Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (44) (Последно стопиране през галактиката)

Глава 1

РАНО ПОВЕЧЕТО СУТРИНИ Дейв се изкачваше на това самотно място на хълма и оставяше малки дарове в оброчището на Свети Клайв, патронът на брокерите на недвижими имоти. Днес беше донесъл, поне доколкото вникваше в предназначението му, част от уред за почистване на басейни, някакво голямо, пластмасово, смучещо, омароподобно нещо.

Той остави внимателно нещото на земята и се изправи, за да се оцени резултата.

Оброчището всъщност представляваше купчина камъни, заобиколени от неща, които се изкопаваха от време на време. Имаше едно дистанционно управление за гаражна врата, нещо, което приличаше на част от сокоизстисквачка, както и един малък флуоресциращ жабок Кермит.

Утринните пътешествия до оброчището му доставяха удоволствие, но освен това му даваха възможност да остане насаме и да обмисля разни работи. Цялото място беше тръгнало като нещо, из което да броди сам, но след това се беше разраснало по-бързо от очакванията му и сега му трябваше място, на което да се маха и да мисли за разни работи. А понякога и да се притеснява. Когато се притеснеше, започваше да се подхилва, а когато се притеснеше наистина сериозно, започваше да си тананика мотиви от песни на „Карпентърс“, докато притеснението не изчезнеше.

Но днес не възнамеряваше да се притеснява. Днес възнамеряваше да се забавлява. Той свали брезентовата раница от раменете си и я остави за малко на земята.

От тази височина гледката беше зашеметяваща. Пищни гори заобикаляха отвсякъде ДейвЛанд, гори с изключително богатство и разнообразие, преливащи от живот и цветове. През нея се виеше река Дейв, която врязваше меандрите си в хълма, преди петстотин мили по-нататък да се влее в необятния океан, който доскоро беше наричал океан Дейв, но в пристъп на умерена скромност вече беше преименувал на океан Карен. Винаги беше смятал, че Тих е много тъпо име. Беше плавал по него. Изобщо не беше тих. Беше поправил тази грешка.

Самата ДейвЛанд вече представляваше едно доста внушително дело. Наистина изумително, като си помислеше човек. Той прокара пръсти през провисналата си коса и се загледа в нея, потискайки едно много, много малко изхилване.

ДейвЛанд покриваше без усилие близо деветдесет акра от хълма и новите й израстъци вече бяха плъзнали по съседните хълмове. Красиви къщи. Много по-красиви, отколкото неговият измислен Свети Клайв би продал и дори разбрал. Никакви боклуци на полу-нива в стил ранчо с дупки за разговори, които биха накарали и мозъчен инвалид по-скоро да се самоубие, отколкото да провежда разговори в тях. Къщите на Дейв бяха нещо съвършено различно.

Освен всичко останало те бяха интелигентни къщи. Прости неща, като например това, че гледаха накъдето трябваше. Имаха стъкло, където трябваше, камък, където трябваше, вода, където трябваше, растения, където трябваше, така че въздухът да се движи през тях както трябва и да е топло там, където ти се иска и студено, където ти се иска. Елементарна физика. Повечето архитекти не разбираха и бъкел от физика, беше решил Дейв. Разбираха само от глупости. В къщите на Дейв призмите и влакната провеждаха светлината до където ти се искаше. Топлообменниците вземаха топлината от храната в хладилника и я даваха на храната във фурната. Елементарно. Хората влизаха в къщите на Дейв и казваха: „Ей! Много спретнато! А защо другите не строят такива?“ Отговорът? Защото са тъпи.

А телефоните. Дейв беше дал на тукашните хора много по-спретнати, по-умни и изобщо много по-страхотни телефони, от всякога. Сега искаха и телевизия, което Дейв смяташе за доста тъпо в общ план и за монументално тъпо предвид обстоятелствата; но от своя страна проблемът се беше оказал доста интересен и Дейв, разбира се, го беше разрешил. Но Дейв беше разрешил толкова много проблеми, че без да иска беше създал нов. ДейвЛанд вече наброяваше почти хиляда души население, което го правеше донякъде отговорен. Не беше очаквал да бъде отговорен.

Той изскубна наръч висока трева и го размаха с раздразнение. Светлината на ранното слънце озаряваше Къщата на Дейв. Къщата на Дейв без съмнение беше най-голямата и най-елегантна сграда в, ами, в света. Тя обграждаше билото на хълма отсреща с елегантни плавни стени от бял камък и акри стъклена облицовка. Самото било беше оформено като японска градина. От върха му се спускаха потоци и минаваха през къщата.

Точно под къщата на Дейв, на същия склон на хълма и в същия охраняван квартал (не можеше да повярва, че все още се налагаше да има неща като охранявани квартали; а вече четиридесет — четиридесет — от деветстотин и няколкото жители на ДейвЛанд бяха адвокати) се намираше Пътят на Ноздрата.

Пътят на Ноздрата сигурно беше най-умното нещо, познато изобщо на Дейв. Дори той, на когото повечето неща, които повечето хора смятаха за доста умни, се виждаха доста тъпи, смяташе че е доста умно. Той беше единствената причина всичко това да е тук и беше единственото, което караше Дейв да си тананика стари песни на „Карпентърс“, освен може би адвокатите.

