Лиан Хърн
Разгромът (23)

Двайсет и втора глава

След смъртта на Муто Кенджи тялото на стареца бе хвърлено в една яма и засипано с пръст. Нищо не указваше местонахождението му, но Хисао изобщо не се затрудни да го открие, тъй като нозете му сами го отведоха там, напътствани от покойната му майка. Често, докато минаваше покрай него, внезапно рухваше дъжд и отразяваше слънчевите лъчи в късчета дъга върху носещите се в небето облаци. Той ги съзерцаваше и се молеше безмълвно духът на дядо му да премине благополучно през света на мъртвите и да постигне добро прераждане в следващия живот; след което отправяше поглед към планинските вериги, които се разстилаха на изток и на запад, за да види дали не приближава друг странник.

Изпитваше облекчение и едновременно с това съжаление, че душата на стареца бе преминала в отвъдното. Не бе останала на ръба на неговата осъзнатост, както душата на майка му, причинявайки му ужасно главоболие с непонятните си изисквания. Бе познавал дядо си само час, но неговото присъствие му липсваше — Кенджи бе отнел собствения си живот в момент и по начин, избран от самия него. Хисао се радваше, че душата му си бе отишла в мир, но съжаляваше за смъртта му и макар че не го изрече, изпитваше ненавист към Акио, задето я бе причинил.

Лятото отмина, без да дойде никой.

Всички в селото бяха тревожни през знойните летни месеци, особено Котаро Госабуро, тъй като нямаше никаква вест за съдбата на децата му, които продължаваха да бъдат затворени в крепостта Инуяма. Носеха се какви ли не слухове — че са полумъртви от жестоко отношение, че единият от тях, а може би и двамата вече не са между живите и дори в продължение на няколко изпълнени с вълнение дни — че са избягали. Госабуро се стопи, кожата му увисна на гънки, очите му угаснаха. Акио все по-често губеше търпение с него, всъщност той бе раздразнителен и непредвидим с всички. Хисао си помисли, че той вероятно би посрещнал с радост вестта за екзекуцията на младежите, тъй като тя би сринала надеждите на Госабуро и би засилила решимостта му да отмъсти за смъртта им.

Есенните кремове цъфтяха в алено изобилие върху тленните останки на Кенджи, макар че никой не бе засадил луковици. Птиците поеха по своя дълъг път на юг и нощите бяха изпълнени с крясък на гъски и плясък на криле. Луната на деветия месец бе огромна и златиста. Кленовете и смрадликата бяха обагрени в тъмночервено, буковете — в медно, а върбите — в златисто. Дните на Хисао минаваха в поправяне на диги преди зимата, в разпръсване на гнили листа и тор по нивите, в събиране на дърва за огрев от гората. Неговата напоителна система се оказа успешна — планинската нива даде добра реколта от моркови и тикви. Той измайстори ново гребло, което разпределяше тора по-равномерно, и експериментираше с остриета на брадви, с тяхната тежест, ъгъл и острота. В селото имаше ковачница и Хисао ходеше там, когато му оставаше време, за да наблюдава майстора и да помага в разпалването на огъня с духалото.

По-рано, в седмия месец, Имаи Казуо бе изпратен в Инуяма, за да разкрие истината. Той се върна в средата на есента с радушно приетата и все пак озадачаваща вест, че заложниците са живи и че все така ги държат в крепостта Инуяма. Той донесе и други вести — че владетелката Отори очаква дете и че владетелят Отори провожда пищно шествие от пратеници в столицата. Свитата бе в Инуяма по едно и също време с Казуо и се готвеше да потегли за Мияко.

Акио посрещна първата вест с далеч по-малко доволство, отколкото се престори, че изпитва, втората го изпълни с горчива завист, а третата — с дълбоко безпокойство.

— Защо Отори се опитва да се хареса на императора? — попита той Казуо. — Какво означава това?

— Императорът е назначил нов генерал — Сага Хидеки, който през последните десет години полага усилия да разшири властта му на Изток. Най-сетне се е появил воин, който е в състояние да предизвика клана Отори.

Очите на Акио заблестяха с необичайно вълнение.

