Лиан Хърн
Разгромът (38)

Трийсет и седма глава

Няколко дни след пълнолунието Такео пое от Инуяма на Изток. Жителите на града го изпратиха с въодушевление. Това бе сезонът на пролетните празници, когато земята се събуждаше за обновление и жизнените сокове избликваха с нова сила в дърветата и в кръвта на жените и мъжете. В града цареше дух на увереност и надежда. Не само че владетелят Отори бе поел на посещение при императора, но и наскоро се бе сдобил със син, което означаваше, че злощастното въздействие на близначките най-накрая бе обезсилено. Трите провинции никога не се бяха радвали на такова благополучие. Свещените птици гнездяха в Тераяма, владетелят Отори щеше да поднесе екзотичния кирин в дар на императора; тези знаци от небето потвърждаваха онова, което повечето хора виждаха в своите закръглени деца и плодородни нивя — че доказателството за управлението на един справедлив владетел се намира в здравето и благоденствието на хората.

При все това възторжените викове, танците, цветята и знамената не можеха да разсеят тягостното чувство у Такео. Беше притеснен от мълчанието на Таку и от онова, което можеше да означава — отстъпничество или смърт. Което и да е от двете бе гибелно, а и какво бе станало с Мая? Изпитваше неистово желание да се върне и да разбере сам, при все това с всеки ден пътуването го отдалечаваше от вероятността да получи някакви вести. След задълбочен размисъл, част от който сподели с Минору, взе решение да остави братята Курода в Инуяма, като им заяви, че двамата ще са му по-полезни там и че очаква от тях незабавна вест, в случай че пристигнат новини от Таку.

— Джун и Шин не са особено доволни — докладва му Минору. — Попитаха ме какво са сторили, та са загубили доверието на владетеля Отори.

— В Мияко няма семейства, които принадлежат към Племето — отвърна Такео. — Те наистина не ми трябват там. Само че, знаеш ли, Минору, доверието ми в тях вече е подкопано — не заради някакви техни чувства, а просто защото знам, че преди всичко те ще останат верни на Племето.

— Мисля, че би могъл да им имаш по-голямо доверие — заяви Минору.

— Е, може пък да се окаже, че ги спасявам от един твърде болезнен избор и след време ще ми бъдат благодарни — заяви Такео шеговито, но всъщност двамата му телохранители от Племето му липсваха — без тях се чувстваше гол и уязвим.

Четири дни след като напуснаха Инуяма, минаха покрай Хиноде — селото, където двамата с Шигеру бяха спрели да починат след бягството им от войниците на Ийда Садаму и от клането в Мино.

— Родното ми място се намира само на ден път от тук — отбеляза той, обръщайки се към Гемба: — Не съм ходил там близо осемнайсет години. Питам се дали селцето още съществува. Точно там Шигеру спаси живота ми. Чудя се как дръзвам да се появявам пред императора. Те всички ще ме презират за произхода ми.

Двамата с Гемба яздеха един до друг по тесния път и той говореше тихо, за да не ги чуе никой друг. Гемба впери поглед в него и отвърна:

— Знаеш, че съм донесъл от Тераяма всички документи, които удостоверяват произхода ти — че владетелят Шигемон е твой дядо и че осиновяването ти от Шигеру е напълно законно… и потвърдено от клана. Никой не може да оспорва законността на положението ти.

— Само че императорът вече го стори.

— Ти носиш меча на Отори и си благословен с всички знаци на Божественото одобрение — усмихна се Гемба. — Вероятно не си осъзнал удивлението в Хаги, когато Шигеру те е отвел у дома — толкова приличаш на Такеши. Изглеждаше като чудо — преди да умре, известно време Такеши живя в нашето семейство. Беше най-добрият приятел на по-големия ми брат, на Кахей.

— Да, Чийо ми е разказвала… Спомням си нещо, което Шигеру каза, когато за първи път се срещнах с Кенджи: „Не съм създаден за отчаяние.“ Често мисля за тези негови думи и за смелостта му, когато пое към Инуяма под зоркия поглед на Абе и хората му.

