Лиан Хърн
Разгромът (14)

Тринайсета глава

След като Такео замина със Сунаоми, Таку поседя известно време на верандата, вперил поглед в окъпаната от дъжда градина, размишлявайки върху онова, което му бе казал братовчедът на майка му. Думите му го бяха обезпокоили сериозно, макар че не му пролича, тъй като вещаеха назряваща опасност за открит конфликт с по-големия му брат — нещо, което той се бе надявал да избегне. „Какъв глупак е Зенко, каза си Таку, и всъщност винаги е бил такъв. Също като баща ни!“

На десетгодишна възраст, миг преди земетресението да разтърси града, той бе видял как баща му извършва предателство спрямо Такео. Зенко бе обвинил Такео за смъртта на Араи, но Таку бе възприел цялата сцена по различен начин. Вече знаеше, че в пристъп на ярост баща им бе дал заповед за убийството на майка им; никога нямаше да забрави, нито да прости готовността му да съсипе живота на собствените си синове. В онзи миг бе решил, че Такео ще убие Зенко… впоследствие често бе сънувал, че го е сторил… и така и не разбра негодуванието на Зенко, задето Такео бе пощадил живота му.

Като момче се бе прекланял пред Такео, смятайки го за легендарен герой; сега, вече мъж, го почиташе и му се възхищаваше. Освен това фамилията Муто се бяха заклели във вярност към Отори и той никога нямаше да наруши тази клетва. А и без да се смятаха задълженията му — въпрос на чест и вярност, — трябваше да е глупак като Зенко, за да се лиши от постигнатото — рангът му в Трите провинции бе всичко, което можеше да желае, тъй като му предоставяше власт и положение, а и му осигуряваше възможност да се възползва пълноценно от всичките си таланти.

Такео го бе обучил на много неща, които той самият на свой ред бе усвоил от Кикута. Таку се усмихна на себе си, спомняйки си колко пъти бе ставал жертва на съня на Кикута, преди да се научи да го избягва, че и да го прилага върху други. Помежду им съществуваше силна връзка; двамата си приличаха в много отношения, а и познаваха от личен опит противоречията, които пораждаше смесената кръв.

При все това по-големият брат си беше ценност по традиция и Таку бе възпитан да уважава йерархията на Племето. Можеше да е готов да убие Зенко, както бе казал на Такео, но нямаше да го оскърби, пренебрегвайки правото му на глас, когато трябваше да се реши кой да оглави фамилията Муто. Реши да предложи поста на майка си Шизука, племенницата на Кенджи. Тя можеше да се окаже приемлив компромис.

Съпругът на майка му — доктор Ишида, щеше да отведе по-малкия син на Зенко в Хаги. Той можеше да отнесе писмо или устно съобщение на Шизука. Според Таку Ишида бе достатъчно надежден и заслужаваше доверие. Основната му слабост се изразяваше в известна наивност, сякаш му бе невъзможно да проумее докрай бездната на злото в човешката природа. Може би се бе научил да я пренебрегва у владетеля Фудживара, комуто бе служил дълги години, и по тази причина бе в потрес, когато я бе видял зейнала. Освен смелостта, която му бе необходима, за да извършва научните си експедиции, физически той не се отличаваше с особен кураж и не обичаше да се бие.

Лично Таку би предпочел да остане близо до Зенко и Коно, вероятно дори би пътувал с Коно до Западната провинция, където би му уредил среща със Сугита Хироши, своя най-стар приятел. Беше важно, като се върнеше се в столицата, Коно да опише реалното положение в Трите провинции и да разясни на императора и неговия генерал, че владетелят Отори разполага с безусловна подкрепа в Маруяма и Инуяма, докато Зенко е сам.

Удовлетворен от взетите решения, се отправи към конюшните, за да види как възрастният кон Рюме се възстановява след пътуването. Остана доволен от онова, което завари — каквито и да бяха недостатъците на брат му, едно бе безспорно: Зенко нямаше равен по познания и грижи за конете. Рюме бе изрядно почистен — гривата и опашката му бяха измити и сресани, конят изглеждаше сух, добре нахранен и спокоен. Въпреки възрастта му все още го биваше и конярите му се възхищаваха открито, даже заради него проявяваха по-голямо уважение и към Таку.

