Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
SamBoetes (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Надвисналата сянка

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, 2003 г.

ISBN: 954–8610–63–8

История

  1. — Добавяне

27.
Хвойноград — изгнание

Повикването на Шепота ме хвана неподготвен. Беше прекалено рано за всекидневния доклад. Едва бях успял да закуся. Знаех си, че това означава проблеми и не останах разочарован.

Покорената сновеше като окован звяр, излъчваше напрежение и гняв. Влязох с маршова стъпка, изпънах се в идеална стойка и не се помъчих да се извинявам за грешките си — в случай, че нещо е тръгнало на зле по моя вина. Тя не ми обърна внимание цели няколко минути, докато си изтощи енергията. После седна и се втренчи внимателно в ръцете си. Вдигна поглед. И ето я, дошла на себе си. Всъщност дори се усмихна. Ако беше красива като Господарката, тази усмивка би стопила и гранит. Но каквато си беше, грозна дърта войничка, подобна усмивка само подчертаваше мрачната й физиономия.

— Какво беше разположението на хората снощи? — попита тя.

Озадачен, отвърнах:

— Моля? Имаш предвид здравето им ли?

— Какви позиции заемаха?

— Ох!

Това беше изцяло отговорност на Брестака, но бях наясно, че не мога да си измия ръцете с него. Покорената не толерираше извинения, колкото и разумни да са.

— Трима души са на кораба с Вола, търсят онзи човек, Аса… — притеснявах се, че тя ги е пратила. Когато не разбирам мотивите на един Покорен, ставам параноик. — Петима бяха в Патъка, преструват се на чуждестранни моряци. Още трима са там и следят хората, които смятаме за особено интересни. Трябва да сверя с Брестака, за да съм сигурен, но поне още четирима са в други краища на града и се опитват да открият нещо интересно. Останалите бяхме в замъка, свободни от смяна. Не, момент — още един човек би трябвало да стои в щаба на тайната полиция на Дука и двама да са в Оградата, като се въртят с Попечителите. Аз лично бях с Инквизиторите по-голямата част от нощта, промивах им мозъците. Доста сме се разпрострели. Ще се радвам, когато Капитана стигне дотук, защото имаме твърде много задачи като за наличната жива сила. Доста изоставаме с плановете…

Тя въздъхна, изправи се и отново тръгна да обикаля.

— Нося вина като всички останали, предполагам…

Покорената се загледа през прозореца и остана така дълго време. После ми махна. Присъединих се към нея. Шепота ми посочи Черния замък.

— Само на косъм е! Опитват се да отворят път за Властелина. Още не му е дошло времето, но са се разбързали — може би са усетили интереса ни.

Тази история в Хвойноград беше като гигантски, многопипалест морски звяр от моряшките приказки. Все едно накъде се обръщахме и какво правехме, затъвахме все по-дълбоко и по-дълбоко.

Докато работехме успоредно с Покорените и се опитвахме да замаскираме все по-очебийната пътека, на свой ред затруднявахме усилията да бъде спрян възходът на Черния замък. Ако се прикриехме добре, просто щяхме да позволим на Властелина да изникне в неподготвения за пришествието му свят.

Не исках този кошмар да тежи на съвестта ми.

Макар че, както ми се струва, гледам да не го описвам по този начин, ние бяхме затънали в съществени морални затруднения. Не сме свикнали с такива проблеми. Задачата на наемника не изисква особено морализаторстване или взимането на етични решения. Като цяло наемникът оставя морала за други дни или в най-добрия случай преподрежда привичните структури, за да ги нагласи според нуждите на начина си на живот. Най-важният въпрос е колко добре се справя с работата, колко лоялно изпълнява договора си, доколко отговаря на изискванията на клетвата си и как се отнася към другарите си. Светът извън рамките на бойната му единица е като безличен сън. Тъй че всичко, което прави или на което е свидетел, е от минимално значение, доколкото причините му се намират извън Отряда. Бяхме се намъкнали в капан и можеше да се изправим пред най-големия избор в историята на Братството. Можеше да се наложи да предадем четири века история на Отряда заради общото благо…

Знаех, че не мога да позволя на Властелина да стане от гроба, но ако това се окажеше единственият начин Господарката да не научи за Глезанка и Гарвана…

И все пак… Господарката не беше много по-добра. Служехме й и — доскоро — бяхме верни и покорни, като изтребвахме Бунта, където го срещнем. Но не смятам, че мнозина от нас са безразлични към това, което представлява Тя. Беше по-малкото зло от Властелина, само защото не беше толкова целеустремена и беше по-търпелива в удържането на страстта си към пълен и цялостен контрол. Това ме поставяше пред нов въпрос. Дали бях способен да жертвам Глезанка, за да спра завръщането на Властелина, ако такава се окаже цената?

— Много замислен ми изглеждаш — отбеляза Шепота.

— Хмм… В тази история има твърде много сложни неизвестни. Попечителите. Дука. Ние. Вола, с неговия безумен кръстоносен поход срещу престъпниците…

Разказал й бях, че Вола произхожда от Патъка, захранвайки я с привидно безсмислена информация, за да усложня и отвлека мислите й.

Тя отново посочи:

— Не предложих ли да сложите патрул около замъка?

— Да, госпожо. Известно време държахме човек там. Но нищо не се случи, а и ни наредихте да свършим и други неща… — прекъснах, изпаднал във внезапно грозно подозрение.

Тя ми прочете мислите.

— Да. Снощи. И тази доставка е била още жива.

