Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (25) (Последно стопиране през галактиката)

Бранденбургски концерт №5

Каквито и нови върхове в науката или изкуството да постигаме, Бах изглежда вече е минал оттам. Когато образите на странни математически зверове надничат от сърцето на природата — фрактални ландшафти, безкрайно развиващи се кашмирени мотиви от модела на Манделброт, редовете на Фибоначи, описващи модела на листата върху клонче от дърво или растение, странните ядра на привличане, пулсиращи в сърцето на хаоса — винаги се сещаме за сложните главозамайващи спирали на Бах.

Някои казват, че математическата сложност на Бах го лишава от емоционалност. Аз мисля, че е вярно точно обратното. Когато слушам взаимодействието на инструменталните партии в една полифония на Бах, всяка индивидуална музикална линия грабва отделно чувство в съзнанието ми и го отнася в една синхронна емоционална въртележка. Една партия може да си напява тихо сама, друга да вилнее в екстаз, трета да ридае в ъгъла, а четвърта да танцува. Разгарят се спорове, смях, ярост. Възстановява се покой. Партиите може да бъдат безкрайно различни, но винаги са свързани по един невидим начин. Емоциите са сложни като в едно семейство.

А сега, когато открихме, че индивидуалното съзнание е семейство от отделни партии, работещи поотделно, но заедно, за да създадат мимолетното просветление наречено съзнание, виждаме, че Бах отново е бил там преди нас.

Когато слушате петия Бранденбургски концерт, не ви е нужен музиковед, за да ви каже, че се случва нещо ново и различно. Даже три столетия след времето, когато действително е бил нов, вие чувате характерната динамична енергия на гений в разцвета на силите си, който с абсолютна увереност твори нещо необуздано и предизвикателно. Когато го е писал, Бах е отдал предпочитание на клавесина, а не на виолата, която използва по-често в творбите си. Концертът е писан в един щастлив и продуктивен период от живота му, когато поне е бил заобиколен от неколцина талантливи музиканти. Клавесинът по традиция играе поддържаща роля, но не и този път. Бах го оставя да се вихри на воля.

Когато се заслушате в първия момент, чувате как се ражда нещо странно, ново и плашещо. Нещо като огромен двигател или пък великански кон, който подготвят за някаква Херкулесова задача, заобиколен от (метафорите са неизбежни, когато езикът се опитва да догони музиката) отбор помагачи, които се суетят край него. Чуваш тропота на копита, тръст, отвреме навреме кариер, нетърпението и пробния бяг, когато помагачите отначало подвикват окуражаващо, а после наблюдават със затаен дъх. Той препуска нагоре надолу, прави още един бърз кръг… и тогава останалите инструменти притихват. Той остава свободен и сам, рие земята с копито, диша дълбоко, набира сила и се понася в тръст…

И тогава се понася — препуска… лети… катери се… лази… бута… задъхва се… огъва се… хвърля се… блъска се в земята… блъска се… блъска се… изведнъж се освобождава, понася се отчаяно напред и, с една неочаквана последна стъпка на баса e свободен — основният мотив избухва триумфално и надмогва плача и танца (т. е. Втората и третата линия).

Бранденбургските концерти са познати на всеки, но това не бива да ни заслепява за тяхното величие. Убеден съм, че Бах е най-големият гений живял някога на земята и че е писал Бранденбургските концерти, когато е бил щастлив.

„Класика Пенгуин“, Част 27: Бах — „Бранденбургски концерти“ №5 и 6, Концерт за цигулка в ла минор (Английски камерен оркестър с диригент Бенджамин Бритън)