Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (52) (Последно стопиране през галактиката)

Глава 9

АКО В АНГЛИЯ има по-грозна сграда то Рантинг Манър, то аз не съм я виждал. Сигурно се крие някъде и не се е изтъпанчила като Рантинг Манър на средата на сто акра парк. В миналото имението се е състояло от много повече стотици акри земя, които са били гордостта на графство Оксфорд, но поколенията сифилистична дебилност и крайна тъпота са го докарали до сегашното му жалко състояние — зле поддържана сбирщина от дървета, поля и морави покрити с резултатите от множество несполучили опити за изкарване на пари по какъвто способ му се е струвал на собственика, че е добър в един или друг момент: затънтен увеселителен парк, зоологическа градина, която някога е била пълна с животни и, най-скорошното, малка високотехнологична бизнес зона, обитавана понастоящем от една фалираща компания за компютърни игри, оставена на доизживяване от американската си компания майка и считана за единствената компания от този бранш в света, която работи на загуба. Под Рантинг Манър може да открият милиони барели нефт и пак е сигурно, че само след няколко години ще работи на загуба и ще наложи продажбата на семейния калай, за да се покрият загубите. Семейното сребро е отишло отдавна, разбира се, заедно с по-голямата част от самото семейство. Болестите, алкохолът, наркотиците, сексуалното слабоумие и зле поддържаните превозни средства заедно и поотделно са покосили толкова издънки на фамилията Рантинг, че са я свели почти до нула.

Колко история бихте желали? Още малко, може би. Самата Манър е построена през тринайсети век или поне части от нея са били построени тогава. Тези части са всичко, което е останало от първоначалния манастир, населяван в продължение на два века и нещо от някакъв благочестив орден на калиграфи и педерасти. След това Хенри VIII сложил лапите си върху него и го дал на един дворцов негодяй на име Джон Рантинг като отплата за някаква дворцова лоялност под формата на особено зрелищно злодейство. Той го сринал и го построил отново според вкуса си, който сигурно е бил доста добър, тъй като архитектите от епохата на Тюдорите са си разбирали от работата: масивни греди, красиви гипсови корнизи и прозорци с витражи, всичко, което днес ценим особено, но което потомците на Джон Рантинг за жалост не са ценили — и най-вече викторианският каучуков магнат сър Пърси Рантинг, който през шейсетте години на деветнайсети век събаря по-голямата част от замъка и го престроява на ловджийска хижа. Въпросните викториански „ловни хижи“ са се строяли, защото не е било прието супербогатите търговци от тази епоха да си размахват публично действителните пениси, поради което са си изкарвали ерекцията върху обширни области от хубавата и невинна английска провинция. Големи, набити, червендалести сгради с огромни бални зали, грандиозни ъглови стълбища, но и множество кули и зъбери, както се полага на един кондом за почивка и възстановяване.

От естетическа гледна точка деветнайсети век е истинско бедствие за Рантинг Манър, но след него нахлул с взлом двайсетият с всичките си архитектурни теории и двойна глазура. Основните пристройки от този период са: нещо като огромна нацистка зала за билярд от трийсетте, а през шейсетте вътрешен плувен басейн с оранжеви и лилави плочки, към които понастоящем са добавени най-различни туфи гъбички в разнообразни цветове.

Онова, което свързва тези три различни стила, е общата атмосфера на влага и разложение, както и усещането, че ако някой с достатъчно гражданска доблест подпали мястото, то ще си отиде доста преди пожарната да е пристигнала. Какво друго? А, да. В него има призраци.

Стига толкова за тази жалка сграда.

Към десет и половина вечерта, което значи приблизително по същото време, когато беше открадната колата на Сънсет булевард, една странична врата в оградата се отвори със скърцане. Големите железни порти на имението се заключваха нощем, но страничната врата обикновено оставаше незаключена. Репутацията на това отвратително и неприятно място обикновено беше достатъчна да го възпира евентуалните нашественици. Един стар надпис на главната порта гласеше ПАЗИ СЕ ОТ КУЧЕТО, а под него някой е надраскал „А защо е само от кучето?“

През страничната порта се промъкнаха фигурите съответно на голямо куче и на дребен мъж. И двамата куцаха забележимо. Кучето куцаше с предния си ляв крак, а мъжът с десния или, ако трябва да сме точни, не на десния, защото нямаше такъв. Той липсваше от коляното надолу. Вместо на него мъжът куцаше на един дървен крак, който беше с цели два сантиметра по-дълъг от левия му и не просто затрудняваше ходенето му, а го превръщаше в истинско изпитание.

