Лиан Хърн
Разгромът (47)

Четирийсет и шеста глава

Битката при Такахара се води три дни в свирепи гръмотевични бури. Сражението продължаваше от зори до залез-слънце; през нощта бойците полагаха грижи за ранените си и претърсваха бойното поле за здрави стрели. Войниците на Сага Хидеки превъзхождаха три пъти армията на Отори Такео, но генералът на императора бе възпрепятстван от тесния проход, който водеше към равнината, и от завзелите удобни позиции воини на Отори. Всеки път, когато поредната вълна от хора на Сага нахлуваха в равнината, отдясно ги засипваше град от стрели; оцелелите биваха отблъсквани от основната армия на Отори със сражаващи се в челна позиция конници, следвани от пешаци.

Беше най-безпощадната битка, която Такео бе водил някога — онази, която се бе опитал да избегне с всички сили. Войниците на Сага бяха дисциплинирани и превъзходно обучени. Те вече бяха покорили обширни области на Север, надяваха се да бъдат възнаградени с плячката от Трите провинции и воюваха с благословията на императора. От друга страна, хората на Такео не само се сражаваха за своя живот, а и защитаваха страната си, домовете си, жените и децата си, земята си.

Мийоши Кахей бе участвал с армията на Отори в битката при Яегахара на четиринайсетгодишна възраст, почти трийсет години по-рано. Отори бяха претърпели съкрушителна загуба, отчасти предизвикана от предателството на собствените им васали. Кахей така и не забрави годините, които последваха — унижението на воините, страданията на хората под тиранията на Ийда Садаму. Бе твърдо решен да не преживее повторно такава загуба. Убеждението му, че Сага никога няма да спечели надмощие, засилваше бойния дух и волята на хората му.

Не по-малко важен бе и фактът, че подготовката му бе щателна и проведена с въображение. Кахей бе планирал този поход от пролетта и бе организирал превоза на продоволствия и оръжия от Инуяма. Чакаше с нетърпение от месеци с желанието да се справи окончателно със заплахите по отношение на управлението на Такео, подразнен от безкрайните преговори и закъснения. Сега битката най-накрая бе започнала и духът му ликуваше; дъждът бе злополучен, тъй като се бе надявал войниците му да използват огнестрелно оръжие, но имаше нещо величаво в традиционните оръжия — лък и меч, копие и алебарда.

Флаговете на клана бяха подгизнали от влага; пръстта под многочислените нозе и копита бързо се превръщаше в кал. Кахей наблюдаваше битката от склона с готов до себе си дорест кон. Минору, писарят, седеше до него под чадър и напразно се опитваше да опази сухи свитъците, върху които описваше хода на събитията. Когато първото нападение бе отблъснато и хората на Сага бяха изтикани обратно към прохода, Кахей се метна на коня си и се присъедини към преследването, посичайки с меча си спусналите се в бяг противници, които застигаше.

През втория ден конниците на Сага отново преминаха през прохода на разсъмване, разпръснаха се ветрилообразно в опит да обходят стрелците откъм север и да излязат от южната страна на основната армия на Кахей. Такео бе останал на пост цялата нощ, заслушан за първите звуци от раздвижването на врага. Чу глухия тропот на конски копита, макар че бяха увити в слама, скърцането и подрънкването на сбруи и оръжия. Разположените на север стрелци стреляха на сляпо и дъждът от стрели не постигна резултата от предишния ден. Всичко бе подгизнало — храна, оръжия, дрехи.

Когато денят настъпи, битката вече се вихреше от час и зората освети покъртителния спектакъл. Разположените в най-източната част подразделения стрелци водеха ръкопашен бой с хората на Сага. Такео не можеше да различи отделни воини в общото меле, макар че хоругвите на всяка група пешаци се различаваха смътно през завесата на дъжда. Незабавно установи, че страната вдясно от него също е застрашена. Той лично веднага се притече на помощ, като препусна с Тенба, който трепереше от вълнение, но иначе бе стабилен. Мислеше, че е престанал да изпитва съмнения или угризения, че се е потопил в безпощадността на разразилото се в битката безумие, тъй като всичките му умения се бяха възстановили. Мярна герба на Окуда до себе си вдясно, спомни си васала на Сага, който бе дошъл да го посрещне в Санда, отби Тенба, за да избегне устремения към крака му меч, обърна коня, за да застане с лице към нападателя, и се озова очи в очи с Тадайоши — сина на Окуда.