— Трябва да кажеш същото и на себе си… ти не си създаден за отчаяние.

Такео отвърна:

— Така трябва да изглеждам, но всъщност, както голяма част от живота ми, това е само поза.

Гемба се засмя:

— Добре, че многобройните ти умения включват и превъплъщението. Не се подценявай. Твоята природа вероятно е по-мрачна от природата на Шигеру, но не е по-малко силна. Виж какво си постигнал — близо шестнайсетгодишен мир. Ти и жена ти обединихте всички воюващи фракции в Трите провинции и поддържате благоденствието на страната в съвършен баланс. Дъщеря ти е твоята дясна ръка, у дома разполагаш с пълната подкрепа на съпругата си. Имай доверие в тях. Ще впечатлиш императорския двор, както само ти умееш. Повярвай ми! — Гемба млъкна и след малко продължи да си тананика невъзмутимо.

Думите му не бяха просто утешителни, въздействието им бе като някакъв вид освобождение; не уталожиха тревогата на Такео, но му помогнаха да я превъзмогне и да я подчини на висшата цел. Съзнанието и тялото му се отпуснаха, което незабавно се отрази и на коня му — Тенба приведе глава и удължи крачка.

Такео усети как всичките му сетива се пробуждат — слухът му доби остротата, която притежаваше като седемнайсетгодишен; отново започнаха да се проявяват и окото, и десницата на художника. Докато диктуваше писма на Минору посред нощ, изпитваше копнеж да му вземе четката. Понякога го правеше и по същия начин, по който пишеше, поддържайки осакатената си десница с лявата и хващайки четката с двата си оцелели пръста, той бързо нахвърляше някаква картина, запечатала се в съзнанието му по време на изминатия преход — летящо сред кедрите ято врани, наподобяващ писмото на чуждоземците низ гъски, носещи се над канара с причудлива форма, мухолов и камбанка на фона на тъмна скала. Минору събираше скиците и ги пращаше с писма до Каеде, а Такео се сети за рисунката, която й бе подарил преди толкова години в Тераяма. Дълго време осакатената му десница го бе възпирала да рисува, но се бе научил да преодолява немощта й, което бе развило естествения му талант в неповторим и удивителен стил.

Пътят от Инуяма до границата бе добре поддържан и достатъчно широк, за да могат трима души да яздят един до друг. Бе отъпкан и равен, тъй като Мийоши Кахей бе минал оттук преди няколко седмици с авангарда на армията. Той включваше около хиляда воини, повечето от които конници, както и продоволствия върху товарни коне и волски каруци. Останалите щяха да се придвижат от Инуяма през следващите няколко седмици. Граничната област бе планинска. С изключение на дефилето, върховете бяха непроходими. Поддържането на такава голяма войска в бойна готовност през лятото щеше да изисква огромни ресурси, а много от пешаците бяха от села, където реколтата нямаше да може да се прибере без техния труд на нивите.

Такео и свитата му се срещнаха с Кахей на едно плато точно преди дефилето. Все още беше студено, тук-там тревата бе побеляла от последния неразтопен сняг, а водата в потоците и вировете бе ледена. На това място бе установен малък граничен пост, макар че пътниците, които идваха от Изток по суша, бяха малцина. Повечето предпочитаха да се придвижват по море от Акаши. Планината представляваше естествена бариера, която от години предпазваше Трите провинции, до момента пренебрегвани от останалата част на страната и неудостоени с управлението и закрилата на техния така наречен император и върховен владетел.

Постът бе добре уреден и оборудван — конете бяха завързани на определеното за тях място, а хората — отлично обучени и въоръжени. Равната местност бе укрепена — по протежение на всеки фланг бяха издигнати огради от заострени като върхове на стрели колове; имаше и няколко вдигнати набързо постройки, които да предпазват провизиите от капризите на времето и от набезите на зверовете.