Нощта беше спокойна. Луната беше изгряла, или поне половината от нея, но през повечето време беше закрита от облаци. Двете сенчести фигури закуцукаха синхронно към алеята, напомняйки отдалеч детска играчка с няколко разцентровани колела. Поеха по дългия път към къщата. Той криволичеше през имението и пътьом пресичаше някои от фалиращите му бизнес начинания.

Кучето скимтя и ръмжа известно време, докато господарят му не се наведе сковано, за да го пусне от каишката, след което то изджавка радостно, втурна се няколко крачки напред и продължи да куца пак синхронно, но на два метра пред господаря си. От врем на време се обръщаше да провери дали господарят му още е там, дали всичко е наред и дали нещо няма да изскочи отнякъде и да ги захапе.

По този начин изминаха бавно дългия завой. Мъжът се беше увил в дългото си тъмно палто, въпреки приятната нощна температура. След няколко минути оставиха от лявата си страна входа на зоопарка, който беше източил немалко от ограничените парични средства на имението. В него бяха останали съвсем малко животни: двойка козли, едно пиле и една капибара, най-големият гризач на земята. В момента зоопаркът се радваше и на едно специално гостуващо животно, приютено временно, докато ремонтираха нормалната му квартира в чатсфилдския зоопарк. Дезмънд — животното се казваше Дезмънд — беше тук само от две седмици, но, както се очакваше, присъствието му беше внесло доста смут в село Литъл Рантинг.

Мъжът и кучето подминаха входа на зоопарка, но след малко се спряха, обърнаха се и го погледнаха отново. Ниската дървена врата, която трябваше да е заключена по това време на нощта, зееше отворена. Кучето изскимтя и задуши земята, която изглеждаше леко набраздена и изровена. Мъжът докуцука до вратата и надникна в тъмнината от другата страна. Всички ниски постройки отвъд оградата тънеха в мрак с изключение на бараката на Рой Харисън, пазачът на Дезмънд от зоопарка в Чатсфилд. Нищо нередно. Никакъв шум. Никакво движение. Защо тогава беше отворена вратата? Сигурно не означаваше нищо. Повечето неща, както би ви казал мъжът, ако го попитахте, най-вероятно не означаваха нищо. Въпреки това той повика кучето с някаква едносрична команда и закуцука през вратата, като я затвори след себе си. Отправиха се с бавни и неравномерни крачки към единствения източник на светлина: временната обител на Рой Харисън.

Бараката изглеждаше тиха.

Мъжът почука рязко на вратата и се заслуша. Никакъв отговор. Почука още веднъж. Пак нищо. Отвори вратата. Не беше заключена, но и едва ли имаше причина да бъде. Влезе в тясното и тъмно антре и носът му долови странна миризма. Квартирите на пазачите на животни са именно мястото, където очакваш да откриеш пълен букет от странни миризми, но не точно тази сладникава и натрапчива. Хммф. Кучето изскимтя много тихо и много кратко.

В дясната страна на антрето имаше врата, която беше източникът както на видимата отвън светлина, така и на миризмата вътре. Все още нищо не помръдваше. Мъжът отвори предпазливо вратата.

В първия миг си помисли, че проснатата на кухненската маса фигура е мъртва, но след един непоносимо продължителен момент тя издаде звучно хъркане.

Кучето пак изскимтя и започна да души нервно пода. Кучето винаги изглеждаше странно нервно за размера си и непрекъснато поглеждаше господаря си, търсейки подкрепа от него. Всъщност, то си беше отвсякъде странно куче с неясна порода или породи. Беше голямо и черно, но козината му беше на туфи, тялото му беше мършаво и непохватно, а маниерите му бяха резки и тревожни, на границата на неврозата. Всеки път, когато спреше на едно място, повторният старт нерядко му причиняваше трудности, тъй като рядко си спомняше къде е оставило всеки крак. Изглеждаше сякаш му се е случило нещо особено гадно или пък предстои да му се случи.

Спящият пазач продължи да хърка. До него стърчеше колекция от празни бирени кутии, полупразна бутилка уиски и две чаши. В пепелника се въргаляха три фаса от цигари с марихуана, а на масата бяха разхвърляни скъсани цигари, пакет цигарена хартия и парче станиол свито по традиционния начин. Източникът на миризмата. Рой очевидно беше изкарал страхотна вечер с някой, след което този някой очевидно се беше омел. Посетителят се опита да разтърси леко рамото му, но нищо не се получи. Опита още веднъж, но този път пазачът бавно се изхлузи от масата и тупна на мръсния под. Кучето така се стресна, че хукна да се спасява зад дивана. За съжаление той беше по-малък и по-лек от него и затова се преобърна върху него. То изскимтя отново, задраска с нокти по линолеума и потърси убежище под масичката за кафе, която се строши. Тъй като възможните убежища се изчерпаха, кучето се сви в ъгъла и затрепери от страх.

