Лиан Хърн
Разгромът (22)

Двайсет и първа глава

Когато лятото отстъпи пред есента, Такео отново се приготви за път. По традиция управляваше Трите провинции от Ямагата от края на деветия месец до зимното слънцестоене, но този път се наложи да замине по-рано, тъй като Мацуда Шинген се бе споминал в началото на месеца. Мийоши Гемба донесе вестта в Хаги и съпроводен от Гемба и Шигеко, Такео пое незабавно за Тераяма. Архивите по работата, с която бяха заети през лятото — решения по стратегията, селскостопанското и финансовото планиране, правния кодекс и обстойно разгледаните заключения на съдилищата, — бяха пренесени в сандъци и кошници от керван коне.

В смъртта на Мацуда нямаше основания за скръб. Животът му бе дълъг и пълноценен, духът му бе олицетворение на чистота и сила. Бе обучавал Шигеру, Такео и Шигеко и бе оставил множество ученици, отдадени на идеите му. При все това Такео скърбеше дълбоко и чувстваше загубата като поредния пробив в защитата на Трите провинции, през който с настъпването на зимата имаше опасност да завие вятър или да влезе вълк.

Негов приемник и игумен на храма стана Макото, който прие името Ейкан, но Такео продължи мислено да назовава стария си приятел със светското му име, а след като церемониите приключиха и той пое към Ямагата, известно успокоение му вдъхваше съзнанието, че Макото щеше да продължи да го подкрепя както винаги, и отново се замисли с копнеж за времето, когато може би щеше да се оттегли в Тераяма и да прекара остатъка от дните си в медитация и рисуване.

Гемба ги съпроводи до Ямагата, където вниманието на Такео изцяло бе погълнато от най-различни въпроси, свързани с управлението. Шигеко го придружаваше на повечето от срещите, но всяка сутрин ставаше рано, за да се упражнява в езда и стрелба с лък заедно с Гемба.

Точно преди да тръгнат за Маруяма, в първата седмица от десетия месец, пристигнаха писма от Хаги. Такео ги изчете с нетърпение и незабавно сподели семейните новини с най-голямата си дъщеря.

— Майка ти се е преместила с малките момчета в някогашната къща на владетеля Шигеру. Започнала е да учи езика на чуждоземците.

— От тяхната преводачка ли? — Шигеко искаше да разпита баща си по-подробно, но с тях бяха Минору и неколцина прислужници от домакинството на Мийоши, а отвън, както обикновено, стояха Джун и Шин, достатъчно близо, за да ги чуят. Все пак, когато вървяха през градините, в един момент тя остана насаме с него и му каза: — Трябва да ми разкажеш повече за чуждоземците. Редно ли е да получат разрешение да търгуват в Маруяма?

— Искам да са там, където можем да ги държим под непрестанно наблюдение — отвърна Такео. — Ще прекарат зимата в Хаги. Трябва да научим колкото се може повече за техния език, обичаи и намерения.

— А преводачката им… имаше нещо странно в начина, по който те гледаше, все едно те познава добре?

Той се поколеба за миг. В обгърнатата от покой градина падаха листа и застилаха земята със златист килим. Беше късен следобед, мъглата, която се издигаше от рова, се смесваше с дима от горящите дърва, стелеше се наоколо и замъгляваше очертания и подробности.

— Единствено майка ти знае коя е — рече накрая. — Ще кажа и на теб, но трябва да го запазиш в тайна. Казва се Мадарен; това име се среща често сред членовете на една секта, наречена Скритите. Те изповядват вяра, сходна с вярата на чуждоземците, и преди време бяха жестоко преследвани от клана Тохан. Всички в семейството й са убити, с изключение на по-големия й брат, който бе спасен от владетеля Шигеру — очите на Шигеко се разшириха и пулсът й заби учестено. Баща й се усмихна: — Да, това съм аз. По онова време се казвах Томасу, но Шигеру ме преименува Такео. Мадарен е по-малката ми сестра, но бащите ни са различни. Моят, както знаеш, е бил от Племето. През всичките тези години я смятах за мъртва.

