Лиан Хърн
Разгромът (52)

Петдесет и първа глава

На речния бряг Мики чака цяла нощ Мая да се върне. Призори осъзна, че сестра й е избягала в света на духовете, където нямаше как да я последва. Повече от всичко искаше да си отиде у дома; беше изтощена и гладна, а и чувстваше силата на котето, пуснато на воля и обсебващо и изсмукващо цялата й енергия. Но когато стигна до портата на къщата при реката, чу скръбните вопли и разбра, че бебето е умряло през нощта. В гърдите й се надигна ужасно подозрение, което я изпълни със страх. Клекна отвън пред зида, обхванала глава с ръце; боеше се да влезе вътре, но не знаеше къде другаде да отиде.

Една от прислужничките изтича покрай нея, без изобщо да я забележи, и се върна след около час с доктор Ишида, който изглеждаше блед и потресен. Никой от тях не каза нито дума на Мики, но вероятно я бяха видели, защото скоро след това Харука излезе отвън и клекна до нея.

— Мая? Мики?

Мики я погледна и от очите й се затъркаляха сълзи. Искаше да каже нещо, но не смееше да заговори, за да не изрече онова, което бе заподозряла.

— Какво правиш тук? Мики си, нали?

Тя кимна.

— Ужасен момент — рече Харука и самата тя се разрида. — Влез вътре, дете. Само се виж на какво приличаш. Да не си живяла в гората като диво животно?

И тя бързо я отведе в задната част на къщата, където Чийо, също с обляно в сълзи лице, се грижеше за огнището. Тя възкликна от изненада и взе да нарежда нещо за лош късмет и проклятия.

— Недей така — смъмри я Харука. — Детето не е виновно!

Металният чайник, окачен над огъня, засъска тихо и въздухът се изпълни с пара и дим. Харука донесе купа с вода и изми лицето, ръцете и нозете на Мики. От горещата вода всички рани и драскотини я засмъдяха.

— Ще ти приготвим вана — рече Харука. — Но първо хапни нещо — тя сложи ориз в една купичка и го заля с бульон. — Колко е слаба! — обърна се тя към Чийо. — Да кажа ли на майка й, че е тук?

— По-добре недей! Поне засега. Може да се разстрои още повече.

Мики се разрида така, че не можеше да сложи и хапка в уста, само хълцаше и хлипаше.

— Кажи нещо, Мики, говори — подкани я Харука. — Ще ти олекне. Нищо не е толкова страшно, че да не може да се сподели — когато Мики поклати глава безмълвно, Харука добави: — И баща й беше така, когато дойде за пръв път в тази къща. Седмици наред не каза нито дума.

— Накрая говорът му се върна — измърмори Чийо. — Беше го загубил от потрес и пак от потрес проговори.

След известно време доктор Ишида дойде да каже на Чийо да свари специален чай, който щеше да помогне на Каеде да заспи.

— Докторе, вижте кой е тук — рече Харука и посочи Мики, която все още седеше свита в един ъгъл на кухнята бледа и трепереща.

— Да, видях я по-рано — отвърна Ишида разсеяно. — Не я допускайте близо до майка й. Владетелката Отори е съсипана от мъка. Следващо силно вълнение може да й отнеме разсъдъка. Ще видиш майка си, когато се посъвземе — обърна се той към Мики някак строго. — А дотогава не бива да безпокоиш никого. Можеш да й дадеш от същия чай, Харука, ще я успокои.

През следващите няколко дни Мики бе принудена да стои в едно уединено помещение за провизии. Чуваше шумовете около себе си, тъй като слухът й на Кикута все повече се изостряше. Долови как Сунаоми и Чикара си шепнат един на друг, укротени и в същото време някак възбудени от смъртта на малкия си братовчед. Чу ужасния разговор между Хана и майка й и изпита неистово желание да изтича при тях и да се намеси, но дори не посмя да отвори уста. Чу как доктор Ишида напразно се опитваше да увещава майка й и после как каза на Хана, че той лично ще отиде в Инуяма, за да пресрещне баща й.

„Вземи ме със себе си“, прииска й се да извика, но той бързаше да тръгне, потънал в куп грижи за Каеде, за Шизука, за Такео. Не желаеше да бъде обременен и с дете, при това онемяло и неразположено.

В дългите часове на тишина и самота Мики разполагаше с предостатъчно време, за да си припомни с угризения цялото пътуване с Юки и да осмисли жестокото отмъщение, което жената призрак бе стоварила върху майка й. Почувства, че през цялото време е била наясно каква цел преследва Юки, и че е била длъжна да й попречи. Сега за нея всичко беше загубено — сестра й, майка й… а всяка нощ сънуваше баща си, обладана от страх, че никога повече няма да го види.

Два дни след заминаването на Ишида Мики чу шум от мъже и коне на улицата. Майка й, Хана и момчетата заминаваха.

