Серия
Черният отряд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Linger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

40.
Порт Медовина — в търсене на пътя

Хубавото време и попътните ветрове ни отнесоха до Порт Медовина за броени дни. Капитанът на кораба беше доволен. Предварително му платихме добре за затрудненията, но все пак предпочиташе да се отърве от нас по най-бързия начин — не бяхме от най-добрите пътници. Едноокия се ужасяваше от моретата. Превръщаше се в страховита жертва на морската болест и настояваше всички други да са уплашени и болни като него. Те с Гоблин така и не спряха да се дърлят, макар че Лейтенанта заплаши да хвърли и двама им на акулите. Самият той беше в толкова вкиснато настроение, че никой не го взимаше насериозно.

Според желанията на Капитана избрахме Лейтенанта за наш командир и Шекера стана негов помощник. Този пост трябваше да получи Брестака… Не наричахме Лейтенанта „Капитан“. Това ни изглеждаше глупаво като се има предвид, че отрядът ни толкова се е смалил. Не стигахме да съставим и свястна улична банда.

Последният от Свободните отряди на Катовар. Четири века братство и традиции, сведени до тази мизерна останка — сбирщина бегълци. Беше безсмислено и не изглеждаше справедливо. Великите подвизи на предхождащите ни братя заслужаваха нещо по-добро от наследниците си. Бяхме загубили сандъчето с парите, но Аналите, по един или друг начин, намериха пътя си към кораба. Предполагам, че Мълчаливия ги е донесъл — за него те бяха почти толкова важни, колкото и за мен. В нощта преди да влезем в залива на Порт Медовина, четох на войниците от Книгата на Злочестин, който описал историята на Отряда след боевете в Пека в Норсел, когато сме били разбити и почти съсипани. Битката преживели само сто и четирима, но Отрядът се възстановил. Само че нашите не бяха готови за това. Раните им бяха твърде свежи. Отказах се на средата на прочита.

 

 

Свежест. Порт Медовина беше освежителен. Истински град, не безцветен айсберг като Хвойноград. Напуснахме кораба кажи-речи голи и боси, като изключим оръжията ни и малкото пари, които бяхме носили в Хвойноград. Хората ни гледаха страхливо, пък и от наша страна имаше известни колебания. Не бяхме достатъчно силни да изиграем представление, ако местният Принц решеше да се възпротиви на присъствието ни. Тримата магьосници бяха най-голямото ни съкровище. Лейтенанта и Шекера таяха надежди да ги използват за някой номер, който да докара нужните средства, за да продължим. Можеше да се качим на друг кораб и евентуално да се завърнем в земите по южния бряг на Морето на страданията, които познавахме. За това обаче трябваше да извършим и сухопътно пътешествие, минаващо поне отчасти през области, принадлежащи на Господарката. Според мен по-разумно щеше да е да продължим надолу по брега, да объркаме следата си и да се присъединим към някой владетел, поне докато армиите на Господарката ни приближат. Все някой ден щяха да дойдат, нали?

Господарката. Продължавам да мисля за нея. Твърде невероятно ми се струва армиите й да са положили клетва пред Властелина. Открихме и Лихваря, и Кеглата само броени часове след слизането ни на брега. Лихваря беше пристигнал едва два дни преди нас, тъй като срещнал лошо време и бурен вятър. Лейтенанта незабавно подгони Кеглата.

— Къде, по дяволите беше, момче? — Изглеждаше сигурен, че нашият брат е превърнал задачата си в продължителна почивка. Просто си беше такъв човек. — Трябваше да се върнеш, когато…

— Не можах, сър. Ние сме свидетели по обвинение за убийство и не мога да напускам града, докато не мине делото.

— За убийство ли?

— Естествено. Гарвана е мъртъв. Лихвата каза, че вече знаете. Е, устроихме го така, че онзи Вол да поеме вината. Само трябва да се навъртаме наоколо и ще го обесим.

— А той къде е? — попитах.

— В затвора.

Лейтенанта го наруга едно хубавичко, като проклинаше и беснееше, докато минувачите нервно оглеждаха двамата яки мъжаги, които се обиждаха един друг на най-разнообразни чужди езици.

