Лиан Хърн
Разгромът (39)

Трийсет и осма глава

Пътуването продължи без произшествия. Беше най-подходящото време през годината за подобно начинание, с приближаването на лятното слънцестоене дните ставаха все по-дълги, а въздухът бе прозирен и благ. Окуда изглеждаше впечатлен от всичко — от кирина, от конете на Маруяма, от Шигеко, която избра да язди рамо до рамо с баща си. Той подробно разпита Такео за Трите провинции, за тяхната търговия и управление, за корабите им, а честните отговори на Такео го караха все повече да се диви.

Вестта за кирина ги бе изпреварила и колкото повече наближиха столицата, толкова по-многолюдни ставаха тълпите от жители, които се стичаха навън да го приветстват. Превръщаха го в излет, на който водеха жените и децата си, пременени в ярки одежди, разстилаха рогозки и разпъваха алени слънчобрани и бели шатри, похапваха и пийваха весело. Такео почувства цялото това празненство като благословия за пътуването му, което разсейваше злата поличба на екзекуциите в Инуяма, и това впечатление бе засилено от владетеля Коно, който му изпрати покана да му гостува още първата вечер от пребиваването им в столицата.

Градът бе разположен в една котловина насред хълмовете; голямо езеро на север го снабдяваше с изобилие от прясна вода и риба, а през него минаваха две реки с красиви мостове. Беше построен върху правоъгълник подобно на древните градове в Шин; от север на юг вървяха широки улици, пресечени от други, по-малки. Императорският дворец бе разположен в началото на главната улица, точно до Великото светилище.

Такео и свитата му бяха настанени в голяма представителна къща недалеч от личната резиденция на Коно, с конюшня и набързо издигнато ограждение за кирина. Той се премени с голямо старание за срещата и пое към резиденцията в един от разкошните лакирани в черно паланкини, превозени с кораб от Хаги до Акаши. Колона от слуги носеха дарове за Коно — местни произведения от Трите провинции, свидетелство за благополучие и добро управление, все неща, предизвикали насладата или възхитата на благородника по време на престоя му на Запад.

— Владетелят Отори пристига в столицата, когато слънцето приближава своя зенит! — възкликна Коно. — Не би могъл да случи по-благоприятно време. Изпълнен съм с огромни надежди за вашия успех.

„Това е човекът, донесъл вестта, че моето управление е незаконно, поради което императорът е изискал свалянето ми от власт и пращането ми в изгнание, напомни си Такео. Не бива да позволявам да ме заблуди с ласкателството си.“ Той се усмихна и благодари на Коно с думите:

— Всичко това е в ръцете на Бог. Ще се подчиня на волята на негово божествено величество.

— Владетелят Сага гори от желание да се запознае с вас. Дали една уговорка за утре би ви се сторила твърде прибързана? Той би искал да се постигне решаване на въпросите преди началото на дъждовете.

— Разбира се.

Такео не виждаше смисъл да отлага срещата. А и беше нетърпелив да узнае точните условия на Сага. Без съмнение дъждовете щяха да го задържат в столицата до седмия месец и той изведнъж си представи как губи състезанието. Какво щеше да стори тогава? Да се спотайва във влажния и мрачен град, докато може да допълзи до вкъщи и да уреди собственото си изгнание? Или да отнеме живота си, оставяйки Шигеко сама в ръцете на Сага и на съмнителното му благоволение? Наистина ли се канеше да изложи на риск бъдещето на цяла една страна, собствения и нейния живот, залагайки на резултата от някакво си състезание?

Не даде израз на тези свои опасения, а прекара остатъка от вечерта, разговаряйки с благородника за изобразително изкуство и изразявайки възхитата си от колекцията му от скъпоценни предмети.

— Някои от тях бяха на моя баща — каза Коно, докато един от приближените му разгръщаше копринения плат, в който бяха увити ценните вещи. — Естествено, по-голямата част от колекцията му бе унищожена… Но сега няма да си припомняме тези скръбни времена. Простете. Чувал съм, че самият владетел Отори е художник с изключителен талант.

