Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
SamBoetes (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Надвисналата сянка

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, 2003 г.

ISBN: 954–8610–63–8

История

  1. — Добавяне

33.
Хвойноград — срещата

След посещението на Капитана положението се промени. Момчетата станаха по-бдителни. Влиянието на Брестака нарасна, а моето намаля. Отрядът действаше по-безапелационно и никой не губеше време напразно. Всеки от нас бе готов да се задейства, щом му наредят.

Връзките се подобриха изключително, а времето за спане намаля болезнено. Никой от нас не изчезваше от полезрението на другите за повече от два часа. А Брестака намираше извинения за всички, освен за себе си, да се измъкват от Дуретил и да ходят на места, където Прокълнатите щяха да имат проблем да ги намерят. Аса ми стана повереник на склона на Черния замък.

Напрежението се покачваше. Чувствах се като пиле от ято, готово да се разпръсне веднага щом лисицата скочи сред него. Опитах се да обезкървя нервността си като попълвам Аналите. Бях ги занемарил ужасно и през повечето време просто нахвърлях бележки.

Когато напрежението ставаше прекалено голямо за мен, се качвах на хълма да гледам Черния замък.

Това беше рационално поемане на риск — като на дете, което се покатерва на клона на дърво, надвиснало над смъртоносен водопад. Колкото повече приближавах замъка, толкова повече той съсредоточаваше вниманието ми. На двеста метра оттам всички други проблеми изчезваха. Бях сигурен точно какво означава това: че сянката на Властелина надвисва над света. Разбирах чудесно как се е чувствала Господарката, когато е научила за евентуалното възраждане на съпруга си. Всяка моя емоция се оцветяваше с лек оттенък на отчаяние.

По определен начин Черният замък представляваше нещо повече от порта, през която може би ще излезе най-великото зло на света. Беше конкретизация на метафорични концепции — жив символ. Оказваше влияние, присъщо на великите катедрали. Досущ като катедрала, представляваше много повече от проста сграда.

Можех да се взирам в обсидиановите му стени и гротескните декорации, да си спомням историите на Скубльо и при все това нямаше начин да не се гмурна в дълбините на собствената си душа — така и не престанах да се самопретърсвам за поне капка благоприличие, останала скрита през по-голямата част от съзнателния ми живот. Замъкът беше, ако така предпочитате, морален жалон. Стига да имаш мозък и изобщо — някаква чувствителност.

От време на време ме съпровождаха Едноокия, Гоблин, Брестака или някой друг от момчетата. Никой от тях не си тръгна недокоснат. Стояха там с мен, говореха баналности за постройката или с важен вид приказваха за ролята й в бъдещето на Отряда и през цялото време нещо в душите им се променяше.

Не вярвам в абсолютното зло. И на други места в Аналите съм развивал специфичните си виждания, които повлияват всяко мое наблюдение по време на изпълнението на длъжността ми на Хроникьор. Вярвам, че има наша и тяхна страна, като добрите и лошите се определят постфактум — от онези, които оцелеят. При хората често се случва различни неща да се възприемат като добри от една гледна точка и зловещи — от друга. По време на войната с Бунта, преди осем и половина години, служехме на страната, възприемана като „зловеща“ и „тъмна“. Но извращенията, дело на последователите на Бялата роза, които видяхме, бяха много повече от тези на Господарката. Злодеите от наша страна поне бяха в правото си. Светът знаеше какво е положението на Господарката. Именно Бунтът беше организацията, чиито идеали и етика не хармонираха с фактите и ставаха променливи като времето и гъвкави като змия.

Но се отклонявам от темата. Черният замък оказваше такова влияние. Караше те да обходиш всички околовръстни пътища и cul-de-sac[1], и фалшивите пътеки, които си проправил по време на живота си. Караше те да направиш преоценка. Приискваше ти се да застанеш някъде, пък ако ще и откъм черната страна. Оставяше те недоволен от собствения ти податлив морал. Подозирам, че именно заради това Хвойноград беше решил да се преструва, че той не съществува. Замъкът беше крайност, изискваща крайно решение от свят с предпочитания към относителността.

