за теб е най-неромантичната дестинация?

— Защо питаш? — обръща се Киър към мен. — Да не би да имаше проблем с Данте?

— Не, не изобщо. Не е направил нищо повече от това да ме целуне по бузата.

— Да не би да си разочарована?

— Не съм — изписквам аз.

Улавя погледа ми за момент и после казва:

— Болоня. Никога не съм бил там, но не си представям някой да изпитва тръпка след голяма порция спагети болонезе.

— Прав си — заграждам го с кръгче. — Всички тези планини и езера звучат твърде идилично. Отивам да оставя формуляра на рецепцията още сега.

— Добре — казва той, докато се намества в леглото с книгата си.

Когато слизам долу, виждам офисът зад рецепцията да свети, но въпреки това не изглежда като да има някой вътре. Дали това е шансът ми да свърша малко от жалките си детективски задачи днес?

Предпазливо се навеждам и поглеждам зад бюрото, като се преструвам, че търся химикалка.

— Трябва да оставя бележка на Сабрина… — казвам на висок глас, в случай че някой ме наблюдава. — Само че не мога да си намеря плик! Може би тук има такъв? — навеждам се през вратата на офиса. Празен е. Бързо оглеждам ъглите на стаята за камери. Няма такива, поне видимо. Промъквам се и оглеждам бюрото, като забелязвам книга с много номера на отворената в момента страница. Приближавам се още по-близо и забелязвам нещо много по-лошо от охранителна камера. Чифт очи:

— О, о — опитвам се да не се паникьосвам, — здравейте! Вие може би сте от нощната смяна?

Мъжът ме гледа объркано.

— Mi scusi поп la capisco…^[3]

— Ммм… — италианският ми ме предава. — Notte securrite? — измислям нова дума, докато соча към него.

— Sicurezza^[4]! — поправя ме той. — Si!

— Non — потупва се по гърдите. — lo sono il ragioniere.

— Регионален мениджър? — пробвам да отгатна.

Той отново изглежда объркан.

— Няма значение! Извинете, че ви притесних! — излизам от офиса, следвана от него. — Само исках да оставя това на Сабрина… — правя изразителна гримаса и потупвам отворената книга на бюрото. — Graziel — махвам му за довиждане накрая и се добирам до стаята си.

— О, ти си щастливец, че говориш езика — оплаквам се на Киър, докато се промъквам в леглото до него. — Беше такъв тормоз!

— Какво беше тормоз?

— Някакъв човек долу ми каза, че бил „ragioniere“. При моите познания би могъл да ми каже и че обира офиса в момента.

— Ами възможно е — отвръща Киър, — „ragioniere“ значи счетоводител.

Очите ми се разширяват. Не може да бъде! Била съм толкова близо до човека, който знае отговора на ключовия ми въпрос — заплащат ли на избраните Аморе за „допълнителни услуги“. Но дори да знаех кой е той, докато бях долу, как точно бих могла да задам дискретен въпрос на човек, който не разбира и дума от казаното. Присвивам очи многозначително към Киър.

— Не.

— Какво не?

— Не, няма да сляза долу и да разпитвам счетоводителя заради теб.

— Няколко въпроса съвсем не могат да се нарекат разпит.

— Не!

Въздишам и започвам да крача из стаята. Тъй като всички са още на вечеря, това изглежда като златна възможност да разберем как стоят нещата тук.

— Ти наистина ли си мислиш, че ще ти каже? — пита Киър, като оставя книгата си.

— Ами ако му отвлека вниманието и ти хвърлиш един поглед на това, над което работи?

— Кристи, чуй се само! Наистина ли работиш това? Знам, че обожаваше да гледаш „Магнум“, но…

— Ти не искаш ли да разбереш за същността на това място? — изхленчвам аз.

— Не, наистина. Въпросът по никакъв начин не представлява интерес за мен.

— Не си любопитен дали Валентина всъщност не проституира?

— Ако го е правила, в което впрочем се съмнявам, досега да се е пенсионирала. Докато бяхме заедно, нямаше мъж, който да не се обърне след нея да я зяпа на улицата. Когато спирах дори за момент да си завържа обувката, и вече някой се приближаваше да й предлага вечеря, диаманти или каквото се сетиш още! Но аз видях къде живее и със сигурност мога да кажа, че не е богата.

— Бил си у тях?

— Да, тя искаше да си вземе пуловер. Нищо не се случи.

— Тя предложи ли ти?

— Сега мен ли разпитваш?

— Просто се опитвам да си върша работата — протестирам аз.

Киър ми хвърля убийствен поглед и после се пресята за ключа на лампата с думите:

— Гасим осветлението.

Опитвам се да подхвана темата отново, но той ме отрязва със:

— Сабрина каза да се постараем да изглеждаме възможно най-добре утре. Така че имам нужда от малко разкрасяващ сън.

След което се зави през глава и се обърна към стената.

Оглеждам се наоколо и се чудя как да постъпя. Вече изгубих ентусиазъм. Но ако това е единственият ми шанс със счетоводителя? Ако той идва само веднъж седмично? Или може би веднъж на девет дни и само веднъж се засича с новата група гости. Сега или никога!

Отварям вратата и виждам Адам да стои от другата й страна.

— О, добре, че още не си си легнала — усмихва се той.

— Киър спи — прошепвам аз, притваряйки вратата.

— Исках само да ти дам това — носи моя шал. — Беше го забравила в ресторанта.

— О, много ти благодаря! — надничам зад него. — Всички ли се върнаха вече?

— Прибират се на малки групички.

Дявол да го вземе, работата със счетоводителя пропадна! Не мога да говоря с него пред свидетели.

— Наред ли е всичко? — пита загрижен Адам.

— М-хм.

— Изглеждаш малко разстроена.

— Не, добре съм. Време е да си лягам.

— Накъде беше тръгнала?

— Моля?

— Когато стигнах дотук, дори не се наложи да почукам, изглеждаше като че си се запътила нанякъде.

— Всъщност знаеш ли, вече не си спомням — не съм много убедителна.

— Само не ми казвай, че се промъкваше към Мелвин! — присвива очи той.

— Спипа ме — смея се аз твърде високо.

— Е, аз пък имам тайна любовна среща с Джерард, така че се налага да ме извиниш — и той ми пожелава лека нощ.

— Да се позабавлявате! — махвам му за довиждане аз, като се подсмихвам на неговата преднамерено префърцунена походка.

Нещо в Адам ме кара да се чувствам сякаш го познавам доста по-добре, отколкото се знаем всъщност. Когато се връщам обратно в стаята, като всички идеи за шпиониране са укротени, си давам сметка, че Адам физически и като характер доста прилича на Джо и закачките му с мен ми напомнят как аз и Джо се задявахме един с друг, когато се запознахме. Тази мисъл ме натъжава по две причини. Първо, защото аз и Джо вече не сме онази шегуваща се и закачлива двойка, каквито бяхме. И второ, трябва да се примиря с факта, че колкото и копия на Джо да срещна, няма да е достатъчно само да си припомням атмосферата на онези безоблачни дни.

Въздишам лекичко, докато се катеря, за да се мушна в леглото. Всички останали са дошли в Академията, за да открият новата си Любов. А аз искам само старата ми любов да бъде нова отново. Дали не съм най-заблудената тук?