— Талант е силно казано — отвърна Такео. — Но рисуването ми доставя огромно удоволствие, макар че твърде рядко мога да отделям време за него.

Коно се усмихна и после сви устни многозначително.

„Явно си мисли, че скоро ще разполагам с цялото време на света“, каза си Такео и не можа да сдържи усмивката си, предизвикана от иронията на положението.

— Ще проявя дързост и ще ви помоля да ми подарите едно от вашите произведения. Владетелят Сага също би се радвал на такъв дар.

— Ласкаете ме прекомерно — отвърна Такео. — Не съм донесъл свои рисунки. Няколкото скици, които направих по време на пътуването, вече изпратих у дома на съпругата си.

— Съжалявам, че не мога да ви убедя — възкликна сърдечно Коно. — Съдейки по собствения си опит, колкото по-малко излага един художник, толкова по-голям е талантът му. Именно скритото съкровище, тайното умение е най-впечатляващо и най-ценено. Което ме навежда на мисълта — продължи той галантно — за вашата дъщеря… несъмнено най-голямото съкровище на владетеля Отори. Тя ще ви придружава ли утре? — прозвуча като въпрос, но само отчасти. Такео леко сведе глава. — Владетелят Сага очаква с нетърпение срещата със своя противник — завърши глухо Коно.

На следващия ден благородникът пристигна с Окуда — баща и син — и другите воини от домакинството на Сага, за да съпроводи Такео, Шигеко и Гемба до резиденцията на прочутия владетел. Щом слязоха от паланкините в градината на една голяма и внушителна къща, Коно прошепна:

— Владетелят Сага ме помоли да се извиня. В момента се строи нова крепост… той ще ви я покаже по-късно. Междувременно се опасява, че ще намерите жилището му за твърде скромно — далеч от онова, на което сте свикнали в Хаги.

Такео повдигна вежди и се взря в лицето на Коно, но не откри в изражението му и най-малък намек за ирония.

— Ние се ползваме с предимството на дългогодишния мир — отвърна той. — Въпреки това съм убеден, че нищо, което притежаваме в Трите провинции, не може да се сравни с великолепието на столицата. Вие трябва да разполагате с най-изкусните занаятчии и най-талантливите художници.

— По мои впечатления такива хора дирят спокойна обстановка, в която да творят своето изкуство. Мнозина избягаха от столицата и едва сега почват да се завръщат. Владетелят Сага дава много поръчки. Той е страстен почитател на всички изкуства…

Минору също ги съпровождаше със свитъци с родословното дърво на всички присъстващи и със списък на даровете за владетеля Сага. Хироши помоли да бъде извинен с обяснението, че не иска да оставя кирина без надзор, макар че според Такео причините бяха други — съзнанието, че не притежава нужното положение и земя, както и нежеланието да види мъжа, за когото имаше вероятност да бъде омъжена Шигеко.

Пременен в официални одежди наместо бойните доспехи, които бе носил доскоро, Окуда ги поведе по просторна веранда и през многобройни стаи, всяка от които украсена с пищни картини в ярки цветове на златен фон. Такео не можеше да не се възхити на смелия рисунък и на майсторското изпълнение. При все това почувства, че всички картини целяха да илюстрират мощта на военачалника — внушаваха възхвала и целяха господство. Под огромни борови дървета наперено се кипреха пауни. Върху цяла една стена се бяха настанили два гигантски лъва; дракони и тигри бяха оголили зъби един срещу друг; ястреби с властен поглед наблюдаваха зорко, кацнали върху двувърхи скали. Имаше дори една рисунка на двойка хоо, кълвящи бамбукови листа.

