Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
SamBoetes (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Надвисналата сянка

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, 2003 г.

ISBN: 954–8610–63–8

История

  1. — Добавяне

36.
Хвойноград — фойерверки

Замъкът приспа вниманието ни. Остави ни да мислим, че можем да му затворим входа без възражения от негова страна. В продължение на два дни работните отряди ровеха северния склон, дълбаеха хубав дълбок ров и ни снабдяваха с голяма част от нужния материал, докато подготвяха широк вход към голям тунел. След това тварите в замъка ни показаха колко са недоволни.

Беше малко хаотично и наистина страшничко и, като си го припомням, ми се струва, че май началото бе далеч по-невинно, а едва по-късно свадата прерасна в люта битка.

Нощта беше безлунна, но работните бригади се трудеха на светлината на огньове, факли и фенери. Лейтенанта беше вдигнал дървени кули на всеки сто метра — поне там, където бяха завършени ровът и палисадата, а до тях стояха малки балисти, които щяхме да качваме върху кулите. Загуба на време, така си мислех.

Какво може да стори обикновеното обсадно оборудване срещу подчинените на Властелина? Но Лейтенанта все пак бе нашият специалист по обсадите. Беше твърдо решен да направи всичко както трябва и по учебник, ако ще и да не използваме балистите в последствие. Непременно обаче трябваше да ги имаме подръка.

По-зорките членове на Отряда стояха в почти завършените вече кули и се опитваха да надникнат в замъка. Един от тях забеляза движение при портите. Вместо да вдигне тревога, той прати съобщение. Лейтенанта се качи при него. Реши, че някой е излязъл от замъка и се е промъкнал покрай Едноокия. Нареди да бият барабаните, да надуят тръбите и във въздуха се вдигнаха огнени стрели.

Именно сигналът за тревога ме събуди. Втурнах се да видя какво става, но известно време нямаше нищо за гледане. На далечния склон Едноокия и Треперливия се опитваха да удържат положението. Работниците им се паникьосаха. Мнозина бяха убити или осакатени в опита си да побегнат по обраслия, каменист и стръмен склон. Малцинството имаше достатъчно здрав разум да си остане на мястото. Тварите от замъка искаха да нанесат бърз удар и да заловят някои от работниците на Едноокия, да ги вкарат вътре и с тяхна помощ да довършат каквито там ритуали бяха нужни за пренасянето на Властелина. Но щом веднъж ги разкриха, стратегията им се промени. Хората в кулите се развикаха, че излизат още. Лейтенанта нареди да усилят огъня. Имаше няколко малки требушета, които хвърляха топки горящи храсталаци в областта, близо до портата. Прати да намерят и Гоблин и Мълчаливия, като прецени, че те могат да сторят повече, от това да осигуряват необходимото осветление.

Гоблин се намираше долу в Патъка. Щеше да му трябва поне час, за да реагира. Нямах представа къде би могъл да е в момента Мълчаливия. Не го бях виждал, макар че от седмица беше в Хвойноград. Лейтенанта нареди да запалят сигнални огньове, за да предупредим за неприятностите си и наблюдателите на стените на Дуретил.

Покорените най-сетне дойдоха да видят какво става. Всъщност дойде Хромия. Първата му работа беше да вземе цял наръч копия, да им направи някаква магия и да ги метне отвисоко върху земята. Те се превърнаха в колони от синкава светлина, издигащи се между рова и замъка.

На склон отзад Едноокия осигуряваше собствено осветление, като въртеше виолетови паяжини и пускаше краищата им по вятъра. Те бързо издадоха приближаването на половин дузина силуети в черно. Литнаха стрели и копия.

Поне няколко от тварите пострадаха, преди да ни се противопоставят. Блесна ярка светлина, която постепенно избледня до обкръжаващо всеки от тях сияние. Нападнаха.

Върху стените на замъка се появиха и други силуети. Хвърляха надолу по склона някакви предмети с размера на човешка глава, които се носеха към изкопите отзад. Едноокия направи нещо, за да промени курса им. Само една му се изплъзна. След нея остана следа от изпаднали в безсъзнание войници и работници.