Предложих:

— Трябва да се махнем от улицата. По-добре да не изпъкваме излишно. Имаме си достатъчно проблеми и без да привличаме вниманието. Лейтенант, ако не си против, бих искал да си поприказвам с Кеглата. Може би нашите момчета ще измислят подходящо място да се покрием! Кегла, идваш с мен! Вие също! — посочих тримата магьосници.

— Къде отиваме? — попита Кеглата.

— Ти избираш, но да е някъде, където ще можем да поговорим сериозно!

— Добре! — Той ни поведе, като наложи бързо темпо — искаше да остави повечко разстояние между себе си и Лейтенанта. Пътьом ме разпитваше: — Наистина ли е вярно? Какво стана там, в града? Капитана е мъртъв и прочие, така ли?…

— Абсолютната проклета истина.

Той поклати глава, изумен от представата, че Отрядът е бил победен. Накрая попита:

— Какво искаш да знаеш, Знахар?

— Всичко, което си научил, откакто си тук. Особено за Гарвана, но също и за един тип на име Аса… Пък и за ханджията.

— Скубльо ли? Онзи ден го видях или поне така ми се стори. Познах го чак след това. Беше облечен различно. Да-да, Лихвата ми каза, че са се измъкнали — той и онзи, Аса. Него поне знам къде да го търся. Скубльо обаче… Е, ако наистина ви трябва, ще се наложи да почнете издирванията оттам, където го срещнах.

Той видя ли те?

Въпросът ми изненада Кеглата. Очевидно дори не се бе сетил за подобна възможност. В повечето случаи не проявяваше блестящ ум.

— Не мисля…

Влязохме в кръчма, любима на чуждестранните моряци. Клиентите бяха многоезична сбирщина и парцаливи почти като нас. Говореха към дузина езици. Настанихме се на една маса и използвахме речта на Градовете на скъпоценните камъни. Кеглата не говореше добре, но разбираше. Съмнявах се дали някой друг можеше да проследи разговора ни.

— За Гарвана — подех. — Това е главната тема на днешната ни среща, Кегла!

Той ни разказа история, съответстваща доста на тази на Аса, но с някои пропуски, каквито могат да се очакват от човек, който не е бил очевидец.

— Все още ли смяташ, че това е номер? — полюбопитства Едноокия.

— О, да. Просто предчувствие, но съм сигурен. Може би, когато идем да огледаме мястото, ще си променя мнението. Има ли начин да се установи, момчета, дали той е в града?

Те сбраха глави и стигнаха до отрицателен отговор.

— Не и без да разполагаме с нещо, което му е принадлежало, като за начало — обясни Гоблин. — А нямаме такава вещ.

— Кегла! А Глезанка? Ами корабът на Гарвана?

— А?

— Какво е станало с Глезанка след предполагаемата смърт на Гарвана? Какво е станало и с кораба му?

— Не знам нищо за момичето, но корабът е вързан долу на кея.

Спогледахме се. Заявих:

— Трябва да посетим този кораб, дори да се наложи да си проправяме път с бой към борда. Ръкописите, за които ви споменах. Трябва да ги намерим. Аса не успя да ни осветли кой знае колко по въпроса, а те са единственото, което може да разкара Господарката от следата ни.

— Ако е победила Господарката — допълни Едноокия. — Няма да са от голяма полза, ако Властелинът се е измъкнал!

— Хич и не си го помисляй! — Нямах логична причина, но сам се бях убедил, че Господарката е спечелила. Най-вече чрез положително мислене, поне така смятам. — Кегла, ще посетим онзи кораб още тази вечер. Та какво се е случило с Глезанка?

— Нали ти обясних?! Не знам.

— Идеята беше да я следиш!

— Да, ама тя по някакъв начин изчезна.

— Изчезнала ли? Как по-точно?

— Не как, Знахар — поправи ме Едноокия в отговор на яростните знаци на Мълчаливия. — Засега е без значение как. Въпросът е кога.

— Добре. Кога е станало това, Кегла?

— Не знам. Никой не я е виждал от нощта, в която умря Гарвана.