В тази последна стая Окуда ги помоли да почакат, а той самият излезе с Коно. Това не бе изненадващо за Такео — той самият често използваше този похват. Никой не биваше да очаква твърде лесен достъп до владетеля. Наложи си да остане спокоен и се взря в хоо. Беше сигурен, че художникът никога не бе виждал жива свещената птица, а бе рисувал вдъхновен от предания. Насочи мисли към храма в Тераяма, към свещената гора от дървета пауловния, където дори сега хоо отглеждаха своите малки. Представи си Макото — своя най-близък приятел, който бе посветил живота си на Пътя на хоо, на мира, почувства духовната сила, която му вдъхваше неговата подкрепа, въплътена в настоящите му спътници Гемба и Шигеко. И тримата седяха безмълвни и той почувства как енергията в стаята се усилва и го изпълва с непоколебима увереност. Наостри слух, както бе направил преди толкова години в крепостта на Хаги, когато бе принуден да чака по подобен начин и бе доловил думите, издаващи предателството на чичовците на Шигеру. Сега чу Коно да разговаря приглушено с някакъв мъж — най-вероятно Сага, — но двамата си разменяха реплики за съвсем банални и незначителни неща.

„Коно е бил предупреден за острия ми слух, каза си той. Какво ли още му е разкрил Зенко?“

Спомни си своето минало, известно само на Племето; колко ли от него знаеше Зенко?

След известно време Окуда се върна с един мъж, когото представи като главния управител на владетеля Сага. Той щеше да ги съпроводи до помещението за аудиенции, да приеме списъка с даровете, подготвен от Минору, и да надзирава писарите, докато отразяват официалната част. Този човек се поклони доземи на Такео и го поздрави със слова, изразяващи най-голяма вежливост.

Закрита и излъскана до блясък дъсчена пътека ги преведе през малка изящна градина до друга постройка, която надминаваше предходната по красота и великолепие. Денят ставаше все по-топъл и тихото бълбукане на вода откъм водоемите и резервоарите пораждаше изкусително усещане за хладина. Такео долови призивното чуруликане на птици в клетка откъм вътрешността на къщата и предположи, че са домашните любимци на господарката Сага; после си спомни, че съпругата на военачалника се бе споминала предната година. Запита се дали загубата е била трагична за Сага, и за миг изпита страх за собствената си жена, която бе тъй далеч — как би могъл да понесе нейната смърт? Дали би могъл да живее без нея? Да си вземе нова съпруга по политически причини?

Спомняйки си съвета на Гемба, се отърси от тази мисъл и насочи цялото си внимание към мъжа, когото най-накрая щеше да срещне.

Управителят падна на колене, плъзна преградите встрани и опря глава в пода. Такео пристъпи в помещението и се простря на земята. Гемба го последва, но Шигеко остана да чака на прага. Едва когато двамата мъже получиха позволение да се изправят, тя влезе грациозно в стаята и се отпусна на пода до баща си.

Сага Хидеки седеше в челната част на помещението. В нишата вдясно от него се виждаше картина в стила на Шин. Не беше изключено дори да е самата „Вечерна камбана от далечен храм“, за която Такео бе чувал, но никога не бе виждал. В сравнение с останалите помещения тази стая бе почти аскетична, все едно нищо не биваше да съперничи на властното присъствие на нейния господар. Въздействието бе поразително, отбеляза мислено Такео. Претенциозните картини бяха като украсената ножница — тук бе изложен самият меч, който нямаше нужда от украса, оголил безпощадното си смъртоносно острие.

Беше допускал, че Сага може да е жесток и недодялан военачалник; сега бе принуден да промени мнението си. Жесток може би, но далеч не недодялан, а човек, който владееше мисълта си така строго, както и тялото си. Нямаше съмнение, че се изправя пред страховит противник. Горчиво съжали за недъга си, за неумението си да борави ловко с лък и в този момент чу едва доловимия звук, идващ от затворената уста на Гемба, който седеше от лявата му страна в съвършено самообладание. И внезапно осъзна, че Сага никога нямаше да бъде победен с груба сила, а чрез някаква хитрост, посредством промяна в равновесието на жизнените сили, които учителите от Пътя на хоо знаеха как да постигнат.

