Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
SamBoetes (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Надвисналата сянка

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, 2003 г.

ISBN: 954–8610–63–8

История

  1. — Добавяне

16.
Хвойноград — неприятна изненада

Вола отново ме потърси следващия път, когато реши да слезе в долината. Може би просто харесваше компанията ми — нали си нямаше местни приятели.

— Какво има? — попитах, когато той нахлу в малкия ми кабинет и диспансер едновременно.

— Вземи си палтото. Отново слизаме в Патъка!

Готовността му да ме води със себе си ме радваше, защото ми беше писнало от Дуретил. Съжалявах другарите си — те още нямаха моя шанс. А замъкът беше безумно скучен.

Тъй че излязохме и се спуснахме по склона. Подминахме Оградата и попитах:

— Защо си толкова развълнуван?

— Не точно развълнуван — отговори ми Вола. — Всъщност това няма общо с нашата задача. Помниш ли онзи сладур, лихваря?

— С превръзките ли?

— Същия. Крейг. Изчезнал е, заедно с половината си момчета. Вероятно е посегнал на онзи, който го е ранил и оттогава не са го виждали.

Намръщих се. Това не ми изглеждаше важен повод. Гангстерите винаги изчезват, а после се появяват внезапно.

— Насам! — Вола ми посочи някакъв храст по протежение на стената на Оградата. — Ето оттук са влезли нарушителите! — После посочи група дървета отсреща. — Тук са спирали каруците си. Имаме свидетел, който ги е видял. Били натоварени с дърва, твърди. Хайде. Ще ти покажа! — и се вмъкна в храста, като коленичи на четири крака.

Последвах го, като мърморех, че съм се намокрил. Северният вятър не подобряваше с нищо положението.

Вътрешността на Оградата беше по-обрасла и от външната й страна. Вола ми показа няколко дузини наръча дърва, които намерили в храстите до пролуката.

— Очевидно са изнасяли големи количества!

— Предполагам, че са им трябвали за прикриване на телата. Ето тук са ги секли… — и посочи дърветата, разположени нагоре към Дуретил. Замъкът гордо се издигаше на фона на струите облаци — сива каменна купчина на един земетръсен полъх от срутването.

Огледах наръчите. Колегите на Вола ги бяха издърпали настрани и струпали на купчина, което не говореше за умно свършена детективска работа. Струваше ми се, че са сечени и навързвани в продължение на седмици. Срезовете на някои клони бяха по-изсъхнали, отколкото на други. Споменах за това пред Вола.

— Забелязах го. Както го виждам, някой редовно се е снабдявал с дърва! Открили са Катакомбите случайно и тогава ги е прихванала алчност.

— Хммм… — огледах купчината дърва. — Ако предположим, че са ги продавали?

— Не. Толкова поне знаем. Никой не е продавал дърва от Оградата. Вероятно семейство или групичка съседи са ги използвали само за себе си.

— Провери ли каруцарите под наем?

— За колко глупави смяташ тези хора? Да наемат каруца за нападение над Катакомбите!

Свих рамене:

— Е, разчитаме поне един от тях да е глупак, нали?

Той призна:

— Прав си. Ще трябва да проверим. Но е трудно, тъй като съм единственият с достатъчно кураж да обикаля из Патъка. Надявах се да сполучим някъде другаде. Ако се наложи, ще свърша и тази работа. Когато нямам по-належащи дела.

— Може ли да видя откъде са проникнали вътре? — попитах.

Много му се искаше да ми откаже. Вместо това заяви:

— Доста ходене е и отнема над час. Предпочитам да поразпитам за този Крейг, докато следата е гореща!

Свих рамене:

— Някой друг път тогава!

Слязохме на територията на Крейг и започнахме обхода.

Вола все още имаше няколко останали от юношеството му познати. Притиснати както трябва и с помощта на няколко гирша те се разприказваха. Не ми позволиха да присъствам. Прекарах си времето, пиейки бира в една кръчма, докато съдържателите й колебливо се цупеха над парите ми и се държаха така, все едно съм чумав. Когато ме питаха директно, не отричах, че съм Инквизитор.

