Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
SamBoetes (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Надвисналата сянка

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, 2003 г.

ISBN: 954–8610–63–8

История

  1. — Добавяне

32.
Хвойноград — посетители

Гоблин ми докара мъжа на име Аса и настоя да изчакаме Брестака, преди да го разпитаме. Беше пратил да измъкнат сержанта от Дуретил, където той се опитваше да умилостиви Шепота. Тя пък се ядосваше от постоянния тормоз на Господарката и си го изкарваше на всеки, който й паднеше.

Гоблин беше притеснен от новините. Не изигра обичайната си игричка — да ме кара да отгатвам какво става. Направо изсипа събраните сведения:

— Аса твърди, че двамата с Гарвана имали схватка с Вола. Гарвана е мъртъв, а той избягал. Глезанка е останала самичка там долу…

Дали това ме изправи на нокти? По-добре повярвайте. Бях готов да подложа дребосъка на разпит, още там, на място, но се овладях.

Брестака се позабави доста. И двамата с Гоблин ни бяха хванали дяволите, преди да се яви, а Аса направо си просеше сърдечен удар.

Чакането обаче си струваше, защото Брестака не дойде сам.

Първо се появи слаба, но кисела миризма, която сякаш идваше от огнището, където бях запалил малък огън. Просто за всеки случай, тъй де. Имаше и няколко железни пръта, готови за загряване, така че Аса да може да ги погледа до насита, да си помисли хубавичко и да се убеди, че е най-добре да не оставя нищо в тайна.

— Каква е тази миризма? — попита някой. — Знахар, да не си пуснал пак онзи котарак?

— Изритах го, след като ми опика ботушите — отвърнах.

— Да бе, как ли пък не. Може да е пикал и по дървата, преди да изчезне…

Миризмата се усили. Не беше точно отвратителна, просто някак дразнеща. Редувахме се да оглеждаме дървата за горене.

Тъкмо насред третото претърсване за източника на смрад, огънят привлече вниманието ми. За секунда мернах лице в пламъците.

Сърцето ми едва не спря. В течение на половин минута стоях паникьосан, без да забелязвам нищо друго, освен лицето. Обмислях всички ужасни неща, които можеха да се случат: Покорените да ни следят, Господарката да ни следи, през огъня да надничат онези твари от Черния замък, че дори и самия Властелин… После хладнокръвният наблюдател, скрит далеч в мътните блата на съзнанието ми, ми подсказа факт, който не бях забелязал, защото нямах причина да го очаквам. Лицето в огъня имаше само едно око.

— Едноокия — изтърсих, без да мисля. — Малкото копеле е в Хвойноград!

Гоблин се обърна към мен, ококорен. Подуши въздуха. Знаменитата му усмивка за малко да му сцепи лицето.

— Прав си, Знахар! Абсолютно си прав! Тази смрад е от самия малък скункс! Трябваше да я разпозная веднага! — и погледна към огъня.

Лицето не се появи повече.

Гоблин промърмори под нос:

— Какво ли посрещане ще е най-подходящо?

— Смяташ, че Капитана го е пратил?

— Вероятно. Логично ще е да прати напред него или Мълчаливия.

— Направи ми една услуга, Гоблин! Не го приветствай по твоя начин!

Молбата ми не му хареса. Много време беше минало и не му се искаше да пропусне и най-малката възможност с гръм и трясъци да освежи връзката си с Едноокия.

— Гледай сега — обясних, — той е тук с тайна мисия. Не искаме Покорените да го усетят. Защо да им даваме нещо за подушване?

Лош избор на думи. Миризмата се усили дотолкова, че заплашваше да ни прогони от стаята.

— Аха — изръмжа Гоблин. — Щеше ми се Капитана да е пратил Мълчаливия. Толкова труд съм хвърлил в подготовка! Приготвил съм му най-голямата изненада в живота му!

— Ами изненадай го по-късно. А междувременно, защо не прочистиш въздуха? И защо не го хванеш за топките, като просто не му обръщаш внимание?

Дребният магьосник се позамисли и в очите му затанцуваха искрици.

— Вярно! — рече и разбрах, че преобразява предложението ми така, че да подхожда на извратеното му чувство за хумор.

Як юмручен удар се стовари по вратата. Стресна ме, макар че го очаквах. Един от нашите пусна Брестака. Едноокия влезе след него, ухилен като малка черна мангуста, която се кани да изяде змия. Не му обърнахме внимание, защото точно след него вървеше Капитана.

Капитана! Последния човек, когото очаквах да видя в Хвойноград преди пристигането на самия Отряд.

— Сър? — изхриптях. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Той се помъкна към огъня и протегна ръце.