— Нещо се е променило, чувствам го. Отори е станал по-уязвим. Откликва на някаква заплаха. Ние трябва да бъдем част от неговия провал — не можем да се спотайваме и да очакваме някой да ни донесе вестта за смъртта му.

— Има известни признаци за слабост — съгласи се Казуо. — Послания към императора, все още живите заложници… Досега не се е поколебал да убие някой Кикута.

— Муто Кенджи успя да ни надуши — отбеляза замислено Акио. — Такео сигурно знае къде се намираме. Не можем да допуснем, че той или Таку ще оставят смъртта на Кенджи без последствия, освен ако не са твърде заети с други, по-неотложни дела.

— Време е отново да поемеш на път — рече Казуо. — Тук, в Акаши, и дори в Трите провинции има много Кикута, които се нуждаят от водач и ще те последват, ако се явиш при тях лично.

— Тогава заминаваме първо за Акаши — обяви Акио.

Докато Хисао беше още дете, баща му го бе обучил на някои от уменията, които Кикута владееха, за да могат да се представят като пътуващи актьори — свирене на барабан, жонглиране, изпълняване на древни балади, които хората от провинцията обичаха, песни за някогашни войни, вражди, предателства и отмъщения… от които се бяха възползвали всеки път по време на странстванията си из Трите провинции. След завръщането на Казуо Акио отново започна да се упражнява в жонглиране; беше приготвен голям запас от сламени сандали, бяха събрани и опаковани сливи и кестени, бяха извадени и излъскани амулетите, а оръжията — наточени.

Хисао не се отличаваше с вродена артистичност — беше твърде стеснителен и не му харесваше да става център на внимание, но смесицата от удари и поощрения, с която му преподаваше Акио, го бе направила достатъчно сръчен. Беше овладял всички жонгльорски практики и рядко допускаше грешки точно както бе научил и думите на песните, макар и хората да се оплакваха, че мънка и нищо не му се разбира. Идеята за пътуванията го изпълваше с въодушевление и в същото време с опасения. Очакваше с трепет да поемат на път, да излезе от селото, да види нови неща, но далеч не беше ентусиазиран относно изпълнението на номерата, а и чувстваше неудобство да изостави гроба на дядо си.

Госабуро бе посрещнал вестите на Казуо с радост и го бе разпитал подробно. По това време не разговаряше пряко с Акио, но в нощта преди заминаването им, когато Хисао се приготвяше да си ляга, той дойде до вратата на стаята и помоли Акио да разговарят насаме.

Акио бе почнал да се съблича и Хисао зърна недоволната му гримаса. Все пак домакинът кимна едва забележимо и Госабуро пристъпи в стаята, затвори вратата и коленичи напрегнат върху рогозката.

— Племеннико — започна той, все едно се опитваше да отстоява някакъв авторитет от позицията на възрастта. — Няма съмнение, че е дошло време да започнем преговори с Отори. Трите провинции стават все по-богати и преуспяващи, докато ние тук се спотайваме в планината с оскъдна храна, която ни стига колкото да не умрем от глад, в очакване на поредната мразовита зима. Ние също бихме могли да постигнем благоденствие — нашето влияние може да се разпространява с търговията ни. Призовавам те: отмени кръвната вражда!

Акио отсече:

— Никога!

Госабуро пое дълбоко въздух:

— Възнамерявам да се върна в Мацуе. Тръгвам утре сутринта.

— Никой не напуска фамилията Кикута — напомни му Акио с безизразен глас.

— Тук се скапваме. Всички до един. Отори пощади живота на децата ми. Нека приемем предложението му за примирие. Това няма да накърни верността ни към теб. Ще ти служа в Мацуе както винаги досега — ще осигурявам средства, ще водя архива…

— След като Такео и Таку бъдат убити, ще говорим за примирие — отвърна Акио. — Сега се махай. Уморен съм, а присъствието ти ми е отвратително.