Вола се присъедини към мен.

— В крайна сметка може би няма нищо. Носят се какви ли не слухове. Твърди се, че собствените му хора го довършили. Казват също, че може да е бил негов съперник — Крейг се е държал нахално спрямо съседите си… — и прие халба вино за сметка на заведението.

Не го бях виждал да прави такова нещо преди. Приписах го на прекалената му заетост.

— Има една връзка, която можем да проверим. Бил се вманиачил да докопа някакъв чужденец, който го направил на глупак пред квартала. Говори се, че именно този чужденец е и човекът, който го е нападнал преди това… — той извади списъка си и започна да го преглежда. — Не очаквам да има кой знае какво за нас! В нощта, когато Крейг изчезнал, се чули много писъци и крясъци. Но няма нито един очевидец, разбира се… — ухили се. — Уховидците твърдят, че имало голяма гонитба. Склонен съм да приема версията за смяна на ръководството.

— А с какво разполагаш?

— Имам списък на хората, които може би са мъкнали дърва от Оградата. Някои дори май са се засичали един друг. Мислех си, че все ще открия нещо интересно, ако сравня разказите им… — махна да му донесат още вино. Този път плати, като даде пари и за първата халба, макар че от заведението му я бяха опростили. Останах с впечатлението, че в Хвойноград са свикнали да дават на Попечителите всичко, което те си поискат. Вола просто имаше чувство за етика, поне доколкото ставаше дума за хората от Патъка. Не искаше да прави живота им по-тежък, отколкото е в момента.

Нямаше как да не го харесвам, поне в определено отношение.

— Нали не смяташ да душиш около тази история с Крейг?

— О, напротив, ще я разровя до дъно. Телата липсват, което не е необичайно. Вероятно ще се появят на речния бряг след ден-два, ако са мъртви. Или ще мрат за кръв, ако не са… — и почука с пръст по едно име от списъка. — Този тук се мотае около същото място. Може би ще мога да поговоря с този Гарван, докато съм в района…

Усетих как кръвта се оттича от лицето ми.

— С кого, каза?

Той ме погледна странно. Насилих се да се отпусна и да си придам поуспокоен вид, преди веждите на Вола да са се качили на тила.

— Наричат го Гарвана. Чужденец. Същият, който очевидно враждувал с Крейг. Навърта се на мястото, на което и ей този тук от моя списък със снабдители на дърва. Мисля да му задам един-два въпроса.

— Гарвана. Необичайно име. Какво знаеш за него?

— Само това, че е чужденец и явно е от опасните типове. Подвизава се наоколо от няколко години. Типичен скитник, а се е сдушил и с онези от Ямата.

„Онези от Ямата“ бяха бежанците бунтовници, намерили убежище в Хвойноград.

— Ще ми направиш ли услуга? Вярно, слабо вероятно е, но може да се окаже, че този тип е призракът, за когото ти споменах онзи ден. Стой далеч от пътя му! Престори се, че изобщо не си чувал това име, но ми дай описание за него. И открий дали води и друг човек със себе си.

Вола се намръщи. Това не му хареса.

— Важно ли е?

— Не знам. Нищо чудно. И пази в тайна цялата история, ако е възможно, моля те!

— Този човек е доста важен за теб, а?

— Ако е същият, когото имам предвид и когото мислех за мъртъв — да. Ние с него имаме важна работа.

Той се усмихна:

— Лична ли?

Кимнах. Вече бях на своя територия. Той беше докачливият. Ако ставаше дума за моя Гарван, трябваше да пипам внимателно. Нямах смелост да позволя да го хванат в примката на нашата операция. Той знаеше прекалено много и можеше да подложи на съмнение половината офицери на Отряда и старшия състав. И да ги довърши.

Реших, че Вола ще реагира най-добре, ако се държа загадъчно и представям Гарвана за стар враг по подразбиране. Човек, за когото бих дал всичко, за да мога да му скоча в мрака, но абсолютно незначителен във всяко друго отношение.

— Разбрах те — каза той накрая. Гледаше на мен по различен начин, сякаш се радваше да открие, че и аз съм човешко същество в крайна сметка.