Глезанка често присъстваше в мислите ми, когато стоях под тези черни, лъскави стени. Когато се качвах тук горе, тя се превръщаше в антипод на замъка. Беше белият полюс и абсолютна противоположност на онова, което символизираше черната постройка. Откакто бях осъзнал коя е, не бях прекарвал особено много време в нейно присъствие, но ясно си спомням как и Глезанка ме поставяше пред морално изпитание. Чудех се как ли щеше да ми подейства сега, след като е имала нужното време да порасне. Ако съдим по думите на Скубльо, очевидно не е излъчвала по същия начин като Черния замък. Основният му интерес към нея е бил да я завлече на горния етаж. А и Гарвана не беше поел по пуритански коловози. Ако изобщо е тръгнал нанякъде, то беше навлязъл още по-дълбоко в мрака — пък ако ще и от най-висши мотиви.

Вероятно в това имаше някакво послание, наблюдение, от което да се правят изводи. Ето го значи Гарвана, който се държи с прагматичната аморалност на принц от Ада — всичко в името на това да спаси детето, което представлява най-голямата надежда на света за спасение от Господарката и Властелина.

О, прекрасно би било, ако светът и моралните му въпросителни бяха като някаква игра с ясно различими черни и бели фигури, твърди правила и липсваща и най-слаба отсянка на сиво.

Дори Аса и Скубльо успяваха да почувстват аурата на замъка, стига да ги качиш тук по дневно време и да ги накараш да постоят, втренчени в тези тягостни стени.

Особено Скубльо.

Той бе достигнал до положение, в което можеше да си позволи съвест и несигурност. Искам да кажа, беше се отървал от финансовите проблеми, преследвали го преди това и нямаше как да си изкопае нов гроб, докато го следим. Тъй че имаше възможност да се замисли за мястото, което заема, и време, за да се отвращава от себе си. Поне няколко пъти го бях качвал горе и гледах как се проявява тази негова дълбоко скрита искра на благородство, която в изключителни мъки го поваляше — поне вътрешно — на колене.

Не знам как го постигна Брестака. Може би караше без сън със седмици. Но когато Отрядът слезе от Уоландър, той вече бе подготвил окупационен план. Беше груб, много ясно, но по-добър, отколкото всички ние очаквахме.

Намирах се в Патъка, в „Желязната лилия“ на Скубльо, когато първите слухове се понесоха по брега на реката и предизвикаха едно от най-масовите състояния на объркване, които бях виждал някога. Съседът на Кестенявия, продавачът на дърва, нахлу в „Лилията“ и обяви:

— Някаква армия излиза от прохода! Чужденци! Хиляди са! Твърди се…

За следващия един час поне дузина души донесоха същата новина. Всеки път армията се разрастваше и целта й ставаше все по-загадъчна. Никой не знаеше какво иска Отрядът. Разнообразните разказвачи им приписваха различни мотиви — всеки според собствените си най-големи страхове. Малцина приближиха поне малко десетката.

Макар че братята ни бяха уморени след толкова продължителен поход, те бързо се разпръснаха из града. По-големите отряди се предвождаха от хората на Брестака. Шекера докара подкрепления и в Патъка. Както бяхме открили, най-лошите бордеи винаги са първото огнище на бунта. Имаше няколко яростни сблъсъка. Хванахме гражданите на Хвойноград неподготвени и без да имат представа за какво всъщност искат да се бият. Повечето просто идваха да погледат. Лично аз се върнах при отряда си. Точно по това време Покорените би трябвало да предприемат злите си дела. Ако изобщо планираха такива…

Не се стигна до сериозни сблъсъци. Както би следвало и да предположа, като знам, че хората от авангардния ни отряд водят новодошлите. Вярно, никой не влезе във връзка с мен тук, горе, в течение на още два дни. Дотогава умиротвориха града.

Всяка ключова точка беше в нашите ръце. Всяка обществена сграда, арсеналите, всяко съсредоточие на силите — дори щабът на Попечителите в Оградата. И животът си продължи както обикновено. Единствените дребни проблеми възникнаха, когато бунтовническите бежанци се опитаха да вдигнат въстание, съвсем точно обвинявайки Дука, че е докарал Господарката в Хвойноград.

Жителите на града обаче не се притесниха много-много.

Единствено в Патъка възникнаха проблеми. Брестака искаше да въдвори ред в бордея, а някои от местните обитатели не искаха и да чуят. Той използва отряда на Шекера, с който една по една разбиваше организациите на престъпните повелители. Не виждах необходимостта, но по-мъдрите глави се безпокояха, че бандите могат да станат фокус на бъдеща съпротива. Всичко с подобен потенциал трябваше да бъде размазано незабавно. Мисля, че началниците ни таяха и някаква надежда с тази мярка да спечелят и популярност като освободители…

Три дни след пристигането на Братството Брестака доведе Лейтенанта в съборетината ми на склона на хълма.

