Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (28) (Последно стопиране през галактиката)

Интервю за „Американски атеист“

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Господин Адамс, окачествяват ви като „радикален атеист“. Това определение точно ли е?

ДНА: Да. Използвам термина „радикален“ в най-широк смисъл, просто, за да подчертая думата „атеист“. Когато се определям само като атеист, се намират хора, които казват: „Да нямате предвид агностик?“. Налага се да обяснявам, че наистина имам предвид „атеист“. Наистина не вярвам, че съществува бог — всъщност убеден съм, че няма бог (разликата е тънка). Не виждам и най-малкото доказателство за съществуването на бог. Затова ми е по-лесно да казвам, че съм радикален атеист, просто за да обознача, че имам точно това предвид, че съм мислил доста по въпроса и че държа на мнението си. Интересно колко много хора се изненадват, когато се сблъскат с толкова твърдо мнение. В Англия се лутаме между съмнителен вял англиканизъм и съмнителен вял агностицизъм — и двата, според мен, израз на желанието да не се размишлява много-много за нещата.

Другото, което ми казват, е: „Добре де, не е ли по-добре човек да си остане агностик, ей така за всеки случай?“. За мен това е признак на такава глупост и посредственост, че обикновено прекратявам разговора. (Ако се окаже, че съм бил абсолютно неправ и че всъщност има бог, и ако се окаже още, че това угодническо-праведно кръстосване на пръстите зад гърба го впечатлява, то аз така или иначе не бих почитал този бог.)

Други питат откъде съм толкова сигурен. Не била ли вярата, че няма бог също толкова ирационална, арогантна и т. н., колкото вярата, че има бог? На което аз отговарям с не поради няколко причини. Първо, аз не вярвам, че няма бог. Не виждам какво общо има това с вярата. Мога да вярвам или да не вярвам на четиригодишната си дъщеря като ми казва, че свинщината на пода не е нейно дело. Вярвам в правосъдието и в честната игра (въпреки че не знам точно как ги постигаме, освен че непрекъснато се опитваме, колкото и малки да са шансовете). Освен това вярвам, че Англия трябва да приеме единната европейска валута. Нямам никаква подготовка като икономист и не мога да споря с икономистите, но и малкото, което разбирам, подкрепено от интуицията, ми говори, че това е правилният курс. Възможно е да греша и го знам. За мен това са основателни поводи за употреба на думата „вярвам“. Но освен това мисля, че тази дума трябва да отговаря за доста вреди като броня защитаваща ирационалните схващания от основателни въпроси. Затова, аз не вярвам, че няма бог. Убеден съм, че няма бог, което е съвършено различна позиция и ме отвежда до втората ми причина.

Не приемам модното гледище, че всяко мнение автоматично заслужава толкова уважение, както и всички останали. Моето мнение е, че луната се състои от скали. Ако някой ми каже: „Че ти не си бил там. Не си я видял с очите си и затова моето мнение, че тя е от норвежко сирене с дупки, е също толкова валидно.“ — тогава аз дори няма да споря с него. Има едно нещо, наречено тежест на доказателството и в случая с бог, както и в случая със състава на луната, тежестта на доказателствата се промени радикално. Някога бог е бил най-доброто обяснение, с което сме разполагали, но сега имаме много по-добри обяснения. Бог вече не само не е обяснение на нищо, но сам се превърна в нещо, нуждаещо се от непосилни обяснения. Затова не смятам убеждението че няма бог за толкова ирационално и арогантно като убеждението, че има бог. Не мисля дори, че може да става въпрос за някаква равнопоставеност.

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Откога сте невярващ и какво ви доведе до това осъзнаване.

ДНА: Историята е доста банална. Като младеж бях ревностен християнин. Така бях възпитан. Всъщност работех на доброволни начала в училищния параклис. И един ден, когато бях на осемнайсет години, си вървях по улицата, чух някакъв странстващ евангелист и най-добросъвестно се спрях да го слушам. По някое време ме осени прозрението, че той говори пълни глупости и че няма да е лошо да размисля над този факт.

Мисля, че трябва да поясня. Когато казвам, че съм осъзнал, че той е говорил глупости, имам предвид следното. За всичките години, през които съм изучавал история, физика, латински, математика, научих (по трудния начин) нещо за законите на спора, законите на доказателството, законите на логиката и т. н. Всъщност, тъкмо бяхме учили как да забелязваме различните типове погрешни логически изводи и изведнъж ми стана ясно, че тези закони очевидно не се отнасяха за религиозните въпроси. В часовете по религиозно обучение от нас се искаше да слушаме почтително доводи, които, ако бяха изказани например в подкрепа на причината да бъде отменен Законът за облагане на вноса на зърно, щяха да бъдат осмени като глупави и инфантилни, а по отношение на логиката и доказателствата щяха да бъдат тотално погрешни. Защо така?