— В челната част на платото има достатъчно пространство за стрелците — рече Кахей. — Освен това, щом пешаците пристигнат от Инуяма, ще разполагаме и с нужния брой пушки, за да отбраняват пътя зад нас, както и околността. На няколко места ще направим блокади, а ако теренът наоколо се окаже неблагоприятен, ще използваме коне и мечове. Знаем ли с какво оръжие разполагат? — попита накрая той.

— Имали са по-малко от година, за да се сдобият с пушки или да си ги изковат сами, както и да обучат хора, които да ги използват — отвърна Такео. — В това отношение би трябвало да ги превъзхождаме. Нужни са ни и стрелци; в дъжд и вятър пушките са твърде ненадеждни. Но се надявам да мога да ви пратя вести. Ще установя всичко, което мога — само дето през цялото време трябва да изглеждам като човек, който дири мир. Не бива да им давам какъвто и да било повод за нападение. Цялата ни подготовка преследва една-единствена цел — отбраната на Трите провинции; не заплашваме никого отвъд собствените си граници. И по тази причина няма да укрепяваме самия проход. Трябва да останете на платото в чисто отбранителни позиции. Поведението ни по никакъв начин не бива да изглежда като предизвикателство към Сага или към императора.

— Ще е странно да видиш императора със собствените си очи — отбеляза Кахей. — Завиждам ти… слушаме за него от деца; той е изпратен от боговете, при все това години наред лично аз не вярвах, че действително съществува.

— Казват, че кланът Отори произхождал от императорската фамилия — рече Гемба. — Когато Такеоши получил Джато, една от наложниците на императора, по онова време бременна с негово дете, също му била поднесена в дар, за да му стане съпруга — той се усмихна към Такео: — Тъй че и в твоите вени тече същата кръв.

— Малко поразредена след толкова години — заяви Такео шеговито. — Но може би, след като ми е роднина, ще погледне на мен благосклонно. Преди много години Шигеру ми каза, че от слабост императорът позволил на военачалници като Ийда да се сдобият безнаказано с такава огромна власт. Ето защо мой дълг е да сторя всичко, което е по силите ми, за да укрепя властта му. Той е законният владетел на Осемте острова — Такео хвърли поглед към прохода и хребетите отвъд, които потъваха в тъмноморави багри на фона на спускащия се здрач. Небето бледнееше в синкава белота и първите звезди вече се появяваха. — Знам толкова малко за останалите — какво е управлението им, дали процъфтяват, дали хората са доволни. Това са все въпроси, които трябва да изясня… и да обсъдя.

— Ще ти се наложи да го сториш със Сага Хидеки — рече Гемба, — тъй като понастоящем две трети от страната се намира под негов контрол, в това число самият император.

— Но ние никога няма да му позволим да наложи управлението си над Трите провинции — заяви Кахей.

Такео не изрази открито несъгласие с Кахей, но както винаги, самият той размишляваше задълбочено върху бъдещето на земите си и търсеше най-добрия начин да обезпечи сигурността им. Нямаше никакво намерение да отстъпи управлението на Зенко, но пък и не желаеше да ги види отново разпокъсани и разсипани от битки. Не вярваше, че императорът е божество, което заслужава преклонение, но признаваше същественото място на трона му като символ на единението и беше готов да се подчини на волята на императора, за да съхрани мира и да засили единството на цялата страна.

„Само че няма да отстъпя Трите провинции на Зенко, той бе твърдо решен да отстоява това свое убеждение. Никога няма да допусна да управлява на мое място.“

Минаха през прохода, когато луната вече намаляваше, и преди следващото пълнолуние наближиха Санда — малко градче по пътя между Мияко и Акаши. Докато се спускаха в долините, освен че оглеждаха пътя за връщане и мястото, където в случай на нужда неголям отряд воини би могъл да направи маневра и да се сражава с евентуални преследвачи, Такео проучваше състоянието на селата, организацията на земеделието и здравето на децата, като често отбиваше от пътя и навлизаше в околните райони. С удивление установи, че не е непознат за местните жители — те реагираха така, все едно сред тях внезапно се бе озовал легендарен герой. През нощта чуваше слепи певци, които редяха предания за клана Отори — разказваха за предателството и смъртта на Шигеру, за падането на Инуяма и за битката при Асагава, за отстъплението към Кате Джинджа и за превземането на град Хаги. Имаше съчинени и нови песни за кирина, който ги чакаше в Санда, и за красивите дъщери на владетеля Отори.