Краткотрайното лято на Хвойноград полека отминаваше, но не беше чак толкова студено. Той си беше мечкоподобен както винаги, макар че беше отслабнал и се беше състарил. Преходът се беше оказал наистина тежък.

— Щъркела! — изръмжа той.

Намръщих се и се спогледах с Брестака, който сви рамене и обясни:

— Пратих Щъркела със съобщение.

Капитана доизясни:

— Щъркела приказваше пълни глупости. Каква е тази история с Гарвана?

Разбира се — Гарвана! Той му беше най-близкият приятел, преди да дезертира. Започнах да схващам положението и посочих към Аса:

— Този тук е гъст с него от самото начало. Бил му е помощник. Казва, че Гарвана е мъртъв, лежи в… как се казваше онова място, Аса?

Дребосъкът зяпна Капитана и Едноокия и преглътна поне шест пъти, без да успее да каже и дума. Обясних на командира ни:

— Гарвана му е разказвал разни неща за нас, от които косата му побеляла!

— Я да чуем за какво става дума! — изръмжа Капитана, загледан изпитателно в Аса.

Тъй че пленникът ни разказа за трети път историята си, докато Гоблин стоеше нащрек, вслушан за някоя невярна думичка, пренебрегвайки Едноокия по най-майсторския начин, който някога съм виждал. Усилията му останаха неоценени.

Капитана напълно изхвърли Аса от съзнанието си, веднага щом чу историята му докрай. Въпрос на стил, помислих си. Сведенията трябваше да преврят, преди да ги извади за допълнителен оглед. Накара ме да преразкажа всичко, което съм преживял от пристигането в Хвойноград насам. Предположих, че вече е изсмукал историята от Брестака. Когато приключих, той отбеляза:

— Според мен излишно подозирате Покорените. Хромия беше с нас през цялото време и не се държеше така, все едно има нещо сериозно…

Вярно, че ако някой от Десетте, Които Били Покорени таеше нещо против нас, трябва да беше именно Хромия.

— При все това — възразих, — при Господарката и Прокълнатите отношенията са като скрити една в друга кутийки. Може да не са му казали нищо, понеже смятат, че не е в състояние да пази тайна…

— Може и така да е — призна Капитана. Размърда се, хвърляйки от време на време някой озадачен поглед към Аса. — Както и да е, нека не изправяме Шепота пред повече загадки, отколкото вече си има. Играйте й по свирката и се правете, че нямате никакви подозрения. Вършете си работата. Едноокия и момчетата му ще са наоколо, за да ви подкрепят.

Да бе, помислих си. Срещу Покорени?

— Ако Хромия е с Братството, тогава как сте се измъкнали? А ако знае, че липсвате, няма ли да стигне вестта и до Господарката, а?

— Не би трябвало да открие изчезването ни, от месеци не сме си говорили. Той се е затворил в себе си. Мисля, че е отегчен.

— А какво става в Могилните земи?

Имах твърдото намерение да узная всичко, случило се по време на дългото пътуване на Отряда. В Аналите не бях вписвал сведения, отнасящи се до мнозинството от другарите ми. Все още не беше дошло време да разровим подробностите обаче — просто търсех важните моменти.

— Така и не видяхме прословутите Могилни земи — обясни Капитана. — Хромия ни разказа само, че Пътешественика и Господарката там са развили внушителна дейност. Можем да очакваме голямо раздвижване веднага щом овладеем Хвойноград!

— Не сме правили никаква подготовка — обадих се. — Покорените вечно ни занимават с бъркотията около черния им замък…

— Грозно местенце, а? — той ни огледа. — Според мен сте щели да свършите доста повече работа, ако не сте се поддавали на параноята.

— Сър?

— Повечето от действията ви по прикриване на следата са безсмислени и са пълна загуба на време. Проблемът е на Гарвана, не ваш. И той го е разрешил по типичния за него начин, без ничия помощ… — Капитана погледна към Аса. — Всъщност, проблемът ми изглежда разрешен за вечни времена!

Не го бе имало тук и не беше усетил натрупващото се напрежение, но не изтъкнах тази причина. Вместо това попитах уморено:

— Гоблин, смяташ ли, че Аса ни каза цялата истина?

Магьосникът кимна.

— А ти, Едноок? Долови ли фалшиви нотки?

Дребният чернокож също отвърна с предпазливо отрицание.

— Аса! Гарвана би трябвало да си носи един вързоп ръкописи. Да ги е споменавал?

Аса поклати глава. Озадаченото му изражение ми се стори искрено.

— Имал ли е сандък или нещо такова, до което не е допускал никого?