Съществата от замъка очевидно бяха планирали всички възможни развития, но не и присъствието на чернокожия. Бяха способни да затруднят максимално Хромия, но срещу нашия магьосник изглеждаха безсилни. Той заслони хората си и ги накара да се бият лице в лице, когато тварите ги наближиха. Повечето от подчинените му паднаха, но победиха нападателите си.

Тварите от замъка вече се готвеха за сражение срещу рова и стената, точно срещу мястото, където стоях и наблюдавах. Помня, че бях по-скоро озадачен, отколкото уплашен.

Колко ли живееха вътре? Скубльо беше останал с впечатлението, че замъкът е практически ненаселен. Да, но двадесет и пет от тях, подкрепени с магия, направиха рова и палисадата почти безполезни. Излязоха през портите, а в същото време през стената на замъка прескочи нещо огромно и подобно на пикочен мехур. Удари земята, отскочи два пъти и се стовари върху рова и палисадата, като запълни едното и събори другото. Нападателите се втурнаха към пробива. Колко бързо се движеха тези твари!

Хромия връхлетя от нощта. Свръхскоростното му спускане предизвика свистене и сияеше дори по-ярко, докато падаше. Блясъкът се люспеше от него на снежинки с размера на кленови семенца, които пърхаха, въртяха се и се рееха към земята, като се впиваха във всичко, до което се докоснеха. Четирима или петима нападатели паднаха. Лейтенанта стовари масивна контраатака, довърши неколцина от ранените и после се наложи да отстъпи. Няколко от тварите влачеха падналите войници към замъка. Пристигнаха и други.

Тъй като не съм от смелчаците, предпочетох бързо да се оттегля встрани по склона. Това се оказа разумен ход.

Във въздуха с пукот се появи ярко сияние, което отвори процеп към нищото. Оттам лъхна невероятен хлад. Склонът замръзна толкова дълбоко и бързо, че самият въздух се превърна в лед. Към засегнатата област със свистене се понесе бурен въздушен поток — и също замръзна. Студът залови повечето от тварите от замъка, като ги обгърна в скреж. Случайно копие удари един от тях. Съществото се разчупи и се разпадна на прах и малки късчета. Нашите започнаха да хвърлят каквото имат подръка, разрушавайки и останалите.

Процепът се затвори след няколко секунди. Относителната топлина на нощта приглуши ужасния студ. Вдигна се мъгла, която за няколко минути забули терена. Когато облаците се разсеяха, не открихме нито следа от жертвите на вледеняването.

Междувременно три недокоснати твари се затичаха надолу по пътя към Хвойноград. Брестака и цял отряд се втурнаха в преследване. Над тях Хромия се издигна високо и рязко се спусна, за да удари крепостта, от която излезе още една група от гнусните създания.

Те награбиха колкото тела можаха да докопат и забързаха назад. Покорения уравновеси спускането си и ги удари. Половината паднаха. Останалите вкараха вътре поне дузина мъртъвци.

Чифт от онези летящи топки със свистене дохвърча от Дуретил и се блъсна в стената на замъка, като го заля с щит от цветове. Още едно килимче се спусна зад Хромия. От него падна нещо, което тупна в Черния замък. Последва толкова ярка светкавица, че заслепи хората на километри наоколо. В този момент гледах встрани, но дори при това положение ми трябваха петнадесетина секунди, преди зрението ми да се възстанови достатъчно, за да видя горящия замък.

Не ставаше дума за призрачния огън, който бяхме видели преди. Това приличаше по-скоро на пожар, който действително поглъщаше материала, от който е израснала крепостта. Отвътре се носеха странни писъци, от които ме побиха тръпки, по-ледени и от процепа към нищото. Изразяваха не болка, а гняв. По стената отново се наредиха твари, този път размахваха нещо като бичове с девет езика, тъй наречените „деветопашати котки“, само че с тях усмиряваха пламъците. Там, където бяха горели огньове, стената изглеждаше видимо смалена.