Тъкмо потупваше коня и го хранеше с моркови, когато в конюшнята влезе Зенко. Двамата се поздравиха, проявявайки един към друг обичайната сърдечност.

— Значи още притежаваш сина на Раку — Зенко протегна ръка и погали коня по челото. Таку си спомни завистта на Зенко, когато се бяха върнали в Хаги през онази пролет с двата красиви жребеца — единият на Хироши, а другият негов — явен признак за привързаността на Такео към тях двамата, който подчертаваше студенината му към по-големия син на Араи.

— Ще ти го подаря — каза, обзет от внезапен порив. — Знам, че е на години, но все още може да има жребчета — Таку не притежаваше нищо по-ценно, което да предложи на брат си. Надяваше се щедростта на жеста му да смекчи чувствата на Зенко към него.

— Благодаря ти, но не мога да го приема — отвърна баткото. — Той е дар за теб от владетеля Отори, а и бездруго смятам, че вече е твърде стар за разплод. Също както владетелят Отори — добави след миг мълчание, — който е принуден да чака синове от по-млади мъже — думите бяха изречени уж като шега, но в тях прозвуча скрито ожесточение.

„Вярно, брат ми тълкува всичко като оскърбление“, помисли си Таку, а на глас рече:

— Оказал е голяма чест на теб и съпругата ти.

— Дали е чест, или двамата сега са заложници? — попита Зенко с мрачно изражение.

— Това със сигурност зависи от теб.

Домакинът отвърна нещо уклончиво и изостави темата. Двамата се отправиха към къщата и когато седнаха вътре, Таку рече:

— Владетелят Такео желае да проведе ритуала по погребението на Кенджи в Хаги. Майка ни е там и тъй като няма мъртво тяло за опелото…

— Няма тяло? Че къде е умрял Кенджи? И въобще откъде знаем, че е мъртъв? Не изчезва за пръв път, защо сме сигурни, че…

— Мъртъв е — Таку впери поглед в брат си и продължи: — Здравето му се беше влошило… може да е починал от болестта на белите си дробове, но мисията, която бе предприел, бе изключително опасна, а и в случай на успех бе уредил да пристигне незабавно в Инуяма. Казвам ти това строго поверително. Официалната версия ще бъде, че е починал от болестта си.

— Предполагам, че е попаднал в ръцете на Кикута? — рече Зенко след продължително мълчание.

— Какво те кара да смяташ така?

— Може да нося името на баща ни, братко, но това не променя факта, че съм един от Племето точно толкова, колкото и ти. Имам връзки сред Муто… както и сред Кикута. Всички знаят, че синът на Акио е внук на Кенджи. Предполагам, че Кенджи е копнеел да го види… беше стар, а и здравето му се беше влошило. Разправят, че Акио не е простил нито на него, нито на Такео за смъртта на Котаро. Просто си вадя заключения от фактите. Налага ми се, защото Такео не ми се доверява, както се доверява на теб.

Таку за пореден път отбеляза негодуванието, което прозвуча в гласа на брат му, но то не го притесни толкова, колкото репликата му, че има връзки с Кикута. Дали беше истина, или Зенко просто се хвалеше? Изчака, без да казва нищо, за да види какво още щеше да разкрие брат му.

— Разбира се, в селото на Муто е плъзнала мълва за онова момче… — продължи Зенко. — Разправят, че бащата е Такео, а не Акио — той говореше вяло, но Таку долови разпаления интерес зад думите му.

— Единствена Муто Юки е знаела истината — отвърна той. — А тя е починала скоро след раждането на момчето.

— Да, спомням си — каза Зенко. — Е, който и да е бащата, малкият е внук на Кенджи и представлява определен интерес за фамилията Муто. Ако аз стана господарят, ще потърся връзка с Кикута заради него.