Момчето бе паднало от коня си и бе загубило шлема си, но макар и обградено, се отбраняваше смело. Разпозна Такео и му извика; Такео чу ясно гласа му през врявата на битката:

— Владетелю Отори!

Не знаеше дали е предизвикателство или зов за помощ, а и никога нямаше да разбере, тъй като Джато вече се стоварваше върху главата на момчето. Посечен, Тадайоши умря в краката му.

В следващия миг Такео чу нов вик, изпълнен с ярост и горест. Вдигна поглед и видя баща му, който препускаше към него, стиснал меча си с две ръце. Разстроен от смъртта на Тадайоши, Такео не бе подготвен. В този момент Тенба се препъна и Такео се хлъзна леко на седлото и политна напред, но успя да се хване за гривата му с осакатената си дясна ръка. Препъването отклони малко удара на Окуда, но въпреки това Такео усети как върхът на меча засегна горната част на ръката му и се плъзна по рамото. Конят на Окуда се размина с него в галоп, което му даде време да се съвземе; не усети болка и реши, че се е отървал невредим. Окуда обърна коня си и отново препусна към него, въпреки че пътят му бе препречен от скупчените войници. Той ги подмина, без да им обръща внимание, устремен единствено към Такео. Гневът му възпламени ответна примитивна ярост у Такео, който й се отдаде, защото тя заличаваше угризенията. Джато откликна и намери незащитено място върху врата на Окуда, който, увлечен от собствения си устрем, връхлетя върху острието и то потъна дълбоко в плътта му.

По-късно през втория ден Хироши и хората му изтласкаха войската на Сага към прохода. Кахей бе предприел маневра, която щеше да приклещи отстъпващите противници, вече изтощени след часовете ръкопашен бой. Сакаи Масаки — братовчед на Хироши — бе плътно зад него и той внезапно си спомни едно безумно пътуване в дъжд като този заедно със Сакаи, когато бе десетгодишен. На тази възраст копнееше за истинска битка, при все това пътят, по който бе поел, бе пътят на мира — Пътят на хоо. Сега почувства как кръвта на предците му забушува във вените му. Отхвърли всички други мисли и се съсредоточи върху сражението, убиването, победата, тъй като цялото бъдеще зависеше от изхода на тази битка. Ако загубеха, той щеше или да умре, или да сложи край на живота си. Сражаваше се с ярост, която не подозираше, че притежава, вдъхновявайки мъжете около себе си и изтласквайки силите на противника обратно към прохода, където попадаха в капана на теснината.

Тъй като нямаха път за отстъпление, хората на Сага се отбраняваха още по-отчаяно. В една от контраатаките Кери рухна на земята; от врата и хълбока му бликаше кръв. Хироши влезе в ръкопашен бой с други двама останали без коне воини. Подхлъзна се в калта и падна на едно коляно. Първият меч се устреми към него, но той успя да вдигне оръжието си и да парира удара. Когато вторият меч вече се спускаше, за да го посече, той видя как Сакаи се хвърли, за да посрещне безмилостното острие. Кръвта — неговата и на Сакаи — го заслепи. Тялото на другаря му го притисна в калта, а противниците им ги стъпкаха, преминавайки през тях. За момент го обзе неверие, че ще загине по този начин, но после болката го връхлетя и го погълна.