Господарят му се задоволи с наблюдението, че Рой се намира само във временен химически дисбаланс, а не в реална опасност, успокои кучето си с няколко нежни думи и излезе от стаята. Двамата поеха по алеята към портата, излязоха на главния път и продължиха да куцат към замъка. По пътя имаше дълбоки следи.

Дезмънд изпадна във внезапно озадачение. В един момент цялата му обонятелна представа за света се разми и придоби странни характеристики. Някой святкаше с лампи наоколо, но това не му правеше впечатление. Лампите изобщо не го интересуваха. Свет-свет. И какво? Но това беше по-странно. Би казал, че халюцинира, само че не знаеше думата, а всъщност и никоя друга дума. Дори не знаеше, че се казва Дезмънд, но все пак, не това го тревожеше. Името беше само звук и нямаше нищо общо с плътната воня, която обозначаваше съществуването ти. Звукът не се стелеше из главата ти и не правеше ууумп като миризмата. Миризмата беше истинска, миризмата беше нещо, на което можеш да се довериш.

Поне досега. Но в този момент имаше усещането, че светът се оттегля заднишком на пръсти през главата му, и не можеше да не почувства, че поведението на света беше много тревожно.

Пое си дълбоко въздух и се опита да стабилизира огромната си фигура. Чувствителните мембрани на ноздрите му засмукаха милиарди ароматни молекулки. Е, не чак толкова ароматни. Миризмите им бяха противни и дребни — плоски, изветрели и горчиви миризми с възкисела нотка на нещо гадно, което гореше. Не големият и щедър мирис на горещ тревист въздух и еднодневен оборски тор, който населяваше фантазиите му, само тези презрени местни миризмички, които трябваше да го стабилизират и да го върнат на земята.

Не го направиха.

Хррфрааах! Сега в главата му имаше сякаш два различни и съвършено противоречиви свята. Грааарфх! Какво беше това. Къде беше изчезнал хоризонтът?

Ето това е. Ето затова светът сякаш се беше наклонил към темето му. Там, където преди това имаше съвсем нормален хоризонт, сега нямаше такъв. Вместо него имаше повече свят. Много повече. Просто продължаваше нататък и нататък, и нататък в странната и мъглива далечина. Дезмънд почувства как във вътрешността му се разклатиха големи и необясними страхове. Инстинктът му го подтикна да се втурне към нещо, но не можеше да се втурне към тревожната неизвестност. Едва не се подхлъзна.

Пак си пое дълбоко въздух. Премигна, бавно.

Хааарх! Новото парче свят изчезна! Къде? Къде отиде? Ето го пак! Стовари се на мястото си с трясък и Дезмънд отново залитна, но този път си възвърна равновесието малко по-бързо. Тъпи лампички. Свет свет свет. Тези нови парчета свят — какво представляваха? Той се наведе неуверено и остави ноздрата на съзнанието си да се рее над тях. Лампите започваха да го разсейват. Затвори очи, за да се съсредоточи, но новият свят изчезна! Отново! За миг се зачуди дали двете неща не бяха свързани, но намирането на логическа връзка между две неща не беше негова стихия. Остави нещата така. Когато отново отвори потъналите си в сбръчканата кожа очички, неземният нов свят се разположи бавно в съзнанието му. Дезмънд пак надникна в него.

Беше по-широк от този, с който беше свикнал, свят на пътеки и хълмове. Пътеките се раздвояваха, разклоняваха и потъваха в долините, а планините преминаваха във високи хълмове. На хоризонта се очертаваха масивни планински вериги и главозамайващи каньони обвити в омара. Дезмънд се изпълни със страхопочитание. Точно както логическите връзки между нещата не бяха негова стихия, така не беше и планинарството.

Най-равната и най-широка пътека лежеше точно пред него, но след като насочи вниманието си към нея, започнаха да се случват разни тревожни неща.

На пътеката имаше нещо проклето. Нещо голямо и проклето. Нещо по-голямо и по-проклето, като Дезмънд бе склонен да мисли, дори от самия Дезмънд. Той премигна и цялото това нещо много дразнещо изчезна за пореден път. Когато след секунда или две се материализира отново в ноздрата на съзнанието му, чувството за връхлитаща опасност се засили.

Това гръмотевица ли беше?