— Мисля, че е по-добре да не засягаме въпроса с наследника на Кенджи, преди да го обсъдим с майка — отбеляза вежливо Таку. — Бих се изненадал, ако ми се наложи да ти напомня, че обикновено главата на фамилията притежава изключителни умения.

Зенко пламна от гняв, а очите му засвяткаха.

— Притежавам куп умения на Племето, братче. Може и да не са така впечатляващи, както твоите, но са много резултатни!

Таку направи леко и неискрено движение с глава в израз на покорство и двамата преминаха към по-безопасни теми. След известно време към тях се присъедини владетелят Коно; обядваха заедно и после отидоха с Хана и двете по-малки момчета да видят кирина. След това доктор Ишида бе поканен обратно в резиденцията, за да се запознае по-добре с Чикара, преди да го отведе в Хаги.

 

 

Ишида бе твърде нервен при запознанството с Коно и се бе напрегнал още повече, когато благородникът взе да го разпитва за времето, прекарано в имението на Фудживара. Прие поканата с неохота и пристигна със закъснение за вечерята, при това, както осъзна с безпокойство Таку, вече твърде пиян.

Самият Таку също бе напрегнат, обезпокоен от разговора си със Зенко и със съзнанието за всички подмолни игри по време на вечерята. По типичния си начин той с нищо не даде да се разбере какво изпитва, а поведе лек и вежлив разговор с Коно, направи комплимент на Хана за храната и за синовете й и се опита да насочи Ишида към по-безвредни теми, като например обичаите на номадите или жизнения цикъл на китовете. Когато общуваше със снаха си, Таку беше предпазлив и винаги нащрек, тъй като не я харесваше особено, нито й имаше доверие, но не можеше да отрече нейната интелигентност и дух, които предизвикваха искреното му възхищение, а и никой мъж не би могъл да остане безразличен към красотата й. Таку си спомни как те всички бяха омаяни от нея още като момчета — той, Зенко и Хироши. Следваха я навсякъде като кучета с изплезени езици и се надпреварваха за вниманието й.

Всички знаеха, че владетелят Фудживара бе предпочитал мъжете пред жените, но Таку не забеляза нищо, което да му подскажеше, че синът се е метнал на баща си. Всъщност стори му се, че зад вниманието на Коно към Хана съзира естествено привличане. „Невъзможно е да не я пожелаеш“, помисли си той и се запита за миг какво ли би било да се събуди в мрака и да я почувства до себе си. Почти завидя на Зенко.

— Доктор Ишида се е грижел за вашия баща — отбеляза Хана към Коно. — А сега отговаря за здравето на владетеля Отори.

Таку долови в гласа й двуличие и злоба, при което желанието му тутакси отстъпи място на неодобрение. Изпитваше признателност, че бе успял да се излекува от увлечението си и повече не бе станал жертва на друго. Помисли си с благодарност за своята честна съпруга, на която можеше да има пълно доверие и която вече му липсваше. Лятото се очертаваше дълго и отегчително.

— С голям успех — отбеляза Зенко. — Доктор Ишида неведнъж е спасявал от смърт владетеля Такео.

— Баща ми винаги е изпитвал към вас дълбоко уважение — каза Коно на Ишида.

— Ласкаете ме неоснователно. Уменията ми са незначителни.

Таку помисли, че Ишида няма да каже нищо повече по въпроса, но след поредна голяма глътка вино лекарят продължи:

— Разбира се, случаят на владетеля Отори е удивителен от позицията на човек като мен, който се интересува от функционирането на човешкото съзнание — той замълча, отпи жадно, след което се приведе напред и заяви поверително: — Владетелят Отори смята, че никой не може да го убие… и по този начин е постигнал безсмъртие.

— Сериозно ли? — попита Коно глухо. — Това звучи малко преувеличено. За някаква самоизмама ли става въпрос?

— В известен смисъл да. При това много полезна. Имало някакво пророчество… Таку, ти си бил там, когато…

— Не си спомням — побърза да отвърне Таку. — Чикара, как ти се струва да поемеш на морско пътешествие заедно с кирина?