Харука и Чийо се скараха жестоко заради нея. Харука настояваше, че Мики трябва да се види с майка си, преди да замине, а Чийо твърдеше, че Каеде още била тъй неукрепнала, че изобщо не било ясно как ще реагира.

— Това е дъщеря й! — възкликна гневно Харука.

— Какво значение има дъщеря й за нея? Тя току-що загуби сина си и е на ръба на лудостта — отвърна Чийо.

Мики се промъкна в кухнята и Харука я хвана за ръката.

— Ще гледаме заминаването на майка ти — прошепна й тя. — Само внимавай никой да не те види.

Улиците бяха пълни с хора, които се тълпяха в смътна тревога. С острия си слух Мики долови откъслечни думи. Владетелката Отори напускала града с владетелката Араи. Господарят Отори бил убит на Изток. Не, не убит, а победен в сражение. Щели да го пратят в изгнание заедно с дъщеря му…

Мики наблюдаваше как майка й и Хана излизат от къщата и се качват на конете, които ги очакваха пред портите. Сунаоми и Чикара бяха качени на понитата им, заобиколени от мъже, които носеха хоругвите на Ширакава и Араи. Когато групата потегли, Мики се опита да срещне погледа на майка си, но Каеде се бе втренчила право пред себе си с невиждащи очи. Обади се само веднъж, за да даде някаква предварително уговорена заповед. Десетина войници изтичаха в градината; някои от тях държаха запалени факли, а други — стиски слама и сухи подпалки. Бързо и сръчно те подпалиха къщата.

Чийо изтича навън и се опита да ги спре, като ги удряше с немощни юмруци. Те я отблъснаха грубо; тя се хвърли на верандата, прегърна една от дървените колони и изплака:

— Това е къщата на владетеля Шигеру. Той никога няма да ви прости!

Те не си направиха труда да я отместят, а просто натрупаха сламата около нея. Харука пищеше. Мики гледаше ужасена; от дима очите й се насълзиха, когато славеевият под запя за последен път, червените и златистите шарани се свариха в декоративното езеро, художествените ценности и архивите на дома се стопиха и се сгърчиха. Къщата, която бе оцеляла от земетресения, наводнения и войни, изгоря до основи заедно с Чийо, която отказа да я напусне.

Каеде яздеше към крепостта, без да се обръща назад. Тълпата се понесе след нея, повличайки Харука и Мики. Там чакаха хората на Хана, въоръжени и също носещи слама и запалени факли. Капитанът на стражата Ендо Теруо, чийто баща бе предал крепостта в ръцете на Такео и бе убит на каменния мост от хората на Араи Дайичи, излезе при портите.

— Владетелко Отори, какво става? Умолявам ви да ме изслушате. Влезте вътре. Нека бъдем разумни.

— Аз вече не съм владетелката Отори — отвърна тя. — Отново съм Ширакава Каеде. Принадлежа към клана Сейшуу и се връщам при своите. Но преди да тръгна, ти нареждам да предадеш крепостта на тези воини.

— Не знам какво ви се е случило — отвърна той. — Но ще умра, преди да предам крепостта Хаги, докато владетелят Отори отсъства — той извади меча си.

Каеде го изгледа с презрение:

— Знам с колко малко хора си останал. Само старци и младоци. И проклинам теб, град Хаги и целия клан Отори.

— Владетелко Араи — обърна се Ендо към Хана. — Аз отгледах вашия съпруг в дома си заедно със собствените си синове. Не позволявайте на хората си да извършат това престъпление!

— Убийте го! — нареди Хана и хората й се втурнаха напред.

Ендо не носеше броня, а стражите не бяха подготвени.

Каеде беше права — те бяха предимно момчета. Внезапната им смърт ужаси тълпата; хората започнаха да хвърлят камъни по войниците на Араи и бяха отблъснати с мечове и копия. Каеде и Хана обърнаха конете си и препуснаха нататък със своя ескорт, докато останалите войници подпалиха крепостта.

Докато хората на Араи се оттегляха, на улицата се завързаха няколко случайни схватки; бяха направени и нерешителни опити пожарът да бъде угасен или поне ограничен с кофи вода, но бе излязъл силен вятър, който отвя искри към покривите, сухи като прахан, и скоро пламъците вече бушуваха неумолимо. Жителите на града се стичаха на улицата, на плажа и покрай брега на реката, загубили дар слово от потрес, неспособни да проумеят какво се бе случило и как бедствието бе поразило Хаги в самата му сърцевина, чувствайки, че някаква хармония е унищожена завинаги и че с мира е свършено.

Харука и Мики прекараха нощта на брега на реката с още хиляди, а на следващия ден се присъединиха към потоците бежанци, които напускаха горящия град. Преминаха по каменния мост, но вървяха бавно, тъй че Мики имаше достатъчно време да прочете надписа върху гроба на каменоделеца: „Кланът Отори посреща с «Добре дошли» преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“ Беше деветият ден от седмия месец.