Земята бе жестоко занемарена — той бе потресен от полуразрушените къщи и от необработените ниви. Разпитвайки земеделските стопани по пътя, научи, че всички местни владения били въвлечени в жестоки сражения като последен опит да се даде отпор на Сага, но преди две години претърпели поражение и се предали окончателно. Оттогава задължителната военна повинност и принудителният труд източвали мъжката работна сила от селата.

— Но сега поне живеем в мир и можем да благодарим за това на владетеля Сага — обясни му един старец.

„Само че на каква цена“, каза си Такео. Щеше му се да ги разпита повече, но когато наближиха града, усети, че не е правилно да се държи толкова непринудено, върна се при свитата си и продължи напред с подобаваща официалност. Мнозина го последваха с надеждата да видят кирина със собствените си очи и когато пристигнаха в Санда, вече ги съпровождаше огромна тълпа, която продължи да нараства, тъй като жителите на града се стичаха по улиците да го посрещнат, вееха флагове и хоругви, биеха барабани и танцуваха. Санда бе израснал като тържище и затова нямаше крепост или укрепления. Носеше белезите на разруха от войната, но повечето от изгорелите магазини и жилища бяха построени отново. Близо до храма имаше няколко големи къщи, които предоставяха подслон на приходящи. На главната улица пред тях Такео бе посрещнат от малка група воини — те носеха флагове с двата планински върха близнаци, представляващи гербът на клана Сага.

— Владетелю Отори — рече водачът им, грамаден набит мъж, който събуди у Такео неприятни спомени за Абе, главния оръженосец на Ийда. — Аз съм Окуда Тадамаса. Това е моят най-голям син — Тадайоши. Нашият велик господар и генерал на императора ви поздравява с добре дошли. Изпратени сме да ви съпровождаме, докато пристигнете при него.

Той говореше официално и вежливо, но преди Такео да успее да отговори, Тенба изцвили високо, а над покрития с керемиден покрив зид на градината на най-голямата странноприемница изникна главата на кирина с ветрилообразни уши и огромни очи, щръкнала върху дългия, нашарен с петна врат. При появата й струпалото се наоколо множество изкрещя въодушевено в един глас. Киринът сякаш търсеше с поглед и нос своя стар другар. Видя Тенба и изражението му се смекчи, все едно се озари в усмивка, а на струпалите се на улицата хора се стори, че се усмихва на владетеля Отори.

Дори Окуда не се сдържа и погледна към него. На лицето му за момент се изписа почуда. Опулил очи, той стегна мускули в усилие да се овладее. Синът му — момък на около осемнайсет години — се усмихваше открито.

— Благодаря на вас и на владетеля Сага — заяви Такео невъзмутимо, без да обръща внимание на вълнението наоколо, все едно киринът бе най-обикновено същество, не по-различно от котка. — Надявам се, че ще ми окажете честта да вечеряте с мен и с дъщеря ми.

— Предполагам, че владетелката Маруяма ви очаква вътре — рече Окуда. — За мен ще бъде истинско удоволствие.

Всички слязоха от конете. Конярите дотърчаха, за да поемат юздите. Прислужници побързаха към края на верандата с купи вода, за да умият нозете на пътниците. Появи се и самият съдържател на странноприемницата. Важна фигура в управата на града, той бе плувнал в пот от напрежение. Поклони се доземи, после скочи на крака, организира прислужниците и слугите с куп изсъскани заповеди и пляскане на ръце и въведе Такео и Гемба в главната приемна.

Обстановката в помещението беше прилична, макар и далеч не пищна. Постелките бяха нови и ухаеха на чисто, а вътрешните врати водеха към малка градина с няколко непретенциозни храста и един необичаен черен камък, който наподобяваше миниатюрна двувърха планина.

