Серия
Черният отряд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Linger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

22.
Хвойноград — паническо бягство

Мина много време и не се случи нищо. Покорените не бяха доволни. Нито пък Брестака. Той ме завлече в квартирата си.

— Къде, по дяволите, се е заврял Гарвана, Знахар?

— Не знам — казах му.

Държеше се така, все едно е единственият притеснен. А аз се страхувах и се плашех още повече с всеки изминал ден.

— Искам да знам, и то веднага!

— Виж, човече! Гоблин прави всичко, освен да измъчва хората, в опит да се добере до следата му. Все едно е потънал вдън земя. Някак си ни е подушил!

— Как? Ще ми кажеш ли по какъв начин? От месеци се мотаем в квартала, а никой тук, долу, не ни е забелязал. Защо при Гарвана ще стане другояче?

— Защото обикаляме да търсим точно него. Сигурно е разпознал някого от нас!

— Ако е така, трябва да го науча! Слизай долу и запали огъня под задника на Гоблин. Ясно?

— Добре! Както кажеш, началник!

Макар че той командваше нашия авангард, технически аз го надминавах по ранг. Само че нямах намерение да си търся правата точно сега. Във въздуха бе надвиснало твърде голямо напрежение. Всъщност в Дуретил като че ли всички бяха измъчвани от силно притеснение, което в по-голямата му част не разбирах. Оставах си в периферията на проучването на Покорените върху Черния замък. Бях просто куриер — поредният, който си търка подметките в снабдяване с данни от града. Нямах и най-слаба представа какво са открили с преки наблюдения или дали изобщо изучаваха замъка отблизо. Нищо чудно да се спотайваха, притеснени да не разкрият присъствието си пред Властелина.

Един от нашите ме откри в щаба на Брестака.

— Шепота те търси, Знахар!

Подскочих. Виновно подсъзнание.

— И за какъв дявол? — Не я бях виждал от седмици.

— Ами иди и ще разбереш! На мен не ми каза! — изсумтя в очакване, че ще види офицер да се пържи в собствен сос. Предполагаше, че съм загазил.

Да, така предполагаше. Аз също. Отлагах колкото време посмях, но в крайна сметка се наложи да се явя на разговор. Шепота ме стрелна с поглед още с влизането ми.

— Абе, вие, хора, не открихте абсолютно нищо там, долу. Какво правите — просто се мотаете, а? Да не сте на почивка? Хайде, кажи нещо!

— Аз…

— Знаеше ли, че Черният замък спря да расте след набега ни върху групата от Ямата? Не? И защо не? Нали се предполага тъкмо такива неща да научаваш!

— Никой от заговорниците не беше виновен за…

— Знам отлично! Знам, че никой от тях не се оказа основният снабдител на тела. Но нашият човек сигурно ги е познавал и си е събрал багажа. Оттогава насам са докарали само две тела. Последното — тъкмо снощи. Защо не си научил за това? Какво, в крайна сметка, правите в Патъка? Според мен не ви бива за нищо!

О, в лошо настроение сме, така ли? Попитах:

— Да не би да наближава крайният срок или нещо такова? Така, както аз го разбирам, няма да загазим, ако бъдат доставени само няколко тела!

— Вярно е, поне засега. Но сме стигнали момента, когато нужното количество ще възлиза и само на „няколко“.

Прехапах долната си устна, постарах се да си придам искрено загрижен вид и зачаках.

Тя ми каза:

— Господарката ни притиска. Притеснена е и иска да види някакво развитие.

Така значи. Както винаги, лайната се стичат надолу по склона. Според нормалния ход на нещата би трябвало и аз да ида да си го изкарам на някой нискостоящ. Вместо това предпазливо обясних:

— Половината проблем е, че не разбирам какво точно става. Ако смяташ, че знаеш какво представлява замъкът, как расте и тъй нататък, защо просто не идеш да го събориш? Или го превърни във винарска изба, в гъбарник… нещо от този род?

— Не е толкова просто!

Никога не е. Имах склонност да пропускам политическите усложнения. Просто не ми е така устроен умът.

— Може би след като целият ви Отряд се придвижи дотук… Но първо трябва да овладеем града. Дукът и некомпетентните му хора не могат да се справят със ситуацията.

