Лиан Хърн
Разгромът (55)

Петдесет и четвърта глава

От Кубо Макото, за владетелката Отори

 

Исках да ви разкажа лично за последните дни на Вашия съпруг.

Тук в планината е почти есен. Нощите са хладни. Преди две вечери в гробищата чух ястребовата улулица, но снощи вече я нямаше. Отлетяла е на юг. Листата почват да жълтеят, скоро ще паднат и първите слани, а после и снегът.

Такео дойде в храма с Мийоши Гемба в началото на осмия месец. Изпитах облекчение да го видя жив, тъй като бяхме чули за унищожението на Хаги и за настъплението на Зенко към Ямагата. Струваше ми се очевидно, че никое нападение срещу Средната провинция нямаше да може да завърши с успех, докато Такео е жив, затова бях сигурен, че Зенко ще се опита да го премахне колкото се може по-скоро.

Беше по пладне. Той и Гемба бяха яздили от Ямагата. Денят беше зноен; двамата се бяха движили спокойно, без да бързат, като поклонници. Бяха видимо изморени, а Такео бе и малко трескав, но не бяха отчаяни и изтощени, както можеше да се очаква от бегълци. Той само ми спомена за срещата с Вас предишната нощ. Тези въпроси са си между съпруга и съпругата и външни хора нямат право да се намесват. Мога да кажа само, че искрено съжалявам, но не съм изненадан. Страстната любов не умира, а се превръща в други страсти — омраза, ревност, разочарование. Между мъжа и жената тя крие само опасности. Многократно съм разяснявал тези свои чувства на Такео.

По-късно осъзнах, че онова, което Ви е било казано, е част от един цялостен замисъл Такео да бъде изолиран в храма, където всички ние сме положили клетва да не отнемаме живот и никой от нас не е въоръжен.

И наистина, първото, което Такео стори, бе да свали Джато от пояса си.

„Дойдох да порисувам — рече той и ми предаде меча си. — Веднъж ти се погрижи за него вместо мен. Сега ти го оставям, докато дъщеря ми Шигеко дойде да го вземе. Той й бе връчен лично от императора.“ После добави: „Повече никога няма да убивам. Нищо в живота ми в този момент не може да ме зарадва, но ето това ме кара да се чувствам щастлив.“

Отидохме заедно на гроба на владетеля Шигеру. Такео прекара край него останалата част от деня. Обикновено там ходят много поклонници, но поради слуховете за предстояща война този ден гробът бе пуст. По-късно Такео сподели с мен тревогата си, че хората щели да си помислят, че ги е изоставил, но бил неспособен да се сражава срещу Вас. Аз самият изживявах най-големия си вътрешен сблъсък, откакто бях дал клетва да не убивам повече. Не можех да понеса, че спокойно приема смъртта. Всичките ми човешки емоции ме изпълваха с желанието да го подтикна да се защити, да унищожи Зенко, Вас също, признавам. Борех се с това свое желание ден и нощ.

Изглежда, Такео не изживяваше подобен конфликт. Той бе почти ведър, макар че изпитваше огромна мъка, бях сигурен. Скърбеше за загубата на своя мъничък син и, разбира се, за разрива между Вас, но се бе отказал от властта в полза на господарката Шигеко и бе загърбил всички свои желания. Постепенно тази извисена смесица от емоции завладя всички ни в храма. Всяка наша дейност — от светските ежедневни дела по бита до свещените мигове на припяване и медитация — сякаш бе облъхната от съзнание за божествената същност.

Такео се отдаде изцяло на рисуването — направи множество проучвания и скици на птици, а в деня преди смъртта си изрисува празната плоскост от преградите ни. Надявам се да я видите някой ден. Лястовиците така приличат на истински, че котките на храма често се подлъгват да ги обикалят и да ги дебнат. Всеки ден имам чувството, че ще отлетят.

За него голяма утеха бе и присъствието на дъщеря му Мики. Харука я доведе от Хаги.