Стабилен поток от сдвоени топки се понесе над долината. Не видях да са допринесли с нещо, но бях сигурен, че си имат определена цел.

Трети килим се спусна, докато Хромия и другият Покорен се издигаха. Този влачеше облак прах. Където паднеше, имаше същия ефект като семенцата на Хромия, само че по-общ. Изложените на влиянието му твари се разпищяха в агония. Няколко според мен се стопиха, а другите дружно напуснаха стените. Действието продължи в същия дух известно време, като Черният замък очевидно понасяше сериозни щети. При все това бяха успели да вкарат телата и подозирах, че това означава и сериозни неприятности.

По време на полесражението Аса избяга. Изобщо не го усетих, нито пък някой друг от останалите. Минаха часове, преди Лихваря да го забележи да влиза в „Желязната лилия“. За нещастие, бил твърде далеч по улицата, а в „Лилията“ бизнесът вървеше в пълна пара при все късния час — много хора бяха дошли да погледат спектакъла на северния хребет. Така че Лихваря изгубил Аса в тълпата. Подозирах, че дребосъкът е говорил със зълвата на Скубльо и е научил, че и той е успял да избяга. Така и не стигнах до разпита на Нишадъра.

Междувременно Лейтенанта започваше да овладява положението.

Беше успял да изнесе пострадалите от пробива в огражденията. Премести балистите в позиция, удобна за стрелба при следващ опит за нападение. Накара да изкопаят ями и прати работници отзад да попълнят загубите на Едноокия.

Покорените продължаваха да обстрелват замъка, макар и с по-умерено темпо. Вече бяха нанесли най-добрите си удари.

От време на време откъм Дуретил изсвистяваше поредната двойка топки. По-късно разбрах, че Мълчаливия ги е хвърлял, след като Покорените го научили.

Най-страшното като че ли беше зад нас. Като изключим трите избягали твари, които Брестака преследваше, бяхме овладели пробива. Хромия се отклони, за да се присъедини към преследването. Шепота се върна в Дуретил да презареди набора си от мръсни номера, а Перото патрулираше над замъка, като периодично се спускаше, щом обитателите му излизаха да се борят с последните огнища на пожара. Беше настъпило относително спокойствие.

Никой обаче не почиваше. В замъка бяха вкарани тела и всички се чудехме дали не са събрали достатъчно, за да прекарат Властелина дотук.

Но обитателите на крепостта бяха замислили друго.

На стената се появи група твари, която нагласяше сочещо към склона устройство. Перото се спусна.

Бам! Около нея се закълби осветен отвътре дим. Клатушкайки се, тя излетя от него. Бам! И Бам! отново… И още три пъти. След последния изстрел тя вече не можа да овладее килима. Гореше като комета, която се издигаше нагоре, отклони се надалеч, настрани и надолу към града. Когато се удари в земята, изтрещя мощна експлозия. След броени секунди по крайбрежието пламна ужасен пожар. Огънят спокойно се разпростря през гъсто застроения квартал.

Шепота излетя от Дуретил и след минути вече удряше по Черния замък с отровния разтопяващ прах и с огъня, който изгаряше самото вещество на крепостта. Резките завои и стрелкането й издаваха колко е разгневена от свалянето на Перото.

Междувременно Хромия изостави преследването на бегълците и отиде да помага за гасенето на пожара в Патъка. С помощта му го овладяха за часове. Без него вероятно щеше да изгори целият квартал.

Брестака успя да залови двама от бегълците. Третият изчезна безследно. Когато възобновиха лова му с помощта на Покорените, не намериха и следа от него.

Шепота продължи с атаките, докато не изтощи напълно ресурсите си. Това стана доста след изгрев. Крепостта приличаше по-скоро на гигантска буца шлака, отколкото на замък, но не беше победена. Едноокия, когато дойде да търси още инструменти, ми каза, че вътре имало голямо раздвижване.