Серия
Черният отряд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Linger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

29.
Хвойноград — разплата

Скубльо седна така внезапно, че му се зави свят. Някой започна да бие тъпан вътре в черепа му. Изтърколи се до ръба на леглото и шумно повърна. После му стана зле и от още нещо — от страх.

— Аз й казах. Разказах й цялата проклета история! — той се опита да скочи. Трябваше да се разкара от Хвойноград, преди да дойдат Инквизиторите. Имаше злато. Някой чуждестранен капитан можеше да го вземе на юг. Нищо чудно да догони Гарвана и Аса… Намърда се обратно в леглото, неспособен да се вдигне от постелята.

— Умирам! — промърмори. — Ако има ад, точно на такова нещо ще прилича!

Беше ли й разказал? Така мислеше. И то за нищо — нищичко не беше получил от нея!

— Кестеняв Скубльо, роден си за загубеняк. Кога изобщо ще се научиш?

Предпазливо стана отново и се порови в тайника си. Златото си беше на мястото. Може пък да не й беше казал всичко? Огледа амулета. Лиза като нищо можеше да последва проправения от Иска път. Ако все още не е казала никому… Но тя щеше да внимава, нали? Трудно щеше да я хване неподготвена. Дори ако приемем, че успее да я намери…

— Главата ми! Богове! Не мога да мисля… — Долу се разнесе внезапен трясък. Скубльо промърмори: — Проклятие! Оставила е заведението отключено! Ще окрадат всичко!

По бузите му потекоха сълзи. Само какъв край го очакваше… Може би долу беше дошъл Вола и трошеше с приятелчетата си?

Най-добре да посрещне съдбата си. С проклятия на уста успя да се навре в дрехите си и поде дългото спускане надолу.

— Добро утро, господин Скубльо! — весело го поздрави Лиза. — Какво ще искаш за закуска?

Той се втренчи в нея така, сякаш е видял призрак. Преглътна, най-сетне успя да се добере до една маса й седна там, стиснал главата си с ръце, пренебрегвайки развеселения поглед на спътниците си в приключението с Гилбърт.

— Малко махмурлук, а, господин Скубльо? — попита Лиза.

— Да — собственият му глас му звучеше предателски.

— Ще ти забъркам нещо, което татко ме научи да правя. Той е велик пияница, както знаеш!

Скубльо кимна вяло. Дори това се оказа болезнено. Бащата на Лиза беше една от причините да я наеме. Тя се нуждаеше от цялата помощ, която би могла да получи. Още едно от благотворителните му начинания, които бяха тръгнали наопаки.

Тя се върна с нещо толкова гнусно, че дори и магьосник не би го докоснал.

— Пий бързо. Така по-лесно се преглъща!

— Представям си! — молейки се наум питието да го отрови, той изпи отвратителната отвара. След като се пребори да си поеме дъх, промърмори: — Кога ще дойдат? Колко време ми остава?

— Кои, господин Скубльо?

— Инквизиторите. Законниците. Който там си извикала.

— Че защо им е да идват насам?

Той болезнено вдигна поглед, за да срещне нейния.

Тя прошепна:

— Казах ти, че съм готова на всичко, стига да се измъкна от Патъка. Това е възможността, която търсех. Сега сме партньори, господин Скубльо! Петдесет на петдесет.

Скубльо зарови глава в ръцете си и изстена. Край нямаше! Докато не пукне, най-малкото. Прокълна не само Гарвана, но и рода му до девето коляно.

 

 

Общата зала беше празна. Вратата бе затворена.

— Първо трябва да се погрижим за Гилбърт — заяви Лиза.

Той кимна, неспособен да вдигне очи.

— Това беше глупава постъпка — да му даваш бижута, които може да познае. Ще те убие, ако не го убием първи. И не си мисли, че можеш да се отървеш от мен, както се отърва от Иска и онзи изнудвач. Баща ми има писмо, което ще занесе при Вола, ако изчезна!

— Твърде умна си, за да си бъдеш от полза! — промърмори Скубльо. — Малко остава до зимата…

— Да. Но няма да го правим по начина на Гарвана. Твърде е рисковано и изисква прекалено много работа. Ще проявим благотворителност. Пускаме тук всички уличници. Еженощно могат да изчезват по един-двама от тях.

— Говориш за убийства!