Пленникът ни изглеждаше изненадан от посоката, която взимаше разпитът. Другарите ми — също. Единствено Мълчаливия знаеше за тези ръкописи, както и, може би, Шепота, която ги притежаваше навремето.

— Аса? Нещо, с което да се е отнасял необичайно?

В съзнанието на дребосъка най-сетне просветна.

— Имаше една кутия. Голяма колкото ковчег. Помня, че се помайтапих с нея. Той ми даде някакъв загадъчен отговор, че била билет за гроба за някого…

Ухилих се. Ръкописите все още съществуваха.

— И какво направи той с кутията?

— Не знам.

— Аса…

— Честно! Видях я само няколко пъти на кораба. Изобщо не съм се замислял за нея!

— Какво целиш по-точно, Знахар? — попита Капитана.

— Имам теория. Основава се само на това, което знам за Гарвана и Аса…

Всички се намръщиха.

— Като цяло, сведенията ни за Аса подсказват, че е човек, на когото Гарвана не би се доверил. Страхливец е. Не може да се разчита на него, пък и приказва твърде много. Но Гарвана го е взел със себе си. Повел го е на юг и го е направил част от екипа си. Защо? Може това да не ви притеснява, момчета, но смущава мен!

— Не схващам! — призна Капитана.

— Ами да предположим, че Гарвана е искал да изчезне така, че хората да не си дават повече труд да го търсят? Опита веднъж, като дойде в Хвойноград. Но и ние пристигнахме тук. Търсим го, така си е мислил. Какво ще предприеме тогава? Какво ще кажете за достоверна смърт в подходящия момент и пред очите на свидетел? Хората не ходят на лов за мъртъвци.

Брестака ме прекъсна:

— Искаш да кажеш, че е изиграл собствената си смърт и е използвал Аса за свидетел, та никой да не отиде да проверява?

— Казвам само, че трябва да обмислим и тази възможност!

Капитана отвърна със замислено изхъмкване. Гоблин се обади:

— Но Аса го е видял да умира!

— Може и да е. А може и само така да си мисли!

Всички се обърнахме към пленника. Той се присви. Капитана заяви:

— Я го накарай да повтори още веднъж, Едноок. Стъпка по стъпка!

В течение на два часа магьосникът отново и отново прекарваше дребосъка през едно и също. Но не можа да забележи и една грешка.

Аса настояваше, че е видял как умира Гарвана, изяждан отвътре от нещо змиеподобно. И колкото повече издишаше теорията ми, толкова по-сигурен бях, че е вярна.

— В случая се основавам на познанията си за Гарвана — настоях, когато всички се струпаха на главата ми. — Имаме „ковчега“, както и Глезанка. Той и неговия ужасно скъп кораб, който — за Бога! — е построил специално за себе си. Оставил е следа, която тръгва оттук и го е знаел. Защо да плава стотици километри и да спре на кея, когато все някой ще дойде да го търси? Защо да оставя Скубльо зад гърба си — при това жив! — за да разказва, че е участвал в нападението над Катакомбите? Пък и забравете, че ще остави Глезанка да се скита сама. Нито за миг не си го помисляйте! Все някак ще се е застраховал срещу злощастна случайност. Знаете го! — Тези доводи започваха дори на мен да ми звучат странно. Бях в позицията на свещеник, който се опитва да налага религията си. — Но Аса твърди, че просто са я оставили да се мотае в някакво заведение. Гледайте сега, Гарвана е имал план. Обзалагам се, че ако отидете в Порт Медовина, ще научите, че Глезанка е изчезнала безследно. А ако намерите кораба, то кутията няма да е на борда…

— Какво толкова има в тази кутия? — поинтересува се Едноокия. Пренебрегнах въпроса му.

— Според мен ти се е разиграло въображението, Знахар! — заяви Капитана. — Но, от друга страна, Гарвана е достатъчно голям хитрец, та да скрои такъв номер. Веднага щом успея да те освободя от задачи, отиваш да провериш лично!

— Ако Гарвана е достатъчно умел, не мислиш ли, че и Покорените са достатъчно гадни, та да изпробват нещо срещу нас?

— Ще пресечем този мост, когато стигнем до него — и се обърна към Едноокия. — Искам вие с Гоблин да си спестите игричките. Ясен ли съм? Ако се разбеснеете прекомерно, Покорените може да заподозрат нещо. Знахар! Дръж се до този тук, Аса. Нали искаш да ти покаже къде е умрял Гарвана? Аз се връщам обратно в Отряда. Брестак! Ела да пояздиш с мен част от пътя!

Така значи. Малък личен бизнес. Обзалагам се, че има нещо общо с подозренията ми за Покорените. След известно време човек толкова свиква с някои от познатите си, че буквално започва да им чете мислите.