Лиан Хърн
Разгромът (32)

Трийсет и първа глава

Когато Такео се върна в Хаги в края на третия месец, белезите от ноктите на котката върху лицето му бяха почти избледнели. Снегът още не се беше стопил, зимата се оказа дълга и сурова. Тъй като всички проходи между градовете на Трите провинции бяха затворени и той не можеше да получава писма, тревогата му за Каеде бе неимоверна. Бе доволен от решението на Ишида да остане край нея по време на цялата й бременност, но при все това съжаляваше за отсъствието му, тъй като студеното време бе засилило болките във всичките му стари рани и успокоителното скоро свърши. Дългите часове на принудителното си пребиваване в Ямагата бе прекарал главно с Мийоши Кахей. Двамата бяха обсъдили стратегията за идната пролет, както и предстоящото посещение в столицата; през останалото време бе проучил обстойно документацията по управлението на Трите провинции. И двете бяха повдигнали духа му — чувстваше се добре подготвен за всичко, което би могло да се случи по време на визитата. Щеше да отиде с мир, но нямаше да остави страната си незащитена. А документацията потвърди за пореден път добрата организация на управлението до последното село. Системата от старейшини и главатари, избрани от самите селяни да ги представляват, можеше да бъде мобилизирана за защита на домовете и земите им във всеки един момент.

Пролетното време, предстоящото завръщане у дома, радостта, че язди сред събуждащата се за нов живот природа — всичко това допринесе за цялостното му усещане за благополучие. Тенба бе презимувал добре, почти без да загуби тегло и форма. Зимният му косъм опада, старателно разресван от младите коняри, и тялото му сега блестеше като покрито с черен лак. Радостта му, че е навън, на пътя, устремен към родното място, го караше да подскача и да се изправя на задните си крака с потръпващи ноздри, развял грива и опашка.

— Но какво се е случило с лицето ти? — попита Каеде, когато останаха сами, прокарвайки пръсти по избледнелите белези.

Такео бе пристигнал същата сутрин. Въздухът бе още хладен, а вятърът — свеж; пътищата бяха кални и често залети с вода. Той беше отишъл направо в старата къща, където Чийо и Харука го бяха поздравили радостно, беше се изкъпал и ял заедно с Каеде, Ишида и малките момчета. Сега двамата с Каеде седяха в стаята на горния етаж. Тъй като капаците на прозорците бяха отворени, до тях достигаше песента на реката, а навсякъде се носеха ароматите на пролетта.

„Как да й кажа?“ Погледна я с тревога. Времето за раждане вече наближаваше, оставаха не повече от три-четири седмици. Той си спомни думите на Шигеко: „Трябва да кажеш на мама. Не бива да имаш тайни от нея. Кажи й всичко!“

— Докато яздех, се одрах на някакъв клон. Нищо работа.

— Прилича ми на одраскано от животно. Знам, почувствал си се самотен в Ямагата и си намерил страстна жена! — дразнеше го шеговито, доволна, че се е прибрал у дома.

— Не — отвърна той по-сериозно. — Казвал съм ти много пъти, че никога няма да си легна с друга.

— До края на живота си?

— До края на живота си.

— Дори ако умра преди теб?

Той нежно положи длан върху устните й.

— Не говори такива неща — притегли я в обятията си и я притисна до себе си безмълвен.

— Разкажи ми всичко — подкани го тя накрая. — Как е Шигеко? Мисълта, че тя вече е владетелката Маруяма, ме изпълва с радост.

— Добре е. Ще ми се да можеше да я видиш на церемонията. Така ми заприлича на Наоми. Но си дадох сметка, докато ги наблюдавах заедно, че Хироши е влюбен в нея.

— Хироши? Не е възможно. Той винаги се е отнасял с нея като с по-малка сестра. Той ли ти го каза?

— Не толкова с думи. Но вече няма съмнение, че това е причината досега да избягва брак.

— Надява се да се ожени за Шигеко?

— Толкова лошо ли ти се струва това? Мисля, че Шигеко много го харесва.

— Та тя е още дете! — възкликна Каеде. Звучеше така, все едно дори самата идея я бе ядосала.

— Тя е точно на толкова години, колкото беше ти, когато се запознахме — припомни й Такео.

Спогледаха се за миг. После Каеде рече:

— Не бива да са заедно в Маруяма. За тях това е твърде голямо изпитание!