„Не знаех къде другаде да отида“ — каза ми Харука. Опознахме се преди години, когато Такео се бореше за живота си след земетресението и битката с Котаро. Харесвам я много. Тя е съобразителна и интелигентна и всички ние сме й много признателни, задето доведе Мики.

Момичето бе онемяло от ужасите, на които бе станало свидетел. Следваше баща си като сянка. Такео я попита за сестра й, но Мики не знаеше къде е; не можеше да разговаря с него по друг начин освен с жестове.

На това място Макото остави четчицата за малко, раздвижи пръстите си и се взря в красотата и покоя на градините. Дали да разкажеше на владетелката Отори какво бе написала Мики на своя баща и какво му бе разкрила за Мая и за смъртта на бебето? Или бе по-добре истината завинаги да си останеше при мъртвите? Той взе отново четчицата; току-що изписаните йероглифи изглеждаха по-тъмни.

В утрото на своята смърт Такео се намираше в градината заедно с Мики. Беше започнал нова рисунка на коня си Тенба. Гемба и аз тъкмо бяхме излезли, за да отидем при тях. Беше някъде около първата половина от часа на коня през втората четвърт на осмия месец — зной. Жуженето на цикадите бе станало още по-натрапчиво. Има две пътеки, които стигат до храма: главната — от странноприемницата до портите, и другата — тя следва потока, по-обрасла и тясна е и води право в градината. Кикута дойдоха по нея.

Такео ги чу преди всички останали, разбира се, и, изглежда, веднага разбра кои са. Никога не бях виждал Акио, макар че знаех всичко за него, а за момчето бях разбрал преди години, както и за пророчеството. Съжалявам, че аз знаех, а Вие — не. Ако Вашият съпруг Ви бе казал навремето, без съмнение всичко щеше да се стече по различен начин, но неговото решение бе да го запази в тайна; по този начин ние градим съдбата си.

Видях двама мъже, които се появиха внезапно в градината; до по-младия крачеше огромна котка в бяло и златисто, най-голямата, която бях виждал. За миг дори я помислих за лъв.

Такео каза тихо: „Това е Акио. Отведи Мики.“

Никой от нас не помръдна освен Мики, която се изправи и застана по-близо до баща си.

Младият мъж държеше оръжие. Заприлича ми на пушка, само че беше много по-малка от онези, които използваха Отори, а Акио носеше тиган, пълен с димящи дървени въглища. Помня мириса на дима и начина, по който се издигаше право нагоре в неподвижния въздух.

Такео бе вперил поглед в по-младия мъж. Осъзнах, че е синът му… Бащата и синът се виждаха за първи път. Двамата не си приличаха, при все това имаше някакво сходство в гъстотата на косите, в цвета на кожата.

Такео бе напълно спокоен и това, изглежда, разколеба младежа… казва се Хисао, макар че вероятно ще променим името му. Акио му изкрещя: „Хайде, стреляй! Стреляй!“, но Хисао сякаш се бе вцепенил. Бавно положи ръка върху главата на котката и вдигна очи нагоре, все едно някой му говореше. Космите на тила ми настръхнаха. Не виждах нищо, но Гемба прошепна: „Чувствам присъствието на духове на покойници.“

Хисао заяви на Такео: „Майка ми казва, че ти си моят баща.“

Такео отвърна: „Да, така е.“

Акио крещеше: „Той лъже. Аз съм твоят баща. Убий го! Убий го!“

Такео каза: „Моля майка ти да ми прости, теб също.“

Хисао се засмя недоверчиво: „Ненавиждам те, откакто се помня!“

Акио изкрещя: „Той е Кучето… трябва да плати за смъртта на Кикута Котаро и на мнозина от Племето!“

Хисао вдигна пушката. Такео каза отчетливо: „Не се опитвайте да го спрете; не му причинявайте зло!“

Внезапно градината се изпълни с птици със златно оперение, светлината стана ослепителна.