Щом Госабуро си тръгна, Акио угаси лампата. Хисао вече беше легнал на постелката; нощта бе топла и той не бе дръпнал завивката върху себе си. Малки частици светлина танцуваха зад клепачите му. За момент се замисли за братовчедите си и се запита дали щяха да умрат в Инуяма, но най-вече се вслушваше в движенията на Акио. Всяка клетка от тялото му със смесица от страх и възбуда жадуваше плътски ласки и изгаряше в необуздано чувство за срам. Разгневен, Акио бе груб и бърз. Хисао прехапа устни и не издаде нито звук; даваше си сметка за скритото насилие и се боеше да не го предизвика и да го обърне срещу себе си. При все това актът донесе временно облекчение. Гласът на Акио бе почти нежен, когато каза на момчето да спи, да не става, каквото и да чуе, и Хисао изпита краткия миг на нежност, за който копнееше, когато баща му го погали по косите и сетне по врата. След като Акио излезе от стаята, Хисао се зарови под завивките и се опита да си запуши ушите. Разнесоха се някакви приглушени шумове, сякаш някой се давеше и съпротивяваше; последваха тежък удар в пода и влачене по дъските, а после по земята.

„Аз спя“, повтаряше си момчето отново и отново, докато накрая, преди Акио да се върне, наистина потъна в сън, дълбок и безпаметен като смъртта.

На следното утро тялото на Госабуро лежеше сгърчено насред алеята. Беше удушен с гарота в стила на Племето. Никой не посмя дори да покаже, че скърби за него.

— Няма човек, който да иска да напусне Кикута и да се измъкне безнаказано — рече Акио на Хисао, докато се приготвяха да тръгват. — Запомни го. Такео и баща му дръзнаха да напуснат Племето. Исаму бе екзекутиран, същото очаква и Такео.

Акаши бе построен в годините на сблъсъци и смут, когато търговците трупаха печалби от воините, които се нуждаеха от оръжия и провизии; веднъж забогатели, те не виждаха причина да загубят придобитото и се бяха съюзили помежду си, за да бранят стоките и търговията си. Градът бе заобиколен с дълбок ров и всеки от десетте моста се охраняваше от войници. На територията му имаше няколко внушителни храма, които закриляха и насърчаваха търговията както в материалната, така и в духовната сфера.

Когато се издигаха във властта, военачалниците търсеха красиви предмети и дрехи, произведения на изкуството и други луксозни изделия от Шин и отвъд, осигурявани с охота от търговците в свободните пристанища. Някога семействата от Племето бяха по-силни търговци от търговците в града, но растящото благополучие на Трите провинции и съюзът с Отори бе подтикнал мнозина от фамилията Муто да се преместят в Хофу. По време на наложената от Акио изолация в планината дори останалите Кикута бяха проявили по-голям интерес към търговията и печалбата, отколкото към шпионажа и поръчковите убийства.

— Тези дни са безвъзвратно отминали — заяви Джизаемон, собственик на оживен бизнес с вносни стоки, посрещайки Акио без особена охота. — Трябва да се развиваме в крак с времето. Можем да търгуваме по-успешно и да упражняваме повече контрол върху събитията, като осигуряваме оръжия и други битови стоки или отпускаме парични заеми. Нека с всякакви средства да насърчаваме подготовката за война, като в същото време се стараем да предотвратим избухването й.

Хисао смяташе, че баща му ще реагира със същото насилие, каквото бе проявил по отношение на Госабуро, и изпита съжаление. Не искаше Джизаемон да умре, преди да му покажеше някои от чудните си съкровища — механични устройства за указване на времето, стъклени съдове с високи гърла за пиене, огледала и вкусни непознати храни, сладки и пикантни, и захар — думи, които никога не бе чувал.

Пътуването се бе оказало отегчително. Както Акио, така и Казуо отдавна вече не бяха в първа младост и в изпълненията им на актьори липсваха плам и въодушевление. Песните им бяха старомодни и отдавна забравени. Хората ги приемаха вяло, в едно село дори с открита враждебност — никой не пожела да им предложи подслон и бяха принудени да вървят цяла нощ.