— Хироши е доста по-голям, отколкото бях аз тогава! Убеден съм, че умее да се владее значително по-добре. А и не очакват всеки момент да настъпи краят на света — „Нашата любов беше сляпа страст, помисли си. Ние почти не се познавахме. Бяхме обсебени от трескавата лудост, причинена от постоянното очакване на смъртта. Шигеко и Хироши се познават като брат и сестра. Това не е лошо начало за един брак.“ А на глас рече: — Коно намекна за сключване на политически съюз чрез брак със Сага Хидеки, новия генерал на императора.

— Не можем да се отнесем несериозно към едно такова предложение — отбеляза тя с дълбока въздишка. — Убедена съм, че от Хироши ще излезе чудесен съпруг, но един такъв брак ще обезцени Шигеко, а на нас няма да ни донесе особени предимства…

— Тя ще дойде с мен в Мияко. Там ще се срещнем със Сага и тогава ще решаваме.

Продължи с разказа си, обяснявайки как стояха нещата със Зенко; и двамата бяха на мнение, че Хана трябва да бъде поканена за лятото в Хаги. Така щеше да има възможност да прекара известно време със синовете си и да прави компания на Каеде след раждането на детето.

— Очаквам вече да си овладяла езика на чуждоземците — рече Такео.

— Напредвам — отвърна Каеде. — Дон Карло и сестра ти са отлични учители.

— Сестра ми добре ли е?

— Да, общо взето. Всички изкарахме настинки, но не беше нищо сериозно. Тя ми харесва — изглежда добър човек, а и е умна, макар че няма образование.

— Прилича на мама — отвърна Такео. — Чуждоземците поддържат ли кореспонденция с Хофу или Кумамото?

— Да, пишат често. Понякога доктор Ишида им помага и, естествено, ние четем всичко.

— И разбирате какво е написано?

— Хич не е лесно. Дори и да знам думата, пак не мога да схвана значението. Трябва много да внимавам да не разтревожа Дон Карло — той проявява неимоверен интерес към всичко, което казвам, и претегля всяка дума. Пише много за мен, за влиянието ми над теб, за невероятната ми сила като жена — тя замълча за момент. — Мисля, че се надява да ме спечели за тяхната религия и после чрез мен да се домогне до теб. Мадарен вероятно му е казала, че си роден сред Скритите. Дон Карло смята едва ли не, че ти споделяш религията му и на него ще му позволиш да проповядва, а на Дон Жоао — да търгува свободно в Трите провинции.

— Търговията е едно, даже е препоръчителна, докато е под наш контрол и по нашите условия. Но няма да им позволя да проповядват, нито да пътуват!

— Знаеше ли, че вече има чуждоземци и в Кумамото? Един от тях даже е писал на Дон Жоао. Изглежда, двамата са се познавали около работата си в тяхната родина…

— Подозирах го — той й разказа за огледалото, което му бяха показали в Маруяма.

— И аз имам такова! — Каеде повика Харука и прислужничката й донесе огледалото, увито в тежък копринен плат. — Дон Карло ми го подари — добави тя и го разви.

Такео го взе и се взря в него със същото чувство за нещо непознато и слисващо.

— Това ме притеснява — каза той. — Какво друго се търгува през Кумамото, за което не знаем?

— Още една причина да поканим Хана тук — рече Каеде. — Тя няма да устои да се похвали с новите си придобивки и да изтъкне превъзходството си, че живее в Кумамото. Сигурна съм, че мога да я накарам да ни разкаже повече.

— Шизука няма ли я? Бих искал да говоря с нея за тези неща и за Зенко.

— Щом снеговете се стопиха, замина за Кагемура. Притеснявах се за Мики в това лошо време, а Шизука искаше да обсъди някои неща с фамилията Муто.

— Мики ще се върне ли с нея? — Такео бе обзет от силно желание да види най-малката си дъщеря.

— Още не е решено — отвърна Каеде и потупа хрътката, която лежеше свита до нея. — Кин ще се радва, щом тя се върне… момичетата много му липсват. Ти видя ли Мая?

— Да — Такео не беше много сигурен как да продължи.

— Заради нея ли си притеснен? Добре ли е?

