Лиан Хърн
Разгромът (11)

Десета глава

— И учениците на Просветления видели, че тигрите и малките им умират от глад — рече Шигеко с най-набожния си глас, — и без да мислят за собствения си живот, се хвърлили в пропастта, разбили се в камъните на дъното й и издъхнали. Така тигрите вече можели да ги изядат.

Беше топъл следобед в началото на лятото и момичетата бяха получили нареждане да стоят вътре, докато жегата намалее. Известно време старателно се бяха упражнявали в писане, при което Шигеко бе показала своя елегантен и плавен почерк, но от монотонното жужене на цикадите и от горещия летен въздух им се доспа. Бяха станали рано, още преди изгрев-слънце, по хладно и сега малко по малко нозете им си починаха от скованата поза, в която бяха седели, за да пишат. Лесно убедиха Шигеко да развие свитъка с картини на животни и после да им разказва приказки. А всички хубави истории съдържат някаква поука, затова Шигеко заяви тържествено:

— Това е примерът, който сме длъжни да следваме; трябва да предоставим собствения си живот за благото на всички живи същества.

Мая и Мики си размениха погледи. Обичаха безрезервно по-голямата си сестра, но напоследък тя бе станала твърде нравоучителна.

— Лично аз бих предпочела да съм от тигрите — рече Мая.

— И да се нахраня с мъртвите ученици — съгласи се нейната сестра близначка.

— Все някой трябва да изпълнява ролята на живите същества — възрази Мая, виждайки, че Шигеко се намръщи.

Очите й искряха от тайно познание, което напоследък се случваше често. Току-що се беше върнала след няколкоседмичен престой в Кагемура — тайното селце на фамилията Муто, където вродените й способности на член на Племето бяха упражнявани и развивани. Сега беше ред на Мики. Близначките разполагаха с твърде малко време да се радват на взаимната си компания; не разбираха ясно каква бе причината за това, но знаеха, че е свързана с чувствата на майка им към тях. Тя не обичаше да ги вижда заедно. Еднаквата им външност я отблъскваше. От друга страна, Шигеко неизменно бе подвластна на тяхното очарование, винаги вземаше тяхната страна и ги защитаваше дори когато не можеше да ги различи.

Момичетата не обичаха разделите, но бяха свикнали с тях. Шизука ги утешаваше, като ги уверяваше, че по този начин психичната връзка помежду им ще се засили. Както и стана. Ако на Мая й призлееше, Мики я поваляше треска. Понякога се срещаха в сънищата си; почти не можеха да направят разлика между случващото се в реалния свят и в онзи, другия.

Светът на Отори предлагаше редица обезщетения — Шигеко, конете, красотата, която майка им създаваше навсякъде около себе си, — но и двете предпочитаха загадъчния живот на Племето.

Най-хубавите времена бяха, когато баща им пристигаше тайно в селото на Племето, понякога водейки едната и прибирайки другата. В продължение на няколко дни те оставаха заедно — можеха да му покажат какво са научили, както и новите способности, които бяха започнали да се проявяват. И баща им, който в света на Отори обикновено се проявяваше като затворен и сдържан човек, в света на Муто ставаше съвсем различен — учител като Кенджи или Таку, отношението му към тях представляваше същата неустоима смесица от строги изисквания, невъзможно високи очаквания и неизменна обич. Къпеха се заедно в горещите извори и се плискаха около него, влажни и лъщящи като малки видри, проследяваха белезите по кожата му, които представляваха карта на живота му, никога не се отегчаваха да слушат историите за всяка рана, като се почнеше с ужасната битка с Котаро — господаря на клана Кикута, в която бе загубил двата пръста на дясната си ръка.

