Лиан Хърн
Разгромът (9)

Осма глава

Внезапната поява на Томасу, когото от дълги години смяташе за мъртъв, бе не по-малко шокираща за жената, която някога се бе казвала Мадарен — често срещано име сред Скритите. Име, което тя почти не помнеше, защото скоро бе заменено от друго — бе й го дала жената, на която войникът на Тохан я бе продал. Той бе сред мъжете, участвали в насилването и убийството на майка й и на сестра й, но Мадарен нямаше ясен спомен за това — помнеше само летния дъжд, миризмата на конска пот и тежката ръка на онзи мъж, който я бе метнал върху седлото зад себе си. А също и миризмата на дим. Отначало, когато бе лумнал пожарът, тя бе крещяла срещу връхлитащите коне и святкащите мечове, викайки Томасу. Също както предишната пролет, когато бе паднала в придошлия поток и се бе заклещила между хлъзгавите камъни. Тогава Томасу я бе чул откъм нивята и бе дотичал да я измъкне, като я гълчеше и я успокояваше. Ала този път брат й го нямаше и никой не бе откликнал на писъците й, никой не й се бе притекъл на помощ.

Много деца, далеч не само от Скритите, бяха страдали по същия начин, докато Ийда Садаму бе управлявал в чернокаменната си крепост в Инуяма. Положението не бе станало по-различно и когато Араи бе превзел Инуяма. Някои оцеляха и пораснаха. Мадарен бе една от тях, една от множеството млади жени, които обслужваха класата на воините, ставаха прислужници, слугини, готвачки или проститутки в домовете за удоволствия. Нямаха семейства и по тази причина никой не ги закриляше. Мадарен работеше за жената, която я бе купила. Вършеше най-черната работа, сутрин ставаше по-рано от всички, още преди първи петли, и не можеше да си легне, преди да си тръгнеше последният клиент. Мислеше си, че изтощението и гладът са притъпили сетивата й за всичко, което я заобикаляше, но когато стана жена и за кратко се почувства привлекателна и желана по начина, по който са желани девойките, осъзна, че през цялото време се бе учила от по-големите момичета, като ги наблюдаваше и слушаше, и бе натрупала знания и мъдрост, без да го осъзнава, по тяхната любима… и всъщност единствена тема — мъжете, които ги посещаваха.

Домът за удоволствия бе вероятно най-мизерният в Инуяма, намираше се далеч от крепостта в една от забутаните улички между главните булеварди, където, построени наново след пожара, се притискаха една в друга схлупени къщурки. Всички мъже имаха различни желания и предпочитания — дори носачите, черноработниците и чистачите на отходните ями. Мадарен се учеше. Скоро разбра, че жените за удоволствия са най-безвластните същества в града, по-безправни дори и от кучета. Разбра също, че изкуството на любовта е огромна сила. В началото й пробутваха мъже, които другите момичета избягваха, ала тя се възползваше от ситуацията, защото именно тези мъже бяха най-признателни и всеотдайни. Измъкваше подаръци от тях или понякога ги крадеше и накрая позволи на един обеднял търговец да я отведе в Хофу. Избяга от дома за удоволствия призори и се срещна с търговеца при забуления в мъгла кей, където двамата се качиха на първия отплаващ товарен кораб. Случи се така, че корабът превозваше кедрово дърво от горите на Източните провинции и мирисът му й напомни за Мино, за родното село. В съзнанието й внезапно изникнаха семейството й и онова странно полудиво момче, нейният брат, който вбесяваше и омайваше майка им. Сълзи напълниха очите й, когато приклекна зад дъските, а когато любовникът й се обърна да я прегърне, тя го отблъсна. Не беше трудно да го сплаши, а и той не постигна в Хофу повече, отколкото в Инуяма. Отегчаваше я и я изнервяше и накрая тя се върна към предишния си живот, отивайки в друг дом на удоволствията, който бе по-добра класа от предишния.