— Добре е. Таку я обучава. Сега се учи на самообладание и дисциплина. Но Таку май се е поувлякъл по онова момиче…

— По Сада? Ама тези млади мъже да не са обезумели? Сада! Това е последният човек, по когото бих очаквала Таку да си изгуби ума. Даже не смятах, че я интересуват мъже… самата тя изглежда като мъж.

— Не трябваше да ти го казвам. Не бива да се разстройваш. Мисли за здравето си.

Каеде се засмя.

— Аз съм по-скоро удивена, отколкото разстроена. След като това не им пречи да си вършат работата, нека се обичат. Какво лошо може да има? Такава страст не може да се спре… накрая ще изгори.

— С нашата не стана така — възрази Такео.

Каеде взе ръката му и я постави върху корема си.

— Синът ни рита — рече тя и той усети детето, което се движеше в нея.

— Не ми се говори за това — подхвана той, — но трябва да вземем решение, какво ще правим със заложниците, които продължаваме да държим в Инуяма… Кикута, които те нападнаха в светилището. Миналата година баща им бе убит от семейството, а и не смятам, че Кикута някога ще приемат да преговарят с мен. Справедливостта изисква да ги накажем със смърт за престъплението им. Мисля, че е време да пишем на Сонода. Трябва да бъде извършено съобразно със закона, а не като акт на отмъщение. Може би трябва да присъствам лично… обмислям възможността да стане, когато минавам през Инуяма на път за столицата.

Каеде потръпна.

— Това е лоша поличба преди пътуване. Нареди на Сонода да го изпълни сам — двамата с Аи са наши представители в Инуяма. Могат да присъстват от наше име. И го направи незабавно. Никакво бавене повече!

— Минору ще му напише днес следобед — беше й благодарен за решителността.

— Между другото Сонода ни писа неотдавна. Свитата ти от пратеници са се върнали в Инуяма. Били приети лично от императора, той им оказал голяма почит. Цяла зима прекарали като гости на владетеля Коно; той говорел само хвалебствия за теб и за Трите провинции.

— Отношението му към мен видимо се промени — каза Такео. — Той знае как да бъде обаятелен, как да ласкае. Нямам му никакво доверие, но въпреки това трябва да замина за Мияко, все едно му вярвам.

— Другата възможност е твърде ужасна, за да я обсъждаме — измърмори Каеде.

— Ти разбираш отлично каква е.

— Да нападнем и бързо да победим Зенко на Запад, след което да се подготвим за война срещу императора на Изток. Помисли за цената. Дори и да успеем да спечелим две такива победи, въвличаме във война две трети от страната си… а в личен план унищожаваме собствените си роднини и лишаваме Сунаоми и Чикара от родителите им. Майка им ми е сестра, обичам силно и нея, и синовете й.

Той отново я привлече в обятията си и докосна с устни тила й, все така с белези след всичките тези години и все така прекрасен за него.

— Никога няма да допусна това да се случи, обещавам ти.

— Но има сили в действие, които дори ти, скъпи ми съпруже, не си способен да контролираш — тя се сгуши в него. Гърдите им се повдигаха и спускаха в общ ритъм. — Ще ми се да можеше да останем така завинаги — рече тя с приглушен глас. — Сега, точно в този момент, се чувствам напълно щастлива, но се боя от онова, което ни готви бъдещето.

 

 

Всички вече очакваха раждането на бебето, но преди Каеде да се оттегли в уединение, Такео искаше да проведе поне една среща с чуждоземците, за да изясни някои въпроси, да постигне взаимно удовлетворително споразумение по отношение на търговията и да им напомни кой е владетелят на Трите провинции. Беше притеснен, че по време на отсъствието му, когато Каеде щеше да е твърде заета с новороденото, чуждоземците щяха да обърнат поглед към Кумамото, разчитайки да получат от там достъп до други области и нови източници.

Дните ставаха все по-топли; кленовете и гинко се разлистиха, сдобивайки се с блестящи свежи листа. Вишневите дръвчета цъфнаха изведнъж и цветчетата им се оказаха навсякъде — снежнобели петна по планинския склон, тъмнорозови в градините. Птиците се завърнаха в залетите с вода оризища, въздухът се изпълни с квакане на жаби. В гората и в градините цъфнаха теменужки и самакитка, последвани от глухарчета, горска съсънка, маргаритки и глушник. Разнесоха се жуженето на първите цикади и призивният зов на коприварчето.