Хисао тайно огледа баща си, при което установи, че е остарял; в скритото селище Акио разполагаше с потомствената власт на безспорен господар, внушаващ страх и респект у всички; тук, в тези износени и овехтели одежди приличаше на несретник. За момент Хисао изпита остра жалост към него, която се опита да разсее незабавно, тъй като жалостта всеки път го правеше уязвим за гласовете на мъртвите. Връхлетя го познатото главоболие, половината свят потъна в мъгла, жената шепнеше, но той не искаше да я слуша.

— Може би си прав — чу той да казва Акио, сякаш от разстояние. — Но войната не може да се избягва вечно. Научихме за пратениците на Отори до императора.

— Да, изпуснахте ги само за няколко седмици. Никога не съм виждал толкова пищно шествие. Отори трябва да са истински богати и освен това надарени с вкус и изисканост. Разправят, че това било влиянието на съпругата му…

— Значи императорът имал нов генерал? — прекъсна Акио ентусиазма на търговеца.

— Така е и което е по-важно, братовчеде, генералът вече разполагал с нови оръжия… или в най-скоро време щял да се сдобие с тях. Разправят, че владетелят Отори затова търсел начин да спечели благоволението на императора.

— Какво искаш да кажеш?

— Години наред Отори налагат строга забрана върху търговията с оръжия. Наскоро обаче тази забрана била нарушена и от Хофу били изнесени тайно голям брой пушки… според слуховете с прякото съдействие на Араи Зенко! Знаеш ли Терада Фумио?

Акио кимна.

— Е, Фумио пристигна два дни след оръжията, опитвайки се да ги върне обратно. Беше бесен; първо предложи голяма сума пари, после заплаши да пристигне с флотилия и да опожари града. Но беше твърде късно — те вече пътуваха за Сага. Да не ти разправям какво стана с цената на желязото и селитрата. Скочиха до небесата, братовчеде, направо до небесата! — Джизаемон си наля нова чаша вино и го подкани да пие с него. — Кой ли го е грижа за заплахите на Терада! — изсмя се той. — Някакъв си пират и нищо повече. Самият той е прекарвал незаконно къде-къде по-важни стоки. А и владетелят Отори никога няма да нападне свободния град, не и докато самият той се нуждае от търговци, които да снабдяват и да хранят армията му.

Хисао се учуди, че Акио не реагира. Баща му само пиеше на големи глътки и кимаше утвърдително на всичко, което казваше Джизаемон, макар че ставаше все по-навъсен.

Събуди се посред нощ и чу, че баща му шепне нещо на Казуо. Усети как тялото му се напрегна в очакване да долови познатите глухи шумове, съпровождащи убийството, но двамата мъже говореха за нещо друго — за Араи Зенко, който бе позволил огнестрелните оръжия да се измъкнат от мрежата на Отори.

Хисао знаеше историята на Зенко — че е по-големият син на Муто Шизука и внук на Кенджи; падаше се и някакъв негов братовчед. Зенко бе единственият член от фамилията Муто, който не си бе навлякъл омразата на Кикута — не бил замесен в смъртта на Котаро, а и според слуховете не бил особено верен на Такео, макар че бил женен за сестрата на съпругата му. Някои смятаха, че обвинявал Такео за смъртта на баща си и дори тайно копнеел за отмъщение.

— Зенко хем е силен, хем амбициозен — прошепна Казуо. — Ако търси начин да се докара пред владетеля Сага, сигурно се подготвя да нанесе удар срещу Кучето.

— Идеалният момент да се обърнем към Зенко — измърмори Акио. — Такео очаква заплахи от Изток и ако Зенко го атакува от Запад, ще бъде приклещен помежду им.

— Чувствам, че Зенко ще посрещне с охота една такава стъпка от твоя страна — отвърна Казуо. — Освен това след смъртта на Муто Кенджи най-вероятно Зенко е следващият господар на фамилията Муто. Какво по-добро време да се потърсят Муто, за да се поправи разцеплението в Племето и двете фамилии да се съберат отново?

Джизаемон, радостен да се отърве от посетителите си, им предостави пропуски и ги снабди с дрехи и разни други типични за търговците принадлежности. Уреди ги да пътуват на един от корабите на своята гилдия и след няколко дни те опънаха платна към Кумамото през Хофу, възползвайки се от хубавото, спокойно време на късната есен.