При споменаването на това име близначките несъзнателно докосваха с връхчетата на пръстите си пресичащата дланта им дълбока линия, с която бяха белязани като Кикута също както баща им и Таку. Тя бе символ на тясната черта, по която се движеха между двата свята. Потайни по природа, те с жар се бяха впуснали да овладяват изкуството на измамата. Знаеха, че майка им не одобрява способностите им, които ги причисляваха към Племето, и че класата на воините като цяло ги смята за магьосничество. От рано бяха осъзнали, че онова, което можеше с гордост да се показва в селцето на Муто, трябваше да се пази в тайна в дворците на Хаги или Ямагата, но понякога изкушението да надхитрят своите учители, да подразнят сестра си или да си върнат на някого, който ги бе ядосал, бе твърде голямо.

— Вие сте също като мен, когато бях дете — бе казала Шизука, когато Мая се бе крила половин ден, без да помръдне в една бамбукова кошница, или когато Мики се бе покатерила върху гредите на тавана, гъвкава и бърза като дива котка, невидима на фона на сламения покрив. Шизука рядко се ядосваше. — Наслаждавайте се на тези игри — бе казала. — Нищо в живота ви няма да е толкова вълнуващо.

— Такава си щастливка, Шизука! Била си там при падането на Инуяма. Сражавала си се редом с татко във войната!

— Сега той казва, че в Трите провинции вече няма да има войни, значи ние никога няма да участваме в истински бой.

— Молим се да е така — бе казала Шизука.

Близначките бяха изпъшкали в един глас.

— Молете се като сестра си никога да не разберете какво е истинска война — ги бе предупредила Шизука.

Мая се върна към тази тема сега, тъй като войната я интересуваше дори повече от тигрите.

— Ако няма да има повече войни, защо татко и мама настояват да овладяваме бойните умения? — попита тя, тъй като и трите момичета, също като децата на воините, изучаваха изкуството на боравене с лък и меч, както и езда, обучавани от Шизука, Сугита Хироши или някой от другите велики воини на Трите провинции.

— Владетелят Хироши казва, че подготовката за война е най-добрата защита срещу нея — отвърна Шигеко.

— Владетелят Хироши — прошепна Мики, побутна с лакът Мая и двете близначки се изкискаха.

Шигеко се изчерви.

— Какво? — попита тя.

— Вечно ни разправяш какво бил казал владетелят Хироши, и после цялата пламваш!

— Не съм усетила — отвърна Шигеко и се опита да прикрие смущението си с официален тон: — Както и да е, това е без значение. Хироши е един от моите преподаватели… при това много мъдър. Естествено е да усвоявам неговите максими.

— Владетелят Мийоши Гемба също е един от преподавателите ти — обади се Мики, — но ти рядко повтаряш думите му.

— Пък и той не те кара да се изчервяваш! — добави Мая.

— Смятам, че можете значително да подобрите писането си, сестрички. Очевидно се нуждаете от много повече упражнения. Хващайте четките!

Шигеко отгърна нов свитък и започна да им диктува от него. Беше една от древните хроники за Трите провинции, пълна с трудни имена и неясни събития. Шигеко бе задължена да учи всичко това по история, същото предстоеше и на близначките. Можеха да започнат още сега. Щеше да им е за наказание, задето си позволяваха да я дразнят с Хироши, и освен това, надяваше се тя, щеше да ги разубеди да засягат темата отново. Реши да е по-внимателна, да не си позволява глупавото удоволствие да произнася името му, да не го гледа втренчено през цялото време и най-вече да не се изчервява. За щастие той не беше в Хаги, беше се върнал в Маруяма да надзирава прибирането на реколтата и подготовката на предстоящата церемония по официалното й обявяване за законна собственица на владението.

Хироши пишеше често, тъй като бе главен васал, а родителите й очакваха от нея да е запозната до най-малката подробност с всичко, свързано със земята й. Разбира се, писмата бяха делови, но тя обичаше да съзерцава почерка му в типичния за един воин стил, ясен и четлив, а и той всеки път включваше информация, предназначена за нея, тя го знаеше, за хора, които по някаква причина й бяха важни, и най-вече за коне. Описваше всяко новородено жребче, обясняваше как расте и се развива. Обсъждаха потекло и развъждане, търсейки начини да се сдобият с по-големи и по-силни коне — конете на Маруяма вече бяха цяла педя по-високи, отколкото преди двайсет години, когато Хироши бе още дете.