— Кого го е грижа? Никого. И бездруго ще им е по-добре умрели. Наречи го милост!

— Как може толкова млад човек да е тъй безсърдечен?

— В Патъка не оцеляваш, ако имаш сърце, господин Скубльо! Ще направим място, където външният студ ще ги държи, докато съберем по една каруца. Можем да ги откарваме, да видим, веднъж седмично.

— Зимата е…

— Това ще ми е последният сезон в Патъка.

— Няма да го направя!

— О, разбира се, че ще го направиш! Или ще те потърси Вола. Нямаш избор — вече съм ти партньор.

— Богове, спасете ме от злото!

— Да не си по-малко лош от мен? Убил си петима!

— Четирима! — възрази той вяло.

— Да не мислиш, че Иска е още жива? Глупости приказваш. Както и да погледнеш на нещата, носиш вина за убийство. При това си толкова глупав по отношение на парите, че не си завъдил и един гирш. Толкова глупав, че продължаваш да падаш в капани като този на Иска и Гилбърт. Господин Скубльо, само веднъж могат да те екзекутират!

Как да спориш с изкусен мислител? Лиза беше сърцето на вселената си. Останалите съществуваха само за да ги експлоатира.

— Има и други, за които да помислим след Гилбърт. Онзи човек на Крейг, дето се измъкнал. Той знае, че има нещо странно в изчезването на телата. Не е говорил за това, иначе слухът вече щеше да е обиколил Патъка. Но някой ден ще си отвори устата. Също и човекът, когото си наел да ти помогне за изнудвача…

Звучеше така, сякаш планира военна кампания. Планира убийства на конвейер. Как някой би могъл да…

— Не искам повече кръв по ръцете си, Лиза!

— И какъв избор имаш, по-точно?

Не можеше да отрече, че смъртта на Гилбърт се равняваше на оцеляването му. А след Гилбърт трябваше да прибави и още една жертва — преди тя да го е съсипала. Лиза все някога щеше да свали гарда…

Ами онова писмо? Проклятие! Май баща й заминаваше пръв… Капанът беше голям и без видими изходи.

— Това ще е единственият ми шанс за измъкване, господин Скубльо. Тъй че най-добре ми повярвай, че ще го прегърна с две ръце!

Кестенявия се отърси от вцепенението си, наведе се напред и се втренчи в огнището. Собственото му оцеляване бе на първо място. Трябваше да разкара Гилбърт, това беше най-важното.

Ами Черният замък? Дали й е казал за амулета? Не си спомняше. Трябваше да наблегне на специалния пропуск, иначе нищо чудно тя да се опита да го убие и продаде. Щеше да се превърне в опасност за нея, щом планът им влезеше в действие. Да. Задължително! Щеше да се отърве от него, осъществи ли връзката с тварите в замъка. Значи ето ти още една твърда жертва…

Проклятие. Гарвана му даде умен съвет. Беше му посочил единствения възможен изход. И самият той бе поел по единствения възможен път. Напускането на Хвойноград — нямаше друго решение!

— Ще се наложи да го последвам! — промърмори той. — Нямам избор!

— Какво?

— Просто размишлявам на глас, момиче. Печелиш! Да се захващаме с Гилбърт!

— Добре. Остани трезвен и утре стани раничко. Ще трябва да наглеждаш „Лилията“, докато уредя нещата. Пък и бездруго е време отново да поемеш собствените си задължения.

— Сигурно е така…

Лиза му хвърли подозрителен поглед.

— Лека нощ, господин Скубльо!

 

 

На следващия ден Лиза каза на Скубльо:

— Всичко е готово. Ще се срещна с него сама, у нас, довечера. Ти докарай каруцата, пък аз ще се погрижа татко да го няма.

— Чух, че Гилбърт не ходи никъде без телохранител!

— Тази вечер ще дойде. Идеята е да ми плати десет ливи, за да му сложа „Лилията“ на тепсия. Оставих го да си мисли, че ще получи и още нещо…

Коремът на Скубльо изкъркори.

— Ами ако стопли какво става?

— Ние сме двама, а той е сам. Абе, как такава трътка като теб успява да върти цяло заведение?

Вярно, въртеше го, но посрещаше далеч по-малко опасности. Предпочете да си замълчи. Нямаше смисъл да се разкрива повече пред Лиза. Беше време да потърси нейните юзди.