Гемба намери Хироши по здрач почти мъртъв от загуба на кръв. Раните по главата и нозете му бяха почнали да гноясват в калта и влагата. Гемба ги почисти колкото можа, спря кръвта и го отнесе в тила при останалите ранени. Между тях бе и Такео; рамото и ръката му бяха посечени дълбоко, но не опасно, вече бяха измити и покрити с хартиени превръзки. Шигеко бе невредима, пребледняла от изтощение. Гемба й каза:

— Намерих го. Жив е, но едва ли ще оцелее. Върху него лежеше трупът на Сакаи. Вероятно му е спасил живота — и положи ранения на земята.

Запалиха лампи, но те пушеха и тлееха на дъжда. Такео коленичи до Хироши, хвана ръката му и взе да го вика:

— Хироши! Скъпи приятелю! Не ни изоставяй! Бори се! Бори се!

Клепачите на Хироши трепнаха. Дишането му бе повърхностно и забързано, а кожата му бе покрита с пот, примесена с дъжд. Шигеко коленичи до баща си.

— Не може да умира! Не бива да умира!

— Засега се държи — рече Гемба. — Виждате колко силен е.

— Ако преживее нощта, има надежда — съгласи се Такео. — Рано е да се отчайвам.

— Колко ужасно е всичко — прошепна Шигеко. — Непростимо е да се отнема човешки живот.

— Това е пътят на воина — рече Гемба. — Воините се сражават и умират.

Шигеко не отвърна, но от очите й се стичаха сълзи.

— Колко още може да понесе Сага? — обърна се Кахей към Такео по-късно същата вечер, преди да си откраднат кратък отдих и да поспят. — Това е лудост. Жертва хората си за нищо.

— Сага е човек с огромна гордост — отвърна Такео. — Не познава поражението. И никога не би приел дори мисълта за него.

— Как бихме могли да го убедим? Можем да му противостоим безкрайно… надявам се, че си впечатлен от войниците си; по мое мнение те са невероятни… но не можем да избегнем многочислените жертви. Колкото по-скоро сложим край на сражението, толкова по-голяма е вероятността да спасим ранените. Като бедния Сугита — добави той. — И теб, разбира се. Треската при тези противни условия е неизбежна, без слънце, което да суши и да лекува. Утре трябва да си почиваш, не бива да влизаш в сражение.

— Не е сериозно — отвърна Такео, макар че през целия ден болката непрестанно се усилваше. — За щастие отдавна съм свикнал да използвам лявата си ръка. Нямам намерение да оставам извън битката… не и преди Сага да умре или да побегне обратно към столицата!

Шигеко остана с Хироши цяла нощ, обливайки го със студена вода, за да овладее треската. На сутринта той беше още жив, но трепереше неистово, а тя не можеше да намери нищо сухо, за да го сгрее. Кипна чай и се опита да го накара да пие, разкъсвана между желанието си да остане с него и порива да се върне на бойното поле, за да застане редом с Гемба и да посрещне следващата яростна атака на Сага. Временните заслони, издигнати за ранените, капеха непрестанно; земята под тях бе подгизнала. Маи бе прекарала цяло денонощие тук и Шигеко я повика. Тя коленичи до Хироши и положи длан върху челото му.

— Ах, той замръзва! — възкликна тя. — Ето как топлим болните в Племето — и тя легна и внимателно притисна тяло в неговото. — Легни от другата му страна — нареди на Шигеко, която побърза да се подчини. Двете застинаха безмълвни и останаха така, докато температурата на ранения започна да се покачва отново. — А ето как лекуваме рани — Маи отстрани превръзките, прокара език по ръбовете разсечена плът и ги покри със слюнка. Шигеко стори същото, усещайки вкуса на кръвта му, овлажнявайки раните със слюнка, все едно си разменяха целувки. Маи рече глухо: — Той ще умре.

— Не! — възкликна Шигеко. — Как смееш да го казваш?

— Има нужда от подходящи грижи. Не можем да правим това ден и нощ. Ти трябва да се биеш, а аз — да се грижа и за други, които имат повече шанс.

— Как можем да сложим край на сражението?