Той й липсваше, Шигеко копнееше да го види отново. Не помнеше да е имало време, в което да не го е обичала; беше й като брат — докато живееше с тях, родителите й се отнасяха с него като със свой син. Беше я научил да язди, да си служи с лък и да се бие с меч. Той я обучаваше в изкуството на войната, стратегията и тактиката, както и в изкуството на управлението. Шигеко желаеше повече от всичко един ден той да стане неин съпруг, но смяташе, че това е невъзможно. Можеше да е най-ценният й съветник, дори най-скъпият й приятел, но нищо повече. Бе дочула достатъчно разисквания относно бъдещия й брак, за да си дава сметка за това, и сега, когато бе станала вече на петнайсет, знаеше, че скоро ще бъде планиран годежът й — един съюз, който щеше да засили позициите на семейството й и да укрепи желания от баща й мир.

Всички тези мисли пробягаха през съзнанието й, докато четеше бавно и внимателно от свитъка. Когато близначките най-накрая приключиха, ръцете им бяха отмалели, а очите им пареха. Никоя не посмя да продължи с коментарите и строгостта на Шигеко се стопи. Тя грижливо поправи написаното от тях, накара ги да упражнят сгрешените букви само няколко десетки пъти и после, тъй като слънцето вече се спускаше към морето и въздухът бе станал малко по-хладен, предложи да се поразходят преди вечерните занимания.

След строгото наказание близначките си бяха взели поука и сега се съгласиха покорно.

— Ще отидем до светилището — обяви Шигеко, което зарадва сестрите й неимоверно, тъй като храмът бе посветен на речното божество и на конете.

— Може ли да вървим по яза? — възкликна умолително Мая.

— Разбира се, че не — отвърна Шигеко. — Язът се ползва само от хлапаци, не от дъщерите на владетеля Отори. Ще повървим до каменния мост. Извикайте Шизука и я помолете да дойде с нас. Предполагам, че ще е по-добре да ни придружат и неколцина мъже.

— Не ни трябват мъже.

— Може ли да си вземем мечовете? — попитаха Мая и Мики в един глас.

— За посещение в храма в центъра на Хаги? Няма да ни трябват мечове.

— Не забравяй нападението в Инуяма! — напомни й Мики.

— Един воин винаги трябва да е подготвен — заяви Мая, успешно имитирайки Хироши.

— Може би се нуждаете от още писмени упражнения? — рече Шигеко и си даде вид, че възнамерява да седне отново.

— Нека бъде, както ти казваш — припряно обяви Мики, — с мъже и без мечове.

 

 

Няколко мига Шигеко обмисляше вечния въпрос за паланкина — дали да настоява момичетата да бъдат носени на скрито, или да им позволи да вървят. Никоя от тях не харесваше паланкините заради тясното пространство, но пък бе по-подходящо за превоза им, а и знаеше, че майка й не обича близначките да се появяват заедно пред хората. От друга страна, това бе Хаги, родният им град, в който атмосферата не бе тъй официална и строга, както в Инуяма, а и енергичните й сестри можеха да се успокоят и да се изморят от разходката. На следващия ден Шизука щеше да отведе Мики в Кагемура — селото на Муто, а Шигеко щеше да остане с Мая, да се диви на новите умения и тайното познание, което сестра й бе усвоила, да я успокоява в самотата й и да й помогне да научи всичко, което Мики бе научила по време на отсъствието й. Самата Шигеко имаше нужда да повърви, да се разсее за малко сред пулсиращия живот на града, из тесните му улички и малките магазинчета, изпълнени с разнообразни занаятчийски и земеделски стоки — първите летни плодове, кайсии и сливи, пресен сладък фасул и листни зеленчуци, виещи се във ведра змиорки, раци и малки сребристи рибки, мятани на горещи скари да зацвърчат, да умрат и да бъдат изядени за миг. Зад широката главна улица, която водеше от портите на крепостта до каменния мост, лежеше цял един пъстроцветен свят, за който момичетата рядко получаваха позволение да посещават.