Шигеко остана в дълбок поклон, докато двамата мъже впериха взор един в друг. По всяка вероятност Сага бе няколко години по-възрастен от Такео, наближаващ четирийсетте, с вече натежалото тяло на средната възраст. При все това у него се усещаше някаква лекота, която създаваше невярна представа за годините му — стойката му бе непринудена, а движенията — плавни. Притежаваше широките рамене и едрите мускули на стрелец с лък, които изглеждаха още по-масивни заради пищните му официални одежди. Гласът му бе рязък, произнасяше звуковете отривисто и отсечено; Такео за първи път чуваше наречието, на което се говореше в североизточния район — родното място на Сага. Лицето му бе широко и добре оформено, а очите — удължени и някак заслонени, ушите — изненадващо фини, с малка долна част и почти прилепнали до главата. Носеше къса брада и доста дълги мустаци, леко прошарени, макар че в косите му все още не се забелязваха сребърни нишки.

Сага огледа лицето на Такео също тъй изпитателно, плъзна поглед по тялото му, който за миг спря върху десницата му, скрита в черна ръкавица. После се приведе напред и каза безцеремонно, но дружелюбно:

— Как ви се струва?

— Владетелю Сага?

Сага махна към нишата:

— Картината, разбира се.

— Великолепна е. Ю Чиен, ако не греша?

— Точно! Коно ме посъветва да я окача. Каза, че ще ви хареса повече от всичките ми модерни щуротии. А какво ще кажете за онази там? — той се изправи и отиде до източната стена. — Елате да погледнете.

Такео го последва и застана на известно разстояние зад него. Бяха почти еднакви на ръст, макар че Сага бе видимо по-тежък. Картината представляваше градински пейзаж, който изобразяваше бамбук, слива и бор. Бе нарисувана с туш и внушаваше недоизреченост и емоционална наситеност.

— И тази е чудесна — рече Такео с непресторено възхищение. — Истински шедьовър.

— Тримата другари — каза Сага, — гъвкави, благоуханни и силни. Владетелко Маруяма, моля, елате при нас.

Шигеко се изправи, пристъпи бавно напред и застана до баща си.

— И тримата могат да издържат враждебността на зимата — рече тя с тих глас.

— Наистина — съгласи се Сага, докато се връщаше на мястото си. — Виждам и тук такова съчетание — прикани ги с жест да се приближат до него. — Владетелката Маруяма е сливата, а владетелят Мийоши — борът.

Гемба прие комплимента с поклон.

— А владетелят Отори е бамбукът.

— Надявам се да съм гъвкав — отвърна Такео с усмивка.

— Съдейки по онова, което знам за историята ви, и аз смятам така. При все това, ако бамбукът е израсъл на грешното място, може да се окаже много трудно да се изскубне.

— Той винаги израства отново — добави Такео. — Затова е по-добре да бъде оставен, където си е, и да се извлече полза от многобройните му и разнообразни приложения.

— Ха! — разнесе се за пореден път тържествуващият смях на Сага. Той отклони поглед към Шигеко. В очите му се четеше странна смесица от пресметливост и желание. За момент сякаш се канеше да я заговори направо, но после размисли и се обърна към Такео: — Тази философия ли е обяснението, защо не се разправихте с Араи?

Такео отвърна:

— Дори едно отровно растение може да бъде използвано, в медицината например.

— Чувам, че проявявате интерес към земеделието.

— Моят баща, владетелят Шигеру, ме научи на това преди смъртта си. Когато селските стопани са доволни и щастливи, страната е богата и стабилна.

— През последните няколко години не съм имал много време за земеделие. Бях твърде зает да воювам. Като резултат тази зима храната беше недостатъчна. Окуда ми казва, че Трите провинции добиват повече ориз, отколкото могат да употребят.