Стоях и си придавах очаквателен вид. Понякога това скланя хората да ти кажат повече, отколкото възнамеряват първоначално.

— Градът направо ще избухне в пламъци, ако не е стегнат здравата, когато истината се разкрие. Защо според теб Попечителите толкова внимават да пазят в тайна историята с Катакомбите? Няколко хиляди граждани имат роднини, които са попаднали в тази ужасяваща постройка. Това са доста хора, които ще се вбесят, че душите на любимите им са изгубени завинаги!

— Ясно…

Всъщност не ми беше ясно напълно. Изискват се известни усилия да потиснеш здравия си разум, за да възприемеш картинката.

— Така че ще подходим към това от друг ъгъл — обясни ми тя. — Аз ще оглавя проучванията ви. Докладвай ми всекидневно. Ще решавам какво и как да правите. Разбра ли?

— Да, госпожо!

Даже твърде добре. Щеше да стане още по-трудно да я държим настрана от Гарвана.

— Първата ви и главна задача ще бъде да сложите наблюдателен пост при замъка. И ако това не ни заведе до някого, ще пратя Перото при вас. Разбра ли?

— Да, госпожо!

И този път — даже твърде добре.

Зачудих се дали Шепота подозира, че работим и с подмолна цел.

— Сега си свободен. Очаквам да се явиш при мен утре и то с някакъв смислен доклад!

— Да, госпожо!

Напушен, се упътих право към Брестака. Той трябваше да се изправи пред нея, не аз. Само защото съм с по-висок чин…

Останах при сержанта колкото да му разкажа какво се е случило — и пристигна куриер от Вола. Искал да се срещне с мен незабавно.

Вола беше поредният проблем. Бях сигурен, че е по-умен, отколкото показва и почти убеден, че ни подозира в по-добра осведоменост, отколкото признаваме.

Намъкнах се в кутийката му в щаба на тайната полиция.

— За какво ме викаш?

— Постигнах известен напредък по историята с нападението над Катакомбите. Резултат от чисто упорито обикаляне насам — натам.

— Е, и? — Бях доста неучтив и той вдигна вежда. Обясних му: — Тъкмо имах среща лице в лице с нашата началничка… — което беше най-близкото нещо до извинението, което му дължах. — А ти с какво се сдоби?

— С едно име.

Изчаках. Също като Брестака, Вола обожаваше да го умилостивяват. Не бях в настроение да играя тази игричка.

— Проследих онази идея, която ти хрумна — за каруците под наем. И изникна името „Аса“. Един дървосекач на име Аса вероятно е работел при пролуката, която ти показах. Човек на име Аса е похарчил известно количество стари монети, но преди нападението в Катакомбите. И пак Аса работел за Крейг, преди той и хората му да изчезнат. Където и да ида, все ми разправят за този Аса!

— А имаш ли с какво да го свържеш с Черния замък?

— Не. Не мисля, че има пръст и в това. Но сигурно знае нещо…

Премислих новия факт. Вола бе споменал името и преди. Беше на някакъв тип, който се въртял в същото заведение, в което и Гарвана. Може би имаше връзка и май трябваше да потърся този Аса, преди някой друг да се сети за него.

— Тръгнал съм към Патъка — заявих. — Преки заповеди от нейно преподобие. Ще накарам Гоблин да потърси този тип.

Вола се намръщи. Доста се беше разгорещил, когато откри, че сме вкарали наши хора в Патъка, без да се посъветваме с него.

— Добре. Но не ми играй повече плитки номера, става ли? Твоите и моите хора не преследват една и съща цел, но това не е причина да се прескачаме един друг, нали?

— Прав си. Просто ние в Отряда сме свикнали да правим нещата самостоятелно. Ще се видим, когато се върна!

— Много бих се радвал!

Той ме огледа по начин, който подсказваше, че вече не ми вярва. Ако изобщо ми е вярвал някога. Тръгнах си, замислен за Отряда и колко дълбоко сме затънали в блатото. Отвсякъде ни обграждаха неприятности. Жонглирахме с твърде много топки или по-скоро — с ножове с отровни остриета.

Забързах надолу и потърсих Гоблин, на когото си го изкарах заради струпващите се беди. Не остана по-доволен от мен и Брестака.