— Мъжете обичат битките — отвърна Маи. — Но в един момент дори и на най-яростните им омръзват, особено ако са ранени — тя хвърли поглед към Шигеко над лежащия Хироши. — Рани този Сага и ще видиш как ще си загуби ищаха да се бие. Рани го тъй тежко, както е поразен Хироши, и ще видиш как ще хукне обратно към Мияко да си търси доктори.

— А как да се добера до него? Той не се появява на бойното поле, а направлява хората си отдалеч.

— Ще ти го намеря — обеща Маи. — Сложи някакви неугледни дрехи и си приготви най-мощния лък и стрели. Няма какво повече да се направи за владетеля Хироши — добави тя, когато видя, че Шигеко се колебае. — Сега е в ръцете на боговете.

Шигеко я послуша, уви някакво парче плат около главата и врата си, нацапа челото и страните си с кал и стана неузнаваема. Взе лъка, с който се бе сражавала, опъна отново тетивата му и сложи в колчана десет нови островърхи стрели, окичени с орлови пера. Докато чакаше Маи да се върне, седна до Хироши. Наплиска лицето му и му даде вода, тъй като той отново изгаряше от температура. Същевременно се опитваше да успокои мислите си, както я бяха обучавали в Тераяма самият Хироши и останалите учители. „Любими учителю, скъпи приятелю, зовеше го тя безмълвно. Не ме изоставяй!“

Битката се разрази отново, дори с още по-голяма безпощадност; до лагера на ранените достигаха яростни викове, писъци и стенания, звън на стомана и тропот на конски копита, но двамата сякаш бяха недосегаеми, обгърнати от тишина, и Шигеко усети как душите им се сливат. „Няма да ме изостави“, помисли си. Обзета от внезапен порив, изтича до шатрата си, извади от багажа си малкия лък и стрелите с пера на хоо, мушна ги в дрехата си, метна големия лък на лявото си рамо, а колчана със стрели — на дясното.

Когато се озова обратно при ранения, Маи се беше върнала.

— Къде се изгуби? — попита момичето. — Помислих, че отново си отишла на бойното поле. Хайде, трябва да побързаме.

Шигеко се запита дали не бе редно да уведоми Гемба къде отива, но когато изкачи склона и зърна вихрещата се битка, осъзна, че изобщо няма да го открие в тази бъркотия. Сега стратегията на Сага, изглежда, бе да залее позициите на Отори с още по-многочислена войска. Новите му войници бяха свежи и отпочинали; армията на Отори се биеше от два дни.

„Колко време могат да удържат на набезите им?“, запита се тя, докато следваше Маи покрай южния край на равнината с вече притъпени чувства от вида на толкова много трупове. Отори бяха изтеглили ранените и труповете в тила си, но хората на Сага лежаха там, където бяха паднали, и гледката, която представляваха, усилваше ужаса и суматохата. Ранените коне се опитваха да се изправят на крака; неколцина от тях успяха и поеха в тръс на югозапад, несигурни и куцащи, влачейки скъсаните си юзди в калта. Шигеко ги проследи с поглед и видя, че се спряха точно пред лагера на Отори. Сведоха глави и захванаха да пасат, все едно се намираха в някаква ливада далеч от бойното поле. Малко по-нататък зад тях се виждаше киринът. През последните два дни тя почти не се бе сещала за него; никой нямаше време да му направи ограждение. Бе завързан с въжета при коневръза и изглеждаше някак смален и изоставен на проливния дъжд. Можеше ли да оцелее в това изпитание и после по време на дългия път до Средната провинция? Изпита мъчителна жал към него, тъй самотен и далеч от своя дом.

Двете момичета се промъкнаха зад скалите и канарите, които заобикаляха равнината. Тук шумът от битката долиташе далечен и глух. Наоколо във всички посоки се издигаха зъберите на планината. Земята беше камениста и хлъзгава; често им се налагаше да пълзят на четири крака по огромните камъни. Понякога Маи избързваше, давайки й знак да я изчака. Шигеко се свиваше в заслона на някоя скала, по която се стичаха капки дъжд, и оставаше там тъй дълго, че й се струваше цяла вечност, като се питаше дали всъщност не е загинала в битката и вече не е призрак, блуждаещ между двата свята.