— О, боже! — промърморих. — Кой го е направил? Знаеш ли?

— Само усетихме последвалите промени. Те се опитват да отворят пътя. Не бяха достатъчно силни още, но се приближиха твърде много.

Пак започна да обикаля, а аз наум прегледах задачите за Патъка от снощи. Трябваше да задам някои много целенасочени въпроси на момчетата.

— Посъветвах се пряко с Господарката. Тя е много притеснена. Заповядва да оставим всички странични задачи за по-късно. Трябва да преустановим притока на нови тела в замъка. Да, останалите от Отряда ви ще пристигнат скоро — след не повече от шест до десет дни. А имаме да свършим доста работа, за да подготвим почвата за идването им. Но, както ти забеляза, и без друго има твърде много работа и твърде малко хора за вършенето й. Нека Капитана да се оправя, когато дойде. Черният замък трябва да бъде изолиран.

— Защо не докараш няколко души с килимчето?

— Господарката забрани.

Опитах се да покажа притесненията си.

— Но защо? — Изпълваше ме боязливо предчувствие, че вече знам и от него ме избиваше лепкава пот.

Шепота сви рамене:

— Защото не иска да си губите времето в приветствия и развеждане на новодошлите. Върви и виж какво може да се направи за изолирането на замъка!

— Да, госпожо!

Тръгнах си, замислен, че е станало и по-добре, и по-зле, отколкото бях очаквал. По-добре, защото тя не изпадна в един от бесните си пристъпи на гняв. По-зле, защото на практика беше обявила, че ние, тук присъстващите, сме заподозрени и че може би страдаме от морална зараза, щом Господарката не иска да се свързваме с братята си.

Грозна работа.

— Аха — съгласи се Брестака, когато му казах. Нямаше нужда от обяснения. — Което означава, че ще трябва да се свържем със Стареца по друг начин.

— Куриер?

— Че как иначе? Кой може да изчезне и да го покрием?

— Някой от хората в Патъка.

Сержантът кимна.

— Аз ще се заема с това. Ти върви и пресметни как да изолираме замъка с хората, с които разполагаме.

— Защо ти не се заемеш със замъка? Искам да открия с какво са се забавлявали нашите хора снощи!

— Не, Знахар, стига толкова игрички, отнемам ти командването. Не казвам, че се справяш зле, просто не се справяш както трябва. Което е по моя вина всъщност, защото от двамата войникът съм аз.

— Това, че си войник, не те прави по-важен, Брестак. Не сме на бойното поле, за шпионаж става дума. А шпионите се нуждаят от време, за да влязат под кожите на хората. Още не сме имали време и…

— Точно сега не ни и остава. Нали това ми каза?

— Предполагам, че да — признах. — Добре, ще се занимая със замъка. Но ти разбери какво е ставало долу снощи, особено около кръчмата „Желязната лилия“. Това име непрекъснато изниква някъде, досущ като на онзи Аса.

Докато говорехме, Брестака се преобличаше. Сега приличаше на моряк, останал на сухо, твърде стар за кораб, но все още достатъчно як за мръсната работа. Идеално щеше да пасне в Патъка. Така и му казах.

— Вярно си е. Да се размърдаме! И не планирай да се наспиваш, докато Капитана не пристигне!

Спогледахме се и не си казахме това, което всеки от нас си мислеше. Ако Покорените не искаха да се свързваме с братята си, какво ли щяха да направят, когато Отрядът се появи в пряка видимост и излезе от планините Уоландър?

Гледан отблизо, Черният замък беше едновременно интригуващ и притеснителен. Приближих коня си, обиколих няколко пъти постройката, дори махнах жизнерадостно, когато забелязах някакво движение върху лъскавите му зъбери.

Зад него имаше трудна местност — стръмна, камениста и обрасла с клонести, трънливи храсти, които излъчваха гнила миризма. Човек, помъкнал труп, не би могъл да стигне до крепостта от тази посока. По протежение на хребета от изток и запад местността беше по-поносима, но дори и оттам подходът изглеждаше невероятен. Хората от типа „продавачи на трупове“ щяха да минат по най-лесния път. Което означаваше, че ще използват онзи, който тръгва от Речното пристанище на брега, пресича квартала с къщи на търговската класа по долните склонове и продължава към портата на замъка. Чак до портата вървяха изровени коловози, значи оттук беше минавано често.

Проблемът ми се състоеше в това, че наблизо нямаше място, където да залегне ескадрон и да не бъде видян от стената на замъка. Чак по здрач успях да оформя плана си.

Открих изоставена къща доста далеч на склона и малко по-нагоре по реката. Щях да скрия хората си там и да сложа стража около пътя в населения район. Те щяха да ни предадат съобщение, ако видят нещо подозрително. Можехме да се разтичаме и да се качим по склона, за да прихванем потенциалните продавачи на тела. Каруците според мен бяха бавни и щяха да ни отпуснат необходимото време.

Старият Знахар е брилянтен стратег. Да, да! Наредих войниците си по местата им и всичко бе готово до полунощ. Още преди закуска имахме две фалшиви тревоги. По неприятния начин научих, че покрай моя стражеви пост минава съвсем законно движение.

Стоях в старата къща с отбора си, като редувах играта на тонк с притеснения и от време на време задрямвах. Доста поразмишлявах и за онова, което се случваше в Патъка и срещу долината, в Дуретил. Молех се Брестака да съумее да удържи всички краища на нишките в мрежата ни.