Пред тях и зад тях вървяха по двама стражи; една прислужница носеше малка бамбукова кошница със стъкленици вино и други приношения, между които и моркови за конете на храма. Шизука крачеше до Мая, а Мики бе съпровождана от Шигеко. Всички бяха с дървени обувки и леки памучни летни роби. Шигеко държеше чадър за слънце, тъй като кожата й бе бяла като на майка й и слънцето я плашеше, но близначките бяха със златистия тен на баща си и спокойно можеха да не си правят труда да се предпазват от слънчевите лъчи.

Когато стигнаха до каменния мост, приливът вече се отдръпваше и реката миришеше на сол и тиня. Първоначалният мост бе разрушен по време на голямото земетресение — според хорската мълва като наказание за предателството на Араи Дайичи, който се бе обърнал срещу съюзниците си Отори точно край камъка, върху който бяха гравирани думите: „Кланът Отори посреща с «Добре дошли» преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“

— Вижте какво е станало с него! — възкликна доволна Мая, когато се спряха пред камъка и поднесоха приношение от вино на божеството на реката в знак на признателност, че закриля клана Отори, и в знак на почит към зидаря, който някога бил зазидан жив в подпорите на моста.

Шизука често разказваше на момичетата историята за зидаря и за дъщеря му Акане. Понякога ги водеше в светилището при кратера на вулкана, където нещастно влюбените почитаха трагичната смърт на Акане.

— При все това Шизука сигурно скърби за владетеля Араи — рече тихо Шигеко, когато си тръгнаха от моста.

За момент близначките се озоваха една до друга; минувачите падаха на колене, докато Шигеко минаваше покрай тях, но при вида на двете по-малки сестри ужасени извръщаха лица.

— Скърбях за някогашната любов помежду ни — отвърна Шизука. — И за синовете ни, които видяха баща им да умира пред очите им. Но Араи вече ме бе превърнал в свой враг и бе издал заповед за убийството ми. Собствената му смърт не бе нищо повече от справедлив завършек на избрания от него живот.

— Знаеш толкова много за онези времена! — възкликна Шигеко.

— Да, може би повече от всеки друг — призна Шизука. — С възрастта миналото все повече се избистря в съзнанието ми. По молба на баща ви двамата с Ишида записваме всичките ми спомени.

— И си познавала владетеля Шигеру?

— На когото си кръстена? Да, познавах го добре. Имахме си доверие от години и бяхме готови да се жертваме един за друг.

— Трябва да е бил добър човек…

— Не познавам друг като него.

— По-добър ли беше от баща ми?

— Шигеко! Не мога да съдя баща ти!

— Защо не? Ти си му братовчедка. Познаваш го по-добре от повечето хора.

— Такео много прилича на Шигеру. Наистина е голям човек и велик предводител…

— Но…?

— Всички хора правят грешки — отвърна Шизука. — Баща ти се опитва да поправи своите, но в известен смисъл природата му е раздвоена, докато при Шигеру не беше така…

Шигеко внезапно потръпна, макар че въздухът бе още топъл.

— Не ми казвай повече! Съжалявам, че те попитах.

— Какво има? Да не би да те връхлетя някакво лошо предчувствие?

— Случва ми се постоянно — отвърна тихо Шигеко. — Знам колко хора желаят смъртта на баща ми — тя махна към близначките, които вече чакаха при портата на светилището. — Нашето семейство е разделено по същия начин — ние сме отражение на неговата природа. Какво ще се случи със сестрите ми занапред? Какво ще бъде мястото им в обществото? — тя потръпна отново и направи усилие да смени темата. — Съпругът ти върна ли се от последното си пътешествие?

— Очаквам го всеки момент; може вече да е в Хофу. Нямам вести от него.