Е, в науката история, колкото и разбирането за събитията, причината и следствието, да са въпрос на интерпретация и колкото и интерпретацията да е въпрос на лично мнение, тези мнения и интерпретации неизменно са подложени на унищожителен кръстосан огън от аргументи и контра аргументи, а онези, които оцеляват биват подложени на нови фактически и логически предизвикателства от всяко следващо поколение историци — и така нататък. Не всички мнения са равностойни. Някои са далеч по-жизнеспособни, по-съвършени и по-подкрепени от логиката и аргументите от други.

И така, аз вече познавах и (боя се) приемах мнението, че законите на физиката са неприложими спрямо религията, тъй като тя боравеше с различни типове „истини“. (Сега смятам, че това е глупаво, но както и да е…) Онова, което ме изуми обаче беше осъзнаването, че аргументите в полза на религиозните идеи бяха толкова жалки и глупави в сравнение със солидните аргументи на нещо толкова спорно и субективно като историята. Всъщност те бяха смущаващо инфантилни. Те никога не се подлагаха на директните предизвикателства, които са нормална процедура във всяка друга област на интелектуалните стремежи изобщо. Защо така? Защото не издържаха на предизвикателствата. Затова станах агностик. И размишлявах, размишлявах и размишлявах. Но просто не разполагах с достатъчно храна за размисъл, поради което не стигнах до никакъв извод. Идеята за бог ми се струваше извънредно съмнителна, но не бях натрупал толкова знания, че да си изградя работещ модел или обяснение за, ами за живота, вселената и всичко останало, с който да заменя концепцията за бог. Но не се отказах и продължих да чета и да размишлявам. Когато станах на трийсет и няколко години се сблъсках с еволюционната биология най-вече под формата на книгите на Ричард Докинс „Себичният ген“, а след това и „Слепият наблюдател“ и нещата изведнъж си дойдоха на мястото (мисля, че при второто прочитане на „Себичният ген“). Концепцията притежаваше такава изумителна простота и въпреки това обясняваше безкрайната сложност на живота. В сравнение с благоговението, което тази книга предизвика в мен, благоговението, с което други говореха за религиозните си просветления, ми изглеждаше, честно казано, глупаво. Винаги ще предпочета благоговението от разбирането пред това от невежеството.

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: В речта си пред вашите почитатели намеквате за атеизма си („… това беше един от малкото пъти, когато всъщност вярвах в бог“). Вашите почитатели, приятели и колеги наясно ли са с вашия атеизъм? Много ли са атеистите в кръга от вашите приятели и колеги?

ДНА: Въпросът ви донякъде ме озадачава и аз мисля, че в случая става въпрос за културни различия. В Англия атеизмът не е сензация. Налице е просто един лек дискомфорт, когато някой изразява категорично мнение, вместо по-приемливата неангажираща вялост — а оттам и предпочитанията към агностицизма пред атеизма. Според мен обаче преходът от агностицизъм към атеизъм изисква далеч повече интелектуални усилия, отколкото повечето хора са склонни да положат. Но атеизмът не е сензация. Голяма част от познатите и приятелите ми са учени, а в тези кръгове атеизмът е норма. Предполагам, че повечето от останалите ми познати са агностици и може би една малка част от тях са атеисти. Ако трябва да потърся сред приятелите, роднините и колегите си хора, които вярват в бог, ще ги потърся най-вероятно сред по-възрастните и (ако трябва да съм съвсем откровен) сред по-малко образованите. Има едно или две изключения (по навик щях да кажа „почетни изключения“, но в случая не го мисля).

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Случвало ли ви се е ваши почитатели, приятели или колеги да се опитат да ви „спасят“ от атеизма?

ДНА: Абсолютно никога. Този тип фундаментализъм просто не съществува в Англия. Е, може да не съм съвсем прав. Но и аз (в случая смятам да бъда страшно арогантен) просто гледам да не общувам с подобни хора, както гледам да не общувам с хора, които по цял ден гледат сериали или четат „Нешънъл Инкуайърър“^[1]. Каква е тяхната реакция? Не ме интересува.

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Атеизмът създавал ли ви е пречки в работата (анти-атеизъм) и как сте се справяли? Колко пъти ви се е случвало.

ДНА: Изобщо не ми се е случвало. Идеята е немислима.

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: В книгите ви има някои снизходителни пасажи относно бог и религията („… две хиляди години след като някакъв човек беше прикован на едно дърво“). Как повлия атеизмът на творчеството ви? Къде (при кои герои и ситуации) са изразени най-силно личните ви религиозни схващания?

ДНА: Религията винаги ме е очаровала. (Това е съвсем различно от вярата в нея!) Влиянието й върху човешките дела е неизмеримо. Що е религията? Какво символизира? Защо сме я измислили? Накъде върви? Докъде ще стигне? Обичам да се ровя в тези неща. През годините съм мислил толкова много за религията, че очарованието ми от нея няма как да не се е пренесло в творчеството ми.

АМЕРИКАНСКИ АТЕИСТ: Какво ще предадете на атеистичните си почитатели?

ДНА: Здравейте! Как сте?

Из „Американски атеист 37“, бр. 1

(интервюто е взето от Дейвид Силвърман

* * *

Какви са предимствата на общуването с почитателите чрез имейли?

По-бързо е, по-лесно е и не се налага да лижеш.