— Много части на страната ни понастоящем практикуват отглеждането на две реколти — поясни Такео. — Действително разполагаме със значителни запаси ориз, както и соя, ечемик, просо и сусам. От години сме благословени с добър урожай и сме пощадени откъм суша и глад.

— Вие сте създали скъпоценност. Ненапразно толкова много люде я гледат с алчност.

Такео сведе глава в лек поклон:

— Аз съм законният глава на клана Отори и върховен владетел на Трите провинции. Управлението ми е справедливо и благословено от Бога. Не говоря за тези неща, за да се хваля, а за да ви кажа, че макар и да диря вашата подкрепа и благоволението на императора — тъй като наистина съм готов да се предоставя под ваше разпореждане в качеството ви на негов генерал, — това трябва да стане при условия, гарантиращи опазването на моята страна и на наследниците ми.

— Ще обсъдим всичко това по-късно. Нека сега да хапнем и да пийнем.

В унисон с аскетичната атмосфера в помещението храната бе изискана и изтънчена — елегантните сезонни блюда на столицата, всяко от които представляваше изключително изживяване както на вид, така и на вкус. На трапезата присъстваше и оризово вино, но Такео отпиваше предпазливо, с ясното съзнание, че преговорите можеше да се проточат до вечерта. Окуда и Коно се присъединиха към тях за яденето и разговорът, ведър и добронамерен, включваше най-различни теми: рисуване, архитектура, специалитетите на Трите провинции, сравнени със специалитетите на столицата, поезия. Към края на яденето Окуда, който бе пил повече от всички, изрази за пореден път възхищението си от кирина.

— Копнея да го видя със собствените си очи! — възкликна Сага и на пръв поглед обзет от внезапен порив, скочи на крака. — Хайде да отидем сега. Следобедът е приятен. Хем ще разгледаме и терена, на който ще се проведе състезанието ни — той хвана Такео за ръката, докато вървяха обратно към главната порта, и добави поверително: — Освен това трябва да видя вашите шампиони. Предполагам, че единият ще бъде владетелят Мийоши, но нали ще има и още няколко ваши воини.

— Вторият ще бъде Сугита Хироши. А третия вече познавате — моята дъщеря, владетелката Маруяма.

Сага внезапно спря, стиснал здраво ръката на Такео. Дръпна го така, че да се обърне към него, за да може да го погледне право в лицето.

— Това ми докладва и владетелят Коно, но аз реших, че е някаква шега — втренчи се в Такео изпод вежди. После се засмя рязко и сниши още повече глас: — Значи от самото начало намерението ви е било да се поставите в подчинение. А състезанието за вас е само формалност? Разбирам доводите ви — така си спасявате достойнството.

— Не желая да ви подвеждам — отвърна Такео. — Надпреварата за мен далеч не е нещо формално, даже напротив — възприемам я изключително сериозно… както аз, така и дъщеря ми. Залозите не биха могли да бъдат по-високи — но още докато говореше, усети как в душата му се прокрадва съмнение. Къде го бе отвело доверието му в учителите, проповядващи Пътя на хоо? Обзе го опасение, че Сага ще възприеме участието на Шигеко като оскърбление и изобщо ще откаже да преговаря.

Военачалникът млъкна изненадан, но само след миг се засмя отново:

— Ще се получи прекрасно зрелище. Красивата владетелка Маруяма да се състезава срещу най-могъщия господар на Осемте острова — той продължи да хихика, пусна ръката на Такео, пое по верандата и викна към Окуда: — Нареди да ми донесат лъка и стрелите. Искам да ги покажа на съперницата си.

Изчакаха под дълбоките стрехи, докато Окуда отиде до оръжейната да донесе лъка лично. Оръжието надхвърляше дължината на две опънати встрани ръце и бе лакирано в червено и черно. Един от васалите вървеше отзад, носейки богато украсения колчан, в който бе прибран сноп от десет стрели. Овързани с лакирана в златно връв, те не бяха по-малко впечатляващи. Сага извади една от колчана, за да я видят — куха стрела от пауловния с притъпен край, окичена с бели пера.