— Как върви? — попитах.

Лейтенанта изглеждаше ужасно състарен, откакто го бях видял за последен път. Преходът на запад се беше оказал тежък.

— Градът е обезопасен — отвърна той. — Смрадлива дупка, а?

— Такъв си е, като купчина повърнато. Какво се мъти?

Брестака обясни:

— Трябва да погледне мишената.

Вдигнах вежда.

Лейтенанта потвърди:

— Хромия е сигурен, че ще атакуваме това чудо. Не знам кога точно, но Капитана иска да го огледам!

— Забавни времена ни очакват! — промърморих. — Надали ще го завземем потайно…

Наметнах си палтото, защото на върха беше хладничко. Брестака и Едноокия се повлякоха с нас, когато поведох Лейтенанта нагоре. Той огледа изпитателно замъка, потънал дълбоко в размисъл. Накрая отбеляза:

— Не ми харесва. Ни най-малко!

И той усети ледената угнетеност на мястото.

— Разполагам с човек, който е влизал вътре — казах. — Но не оставяй Покорените да разберат, излъгахме ги, че отдавна е труп.

— И той какво може да ми каже?

— Не е много. Посещавал го е само нощем и е стигал до един проход зад портата.

— Хмм. Покорените също имат едно момиче в Дуретил, говорих с нея. Не можа да ми каже нищо. Влизала е само веднъж и е била прекалено уплашена, за да се оглежда.

— Още ли е жива?

— О, да. Нали това е тази, която сте хванали? Да, жива е. Заповеди на Господарката очевидно. Мръсна малка вещица. Хайде да пообиколим!

Под съпровода на постоянното мрънкане на Едноокия се изкачихме до далечния хребет, където местността беше най-неравна. Лейтенанта отбеляза очевидното:

— Няма начин да нападнем оттук, не и без помощта на Покорените.

— Доста помощ ще ни потрябва, все едно от коя посока ще тръгнем!

Той ме погледна въпросително. Обясних му за проблемите на Перото в нощта, когато заловихме Скубльо и прислужницата му.

— Оттогава насам повтаряло ли се е?

— Не. И преди не е имало такова нещо. Също и моят човек, който е влизал, никога не е виждал нещо необичайно. Но, проклятие, това чудо е свързано с Могилните земи и зад него стои Властелина. Знаеш, че това няма да бъде лесна работа. Те са наясно, че ги очакват неприятности.

Едноокия издаде писукащ звук. Лейтенантът изръмжа към него.

Магьосникът протегна ръка. Като един вдигнахме глави към стената, която се извисяваше на поне двадесетина метра от нас. Не видях нищо. Нито пък Лейтенанта.

— Какво има? — попита той сурово.

— Нещо ни гледаше. Доста гнусна твар.

— И аз го мернах — додаде Брестака. — Високо, кокалесто и жълтеникаво създание с очи като на змия.

Огледах по-внимателно стената.

— И как можа да го различиш оттук?

Той потрепери и сви рамене:

— Ей така, можах. И никак не ми хареса. Изглеждаше, сякаш иска да ме ухапе!

Повлякохме се през гъстите храсти и се катерехме по камънаците, хвърляйки по едно око към замъка и към склона под нас. Брестака промърмори:

— Гладен поглед. Такъв си беше!

Стигнахме хребета от запад на постройката. Лейтенанта поспря.

— Колко може да се приближи човек?

Свих рамене:

— Не ми стигна смелост да проверя!

Той пристъпи ту на едната, ту на другата посока, сякаш се опитваше да различи нещо.

— Я да докараме тук малко затворници и да открием каква е истината!

Смукнах една храчка през зъбите си, преди да заявя:

— Няма да можеш да накараш никой от местните да доближи това място!

— Така ли мислиш? А как ти изглежда това в замяна на амнистия? Шекера е насъбрал половината злодеи от Патъка. Тръгнал е на истински кръстоносен поход срещу престъпността. Има ли три оплаквания за някого, прибира го.

— Звучи ми малко простовато — обясних. Обикаляхме, за да погледнем и откъм портата на замъка. С „простовато“ имах предвид „опростено“, а не „лесно“.

Лейтенанта се изкиска. Тежките месеци не бяха потушили странното му чувство за хумор.

— Простите умове реагират на прости отговори. Няколко месеца с реформите на Шекера и Дукът ще излезе герой!