Такео се взря в него, заслушан в суматохата, която цареше в странноприемницата, в тревожния глас на собственика, в трескавата дейност в кухнята, където се приготвяше вечерята, в цвиленето на Тенба откъм конюшните и накрая в гласа на дъщеря си, в стъпките й отвън. Вратата се плъзна встрани и той се обърна.

— Татко! Вече нямах търпение да те видя!

— Шигеко — подхвана той и после възкликна с искрена обич: — Владетелко Маруяма!

Гемба беше седнал в сянката на вътрешната веранда. Сега се изправи и възкликна също като Такео:

— Владетелко Маруяма!

— Владетелю Мийоши! Толкова се радвам да ви видя!

— Хм, хм — каза той и се усмихна широко, с искрено удоволствие. — Изглеждате много добре.

Наистина, помисли си Такео, дъщеря му не само въплъщаваше чудната красота на младостта, но и излъчваше силата и увереността на зряла жена, на истинска владетелка.

— Виждам, че повереникът ти е пристигнал в добро здраве — отбеляза Такео.

— Точно се връщам от ограждението на кирина. Така се зарадва, като видя Тенба. Беше много трогателно. А ти добре ли си? Вашето пътуване бе далеч по-трудно. Да не би да имаш силни болки?

— Добре съм. В това меко време са поносими. Гемба е ненадминат спътник, а твоят кон е чудо.

— Май нямаш вести от къщи?

— Така е, но тъй като не съм и очаквал, мълчанието не ме тревожи. А къде е Хироши?

— Оглежда конете и кирина — отвърна Шигеко невъзмутимо. — Със Сакаи Масаки, който дойде с нас от Маруяма.

Такео се взря в лицето й, но то не изразяваше никаква емоция. После попита:

— Получи ли се някаква вест от Таку в Акаши? Шигеко поклати глава:

— Хироши очакваше нещо, но никой от роднините му там не бе получавал вест от него. Възможно ли е да се е случило нещо лошо?

— Не знам, мълчи от толкова време.

— Видях го за кратко с Мая в Хофу, преди да тръгнем. Мая дойде да види кирина. Изглеждаше добре — по-уравновесена и подготвена да приеме дарбите си и по-способна да ги управлява.

— Ти гледаш на това обсебване като на дарба ли? — попита той изненадан.

— Ще бъде — отвърна Гемба вместо нея и двамата с Шигеко си размениха усмивки.

— Тогава кажете ми, учители мои — рече Такео, прикривайки с ирония лекото си раздразнение, че го изключват, — да се тревожа ли за Таку и Мая?

— След като не можеш да сториш нищо за тях — поясни Гемба, — няма смисъл да пилееш енергията си в тревога. Лошите новини пристигат бързо, тъй че скоро ще разбереш.

Такео прие мъдростта в думите му и се опита да не мисли повече по въпроса. Но през нощите, които последваха, докато пътуваха нататък към столицата, често виждаше в сънищата си близначките и в онзи друг свят на сенките осъзна, че двете са подложени на някакво странно изпитание. Мая сияеше като злато, извличайки цялата светлина от Мики, която в сънищата му притежаваше изяществото и остротата на тъмен меч. Веднъж ги видя като котето и неговата сянка; извика ги, но макар че се обърнаха, те не го забелязаха, а хукнаха с безшумни нозе по някакъв избледнял път и накрая се озоваха толкова далеч, че той вече не ги чуваше и не можеше да ги защити. Събуждаше се след тези сънища с болезнено чувство за загуба от съзнанието, че дъщерите му вече не са деца, че дори невръстният му син накрая ще порасне, ще стане мъж и ще се опълчи срещу него, че родителите създават деца на този свят само за да бъдат изместени от тях, че цената на живота е смъртта.

С всеки изминал ден нощите ставаха по-къси, а всяко утро засияваше все по-ярко и тогава, завръщайки се от света на сънищата, Такео събираше за пореден път своята сила и решимост да се справи със задачата, която му предстоеше, да смае противниците си и да спечели благоразположението им, да запази страната си и да съхрани клана Отори, но най-вече да предотврати избухването на нова война.