— От чапла — поясни Сага, прокарвайки с особена нежност пръсти по тях, вперил поглед в Такео, който с болезнена яснота си представи чаплата от герба на клана Отори върху гърба на робата си. — Надявам се, че владетелят Отори не се засяга. Установих, че перата от чапла осигуряват най-добър полет — той върна стрелата на своя васал и взе лъка от Окуда, огъна го и закачи тетивата с едно-единствено плавно движение. — Мисля, че е висок почти колкото владетелката Маруяма — каза той, обръщайки се към Шигеко. — Някога участвали ли сте в отстрелване на кучета?

— Не, в Западната провинция не организираме подобни състезания.

— Това е голям спорт. Кучетата нямат търпение да се включат! Действително, човек не може да не изпитва жал към тях. Естествено, целта ни не е да ги убиваме. Трябва да обявите предварително къде възнамерявате да стреляте. А аз бих искал да отида на лов за лъвове или тигри. Те биха представлявали по-достойна плячка! Като стана дума за тигри — продължи той, сменяйки внезапно темата по своя характерен начин, върна лъка и обу сандалите си при стъпалото. — Да не забравим да разговаряме за търговията. Вие пращате кораби до Шин и Тенджику, нали?

Такео кимна утвърдително.

— И сте приемали варварите от Юга? Те представляват особен интерес за нас.

— Носим дарове от Тенджику, Сила, Шин и Южните острови за владетеля Сага и за негово божествено величество — отвърна Такео.

— Отлично, отлично.

Носачите на паланкините отдъхваха, полегнали в сянката извън портите. Сега скочиха и застинаха в смирен поклон, докато господарите им се настаняваха в носилките, след което ги отнесоха без особени удобства до къщата, където беше временната резиденция на Отори. Над портата и по протежение на улицата се развяваха флагове с изображение на чапла. Главната постройка бе разположена в западната част на просторен двор; източната бе заета от конюшни, където конете от Маруяма потропваха и мятаха глава, а пред тях в ограждение от бамбукови колове, покрито от едната страна със сламен покрив, стоеше киринът. Около портата се бе събрала доста голяма тълпа любопитни в опит да зърнат чудатото животно; децата се бяха покатерили по дърветата, а един изобретателен момък бързаше нагоре с преносима стълба.

Владетелят Сага бе единственият човек в групата, който не бе виждал легендарното същество. Всички го наблюдаваха с весело очакване и не останаха разочаровани. Въпреки огромното си самообладание дори Сага не успя да се овладее и за момент на лицето му се изписа пълно удивление.

— Не предполагах, че е толкова висок! — възкликна. — Сигурно е невероятно силен и бърз.

— Много е мил — каза Шигеко и се приближи до кирина. В този момент от конюшнята излезе Хироши, водейки Тенба, който опъваше юздата, подскачаше и се изправяше на задните си крака.

— Владетелко Маруяма! — възкликна той. — Не очаквах да се върнете тъй скоро — последва миг на мълчание. Такео видя как, когато забеляза Сага, Хироши пребледня. После младият мъж се поклони, доколкото можа, стараейки се да удържи коня, и каза неловко: — Позволих си да пояздя Тенба… — киринът бе започнал да крачи развълнувано при появата на трите същества, които обичаше най-много. — Ще върна коня при кирина — каза Хироши. — Той тъгува за него. След раздялата им сякаш е по-привързан към него от всякога!

— Изведи кирина. Искам да го видя отблизо — нареди Сага на Хироши, все едно говореше на коняр.

— Разбира се, господарю — Хироши отново се поклони ниско. Вратът и страните му постепенно възстановиха естествения си цвят.

— Конят е много красив — отбеляза Сага, когато Хироши завърза Тенба с въжетата, които висяха от двете страни на яслата. — Енергичен. И доста висок.