След година-две започнаха да пристигат чуждоземците — смешнобради, със странен мирис, едри тела и светли очи. Мадарен съзря в тях много възможности и реши да се възползва. Хареса си един от варварите, който се казваше Дон Жоао, макар че според него я бе избрал той — чуждоземците бяха сантиментални и срамежливи, когато се стигнеше до нуждите на тялото. Искаха да се чувстват избраници пред жената дори когато си я купуваха. Плащаха добре със сребро; Мадарен успя да обясни на собственика на дома, че Дон Жоао иска само нея, и скоро вече не й се налагаше да спи с други.

Първоначално единственият им общ език бе езикът на тялото — неговата похот, нейната способност да я удовлетворява. Чуждоземците си имаха преводач — един рибар, измъкнат от водата от някакъв техен сънародник след корабокрушение и отведен в базата им на Южните острови, тъй като те самите идваха от някаква земя далеч на Запад — човек можел да плава цяла година с вятър в платната и пак да не я достигне. Рибарят бе научил езика им и понякога ги придружаваше до дома на удоволствията. От речта му ставаше ясно, че е необразован и произхожда от простолюдието, при все това връзката му с чуждоземците му предоставяше положение и власт. Варварите изцяло зависеха от него, той бе техният вход към сложния нов свят, който бяха открили и от който се надяваха да спечелят богатство и слава, затова вярваха на всяка негова дума дори когато ги лъжеше.

„Бих могла да притежавам част от тази власт, той с нищо не е по-добър от мен“, помисли си Мадарен. Започна да полага усилия да разбира Дон Жоао и го насърчаваше да я учи. Езикът бе труден, изпълнен с трудни звукове, свързани отзад напред. Всичко си имаше род — тя не можеше да си представи причината, но вратата бе женска, мъглата — също; подът и вятърът бяха мъжки… но това я заинтригува и когато заговори на новия език на Дон Жоао, имаше чувството, че се превръща в друг човек.

Постепенно започна да говори с по-голяма лекота. Дон Жоао така и не научи повече от няколко думи от нейния език, но двамата вече разговаряха за по-съкровени неща. Така тя разбра, че той имал съпруга и деца в родната Португару, за които плачеше, щом се напиеше. Мадарен не обърна внимание на този факт, защото смяташе, че той повече няма да ги види. Те бяха толкова далеч, че й бе невъзможно да си представи живота им. Той говореше и за вярата си, и за своя Бог — Деус, и думите му, както и кръстът, който носеше на врата си, събудиха детските й спомени за семейната вяра и за ритуалите на Скритите.

Дон Жоао говореше така разпалено за Деус и й разказваше за свещениците от неговата религия, които желаеха пламенно да посветят другите народи в тяхната вяра, че Мадарен се озадачи. Не помнеше почти нищо от вярванията на Скритите — сещаше се само, че бе крайно необходимо да крият религията си в пълна тайна. Понякога в паметта й изникваха неясни отгласи от молитвите и ритуалите, които семейството й практикуваше, смътно проблясваха откъслечни думи и жестове. Новият върховен господар на Трите провинции — Отори Такео, бе издал декрет, според който хората можеха да избират свободно кого да почитат, в какво да вярват и кому да се кланят, така че старите предразсъдъци постепенно взеха да отмират. В интерес на истината мнозина проявяваха интерес към религията на чуждоземците и дори изразяваха желание да се приобщят към нея, след като щеше да спомогне за развиването на търговията и за благоденствието на всички. Носеха се слухове, че навремето самият владетел Отори бил един от Скритите и че предишната владетелка на областта Маруяма — Маруяма Наоми — също изповядвала тяхната вяра, но на Мадарен тези твърдения й се струваха неправдоподобни — та нали владетелят Отори бе отнел живота на своите чичовци в знак на отмъщение? Нали владетелката Маруяма се бе хвърлила във водите на реката при Инуяма и сама бе отнела живота си? А Тайният Бог на Скритите забраняваше отнемането на живот, било то собствен, или чужд, било на мравка, или на риба.