— Не се ли плашиш от нищо, дете?

— От бедността. Особено да бъда бедна и стара. Ужасявам се всеки път, когато видя Попечителите да измъкват някой дърт вкочанен голтак от задните улички!

— Аха… Това и аз го разбирам… — Скубльо се усмихна вяло. Все беше някакво начало.

 

 

Той спря каруцата и погледна към прозореца на долния заден апартамент. Вътре не светеше, явно Лиза още не се беше прибрала. Той плесна с юздите и потегли. Гилбърт сигурно бе пратил разузнавачи. Не беше глупак!

Скубльо заобиколи една чупка в задната уличка и се върна обратно, преструвайки се на пиян. Не след дълго някой в апартамента запали свещ. С разтуптяно сърце, съдържателят на „Лилията“ се приближи към задната врата.

Беше отключена — точно по план. Може би Гилбърт все пак щеше да се окаже глупак? Скубльо полека се вмъкна вътре. Стомахът му беше вързан на сто възела, ръцете му трепереха, а в гърлото му бе заседнал писък.

Не този Кестеняв Скубльо се би с Крейг и момчетата му. Само че онзи попадна в капан и се сражаваше за живота си. Нямаше време за обмисляне и паникьосване, а сега разполагаше с предостатъчно. Беше убеден, че ще се издъни.

Апартаментът имаше две малки стаички. Първата, зад вратата, беше тъмна и празна. Скубльо предпазливо тръгна напред и се приближи до парцаливата завеса. Зад нея боботеше мъжки глас. Съдържателят надникна вътре.

Гол, Гилбърт стоеше изправен над дрипаво подобие на легло. Лиза лежеше с дръпнати до врата завивки и се преструваше, че е размислила. Сбръчканото, гърчаво и прошарено от сини вени тяло на лихваря силно контрастираше с нейната младост.

Гилбърт беше ядосан.

Скубльо изруга под нос. Искаше му се Лиза да спре да играе игричките си. Винаги правеше повече, отколкото й е било казано, надхвърляше планираното, единствено за да задоволи някакви свои пориви. А той просто искаше да приключват!

Лиза се престори, че се предава и направи място за Гилбърт до себе си.

Планът изискваше Скубльо да нанесе удара си, веднага щом момичето стисне лихваря с ръце и крака. Но и той реши да играе собствена игричка и поотложи нападението. Стоеше си там ухилен, докато Гилбърт се настани върху нея. Без съмнение доста неприятни мисли й минаха през главата. Накрая Скубльо се раздвижи.

Три тихи, тихи стъпки. Уви гаротата[1] около кокалестия врат на Гилбърт и дръпна назад. Лиза стегна хватката си. Колко малък и смъртен изглеждаше лихварят! И колко не приличаше на човека, от когото се боеше половината Патък! Бореше се, но не успяваше да се измъкне. Скубльо имаше чувството, че борбата никога няма да свърши. Не беше осъзнавал, че отнема толкова време да удушиш някого. Най-сетне отстъпи назад. Треперенето заплашваше да го свали на колене.

— Махни го! — изпищя Лиза.

Кестенявия претъркули трупа встрани и й нареди:

— Обличай се. Хайде! Да се махаме оттук! Може да се появят неговите хора. Ще докарам каруцата!

Избърза до вратата и надникна в уличката. Нямаше никого. Безпрепятствено докара и каруцата.

— Хайде! — изръмжа, когато се върна и откри Лиза все още гола. — Да го махнем оттук!

Тя все още не можеше да се отърси от вцепенението. Скубльо й напъха дрехите в ръцете и я удари по голото дупе.

— Мърдай, проклета да си!

Лиза бавно се заоблича, а той изтича до вратата и провери уличката. Все още нямаше минувачи. Върна се запъхтян с тялото, метна го в каруцата и го покри с черга. Странно колко по-леки му се струваха, когато са мъртви! Пак се качи горе:

— Ще идваш ли? Или трябва да те влача за косата?

Заплахата не й подейства. Скубльо я хвана за ръката и я измъкна през вратата.

— Горе!

Метна я на капрата и скочи до нея.

Плесна с юздите и мулетата се повлякоха напред. Щом пресякоха моста над Пристанищната река, вече знаеха накъде са тръгнали и почти не се нуждаеха от напътствия. Той безцелно се запита колко ли пъти са изминавали същия маршрут.