Да, ама не съм. Въпреки това обичам да се преструвам — поне през повечето време. Казах му:

— Връщам се в Дуретил. Трябва да поговоря с някои приятели!

— Ще се оправиш ли сам?

— Няма проблем. Но ми съобщи какво си открил!

— Непременно!

С тези думи се разделихме. Качих се по хълма толкова бързо, колкото старческите ми крака можеха да ме носят.

Заведох Брестака и Гоблин там, където никой не можеше да ни подслушва.

— Изглежда имаме проблем, приятели!

— Например? — поиска да знае магьосникът.

Трепереше от нетърпение да заговоря още от мига, когато го придърпах встрани. Предполагам, че съм изглеждал доста развълнуван.

— Долу, в Патъка, действа човек на име Гарвана. Предишния път, докато обикаляхме там с Вола, ми се стори, че видях някого, който много приличаше на нашия Гарван отдалеч, но тогава не обърнах внимание…

Те бързо се притесниха колкото мен.

— Сигурен ли си, че е той? — попита Брестака.

— Не, не още. Изчезнах оттам в мига, когато чух името „Гарван“. Оставих Вола да си мисли, че ми е стар враг, когото държа да притисна лично. Той ще поразпита вместо мен, докато си върши собствената работа. Ще ме снабди с описание, ще провери и дали Глезанка е с него. Вероятно просто ме преследват призраци, но ми се искаше и вие да знаете. За всеки случай.

— Ами ако е той? — попита Брестака. — Какво ще правим тогава?

— Не знам. Може да ни докара големи проблеми. Ако Шепота намери причина да се заинтересува от него, например защо се мотае с Бунтовниците бежанци тук… Е, нали знаете!

Гоблин промърмори:

— Доколкото си спомням, Мълчаливия каза, че Гарвана щял да избяга толкова далеч, че никой да не може да го намери отново!

— Е, сигурно си е мислил, че се е отдалечил достатъчно. Тук в действителност сме на края на света!

Което от своя страна беше и друга причина да се притеснявам толкова. Градът напълно отговаряше на изискванията за място, където според мен Гарвана би се покрил. Колкото се може по-далеч от Господарката, без да ти се налага да се учиш как се ходи по вода.

— На мен ми се струва — заяви Брестака, — че трябва да се уверим, преди да се тревожим. После ще решаваме какво ще правим. Това може да се окаже моментът да вкараме нашите хора в Патъка.

— И аз за това си мислех. Вече имам план за пред Шепота. Нека й кажем, че ще вършим другата работа, а момчетата ни да търсят Гарвана.

— Кого да използваме? — поинтересува се Брестака. — Гарвана ще разпознае всеки, който познава него самия!

— Не е вярно. Използвай хората ни, които постъпиха в Чар. Прати Лихваря просто за да си съвсем сигурен. Той надали ще си спомни онези, новите. Толкова много бяха! А ако искаш някой стабилен, който да върти работата и да препраща сведения, прати и Гоблин. Настани го там, където може да стои в сянка, но да дърпа яко юздите.

— Е, как мислиш, Гоблин? — попита сержантът.

Магьосникът се усмихна нервно:

— Поне ще ми се отвори някаква работа. Тук направо излизам от кожата си, пък и тези хора са странни!

Брестака се изкиска:

— Липсва ти Едноокия, а?

— Почти.

— Добре — прекъснах ги. — Ще ни трябва водач и това по принуда съм аз. Не искам Вола да си пъха носа по-дълбоко в тази история. Но там, долу, си мислят, че съм от неговите хора. Ще трябва да ме следвате отдалеч и се постарайте да не издавате какви сте. Не правете нещата трудни за себе си!

Брестака се размърда.

— Отивам да просветя Кеглата и Лихваря. Ще ги свалим долу и ще им покажем квартала. Единият може да се върне за останалите. Ти тръгвай пред нас и уреди нещата с Гоблин! — и излезе.

Така започна тази история. Гоблин и шестима войници наеха стаи недалеч от щаба на лихваря Крейг. Горе на склона аз се преструвах, че всичко се прави в името на каузата. И чаках.