Белинда Джоунс
Любовна академия (24)

Глава 24

„Славата невинаги е случайна: понякога славата избира човека.“

Сенека

Когато Джордж Клуни гали вазата със загорелите си ръце, имам чувството, че погалва бузата ми. Направо е нереално. Дали може да види, че се взирам право в него? Очевидно е така!

— Ciao! — пуска той една от прекрасните си усмивки, докато се взира през стъклото в мен. — Come stai?

— Molto bene, grazie! — изхленчвам аз, като се надявам да мина за италианка, така че да не ме заподозре като шпионин, какъвто всъщност съм.

Докато те двамата си говорят, аз отклонявам поглед все едно съм се замислила за нещо съвсем различно. И въпреки че не разбирам нито дума, мистър Клуни изглежда изключително доволен от работата на Данте, докато изведнъж лицето му помръква и той въздиша: — О, не! Пак ли?

Обръщам се и виждам приближаваща моторна лодка с мъничък човек, държащ апарат с огромен обектив. Папараци!

— Имате ли нещо против да влезем вътре — кани ни Джордж в собственото си убежище.

Данте тръгва след него, но аз оставам като закована на мястото си.

— Какво ти става? — побутва ме Данте, за да се опомня.

— Аз ще почакам тук — казвам му.

Не мога да вляза вътре! Аз съм също толкова гадна, колкото и човекът в лодката, само че вместо фотоапарат нося диктофон.

Данте се мръщи срещу мен все едно иска да каже: „Ти си жена, нали? Това със сигурност е страхотна възможност?“

— Наистина добре съм си отвън, ти върви — казвам аз и се обръщам да видя папараците, след което с ужас разбирам, че той ме снима. О, не!

— Всъщност в крайна сметка ще дойда с вас! — шмугвам се вътре, като гледам да не се оглеждам наоколо, и забивам поглед в пръстите на краката си, мислено запушвам уши и въпреки това чувам Джордж Клуни да казва, че в момента давал интервю, така че дали имаме нещо против да почакаме няколко минути, за да приключи?

Данте естествено се съгласява. А аз си мисля: „Господи, дано само не е някой, когото познавам!“ Сигурна съм, че зад тези врати той допуска само журналисти от класата на „Венити Феър“, а не някой от колегите ми с въпроси като: „Ако бяхте топка сладолед, с каква есенция щяхте да бъдете?“. Надявам се само, който и да разговаря с него, да не надуши журналиста в мен.

— Много си мълчалива… — отбелязва Данте, като очевидно се опитва да прецени дали съм зашеметена от присъствието на филмовата звезда, или пък изпитвам нещо противоположно на морската болест при слизане на сушата.

— Просто съм гладна — свивам рамене аз и промърморвам нещо за паднала кръвна захар… въпреки че не съм сигурна дали тази теория е известна в Италия.

— Прекрасна градина — отбелязва Данте, като се оглежда наоколо.

— М-хм — съгласявам се аз, като гледам павираната пътека под краката си.

— Скоро ще вечеряме, обещавам — казва той, като изглежда обезпокоен.

— О, няма за къде да бързаме — уверявам го аз, като се притеснявам, че след малко ще попита Джордж дали не може да ме почерпи няколко брускети.

Съвсем случайно самият Джордж започва да говори за изискани вечери, когато журналистката го моли да опише един обикновен ден в неговата вила…

Разписанието звучи горе-долу така: сутрин разходка с лодка и хранене на патиците, следобед — четене на сценарии и топене в плувния басейн, разнообразявано с дебати какво ще се яде и какво вино ще се пие на вечерното парти с гледка към езерото в компанията на негови приятели, дошли му на гости от Америка. И като казва приятели, аз знам, че има предвид други известни актьори.

Уау! Ама наистина, уау!

Той продължава да разказва колко много му харесва атмосферата на малкия град и описва хората като мили и ненатрапливи, които го приемат едва ли не като местен жител.

— Така че нямате проблеми с местните хора, които да ви преследват? — пита тя.

Само с хората, които са тук на почивка, както изглежда. Аз се свивам виновно, докато той обяснява как улиците били твърде тесни за пришълците, любопитни да надничат в чужди тоалетни, въпреки че местните търговци и собственици на заведения нямат нищо против тях заради допълнителния бизнес. Или поне той се надява да е така, като обяснява, че не иска да става „персона нон грата“, особено след като вече се чувства като у дома си тук.