Маи изникваше от мъглата, самата тя подобна на привидение, и без да каже нито дума, я повеждаше нататък. Накрая стигнаха до голяма скала, която двете изкатериха, дращейки като маймуни нагоре по южната й страна. Във върха й се бяха вкопчили два осакатели бора, чиито извити и уродливи корени представляваха нещо като естествена ограда.

— Стой долу — прошепна й Маи.

Шигеко приклекна в единия край, така че да може да надникне през корените на изток към входа на прохода. Ахна и се притисна до камъка. Точно пред тях видя Сага, кацнал на подобна скала, от която наблюдаваше бойното поле под себе си. Стоеше под огромен чадър върху елегантно полиран походен стол, в пълно бойно снаряжение в черно и златисто. Шлемът му бе украсен с два златни рога, които наподобяваха върховете близнаци от герба му, изрисуван върху веещите се наоколо черно-бели флагове. Редом с него стояха неколцина от офицерите му, също толкова бляскави и чисти въпреки дъжда, заедно с един свирач на раковина и бързоноги вестоносци, готови да отнесат заповедите му. Точно под тях върволица от паднали валчести камъни образуваха естествени стъпала към прохода. Чевръсти войници търчаха нагоре-надолу по тях и му съобщаваха за хода на битката. Шигеко дори го чу как издаваше заповедите си с едва сподавяна ярост. След малко надникна повторно и го видя изправен да крещи и да жестикулира, стиснал бойно ветрило в ръка. Офицерите му отстъпиха назад, сякаш отблъснати от силата на гнева му, и неколцина тутакси се втурнаха надолу по каменната стълба, за да се хвърлят в битката.

Маи прошепна в ухото й:

— Сега, докато е изправен. Няма да имаш друга възможност!

Шигеко пое дълбоко дъх и премисли всяко движение. Щеше да използва най-близкия бор, за да се хване за него и да се изправи на крака. Щеше да стъпва в основата на стволовете; повърхността на скалата щеше да е хлъзгава, тъй че щеше да й се наложи да пази равновесие, докато смъква лъка от рамото си и изважда стрелата от колчана. През последните два дни бе упражнявала това движение хиляда пъти и нито веднъж не бе пропуснала целта.

Отново хвърли поглед към Сага и отбеляза уязвимите му места. Лицето му бе открито, очите му святкаха свирепо, а бялата кожа на врата му светлееше.

Шигеко се изправи — лъкът й се изви, стрелата избръмча и разпръсна дъждовните капки около себе си. Сага хвърли поглед към нея и се отпусна тежко на стола. Мъжът зад него се хвана за гърдите, когато стрелата проби бронята му. Разнесоха се викове на изненада и потрес и в следващия миг тя попадна под обстрела им; една стрела профуча покрай нея, заби се в боровото дърво и запрати тресчици кора в лицето й; друга удари камъка в нозете й. Усети рязък отпор, все едно се бе препънала в пръчка, но не почувства болка.

— Залегни! — извика й Маи.

Шигеко обаче не помръдна, нито Сага престана да се взира в нея. Тя извади малкия лък изпод дрехата си и настани една от миниатюрните си стрели. Перата на хоо проблеснаха със златистите си багри. „Сигурно ще умра“, помисли си и я пусна да лети като копие към очите му.

Проблесна ослепителна светлина, все едно небето бе разсечено от светкавица, и въздухът между тях сякаш внезапно се изпълни с пърхане на огромни крила. Около Сага хората му захвърлиха лъковете си и закриха очи; единствено той остана с вдигната глава, вперил взор в летящата към него стрела, която се заби в лявото му око, и той бе заслепен от собствената си кръв.