— Превозихме много коне от Маруяма, за да ги поднесем в дар — каза Такео. — Те са развъдени и отгледани от владетелката Маруяма и нейния главен васал владетеля Сугита Хироши — щом Хироши изведе кирина, водейки го за червения копринен шнур, Такео добави: — Това е Сугита.

Сага кимна небрежно към него — вниманието му бе изцяло погълнато от кирина. Протегна ръка и го погали по оцветения в бежово косъм.

— По-мек от жена! — възкликна. — Представете си кожата му постлана на пода или на леглото — сякаш внезапно осъзнал напрегнатото мълчание, побърза да се извини: — Само след като си е отишъл от старост, естествено.

Киринът приведе дългия си врат към Шигеко и нежно отри нос в бузата й.

— Виждам, че сте му любимка — рече Сага, отправяйки към нея изпълнен с възхищение поглед. — Поздравявам ви, владетелю Отори. Императорът ще бъде омаян от подаръка ви. Такова същество досега не е виждано в столицата.

Словата бяха хвалебствени, но Такео имаше чувството, че долавя завист и злоба в гласа на военачалника. След като огледаха конете и поднесоха две кобили и три жребеца на владетеля Сага, се върнаха в резиденцията му, но не в стаята със строга и сурова атмосфера, в която бяха поканени по-рано, а в една от ярко украсените приемни, където върху едната стена бе изобразен летящ дракон, а върху другата бродеше тигър. Там Сага седна не на пода, а на украсен с дърворезба трон подобно самия император. Повечето от васалите му присъстваха на срещата. Такео почувства любопитството, което будеха собственото му присъствие и особено присъствието на Шигеко. Според техните разбирания не беше естествено една жена да седи редом с мъжете по този начин и да участва в разискванията им на политиката. Усети у тях склонност да приемат като оскърбление подобно потъпкване на традицията; при все това родословието на клана Маруяма бе по-древно от родословието на Сага и на източния клан, както и от родовете на всичките му васали… и можеше да се сравнява единствено с императорското семейство, членовете на което бяха създадени с помощта на легендарни императрици лично от Богинята на слънцето.

Първо обсъдиха церемониите, които щяха да съпътстват лова на кучета, дните на празненства и ритуали, шествието на императора, правилата на самото състезание. Теренът щеше да бъде опасан с въжета, опънати в два кръга — външен и вътрешен. Във всеки рунд щяха да бъдат пускани едно след друго по шест кучета. Стрелецът щеше да галопира във вътрешния кръг и щеше да печели точки в зависимост от това, къде уцелва кучето. Беше игра на майсторство, а не касапница — тежко ранени или мъртви кучета се смятаха за провал. Кучетата бяха бели, така че кръвта от всяка рана щеше да проличи незабавно. Шигеко зададе един-два технически въпроса, свързани с ширината на арената и с евентуалните ограничения относно размера на лъка и стрелите. Сага отговори на тях изчерпателно, като гледаше да й угоди, с което предизвика усмивки сред васалите си.

— А сега да преминем към резултата — каза той приветливо. — Ако победи господарката Маруяма, какви са вашите условия, владетелю Отори?

— Императорът да признае мен и съпругата ми за законни върховни владетели на Трите провинции; да предоставите своята подкрепа за нас и нашите наследници; да заповядате на Араи Зенко да ни се подчинява. В замяна ние ще положим клетва за вярност към вас и императора в името на единството и мира на Осемте острова; ще осигуряваме храна, хора и коне за бъдещите ви действия и ще отворим пристанищата си за вас, за да можете да търгувате. Мирът и благоденствието на Трите провинции зависят от нашата система на управление, поради което тя трябва да остане непроменена.

— С изключение на последното изискване, което бих искал да обсъдим по-обстойно, всички останали са напълно приемливи за мен — заяви Сага, като се усмихваше самоуверено.

„Моите условия изобщо не го притесняват, тъй като не очаква, че може да му се наложи да ги изпълнява“, помисли си Такео.