— Татко беше в Хофу! Може да са се видели там. Току-виж са се върнали заедно — Шигеко се обърна и отправи поглед обратно към залива. — Утре ще се изкачим на хълма и ще погледнем дали корабът им вече се вижда.

Влязоха в двора на светилището, преминавайки през огромната порта, чиято горна напречна греда бе украсена с изрязани в дървото митични животни и птици — хоо, кирин и шиши^[1]. Светилището бе потънало в зеленина. По двата бряга на реката растяха огромни върби; другите три страни бяха обрасли с дъбове и кедри, последни останки от първоначалната гора, която някога бе покривала земята от планината до реката. Шумотевицата на града бе заглъхнала и сега наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от птича песен. От запад светлината падаше косо и пронизваше с лъчи от злато пелената от прашинки между масивните дънери.

Един бял кон в богато украсена с дърворезба конюшня изцвили нетърпеливо, щом ги видя, и близначките изтичаха да поднесат приношение от моркови на свещеното животно, потупаха го гальовно по масивната шия и се засуетиха грижовно около него.

Иззад главната постройка се появи възрастен мъж. Беше свещеникът, който се бе посветил в служене на речното божество още като млад момък, след като по-големият му брат се бе удавил в рибния яз. Казваше се Хироки. Беше третият син на Мори Юсуке — човека, който обяздваше конете на Отори. Неговият по-голям брат — Кийошиге, бе най-добрият приятел на владетеля Шигеру и бе загинал в битката при Яегахара.

Хироки се приближи с усмивка. Той споделяше всеобщото одобрение към Шигеко и изпитваше към нея особена близост, обусловена от любовта, която двамата хранеха към конете. Бе продължил фамилната традиция да се грижи за конете на Отори, след като баща му бе отишъл накрай света да дири бързоноги коне в степите. Самият Юсуке така и не се върна, но изпрати обратно един жребец, който стана баща на Раку и Шън — и двамата обяздени и обучени от Такеши, по-малкия брат на Шигеру, преди смъртта му.

— Добре дошла, господарке!

Както мнозина, той също подмина близначките, все едно съществуването им бе твърде срамно, за да бъде отбелязано. Двете се отдръпнаха малко назад в сянката на дърветата и впериха непроницаеми погледи в свещеника. Шигеко видя, че се бяха ядосали. Мики се отличаваше с избухлив нрав и все още не умееше да се владее. Мая беше по-сдържана, но и по-непреклонна.

След като си размениха любезности и Шигеко поднесе приношенията, Хироки дръпна въжето на камбаната, за да събуди духа, а Шигеко произнесе обичайната си молитва за закрила на конете.

Едно коте претича по верандата, гонейки паднало листо. Хироки го хвана, вдигна го и започна да го гали по главата и ушите. То замърка. Очите му бяха огромни и кехлибарени, зениците му — подобни на цепки срещу яркото слънце, а пепеляворъждивата му козина бе осеяна с черни и червеникави петна.

— Имате си нов приятел! — възкликна Шигеко.

— Да, появи се една дъждовна нощ да търси подслон и оттогава живее тук. Добър другар е, конете го харесват, а и така плаши мишките, че те замлъкват от ужас.

Шигеко не бе виждала толкова красиво коте; контрастът в окраските му бе впечатляващ. Тя видя, че старецът се е привързал към животното, и се зарадва за него. Всичките му роднини бяха мъртви — той бе преживял поражението на Отори при Яегахара и унищожението на града по време на земетресението. Единственото, което го интересуваше още, бяха служенето му на речното божество и грижата за конете.

За момент котето се остави да го погалят, но после взе да се дърпа и да се мята, докато накрая Хироки го пусна долу, и то побягна с вирната опашка.

— Наближава буря — рече възрастният човек и се засмя. — Усеща времето с козината си.

Мая бе вдигнала един клон. Приведе се и взе да дращи с него по листата. Котето застина и се втренчи в нея.

— Да отидем да видим конете — каза Шигеко. — Ела с мен, Шизука.