На Дезмънд гръмотевиците обикновено не му пречеха и почти не забелязваше светкавиците, но тази гръмотевица го разтревожи. Нямаше вихрушки от прах и тежки пориви на вятъра, само зловещи пукащи експлозии от чернота. Дезмънд се изплаши много. Огромното му туловище започна да се тресе и да трепери и той изведнъж се впусна в бяг. Странният нов свят се разтресе и изчезна. Дезмънд се носеше като тежкотоварен камион. Профуча през един рояк мъждукащи светлинки и внесе със себе си цял тон нещо, и той не разбра какво. То беше много шумно и святкащо, но Дезмънд се вряза право през него. Беше се измъкнал и се носеше като локомотив. Пътьом направи на трески някаква паянтова врата, а може и да беше стена, все тая. Прелетя през нощния въздух, набивайки огромните си крака в земята като чукове.

Нещата наоколо бягаха панически от него. Нещата крещяха. Появата му пораждаше далечни жални възклицания на тревога и униние, но Дезмънд не им обръщаше внимание. Просто искаше малко нощен въздух в дробовете си. Даже този застоял и вкиснат нощен въздух ставаше. Беше студен и нахлуваше в него и над него, докато се носеше. Под краката му кънтеше паваж, после някаква ограда се разлетя на парчета край врата му, а след това твърда и остра трева под думкащите му и риещи крака.

Наближи билото на един нисък хълм. Истински земен хълм, не някаква плашеща до смърт халюцинация. Просто хълм, заобиколен от други ниски и полегати хълмове. Небето беше безоблачно, но мъгливо и мрачно. Дезмънд не се интересуваше от звездите. Звездите не можеха да се подушат като хората, а тук дори не се и виждаха. Не го интересуваше, просто набираше добра скорост надолу по хълма, събуждаше разни заспали мускули и ги привеждаше в движение. Брааарррм! Тичай! Фучи! Давай! Блъскай! Бум! Някаква ограда отново се нахлузи на врата му и устремът му изведнъж се забави, и нещо го спъна. Мина през нещото като плуг. Изведнъж се озова в море от разбягващи се същества, които пищяха, докато тежкото му тяло се врязваше в тях. Въздухът беше изпълнен с крясъци и мучене и звънлив пукот. Около него се разнасяха озадачаващи миризми — талази мирис на изгоряло месо, упойващ полъх на нещо омайващо, бодежи от злостно сладникав мускус. Обърка се и се опита да се ориентира със зрението си. Нямаше голямо доверие на зрението си, то не му казваше кой знае колко. Просто разбираше кога нещата премигваха или се спотайваха или търчаха наоколо. Опита се да се съсредоточи върху пищящите и лутащи се фигури, но след това видя един голям светъл правоъгълник. Това беше нещо. Обърна се тежко и се понесе към него.

Бам!

От хълбока му течеше нещо неприятно и го сърбеше. Това не му харесваше. Нахлу в някакво огромно помещение и залитна зашеметен от задушаващата миризма, писъците и премигващата светлина. Вряза се в групичката шумни същества, които изреваха и изпищяха, след което рухнаха и се превърнаха в пихтия. Едно от тях полепна по него и Дезмънд трябваше да тръсне глава, за да го махне от себе си. Пред него се очертаваше още един правоъгълник от светлина и малко зад него земята проблясваше в бледосиньо. Дезмънд се втурна натам. Още един удар и поредният порой от остра и тревожна болка. Той се понесе още веднъж през глава към откритото пространство.

Светлината на земята представляваше някаква странна локва вода, в която плуваха пищящи същества. Досега не беше виждал вода да блести така. Отпред се появиха още премигващи светлини. Не им обърна внимание. Не обърна внимание дори на воя, който ги съпровождаше. Уиу-уиу, и какво от това? Но обърна внимание на внезапната остра миризма и на цветята от болка, които разцъфнаха по тялото му. Едно цвете беше поникнало на рамото му, и още едно. Движенията му станаха странни. Едно цвете поникна на хълбока му, което беше много странно и тревожна. Друго разцъфна на главата му и светът изведнъж се отдалечи и стана някак маловажен. Започна да реве. Дезмънд усети, че пристъпва ужасно бавно и малко по малко го обвиха талази топлина и сияйна синева.

Докато светът се отдалечаваше, чу някакъв задавен истеричен глас да издава звуци, които не му говореха нищо, но те бяха следните:

— Повикайте линейка! Повикайте полиция! Не от Малибу, повикайте лосанджелиската полиция! Кажете им да извикат хеликоптер! Имаме загинали и ранени! Кажете им… не знам как ще им го кажете, ама им кажете, че имаме и един мъртъв носорог в басейна!