Каруцата се беше изкачила на половината път по склона, преди Кестенявия да се успокои достатъчно, че да огледа Лиза. Стори му се изпаднала в шок. Внезапно убийството беше престанало да е просто на думи, а тя беше помогнала да убият човек. Беше сложила врата си в примката.

— Не е толкова лесно, колкото си мислеше, а?

— Не знаех, че ще бъде така. Аз го държах. Чувствах как животът му се изнизва. Беше… Не беше, каквото съм очаквала!

— А ти искаш да направиш кариера с това! Ще ти кажа едно. Няма да убивам клиентите си. Ти ако искаш, оправяй се сама!

Тя се опита вяло да го заплаши.

— Вече нямаш власт над мен. Върви при Инквизиторите, а те ще те заведат при изстръгвач на истини, партньоре!

Лиза потрепери. Скубльо сдържа езика си, докато не приближиха Черния замък.

— Нека не си играем повече игрички!

Обмисли дали да не я продаде заедно с Гилбърт, но откри, че няма достатъчно омраза, гняв или просто здрав разум да го направи.

Спря мулетата.

— Ти чакай тук. Не слизай от каруцата, все едно какво става. Ясно?

Почука на черната порта и тя се отвори навътре. Кестенявия се върна на капрата и подкара към двора, слезе и метна Гилбърт на каменния плот. Високото същество се приближи, огледа тялото и погледна към Лиза.

— Не тази — отвърна Скубльо. — Тя е нов партньор!

Съществото кимна.

— Тридесет.

— Дадено.

— Трябват ни повече тела, Кестеняв Скубльо! Много тела. Трудът ни наближава завършека си. Изгаряме от нетърпение да приключим.

Скубльо потрепери от подтекста на думите му.

— Скоро ще има още! — обеща.

— Добре. Много добре. Ще те възнаградим богато!

Кестенявия отново потрепери и се огледа. Тварта попита:

— Жената ли търсиш? Още не се е сляла с портала ни… — и щракна с дългите си, жълти пръсти.

В мрака се разнесоха тътрещи стъпки и се приближиха сенки, които държаха ръцете на голата Иска. Скубльо с мъка преглътна. Бяха се възползвали от нея по всички начини. Беше отслабнала, а между синините и раните кожата й бе обезцветена. Една от тварите вдигна брадичката й и я накара да погледне Скубльо. Очите й бяха кухи и празни.

— Ходещ труп — прошепна тя мъчително.

— Отмъщението достатъчно сладко ли е? — попита високото същество.

— Махнете я оттук! Не искам да я виждам!

Високата твар щракна с пръсти. Спътниците му се оттеглиха в сенките.

— Парите ми! — изръмжа Скубльо.

Кикотейки се, тварта наброи монетите в краката на Гилбърт. Съдържателят ги напъха в джоба си. Тварта повтори:

— Донеси ни още живи, Кестеняв Скубльо! Имаме голяма полза от живите!

В мрака отекна писък. На нещастния продавач му се стори, че чува да го викат по име.

— Тя те позна, приятелю!

От гърлото на Скубльо се изтръгна стенание. Метна се на капрата на каруцата и изръмжа на мулетата си. Високото същество огледа Лиза с непогрешим подтекст. Тя го разчете.

— Да се махаме оттук, господин Скубльо! Моля те!

— Хайде, мулета!

Каруцата пукаше и скърцаше. Минаването през портата сякаш отне цяла вечност. Някъде от дълбините на замъка продължиха да отекват писъци. Щом се озоваха навън, Лиза огледа Скубльо с извънредно странно изражение. Стори му се, че разчита по лицето й облекчение, страх и малко притеснение. Облекчението беше най-много. Сега вече долавяше колко е била уязвима. Скубльо се усмихна загадъчно, кимна и не каза нищо. Също като Гарвана, спомни си.

Ухили се.

Също като Гарвана.

Нека поумува тя. Нека се притеснява.

Мулетата спряха. Той изсумтя неразбиращо.

От мрака наизлязоха хора с извадени оръжия. Военни.

Разнесе се изумено възклицание:

— Проклет да съм! Това е съдържателят!

Бележки

[1] Гарота: средновековен инструмент за изтезания — обръч с винт, копринено или конопено въже за душене. — Б.пр.