Разбирах какво иска да каже. Хвойноград тънеше в беззаконие и беше управляван от най-яките по места. Имаше орди от Скубльовци, които живееха в ужас и постоянно страдание. Намереше ли се човек да намали ужасите, щеше да спечели привързаността им. А развита по правилен начин, тази благодарност щеше да преживее и последващите ексцесии.

Чудех се обаче дали подкрепянето на слабите си струва. Или по-скоро дали като успешно ги заразяваме със смелост, не си създаваме сами неприятности занапред. Премахни всекидневното повсеместно насилие и те като нищо ще си изберат нов обект за омразата си… може да замислят насилие върху теб.

Бях го виждал и преди: дребните хора трябва да мразят, трябва да винят някого за собствените си недостатъци. Но този проблем можехме да разглеждаме и по-късно. В момента от нас се изискваше незабавно, пълно и изострено внимание. Портата на замъка се отвори, щом се изравнихме с нея. Към нас хукнаха половин дузина бесни твари. Заля ме летаргична мъгла и открих, че страхът ми се смалява още преди да е възникнал. Докато те изминаваха половината път към нас, вече ми се искаше само да легна.

Болка изпълни крайниците ми, главата ме цепеше, а стомахът ми бе стегнат от мъчителни спазми. Летаргията изчезна. Едноокия се кривеше в странни движения, танцуваше, врещеше като малко вълче, размахваше ръце като ранена птица… Голямата му, странна шапка полетя, повей на вятъра я понесе надолу по хълма и я заплете в храстите. Между сричките на заклинанието магьосникът изрева:

— Направете нещо, идиоти! Не мога да ги удържам вечно!

Дрън! Мечът на Брестака излетя от ножницата си. Същото стори и този на Лейтенанта. Аз не носех друго оръжие, освен дълъг кинжал. Извадих го и се присъединих към нападението. Създанията от замъка стояха вцепенени, а в обсидиановите им очи се четеше изненада. Лейтенанта ги достигна пръв, спря и замахна, стиснал меча здраво с две ръце. Ханджарът му силно напомняше меча на палач. Удар като този би отрязал шиите на трима души, но не успя да свали главата на жертвата му, макар че се заби дълбоко. И по трима ни плисна кръв.

Брестака опита с напад, аз също. Мечът му потъна на една педя в жертвата. Имах чувството, че съм забил кинжала си в меко дърво. Потъна в плътта на моята жертва не повече от един пръст. Вероятно дори не беше достатъчно дълбоко да засегне важен орган. Издърпах острието си и се поразрових в медицинските си познания за по-добра точка за убиване. Брестака ритна жертвата си в гърдите, за да освободи своето оръжие.

Лейтенанта имаше най-доброто острие и подход. Той отсече още един врат, докато ние се мотаехме наоколо. После Едноокия ги изпусна от контрол. Очите на създанията от замъка се съживиха. В тях гореше чиста, огнена омраза. Боях се, че незасегнатите две твари ще я излеят върху нас. Но Лейтенанта замахна яростно и те отстъпиха. Онова, което раних, се повлече след тях. Падна, преди да стигне до портата, но продължи да пълзи. Тя се затвори право в лицето му.

— Тъй значи — отбеляза Лейтенанта. — Ето тук неколцина, с които няма да ни се наложи да се срещаме по-късно. Моите комплименти, Еднооки!

Говореше доста спокойно, но гласът му беше на ръба на писъка, а ръцете му трепереха. Ако черният магьосник не беше дошъл с нас, сега тварите щяха да пируват с труповете ни.

— Мисля, че видях достатъчно за днес. Да се махаме!

Деветдесет процента от мен искаха да избягат колкото се може по-бързо. Останалите десет се придържаха към задълженията си.

— Нека вземем с нас и едно от тези копелета — изхриптях. Устата ми беше пресъхнала от страх.

— Че за какъв дявол? — поиска да знае Брестака.

— За да мога да го нарежа и да видя какво представлява.

— Ами добре! — Лейтенанта се приведе и сграбчи едното тяло под мишниците. То се загърчи вяло. Разтреперан, аз хванах обутите му крака и го вдигнах. Създанието се прегъна по средата.

— Мамка му — прокълна го Лейтенанта. Пусна неговия край и се присъедини към мен. — Ти дърпай този крак, аз ще дърпам другия!

Дръпнахме и тялото кривна встрани. Започнахме да се препираме кой какво трябва да върши.