Въпреки че привидно изглеждам доста унесена, всъщност улавям всяка негова дума, докато той говори за страстта си към европейските състезания с мотори и колко приятно е да живее по абсолютно различен начин за няколко месеца в годината. Тя го пита за ухажването на италиански жени (той отговаря, че е малко трудно заради езиковата бариера) и иска да знае също дали би зарязал Холивуд заради живота си тук (няма нужда, нали може да има и двете), а на мен внезапно ми изниква въпрос към Данте…

— Защо го наричаше „Мистър Дъг“? — питам го, като ми се щеше да съм задала въпроса си по-рано и щях да се чувствам по-подготвена за това, което ме очаква.

— Защото винаги за това се сещам: Доктор Дъг Рос от „Спешно отделение“.

Не мога да не се усмихна. Дори не бих заподозряна, че Данте гледа телевизионни сериали.

— Харесваш ли го? — прошепвам аз, любопитна да разбера местното отношение.

Данте кима.

— Мисля, че беше много добър като италианец.

Усмихвам се, мислейки си колко голям комплимент всъщност е това. Той със сигурност е възприел присърце концепцията за „долче вита“ на Ралийн и наистина се радва на удоволствията в живота. Вярвам му, когато споделя, че купуването на тази къща е най-романтичното нещо, което е правил в живота си. Чудя се дали ще ходи на галавечерята довечера, което е трудно да се каже, защото е винаги толкова непроницаем в стил Кари Грант.

Връща се при нас, като се извинява, че ни е задържал, и прави комплименти на Данте за произведението му, като малко след това ни казва довиждане.

— Вярвам, че ще си прекарате добре на Комо — казва Джордж, като ме гледа право в очите.

Преглъщам. Вероятно думите са подбрани непреднамерено, но той изглеждаше толкова проницателен, когато произнесе „вярвам“.

Всичко, което мога да направя, е да кимна и да му отвърна с:

— Grazie!

Докато си тръгваме, си представям пълното възмущение на Мици и на всички останали в офиса: „И не му каза нито една дума на английски? Била си там, на вилата му и дори не си помолила да използваш тоалетната?!“

Рут би ме уволнила моментално, ако разбере.

Нямам търпение да се върна в нашата смешна лодчица. Когато се поуспокоявам, се сещам откъде бялата моторница ми е толкова позната — предишния път, когато я видях, беше на страниците на нашето списание, порейки водата с Брад, Джен, Мат Деймън, Лиса Сноудън и капитан Клуни на борда. Каква лятна фантазия само. Нищо чудно, че хората искат да дойдат и да я видят отблизо.

Сещайки се за манталитета на нашия таксиметров шофьор, може би ще е най-добре да се отдалечим на подходящо разстояние — не ми се ще да бъдем забавяни от други превозни средства заради тесните протоци.

— Сега вече ще използвам мотора — казва Данте, като го запалва с мощно дръпване на въженцето.

Звукът на мотора напомня този от косачка за трева, но въпреки това оценявам бързината, с която се движим. Прическата ми обаче не е така ентусиазирана. Опитвам се да използвам наметката си, за да я предпазя, но явно не мога съвсем добре да преценя посоката на бриза и най-накрая цялото ми лице е омотано като на някое от дечицата на Майкъл Джексън.

— Ето още един начин да се скриеш от папараците — подиграва се Данте.

— Представяш ли си какво е да живееш по този начин? — обръщам поглед към срещата ни с холивудското величие.

Данте поклаща глава.

— Въпреки че на Мурано всички знаят кой съм заради работата ми, аз мога да пътувам навсякъде по света и да бъда незабележим за околните.

— Едва ли — промърморвам аз.

— Какво каза? — мръщи се той заради бученето на мотора.

— Ти просто не си от незабележимия тип хора — подвиквам му аз с усмивка.

Изминаваме остатъка от разстоянието в относително мълчание, като подминаваме различни яхти и лодки, чиито пътници очевидно се радват на повиващия бриз, и си мисля как изобщо бих могла да се върна към пътуванията в задушното лондонско метро. Дори се хващам да пресмятам цената на апартаментите около къщичката на Джордж Клуни.