Дон Карло и Дон Жоао пристигнаха заедно с Мадарен на срещата, която щеше да се проведе в главното помещение на къщата. То гледаше към градината, в която потокът ромолеше, водопадите плискаха искрящи струи, а във водоемите лениво плуваха червени и златисти шарани, като от време на време подскачаха за пролетни насекоми. Такео предпочиташе да ги приеме в резиденцията на крепостта с изискана церемония и пищна показност, но чувстваше, че Каеде не бива да се подлага на подобно напрежение, а двамата бяха на мнение, че тя трябва да присъства, за да помага при разясняването на становищата на всяка от страните.

Задачата се оказа доста трудна. Чуждоземците бяха по-настоятелни от преди. Беше им омръзнало да се подчиняват на ограничението да не напускат Хаги, изгаряха от нетърпение да започнат истинска търговия и макар че не го изказаха тъй дръзко — да почнат да правят пари. Мадарен бе по-напрегната заради присъствието на Такео — изглежда, се страхуваше да не го оскърби, но в същото време искаше да го впечатли. Той самият не се чувстваше особено спокоен, тъй като подозираше, че въпреки тържествено заявеното уважение и приятелство чуждоземците се отнасят към него с пренебрежение, знаейки, че Мадарен му е роднина… дали го знаеха? Беше ли им казала? По думите на Каеде те бяха наясно, че е роден сред Скритите… Преводът забавяше обсъждането; следобедът се точеше мъчително.

Той ги помоли да формулират ясно какво се надяват да получат в границите на Трите провинции. Дон Жоао обясни, че очакванията им били да развият редовна търговия. Той похвали красивите изделия, коприната, предметите с черна полировка, седефа, порцелана със сиво-зеленикава глазура, внесен от Шин. Всичко това, увери ги той, се търсело много и било високо ценено в далечната му страна. В замяна можел да предложи сребро, стъклария, платове от Тенджику, ароматно дърво, подправки, и разбира се — огнестрелно оръжие.

Такео отговори, че всичко споменато е напълно приемливо при едно-единствено условие — търговията да се извършва единствено през пристанището на Хофу и под надзора на собствените му служители, а огнестрелното оръжие да се внася само с негово или с разрешението на съпругата му.

Когато чуха превода на думите му, чуждоземците се спогледаха и Дон Жоао отвърна:

— За нашите хора е обичайно да разполагат със свободата да пътуват и да търгуват, където решат.

Такео заяви:

— Може би един ден и това ще стане възможно. Знаем, че можете да плащате добре със сребро, но ако в страната ни навлезе твърде много от него, това ще снижи стойността на всичко. Длъжни сме да закриляме собствения си народ и да не прибързваме. Ако търговията с вас се окаже изгодна, ще я разширим.

— При тези условия за нас може да не е доходна — възрази Дон Жоао. — А при такова положение ще бъдем принудени да се оттеглим окончателно.

— Решението е ваше — съгласи се Такео вежливо, знаейки вътрешно, че подобна стъпка е малко вероятна.

После Дон Карло повдигна въпроса за религията и попита дали ще им позволят да издигнат собствен храм в Хофу или Хаги и дали местните жители биха могли да се присъединят към тях в почитането на Деус.

— Нашият народ има свободата да избира кой Бог да почита — отвърна Такео. — Няма нужда от специална постройка. Предоставили сме ви квартира. Можете да използвате някоя от стаите в нея. Но ви съветвам да бъдете предпазливи. Все още съществуват предразсъдъци и практикуването на религията ви трябва да си остане лично дело. Не бива да се допуска вярата ви да разруши хармонията на нашето общество.

— Надявахме се владетелят Отори да признае нашата религия за вездесъща — заяви Дон Карло и по време на превода Такео имаше чувството, че долавя особена пламенност в гласа на Мадарен.

Той се усмихна, сякаш възнамеряваше да подмине изреченото като твърде абсурдно, за да се обсъжда.

— Няма такова нещо — отвърна той и видя, че думите му ги обезпокоиха. — Трябва да се върнете в Хофу — настоя той, решавайки незабавно да пише на Таку. — Ще уговоря кораб с Терада Фумио… той ще ви придружи. През по-голямата част от лятото ще отсъствам, а жена ми ще бъде изцяло заета с детето ни. Безпредметно е да оставате в Хаги.