Мики хукна след тях, но Мая остана приклекнала в сенките, примамвайки котето да се приближи. Прислужницата чакаше търпеливо на верандата.

Единият ъгъл на малката ливада бе отделен с бамбукова ограда и вътре бе затворен черен жребец. Когато зърна приближаващите се, животното изцвили остро и се вдигна на задните си крака. Другите два коня мигом откликнаха. Те бяха напрегнати и плашливи. И двата имаха скорошни следи от ухапване по врата и хълбоците.

Едно момче пълнеше с вода ведрото на жребеца. Върху едната му ръка се виждаха белези от зъби и голяма синина.

— Ухапа ли те? — попита Шигеко.

Момчето кимна.

— И ме ритна — и посочи друго тъмномораво петно на прасеца си.

— Не знам какво да правя с него — рече Хироки. — Винаги е бил труден, ама сега вече е опасен.

— Великолепен е! — възкликна Шигеко, възхищавайки се на дългите крака и мускулестия гръб, на красиво оформената глава и големите очи.

— Да, красив е, освен това е висок, най-високият кон, който имаме. Но по темперамент е тъй непокорен, че не знам дали изобщо някога може да се обязди, или е по-добре да го използваме за разплод.

— Използвайте го за разплод! — отсече Шизука.

— Опасявам се, че ако го сложа при кобилите, ще стане още по-зле — рече Хироки.

Шигеко се приближи до коня. Той завъртя очи и сви назад уши.

— Внимавайте — предупреди я Хироки.

В същия миг жребецът се опита да ухапе момичето. Конярчето го плесна, а Шигеко се дръпна извън обсега на зъбите му и няколко мига го изучаваше безмълвно.

— Това, че е затворен тук, влошава нещата — рече тя. — Преместете другите и оставете тази ливада само за него. Какво би станало, ако му доведете две-три възрастни ялови кобили — дали няма да го успокоят и да го научат на обноски?

— Добра идея. Ще я пробвам — каза старецът и нареди на момчето да отведе другите два коня в съседна ливада. — Ще доведем кобилите след ден-два. Като се почувства самотен, повече ще цени компанията им.

— Ще идвам всеки ден и ще проверявам дали може да бъде укротен — рече Шигеко, докато си мислеше, че ще пише на Хироши и ще го помоли за съвет. „Може дори да дойде и да ми помогне да го обяздим…“

Докато се връщаха към светилището, Шигеко се усмихваше на себе си.

Мая седеше на верандата до прислужницата свела очи в привидно покорство. Котето лежеше безпомощно в праха — жалка космата топка без всякаква красота и жизненост. Възрастният човек извика и се втурна към него на несигурните си нозе. Вдигна го и го притисна до гърдите си. Котето се размърда, но без да се събуди.

Шизука незабавно отиде при Мая:

— Какво си му сторила?

— Нищо — отвърна тя. — Гледаше ме и после заспа.

— Събуди се, Микан! — умоляваше го напразно старецът. — Събуди се!

Шизука се взря тревожно в котето. С видимо усилие да се овладее каза тихо:

— Едва ли ще се събуди. Ако изобщо се събуди, няма да е скоро.

— Какво се е случило? — попита Шигеко. — Какво му стори?

— Нищо — повтори Мая, но когато вдигна очи, погледът й бе безмилостен и сияещ, почти въодушевен, а когато насочи очи към стареца, който плачеше тихо, устните й се извиха презрително.

Тогава Шигеко осъзна какво се бе случило, усети, че й призлява, и попита:

— Това е едно от онези тайни умения, нали? Нещо, което е научила, докато е била далеч? Някакво ужасно магьосничество?

— Да не говорим за това тук — сряза я тихо Шизука, тъй като слугите от светилището се бяха събрали наоколо и следяха сцената с втренчени погледи и зяпнали уста, стискайки амулети или мълвейки молитви за закрила. — Да се връщаме. Мая трябва да бъде наказана. Но може да се окаже твърде късно.

— Твърде късно за какво? — попита Шигеко.