— Бинго! — обади се с тих, изумен гласец Гоблин. — Проклети да са очите ти, Знахар, инстинктът ти беше верен!

— Какво? — попита Кеглата.

— Няма начин тя да изчезне преди това, освен ако не е знаела, че ще се случи нещо.

— Кегла — продължих аз, — претърси ли мястото, където бяха отседнали? Отвътре, имам предвид!

— Аха. Но някой беше влизал там преди мен.

— Какво?!

— Беше прочистено. Попитах съдържателя, но той твърди, че не са се изнасяли. Били платили за още един месец. Така че — според мен — някой е знаел, че са пречукали Гарвана, и е решил да разчисти стаята. Предположих, че е бил Аса. Той изчезна веднага след събитието.

— И какво направи тогава?

— Как какво? Прецених, че вие, момчета, няма да искате Вола обратно в Хвойноград, тъй че му уредих обвинение в убийството на Гарвана. Освен нас имаше и предостатъчно свидетели, които са ги видели да се бият. Достатъчно дори да убедят съда, че е истина това, което твърдим ние.

— Направи ли опит да проследиш Глезанка?

Кеглата нямаше какво да ни каже. Втренчи се в ръцете си. Ние си обменихме раздразнени погледи и Гоблин промърмори:

— Казах на Брестака, че е безумие да го праща!

И според мен беше така. За броени минути открихме поне няколко неясни въпроса, които нашето момче беше пропуснало да си зададе.

— А защо по-точно се притесняваш чак толкова, Знахар? — поиска да знае Кеглата. — Тъй де, на мен лично това ми се струва голяма глупост!

— Виж, Кегла! Харесва ли ти или не, когато Покорените ни нападнаха, ние сменихме страната. Сега сме Белоризковци независимо дали го искаме или не. Те ще ни подгонят. Единственото, което поддържа Бунта, е Бялата роза. Така ли е?

— Ако изобщо има такава.

— О, има. Глезанка е Бялата роза.

— Хайде, стига, Знахар! Тя е глухоняма!

Едноокия отбеляза:

— Да, но и заземява магиите.

— Какво?

— Около нея магиите не действат. Забелязахме го съвсем ясно в Чар. И ако се развива по правилата на вида си, заземяването ще се подобрява с израстването й.

Припомних си, че долових някои странности у Глезанка по време на битката за Чар, но тогава не им обърнах внимание.

— За какво точно става дума?

— Нали ти обясних. Има хора заземители. Вместо да притежават талант за магия, при тях е обратното — когато са наблизо, магията не действа. И, като се замислиш, това е единственият начин Бялата роза да бъде от полза. Как може глухо и тъпо дете да се превърне в предизвикателство за Господарката или Властелина на тяхна собствена почва? Обзалагам се, че истинската Бяла Роза не е била…

Не знаех. В историческите източници не се разказваше нищо по въпроса за силите й или забележителното им отсъствие.

— Това прави намирането й още по-важно!

Едноокия кимна.

Кеглата изглеждаше озадачен. Лесно е да го озадачи човек, прецених. Така че обясних:

— Ако магиите се обезсилват около нея, трябва да я намерим и да се придържаме наблизо. Тогава Покорените няма да могат да ни наранят.

Едноокия додаде:

— Не забравяй, че те си имат цели армии, които да насъскат по нас!

— Ако ни искат чак толкова много… О, майко!

— Какво?

— Брестака. Ако не са го убили, той знае достатъчно, за да прати по следата ни цялата империя. Ще ни преследват не толкова заради нас, колкото заради това, че ще ги наведем на дирята на Глезанка…

— И какво ще правим?

— Защо всички мен гледате?

— Ти си човекът, който разбира какво става, Знахар!

— О, добре, ами, мисля че… Първо трябва да открием какво се е случило с Гарвана и Глезанка — най-вече с нея. И трябва отново да се доберем до Скубльо и Аса, в случай, че знаят нещо полезно. Трябва да действаме бързо и да се махнем от града, преди Господарката да тръгне по петите ни и без да разстройваме местните. Най-добре да поприказваме с Лейтенанта. Първо ще струпаме всичко на масата, а после ще решим какво точно да предприемем.