— Ще ми липсва компанията на владетелката Отори — заяви Дон Карло. — Тя бе и ученик, и учител — отлична и в двете си превъплъщения.

Каеде се обърна към него на собствения му език; Такео се удиви на свободата, с която тези странни звуци се лееха от устата й.

— Изказах му своята признателност и му признах, че той също е бил усърден учител. Изразих надежда, че ще продължи да учи от нас — поясни тя, обръщайки се към Такео.

— Той предпочита да обучава пред това да бъде ученик — прошепна съпругът й, тъй като не искаше Мадарен да го чуе.

— За много неща е убеден, че знае истината — отвърна също тъй тихо Каеде.

— Но къде отива за толкова дълго владетелят Отори, при това тъй скоро след раждането на детето му? — попита Дон Жоао.

Целият град знаеше, излишно беше да го крие от тях.

— Предстои ми визита при императора.

Когато бяха преведени, думите му сякаш предизвикаха тревога у чуждоземците. Те почнаха да разпитват Мадарен предпазливо, гледайки към Такео с изненада. Той се приведе към Каеде и прошепна в ухото й:

— Какво казват?

— Не са знаели за съществуването на императора — отвърна тя приглушено. — Смятали са те за онзи, което те наричат крал.

— На Осемте острова?

— Не са чували за Осемте острова… мислели са, че Трите провинции са всичко, че това е цялата страна.

Мадарен изрече с известно колебание:

— Простете, но те биха искали да знаят дали може да получат позволение да придружат владетеля Отори до столицата.

— Да не са луди? — възкликна той, след което добави припряно: — Не превеждай това! Кажи им, че тези неща се уреждат месеци по-рано. На този етап не е възможно.

Дон Жоао настоя:

— Ние сме представители на краля на нашата страна. Би било правилно да ни се разреши да връчим акредитивните си писма на владетеля на тези земи, при положение че това не е, както предполагахме, владетелят Отори.

Дон Карло бе по-дипломатичен.

— Може би е редно първо да изпратим писма и дарове. Може би владетелят Отори би приел да бъде нашият посланик.

— Съществува подобна възможност — отстъпи Такео, като вътрешно взе решение да не го прави.

Но Дон Жоао и Дон Карло бяха принудени да се задоволят с това неясно споразумение и след като приеха лека почерпка от Харука, се сбогуваха с обещанието да пратят писма и дарове преди заминаването на Такео.

— Поясни им колко пищни трябва да са тези дарове — нареди Такео на Мадарен, тъй като обикновено онова, което чуждоземците смятаха за подходящо, бе твърде далеч от приеманото за обичайно.

Той си помисли със задоволство, обагрено с известно съжаление, за впечатлението, което се очакваше да направи киринът. Каеде бе дала нареждания да приготвят топове красива коприна и те вече бяха опаковани в мека хартия заедно с най-изискани глинени съдове, между които купички за чай, както и кутийки за чай от злато и лакирано в черно дърво. Беше избрала и една картина — пейзаж на Сешу. Шигеко щеше да вземе коне от Маруяма, свитъци с калиграфия върху варак, железни чайници и стойки за лампи — всички те предназначени да изразят почитта на Отори към императора, да илюстрират благосъстоянието и репутацията на клана, нивото на развитата от тях търговия, богатствата на страната. Съмняваше се, че предоставеното от чуждоземците, каквото и да е, щеше да си заслужава да се носи чак до столицата дори и за да се връчи на някой обикновен министър.

Когато чужденците се оттеглиха, покланяйки се по техния скован, непохватен начин, вместо да ги съпроводи до портите, той излезе в градината и за момент не забеляза, че Мадарен го последва. Това го ядоса, тъй като бе смятал, че е изразил достатъчно ясно нежеланието си тя да се обръща към него по какъвто и да било повод; при все това си даде сметка, че цяла зима тя бе общувала със съпругата му и бе успяла в известни граници да се сближи със семейството. На свой ред чувстваше, че има известни задължения към нея. Съжали за собствената си студенина, упрекна се, че не изпитва повече обич към нея, като в същото време за момент си помисли с благодарност, че ако някой ги видеше, щеше да си помисли, че тя просто разговаря с него като преводачка, а не като негова роднина.