— Вие, момчета, ще спрете ли да се дърлите? — изръмжа Едноокия.

Посочи със сбръчкания си черен пръст. Погледнах през рамо. Тварите се бяха накачулили по бойниците. Определено се усещаше повишение в силата на ужаса, излъчван от замъка.

— Става нещо! — възкликнах и се понесох надолу по склона, без да пускам тялото.

Лейтенанта тръгна с мен. Нашият товар доста се поблъска в камъните и храстите.

Бам! Нещо удари склона — като тупване на гигантски крак. Чувствах се като хлебарка, бягаща от човек, който мрази вредителите и си е обул подкованите с налчета ботуши. Последва още едно тупване и по-силно сътресение.

— О, мамка му! — промърмори Брестака. Подмина ме, размахвайки равномерно ръце. Едноокия се движеше точно зад него, приведен ниско и постепенно печелеше преднина. И двамата не ни предложиха помощ.

Трето тупване, последвано от четвърто, на равни интервали във времето, всяко по-близо от предишното. Последното изби парченца камък и над нас се посипа дъжд от сухи клонки и листа.

На петдесетина метра по-надолу по склона Едноокия спря, обърна се и направи един от магическите си номера. Във вдигнатите му ръце избухна топка бледосин огън, която с рев се стрелна нагоре по хълма и ме подмина на няма и една педя. С Лейтенанта притичахме покрай магьосника, а петата гигантска стъпка посипа гърбовете ни с късчета камък и клонки. Едноокия нададе див вой и побягна отново. Изврещя:

— Това беше най-добрият ми удар! По-добре хвърлете този клоун и да изчезваме!

После се отдръпна встрани като заек, бягащ от хрътки.

Долината над Пристанището се изпълни с бясно свистене. Над южния склон се стрелнаха две точици, които се носеха толкова бързо, че окото не можеше да ги проследи. Преминаха над нас с кух, басов рев и изтрещяха като божиите барабани зад гърба ни. Не бях сигурен, но ми се стори, че точиците са свързани.

Появи се още една двойка, която се въртеше около общия си център. Тези разгледах по-добре. Да, бяха свързани. Ревяха. Бумтяха. Погледнах през рамо, фасадата на Черния замък беше изчезнала зад стена от цвят, сякаш заляна с боя, която постепенно се оттече като от стъклена повърхност, към която не можеше да полепне.

— Покорените се заловиха да ни защитават! — задъхан, отбеляза Лейтенанта.

Очите му бяха разширени, но стискаше решително под мишница своята част от общия ни товар. Дрехата на проклетата твар непрекъснато се закачаше. Паникьосани, бясно я задърпахме от един бодлив храст. Продължавах да поглеждам назад, очаквайки нещо да дойде и да ни размаже по целия склон.

Пристигнаха още две топки и пръснаха боя. Не нанесоха очевидни щети, но държаха замъка ангажиран. Освободихме плячката си и продължихме нататък.

Появи се друга двойка точки, която падна отвисоко. Посочих:

— Перото и Шепота!

Покорените се понесоха към замъка, предшествани от пронизителен писък. Огън заля крепостната стена. Обсидианът сякаш се топеше и се стичаше като восък, придавайки на и без друго гротескната украса още по-странни форми. Покорените се отдръпнаха, набраха височина и се приближиха за втори удар. Междувременно още една двойка точки изпищя над долината на Порта и боядиса прозрачните стени. Сигурно представлението щеше да е далеч по-живописно за мен, ако не бях толкова зает да бягам по-далеч.

Склонът потръпна под поредната крачка на невидимия гигант. Под нас се появи кръг с диаметър пет метра и почти два дълбок. Полетяха пръчки и камъни. Пропусна ни с няма и пет метра. Ударът направо ни повали. Редица от подобни следи минаваше по склона над нас.

Колкото и да беше силен ударът, не можеше да се сравнява с предишните.

Перото и Шепота отново се снижиха, а фасадата на Черния замък за пореден път започна да се топи, потече и смени формата си. След това буря удари въздуха. Тряс-бум! И двете Покорени изчезнаха в облаци дим. Измъкнаха се, борейки се да овладеят килимчетата си. И двете пушеха, досущ като Перото през нощта, когато заловихме Скубльо. Стремяха се да наберат височина.

Замъкът насочи цялото си внимание към тях. Ние с Лейтенанта успяхме да избягаме.

Бележки

[1] Глуха, задънена улица. — Б.пр.