— Ще ти кажа после. Тези умения на Кикута не са ми много ясни. Ще ми се баща ти да беше тук.

 

 

Когато й се наложи да се изправи срещу гнева на майка си, Шигеко закопня още по-силно за завръщането на баща си. Беше по-късно същия ден — Шизука бе отвела близначките, за да накаже Мая, и двете бяха пратени да спят в отделни стаи. В далечината трещяха гръмотевици и от мястото, където бе коленичила, свела глава пред майка си, върху златистите релефни стени виждаше трептящите отражения на проблясващите над морето светкавици. Предсказанието на котето за времето се бе оказало истина.

Каеде възкликна:

— Не трябваше да ги водиш там и двете! Знаеш, че не искам да се появяват заедно на публични места.

— Прости ми — прошепна Шигеко. Не бе свикнала с неодобрението на майка си и упреците й я нараниха дълбоко. При все това се тревожеше и за близначките, защото чувстваше, че като родител Каеде не бе справедлива към тях. — Беше горещ ден; те учиха усилено. Имаха нужда от разходка.

— Могат да си играят и в градината. Мая трябва да замине отново.

— Това е последното ни лято заедно в Хаги! — възкликна умолително Шигеко. — Нека остане поне докато се върне татко!

— Мики се поддава на въздействие, но Мая вече става неуправляема! — възкликна Каеде. — А и никакво наказание не я стряска. След като е отделена от сестра й, ти и баща й може да се окажете най-добрият начин за обуздаване на волята й. Хем така ще имаме малко спокойствие през лятото!

— Мамо…? — започна Шигеко, но не намери сили да продължи.

— Знам, че според теб съм твърде сурова към тях — отбеляза Каеде след миг мълчание. Приближи се до дъщеря си и повдигна главата й, тъй че да вижда лицето й. После я притегли към себе си и я погали по дългите копринени коси. — Колко красива е косата ти! Точно като моята някога!

— Те копнеят за любовта ти — осмели се да каже Шигеко, усещайки как гневът на майка й стихва. — Мислят, че ги мразиш, защото не са се родили момчета.

— Не ги мразя — отвърна Каеде. — Срамувам се от тях. Ужасно е да имаш близнаци, все едно си прокълнат. Чувствам, че е било някакво наказание, предупреждение от Небето. А произшествия като това с котарака ме ужасяват. Често си мисля, че щеше да е по-добре, ако бяха умрели при раждането като повечето близнаци. Баща ти не пожела и да чуе за това. Той им позволи да живеят. Но сега се питам — с каква цел? Те са дъщери на владетеля Отори, не могат да заминат при Племето. Скоро ще станат на възраст за брак — кой от класата на воините би се оженил за тях? Кой би си взел за жена магьосница? Ако уменията им бъдат разкрити, може да им донесат дори смърт.

Шигеко усети, че майка й трепери.

— Обичам ги — прошепна Каеде, — но понякога ми причиняват толкова болка и ме изпълват с такъв страх, че ми се ще да бяха мъртви. А и винаги съм копняла за син, не мога да се преструвам, че не е така. Терзае ме и въпросът, за кого ще се омъжиш ти. Преди смятах за най-голямата благословия в живота си, че бях влюбена в баща ти и че можах да се омъжа за него. Но сега вече знам, че не е било безвъзмездно. В много отношения съм действала глупаво и егоистично. Опълчих се срещу всичко, на което бях обучавана от дете, отхвърлих всякакви съвети и очаквания и вероятно ще си плащам за това до края на живота си. Не искам да допуснеш същите грешки, особено след като изборът на съпруга ти вече се е превърнал в политически акт, тъй като нямаме синове и ти ще бъдеш наследницата.

— Често съм чувала татко да казва колко се радва, че едно момиче… че аз… ще наследя твоето владение.

— Така твърди, за да пощади чувствата ми. Всички мъже искат синове.

„Само че татко май не е сред тях“, помисли си Шигеко. Но думите на майка й, скритото в тях съжаление и сериозният й тон останаха в сърцето й.