Слънцето вече обливаше ДейвЛанд с брилянтните си лъчи. Дейв трябваше да признае, че беше доста спретната, но освен това трябваше да признае, че ДейвЛанд му харесваше повече, когато си беше неговото забавно и глупаво място, където идваше, защото само той беше толкова умен, че да стигне дотук. Но едното беше довело до другото, а сега и до всичко това. И ето го, само двайсет и пет годишен, а вече се чувстваше почти на трийсет.

Както и да е. Днес щеше да се забавлява. Той вдигна брезентовата раница и я нахлузи отново на раменете си. Сам щеше да припадне. Адвокатите щяха да побеснеят. Много добре. Той се обърна и започна да се изкачва по хълма. Хълмът се наричаше Върхът на Света и беше наречен така в чест на една песен на „Карпентърс“. Едно от най-великите неща, като притежаваш собствен свят, е, че можеш да си харесваш „Карпентърс“ колкото си искаш.

Хълмът ставаше все по-скалист и чукарест и на Дейв му се наложи да излази няколко скали, за да се добере до целта си.

След двайсетина минути се беше разгорещил доста и малко се потеше, но беше стигнал до върха или поне до последната сравнително плоска част, една солидна и дълбоко вкопана скална плоча, върху която седна и тръсна раницата. Постоя малко, за да успокои дишането си и започна да я разопакова. Извади алуминиевите пръти, извади оранжевите върви, извади малките пурпурни кевларени плочки.

След около десет минути монтаж нещото беше готово — огромно подобие на насекомо с ефирни криле. Кевларените плочки привързани към прътите на рамката бяха учудващо малки и странно оформени. Дейв беше преценил, че повечето материя използвана в конвенционалните глайдери беше излишна и се беше отървал от нея.

Огледа систематично сглобената рамка и удовлетворено установи, че тя беше каквато трябва, а именно достойна за Дейв.

Огледа се нервно, но само за миг. Така или иначе щеше да го направи и затова беше тъпо да се изнервя. Той вдигна внимателно глайдера и го отнесе до ръба на скалата, откъдето се виждаше цялата ДейвЛанд. Отбеляза доволно, че макар глайдерът да приличаше ужасно на сушилня за копринени бикини, беше много стегнат и се налагаше да го придвижва с усилие във въздуха.

От тук до Къщата на Дейв беше близо миля хоризонтално и неколкостотин фута по вертикалата. Виждаше проблясващия на слънцето голям син басейн, спретнато сгушен в японската градина на върна на Хълма на Дейв. Разстоянието и посоката на слънцето не му позволяваха да види всички подробности, но беше сигурен, че Сам ще го чака там, до басейна. Прецени, че ще го направи доста спретнато. Погледна си часовника. Беше малко след осем, а той беше уговорил срещата за осем. Сам щеше да е там.

Сам смяташе, че повечето планове и схеми на Дейв са безразсъдни, откачени, безотговорни, понякога граничещи с чиста тъпота. Кацането в басейна не беше в стила на тъпаците. Стискаше ли му на Дейв да се пробва?

Той провери посоката на вятъра, прекрачи лекотоварното седло, пристегна каишите, закрепи го към глайдера, прекара ръцете си през двата клупа, хвана се за основните пръти и беше готов.

Оставаше му само да се оттласне в пространството.

Олеле. Добре. Хайде.

Без паника, без тъпи изпълнения. Той се хвърли напред с леко сърце и се понесе в празното пространство. Въздухът го подхвана незабавно с една грубичка плесница. Той се вкопчи в рамката, след което се опита да се поотпусне, след което се поотпусна още малко и потърси правилния баланс, което беше лесно, но по-трудното беше да го задържи. Намери го. Беше в небето. Летеше. Беше като птица.

Ей, това му харесваше. Празното пространство му подейства като шок, но приятен шок, като плувния басейн сутрин. И освен това пространството не беше празно. Беше като да падаш върху огромни невидими възглавници с пръсти, които те мушкаха и дърпаха, рошеха ти косата, мачкаха ти тениската. След като мозъкът му свикна с необятното открито пространство наоколо, Дейв се почувства като играчка увиснала в края на огромна хвърчаща конструкция описваща плавен завой над ДейвУърлд. Описа широка дъга първо надясно, а след това измести леко тежестта си и зави леко наляво, но продължаваше да се чувства като дъга в дъгата, като колело в колелото. Светът, неговият свят, се обърна бавно под него, зелен, разкошен, пищен и ослепителен.

Бяха изминали към 1.2 милиона години от изчезването на човешката раса и през това време светът наистина беше надигнал глава. В геологически измерения това време беше само един миг, но силите на еволюцията изведнъж бяха получили тонове пространство, в което да си играят, огромни дупки, които да запълват и всичко беше започнало да се развива с бесни темпове. Всички говореха за спасяването на света — е, Дейв го беше сторил. Сега светът беше страхотен. Цялото място беше наистина спретнато. ДейвУърлд. Уха.

Вече се носеше доста плавно, без да се бори с въздуха. Обаче го завладяваше чувството, че кацането в собствения му басейн можеше да се окаже малко по-трудно, отколкото беше очаквал. Но той харесваше нещата точно такива — малко по-трудни, отколкото е очаквал.

Осъзна, че беше възможно кацането да е дори много трудно. Едно беше да се рее комфортно на високото, да следва теченията и да се спуска плавно надолу, а съвсем друго беше да управлява конструкцията като хората. Когато се опита да завие прекалено рязко, деликатната конструкция край него започваше да се тресе и да дрънчи по един доста тревожен начин.