Хисао извика: „Не мога да го направя! Тя не ми позволява!“

Случиха се няколко неща едновременно. Двамата с Гемба се опитахме да ги свържем, но всеки от нас ги бе видял с известни разлики. Акио грабна пушката от Хисао и го блъсна встрани. Котката скочи върху Акио и заби нокти в лицето му. Мики изкрещя: „Мая!“ Блесна светкавица, последвана от експлозия, която ни оглуши, и се разнесе мирис на опърлена плът и козина.

Оръжието бе засякло по някакъв начин и се бе взривило. Ръцете на Акио бяха откъснати и след броени мигове той бе мъртъв от загуба на кръв. Хисао бе зашеметен, със следи от изгорено по лицето, но иначе изглеждаше невредим. Котката умираше. Мики се втурна към нея, като зовеше сестра си по име; никога не съм виждал картина, която да предизвиква такова благоговение. Мики сякаш се бе превърнала в меч. Светлината ни заслепи, отразявайки се в нея. И двамата с Гемба имахме чувството, че нещо бе съсечено. Мики се хвърли върху котката и тя се разпадна, а щом прогледнахме отново, видяхме, че Мики държи в обятията си мъртвата си сестра. Вярваме, че Мики е спасила Мая, като не й е позволила да остане завинаги котешки дух, и се молим за прераждането й в един по-добър живот, където близнаците не са обект на омраза и страх.

Такео се втурна към тях и прегърна двете момичета — и мъртвото, и живото. Очите му блестяха като скъпоценни камъни. После отиде при Хисао, вдигна го от земята и го прегърна — или ние така си помислихме. Всъщност той е претърсвал момчето за тайните оръжия на Племето. Намери онова, което търсеше, извади го и сключи ръцете на сина си около дръжката. Гледаше го право в очите, когато заби острието в корема си, и после — докато го натискаше и въртеше. Погледът на Хисао стана стъклен и когато Такео пусна ръцете му и залитна, нозете на Хисао също омекнаха и той се строполи, повален от съня на Кикута.

Такео падна на колене до спящия си син.

Смъртта от рана в корема е неизбежна, мъчителна и бавна. Казах на Гемба: „Донеси Джато.“ Когато той се върна с меча, го използвах в един последен акт на служене към господаря му. Страхувах се, че няма да се справя, но мечът знаеше какво да прави, и подскочи в десницата ми.

Над Такео се спуснаха птици, които изпълниха въздуха с тревожния си зов; по земята се посипаха бели и златисти пера, които покриха локвата кръв, изтичаща от него.

За последен път видяхме хоо. Те напуснаха гората. Кой знае кога ще се върнат.

На това място игуменът усети, че мъката го завладява отново. Отдаде й се за кратко, почитайки мъртвия си приятел със сълзите си. Но имаше още един въпрос, за който трябваше да пише. Той отново взе четчицата.

Две от децата на Такео остават при нас. Ще задържим Хисао тук. Гемба вярва, че от такова огромно зло може да се роди велик дух. Ще видим. Гемба го води в гората; момчето проявява влечение към дивите животни и притежава способността да ги разбира. Започна да прави малки техни изображения върху дърво, което ние приемаме за добър знак. Смятаме, че Мики има нужда да бъде с майка си, ако успее да се оправи, и затова Ви моля да я приберете. Харука може да Ви я доведе. Дъщеря Ви вече е велик дух, но е много крехка. Има нужда от Вас.

Той погледна навън към градината и видя момичето, за което пишеше, безмълвно и толкова слабо, че самото то изглеждаше като призрак. Прекарваше много часове там, на мястото, където бяха издъхнали баща й и сестра й.

Нави писмото и го остави при всички други, които вече бе написал на Каеде. Бе повтарял тази история многократно, в различни варианти, понякога разкривайки тайната на Мая, друг път включвайки благородни слова за сбогуване до Каеде, до себе си, уж изречени от Такео. Тази неразкрасена версия според него най-много се доближаваше до истината. При все това не можеше да я изпрати, тъй като не знаеше къде е Каеде, нито дори дали е жива.