Изглежда, тъкмо там се криеше разликата между Тайния и Деус; Дон Жоао й бе казал, че вярващите в Деус са велики воини, и ако го бе разбрала правилно — тъй като често схващаше отделните думи, но не и целия смисъл, — излизаше, че Деус позволява, даже настоява в негово име да се използва насилие. Дон Жоао никога не се разделяше с оръжието си — дълго тънко острие в красива ножница, инкрустирана със злато и перли. Чужденецът непрестанно се хвалеше, че многократно е използвал меча си, и смело разказваше как за наказание или за изтръгване на информация е прилагал изтезания и инквизиции. Беше изненадан, че подобни действия са строго забранени в Трите провинции. Твърдеше, че изтезанията помагат за спасяването на душите. Последното й звучеше непонятно, защото не разбираше как така душите, които винаги са от женски род, независимо дали са на мъж или на жена, могат да бъдат спасени с мъки, а също и дали всички души, щом са жени, принадлежат като съпруги на Деус, който пък бе в мъжки род.

— Когато свещеникът дойде, трябва да те покръсти — каза й Дон Жоао.

Щом схвана смисъла, тя си спомни думите на майка си преди много години: „родена от водата“ и му каза своето водно име.

— Мадалена! — повтори той слисан и направи кръстния знак във въздуха пред себе си.

Дон Жоао проявяваше страстен интерес към Скритите и искаше да се срещне с повече от тях; тя реши да се възползва от това негово желание и двамата започнаха да се срещат с вярващи. Той задаваше множество въпроси и Мадарен ги превеждаше, а после и отговорите. Видя се с хора, които знаеха за нейното село и бяха чули за клането в Мино отпреди толкова години; те смятаха оцеляването й за чудо и заявяваха, че е била пощадена от Тайния с някаква специална цел. Мадарен се вкопчи пламенно в изгубената вяра от своето детство и зачака да й бъде разкрита мисията, за която бе предопределена.

Точно тогава срещна Томасу. Тя знаеше, че по някакъв начин задачата й е свързана с него.

Чуждоземците разбираха твърде малко от обноски и вежливост и Дон Жоао очакваше Мадарен да го придружава навсякъде, където ходеше, особено след като започна да зависи от нея за превода. Със същата непоколебима последователност, с която бе избягала от Инуяма и бе научила чуждия език, тя се впусна да изучава непознатото обкръжение — винаги коленичеше смирено зад чуждоземците и събеседниците им, говореше тихо и украсяваше превода си само когато думите не звучаха достатъчно вежливо. Често се озоваваше в домовете на различни търговци и си даваше сметка за подозрителните, изпълнени с презрение погледи, които й хвърляха техните съпруги и дъщери. Случваше се да попадне и на по-изискани места, наскоро дори бе гостувала в къщата на владетеля Араи. Струваше й се удивително, че един ден можеше да е в едно и също помещение с господаря Араи Зенко, а на следващия — в някоя рибарска гостилница, като „Умедая“. Беше се оказала права, осланяйки се на инстинкта си — бе научила езика на чуждоземците и той й бе осигурил достъп до част от тяхната власт и свобода. Част от тази власт тя упражняваше върху самите тях — те имаха нужда от услугите й и бяха започнали да разчитат на нея.

Беше виждала доктор Ишида няколко пъти и като преводач бе участвала в дълги дискусии. Понякога Ишида носеше текстове и ги четеше, а Мадарен трябваше да ги превежда, тъй като не можеше нито да пише, нито да чете. Дон Жоао също й четеше от Светото писание и слушайки, тя разпознаваше части от молитви и благословии, останали в паметта й от детството.

Онази вечер Дон Жоао забеляза Ишида и го повика с надеждата да си поговорят, но Ишида се извини с неотложната нужда на свой пациент. Мадарен предположи, че той има предвид своя спътник, и неволно отправи поглед към другия мъж. Зърна осакатената му десница и дълбоките бръчки между веждите му. Не го разпозна веднага, но сърцето й сякаш спря и после взе да блъска в гърдите й, сякаш цялото й същество в един миг бе разбрало, че са създадени от една и съща майка.