— Колко необичайно — промълви Шигеко и веднага прояви характерната си състрадателност. — Сигурно животът й е бил ужасен.

— Оцеляла е, научила е езика на чуждоземците, възползвала се е от всяка предоставена й възможност. Справила се е значително по-добре от мнозина. Сега в известна степен е под моя закрила и има позволение да обучава майка ти — замълча за момент и после добави: — В Маруяма винаги е имало много представители на Скритите. Владетелката Наоми им бе осигурила безопасно убежище… всъщност тя бе една от тях. Ще трябва да се запознаеш с водачите им. Джо-Ан, разбира се, също беше вярващ, а мнозина от някогашните низвергнати и досега живеят в малки села край града — лицето му помръкна при толкова мъчителни спомени. — Съмнявам се, че ще доживея и наполовина възрастта на Мацуда — продължи сериозно. — Бъдещата безопасност на тези хора е в твоите ръце. Но не се доверявай на чуждоземците, нито на Мадарен, макар че ти е роднина. И не забравяй да почиташ всички религии, но да не се отдаваш на никоя, защото това е единственият път за истинския вожд.

Известно време Шигеко размишлява над думите му, след което попита:

— Пророчествата твърдят, че твоята власт е благословена от Небето. Свещените птици хоо отново вият гнезда в Трите провинции. Вече притежаваме и кирин, което според легендата е един от признаците за наличие на велик и справедлив владетел. Ти лично вярваш ли във всичко това?

— Вярвам на всичко и на нищо. Сякаш уравновесявам живота си между тези двата полюса. Изпитвам дълбока признателност за всичко, с което ме е дарило Небето, но никога няма да приема нещо от това за даденост, нито, надявам се, някога ще злоупотребя с поверената ми власт. Старите хора оглупяват — добави той шеговито. — Ще дойде време, когато ще трябва да ме насърчиш да се оттегля. Макар че, както вече казах, не очаквам да доживея до дълбока старост.

— Не искам никога да умираш! — възкликна тя, внезапно обзета от страх.

— Ще умра щастлив, със съзнанието, че оставям всичко в сигурни ръце — отвърна той с усмивка, зад която прикри всичките си грижи и тревоги.

Няколко дни по-късно, когато минаваха по моста до Киби, Такео се впусна в спомени за миналото заедно с Гемба. Светилището на брега бе посветено на лисичето божество^[1], но по някаква странна приумица Джо-Ан бе отъждествен с него и сега също бе почитан там.

— Точно по онова време Амано Тензо ми подари Шън — рече Такео. — В първото ни общо сражение това животно прояви такава неподозирана вещина, че предизвика удивлението ми!

— Вероятно вече не е между живите? — попита Гемба.

— Да, умря преди две години. Не съм виждал кон като него. Знаеш ли, че Шън е бил конят на Такеши? Мори Хироки го разпозна.

— Не, не знаех — отвърна Гемба.

Шигеко обаче знаеше историята му, откакто се помнеше. Тя си помисли със задоволство за тайния подарък, който подготвяше за баща си. Внезапно й хрумна една идея, която й се стори толкова блестяща, че изпита желание да я сподели незабавно.

— Татко, догодина, като отидем в Мияко, хайде да отведем и кирина като подарък за императора.

Гемба се засмя гръмко:

— Какъв съвършен дар! В столицата никога няма да видят подобно нещо!

Такео се извърна на седлото и впери поглед в Шигеко.

— Прекрасна идея. Само че аз подарих кирина на теб. А и смяташ ли, че може да издържи на такова пътуване?

— Пътуването на кораб му понася. Бих могла да го съпроводя до Акаши. Може владетелят Гемба или владетелят Хироши да дойдат с мен.

— Императорът и дворът му направо ще бъдат зашеметени от такъв подарък — отбеляза Гемба. — Точно както владетелят Сага ще бъде обезоръжен от господарката Шигеко.

Яздейки през мирната есенна природа към владението Маруяма, което предстоеше да стане нейно и където щеше отново да види Хироши, Шигеко почувства, че те наистина бяха благословени от Бог и че Пътят на хоо, пътят на мира, щеше да надделее.