— А какви са условията на владетеля Сага? — попита той на свой ред.

— Незабавно да се оттеглите от властта и да предадете управлението на Трите провинции на Араи Зенко, който вече е положил клетва за вярност към мен и е законен наследник на своя баща Араи Дайичи; или да отнемете собствения си живот, или доброволно да приемете да бъдете заточен на остров Садо; синът ви да бъде изпратен при мен като заложник и да получа дъщеря ви за своя съпруга.

Както думите, така и тонът бяха твърде оскърбителни и Такео усети, че в гърдите му се надига гняв. Видя изражението, изписано върху лицата на мъжете, удовлетворението от съзнанието за властта и похотта на върховния им господар, удоволствието, което им доставяше унижението му.

„Защо дойдох тук? По-добре да умра в битка, отколкото да се подчиня на това.“ Седеше неподвижно, по лицето му не трепваше нито мускул. Осъзнаваше с болезнена яснота, че няма изход, нито други възможности — трябваше или да приеме предложенията на Сага, или да ги отхвърли, да напусне столицата като престъпник и да се подготви за война, ако изобщо успееше да се добере със спътниците си до границата.

— И в двата случая — продължи Сага — смятам, че владетелката Маруяма е подходяща за моя съпруга, и ви моля да обмислите предложението ми много внимателно.

— Разбрах за неотдавнашната ви загуба и ви поднасям съболезнованията си — каза Такео.

— Покойната ми съпруга беше добра жена, роди ми четири здрави деца и се грижеше за всички останали, които имам — мисля, че вече са някъде към десет-дванайсет. Смятам, че един брак между нашите две семейства е доста изгоден и препоръчителен…

Цялата болка, която Такео бе изпитал след отвличането на Каеде, отново избликна и го заля. Изглеждаше възмутително да даде любимата си дъщеря на този брутален човек, по-възрастен от самия него, мъж, който вече имаше няколко наложници, който никога нямаше да се отнася към нея като към пълноправна владетелка, който просто искаше да я превърне в своя собственост. При все това той бе най-могъщият човек на Осемте острова, а честта и политическите преимущества на един такъв брак бяха огромни. Предложението бе направено официално; отхвърлеше ли го открито, оскърблението щеше да бъде не по-малко публично.

Шигеко седеше със сведени очи, без да дава какъвто и да било израз на отношението си към разискванията.

Такео каза:

— Оказвате ни твърде голяма чест. Дъщеря ми все още е много млада, затова ви благодаря най-сърдечно. Бих желал да обсъдя този въпрос със съпругата си… може би владетелят Сага не е наясно, че тя участва наравно с мен в управлението на Трите провинции. Убеден съм, че също като мен тя ще бъде изключително щастлива от подобен съюз помежду ни.

— Би ми се искало да пощадя живота на съпругата ви, тъй като тя е с невръстно дете, но след като ви е равна в управлението, ще трябва да ви е равна в смъртта или в изгнанието — заяви Сага с известно раздразнение. — Но нека кажем, че ако владетелката Маруяма излезе победител, ще може да се върне и да обсъди с майка си своя бъдещ брак.

Шигеко се обади за пръв път:

— Ако ми позволите, аз също имам няколко условия.

Сага хвърли поглед към хората си и се усмихна снизходително:

— Да ги чуем, господарке.

— Моля владетелят Сага да обещае, че ще запази наследяването на владението Маруяма по женска линия. Като глава на своя клан ще избера сама своя съпруг, след като обсъдя въпроса с висшите си васали, както и с родителите си. Изразявам изключителната си благодарност към владетеля Сага за великодушието му и за оказаната чест, която обаче не мога да приема без одобрението на моя клан.

Тя говореше с решителност и в същото време с голямо обаяние, поради което трудно някой би могъл да възприеме думите й като оскърбление. Сага й се поклони.

— Виждам, че имам достоен противник — заяви той, при което сред хората му се разнесе сподавен смях.