Мадарен го извика по име; той се обърна и когато се оказа, че тя не е в състояние да продължи, той попита, опитвайки се да звучи любезно:

— Кажи ми какво мога да направя за теб? Имаш ли някакви нужди, които не са удовлетворени? Трябват ли ти пари?

Тя поклати глава.

— Да ти уредя ли брак? Ще ти намеря някой подходящ собственик на дюкян или търговец. Ще си имаш свое жилище, а накрая и свое семейство.

— Нищо от това не ми е необходимо — отвърна тя. — Дон Жоао има нужда от мен. Не мога да го изоставя.

Той си помисли, че можеше да му благодари, и беше изненадан, че не го стори. Вместо това тя заяви рязко и някак неловко:

— Има само едно нещо, което желая повече от всичко, и само ти можеш да ми го дадеш — той повдигна леко вежди и я изчака да продължи. — Томасу — рече тя и от очите й бликнаха сълзи. — Знам, че не си се отрекъл напълно от Господ. Кажи ми, че все още си вярващ.

— Не съм — отвърна той спокойно. — Току-що ви заявих онова, което наистина мисля — няма една-единствена истинска религия.

— Когато ти изрече тези ужасни думи, Бог ми прати видение — сълзите вече се стичаха по лицето й. Нямаше съмнение, че е искрена в своята мъка. — Видях те да гориш в ада. Пламъците те поглъщаха. Това очаква всички ни след смъртта, освен ако не се завърнеш при Бог.

Той си спомни откровението, което получи след ужасната треска, причинена от отровата, която го бе отвела до самия праг на отвъдното. Нямаше да вярва в нищо, за да можеше народът му да вярва в каквото реши. Никога нямаше да се откаже от тази своя позиция.

— Мадарен — каза той меко. — Не бива да ми говориш за тези неща. Забраних ти повече да се обръщаш към мен по този начин.

— Но твоят вечен живот е застрашен, душата ти. Мой дълг е да се опитам да те спася. Мислиш ли, че ми е леко да го правя? Виж как треперя! Ужасена съм, че ти казвам тези думи. Но съм длъжна!

— Моят живот е тук, в този свят — заяви той. Махна към градината в цялата й пролетна красота. — Това не е ли достатъчно? Този свят, в който сме родени и в който ще умрем, за да се върнем телом и духом във великия кръговрат, сезоните на живота и смъртта? Това е достатъчно голямо чудо.

— Но този свят е създаден от Бог — рече тя.

— Не, той сам се сътворява и е много по-велик, отколкото си мислиш.

— Не може да е по-велик от Бог.

— Бог, божествата, всичките ни религии са създадени от човешкия род — каза той, — много по-малки от света, в който живеем — вече не й беше ядосан, но не виждаше защо тя го задържаше там и защо трябваше да продължават този безсмислен разговор. — Господарите ти те чакат. По-добре се върни при тях. И ти забранявам да им разкриваш каквото и да било от миналото ми. Мисля, че вече си разбрала — това минало е приключено. Откъснал съм се от него. Обстоятелствата около мен не ми позволяват да се върна. Ти се радваш на закрилата ми и ще продължа да ти я осигурявам, но не безрезервно — той усети как въпреки топлия ден го побиват тръпки от собствените му думи. Какво искаше да каже? Какво възнамеряваше да стори с нея? Да заповяда да я екзекутират? Спомни си, както правеше почти всеки ден, смъртта на Джо-Ан, загинал от собствената му ръка — низвергнатия, който се бе възприемал като пратеник на Тайния бог. Колкото и да съжаляваше за извършеното, знаеше, че би го сторил отново, и то със същата непоколебимост. С Джо-Ан бе убил своето минало, вярата от детството си и те вече не можеше да бъдат възкресени.

Мадарен също бе сломена от думите му.

— Владетелю Отори — тя се поклони доземи, сякаш си бе припомнила своето действително място в неговия свят, не на негова сестра, а на по-нисша дори от прислугата в домакинството му подобно на Харука, която чакаше полускрита на верандата.

Когато се обърна, за да се прибере вътре, тя пристъпи в градината.

— Всичко наред ли е, владетелю Такео?

— Преводачката имаше някои въпроси към мен — отвърна той. — После май нещо й призля. Увери се, че се е оправила, и се погрижи да си тръгне възможно най-скоро.