Почти не мигна цялата нощ, почувства тялото на чуждоземеца непоносимо горещо до своето, затова се измъкна от постелята още преди разсъмване и пое покрай реката под върбите. Луната бе прекосила небето и сега бе увиснала на запад — огромна и бледа. Бе време на отлив и по оголената част от брега припкаха раци, чиито сенки приличаха на вкопчени в пясъка ръце. Мадарен не пожела да каже на Дон Жоао къде отива — не искаше да й се налага да мисли и да се изразява на неговия език. Прекоси тъмните улички и стигна до дома за удоволствия, където бе работила едно време, събуди прислужницата, уми се и се облече там; после седна тихо да пие чай до настъпването на утрото.

Когато тръгна към Дайфукуджи, я връхлетяха съмнения — мъжът не е бил Томасу, тя се е припознала, всичко е било само сън, той нямаше да дойде; явно се е издигнал в обществото, сега е търговец… макар и далеч не преуспяващ… няма да иска да има нищо общо с нея. Не й се бе притекъл на помощ, бил е жив през цялото това време, но не бе пожелал да я подири. Вървеше бавно, без да усеща забързаната река край себе си, прииждаща от нахлуващия прилив, който размърдваше заспалите до брега лодки.

Дайфукуджи гледаше към морето; червените му порти се виждаха отдалеч над вълните, посрещаха завръщащите се у дома моряци и търговци и им напомняха да отправят благодарности към Ебису^[1], че ги е закрилял по време на пътешествията им. Мадарен погледна с неприязън дърворезбата и статуите, понеже също като Дон Жоао бе започнала да вярва, че такива неща са омразни на Тайния и че са равносилни на преклонение пред дявола. Почуди се, че брат й бе избрал за срещата им такова място, изпита страх, че се е отказал от вярата им, плъзна ръка под робата си, за да докосне кръста, който Дон Жоао й бе дал, и осъзна, че вероятно това бе нейната мисия — да спаси Томасу.

Влезе в храма и се спря досами портите в очакване — отчасти притеснена от песнопенията и камбанния звън, долитащи от вътре, отчасти очарована и омаяна от красотата на градината. Около изкуствените езера растяха перуники, а първите летни азалии бяха разцъфтели с яркочервени цветове. Слънцето почваше да прежуря и сянката на градината я привлече. Тя пое към задната част на главната постройка. Вдясно от нея се издигаха няколко стари кедрови дървета, всяко опасано с блещукащо сламено въже, а отвъд тях бял зид ограждаше една градина с много по-малки дървета, сигурно вишни, помисли си тя, макар че цветчетата им отдавна бяха окапали, заменени от свеж зелен листак. Неголяма тълпа от хора, предимно монаси с бръснати глави и жълтеникави роби, стояха извън стената и гледаха нагоре. Мадарен проследи погледите им и видя какво съзерцаваха — още някоя дърворезба, предположи тя отначало, изображение на някой аватар^[2] или демон, — и тогава дърворезбата премига с дългите си клепачи, трепна с пъстрите си уши и прокара виолетовия си език по меката си бежова муцуна. Обърна главата си, увенчана с рога, и погледна благо към облещените монаси под дувара. Беше живо същество, но пък кое същество имаше врат, тъй дълъг, че да стърчи над манастирски зид?

Беше киринът.

Докато се взираше в странното животно, се почувства замаяна — от умора, от преживявания, от безсъние. В този миг откъм главната порта на храма се разнесоха глъч и суетня и тя чу мъжки глас, който извика въодушевено:

— Владетелят Отори е тук!

Стъписана, тя падна на колене и отправи поглед към владетеля на Трите провинции, който тъкмо влизаше в градината, заобиколен от свита воини. Беше в официална лятна роба в кремаво и златно, с малка черна шапчица на главата, но тя видя осакатената ръка в копринената ръкавица, разпозна лицето и си даде сметка, че това е Томасу, нейният брат.