Същата сутрин Кахей през цялото време се сражаваше на южния фланг, където бе увеличил броя на хората си, опасявайки се, че войската на Сага може да направи опит за обход на лагера от същата страна. Въпреки изпълнените с увереност думи, които бе отправил към Такео предишната нощ, той бе разтревожен и се питаше още колко време войниците му, лишени от сън, можеха да удържат на атаките, които сякаш нямаха край. Изруга дъжда, който бе направил непотребно най-мощното им оръжие, и си припомни последните часове от битката при Яегахара, когато армията на Отори, осъзнавайки предателството и неизбежното си поражение, се бе сражавала с отчаяна и безумна свирепост, докато почти никой не бе останал на крака. Собственият му баща бе един от малцината оцелели… нима семейната история щеше да се повтори, нима и той бе осъден да се върне в Хаги с вести за съкрушително поражение?

Страховете само разпалиха решимостта му да постигне победа.

Такео се сражаваше в средата, напрегнал сетни сили, за да превъзмогне умората и болката. Сам се дивеше на решимостта и на дисциплината на сражаващите се около него. При едно внезапно затишие, когато войската на Сага за пореден път бе отблъсната, той сведе поглед към Тенба и видя, че конят кърви; гърдите му бяха разсечени от нечие острие и струящата от прореза тъмна кръв се размиваше в подгизналия му косъм. Сражението временно бе прекратено и сякаш едва сега осъзнал, че е ранен, конят започна да трепери стъписан. Такео се смъкна от седлото и нареди на един от пешаците да го отведе в лагера, след което се приготви да посрещне следващата атака пеша.

Отряд конници приближаваха в галоп откъм прохода; животните подскачаха във въздуха в усилие да не стъпчат падналите. Мечовете проблясваха, посичайки пешаците, които се оттегляха към издигнатите от тях бариери, а стрелците, разположени на северната страна, пуснаха облак стрели. Множество попаднаха в целта, но нямаше как Такео да не забележи, че те бяха много по-малко от предишния ден, както и че изтощението от битката подриваше войската му. Също както Кахей, той бе почнал да губи увереност в победата. С още колко души разполагаше Сага? Попълненията изглеждаха безкрайни, хората бяха свежи и отпочинали… също като конниците, които всеки миг щяха да го връхлетят.

С известна изненада разпозна във водача им Коно. Видя жребеца от Маруяма, който му бе поднесъл в дар, използван сега срещу него, и изпита парещ гняв. Бащата на този човек замалко не бе съсипал живота му; синът бе заговорничил срещу него, бе лъгал, бе дръзнал да му заяви възхищението си, докато в същото време бе действал за свалянето му от власт. Стисна Джато по-здраво, без да обръща внимание на растящата болка, която прониза ръката му от лакътя до рамото, и отскочи чевръсто встрани, за да се озове от лявата страна на благородника.

Първият рязък удар нагоре улучи стъпалото на Коно и замалко не го отсече; благородникът изкрещя, обърна коня си и пое обратно; този път Такео се озова от дясната му страна. Приведе се, за да избегне острието, и щеше отново да нанесе удар нагоре, този път целейки се в китката на Коно, но чу как със свистене мечът на втория конник се устреми към гърба му, раздвои образа си и се претърколи назад, като внимаваше да не се нарани със собствения си меч. Сега копитата на конете трополяха около него. Той се помъчи да намери опора в калта. Собствените му пешаци се бяха втурнали напред с копия в ръце; нечий кон рухна досами него, а ездачът му падна с главата надолу в калта, вече мъртъв.

В небето точно над главите им проблесна светкавица и дъждът се усили още повече. През неспирното му барабанене Такео долови един по-различен звук — лека призрачна музика, която се разнесе над равнината. В първия миг не схвана смисъла му. После навалицата около него взе да оредява. Той се изправи, опитвайки се да избърше с дясната си ръка дъжда и калта от очите си.

Конят от Маруяма го подмина; Коно се бе вкопчил в гривата му, а от крака му продължаваше да струи кръв. Той сякаш не забеляза Такео, устремил поглед в спасителния проход.

„Те отстъпват“, помисли си Такео, без да може да повярва, а звукът от раковината бе удавен в тържествуващ рев, когато воините около него се втурнаха напред да преследват побягналите врагове.