Чикара преглътна от притеснение, че чичо му се обръща направо към него, и преди да успее да отговори, Зенко попита:

— Какво пророчество?

— Че владетелят Отори може да умре единствено от ръката на собствения си син — Ишида отпи отново. — Само че защо заговорих за това? Ааа, да, въздействието на силното убеждение върху тялото. Той вярва, че не може да бъде убит, и тялото му реагира, като се самолекува.

— Удивително! — възкликна лицемерно Коно. — Владетелят Отори наистина е оцелял въпреки многобройните опити за покушение срещу него. Знаете ли за други подобни случаи?

— Ами да — отвърна Ишида, — в пътуванията ми из Тенджику, където има свети люде, които могат да ходят по огън, без да се горят, и да лежат върху ложе от пирони, без да наранят кожата си…

— Ти знаеше ли за това, братко? — попита Зенко тихо, а в това време Коно караше Ишида да разкаже още истории от пътуванията си.

— Най-обикновено суеверие и нищо повече — отвърна Таку непринудено, като вътрешно желаеше всички мъчения на ада да се изсипят върху пияния доктор. — Фамилията Отори са обект на безкрайни клюки и измислици.

— И сестра ми бе одумвана по подобен начин — рече Хана. — Смяташе се, че носи смърт на всеки мъж, който я пожелае, но владетелят Такео преживя тази опасност. Благодаря на Небесата — добави тя, вперила поглед в Таку.

Смехът, който последва, бе малко неловък, тъй като неколцина от присъстващите си спомниха, че владетелят Фудживара се бе оженил за Каеде против волята й и не бе оцелял.

— При все това всички знаят за петте битки — продължи Зенко. — И за земетресението… „Земята поднася онова, което Небето желае“ — той видя насмешливото изражение на Коно и поясни: — Една свята жена изрекла пророчество, което се потвърди от победите на Такео във войната. Земетресението се смята за знак свише, който го утвърждава като избраник на Небесата.

— Да, така ми каза и той — рече Коно с присмех в гласа. — Толкова е удобно за победителя да разполага с подобно полезно пророчество… — отпи и после заяви, вече сериозно: — В столицата едно земетресение обикновено се възприема като наказание за лошо управление, а не като възнаграждение.

Таку не знаеше дали да заговори и да разкрие пред Коно докъде се простираше неговото чувство за дълг и вярност, или да си замълчи и да изглежда, че подкрепя брат си. В колебанията му го спаси Ишида, който заяви развълнувано:

— Земетресението спаси живота ми. И живота на жена ми. Според мен злодеите бяха наказани! — от очите му бликнаха сълзи и той ги избърса с ръкав. — Простете, не исках да осквернявам паметта на бащите ви — после се обърна към Хана: — Ще се оттегля. Много съм уморен. Надявам се да извините възрастния човек.

— Разбира се, татко — отвърна тя вежливо, тъй като той бе втори баща на съпруга й. — Чикара, отведи дядо си в стаята му и кажи на прислужниците да му помогнат.

— Опасявам се, че си е пийнал повече — добави тя пред Коно, след като момчето помогна на лекаря да се изправи и двамата напуснаха помещението.

— Той е много интересен човек. Съжалявам, че трябва да замине за Хаги. Надявах се двамата да можем да поговорим повече. Явно е познавал баща ми по-добре от всеки друг оцелял, струва ми се.

„И е имал късмета да не умре от ръката му“, помисли си Таку.

— Пророчеството е интригуващо, нали? — продължи Коно. — Доколкото знам, владетелят Отори няма синове.

— Има три дъщери — отвърна Таку.

Зенко се засмя — отривист заговорнически изблик:

— Официално да. Само че слуховете, които се носят за Такео, са по-различни… Нека все пак не нарушавам границите на благоприличието.

Коно вдигна вежди, възкликвайки:

— Виж ти!

„Стана тя, каквато стана, помисли си Таку. Кенджи, какво ще правя без теб?“