Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (45) (Последно стопиране през галактиката)

Глава 2

— НЕ ИЗДИРВАМ КОТКИ — каза Дърк Джентли.

Тонът му беше рязък. Имаше чувството, че му е дошло времето да приключва с този свят. Не разполагаше с никакви доказателства в подкрепа на този възглед, просто чувстваше, че е време. Освен това страдаше от киселини, но това нямаше абсолютно нищо общо.

Жената — как й беше името? Мелинда някоя си. Беше го записал на някакво парче хартия, но го беше затрил, вероятно под купчината неотворени банкови извлечения в другия край на бюрото — стоеше пред бюрото му с възмутено повдигната лява вежда.

— В обявата ви се казва…

— Обявата е остаряла — отсече Дърк. — Не издирвам котки. — Той я отпрати с жест и се престори на много зает с някакви документи.

— А тогава какво правите? — продължи да упорства тя.

Дърк вдигна рязко глава. Тази жена му беше станала неприятна още с влизането си. Не само че го беше заварила напълно неподготвен, ами освен това беше дразнещо красива. Не обичаше красиви жени. Разстройваха го, с грацията си, с чара си, с категоричната си хубост, както и с пълното си нежелани да излизат на вечеря с него. Можеше да се обзаложи, от мига в който тази Мелинда влезе в стаята, че тя няма да излезе с него на вечеря, ако ще да е последния мъж на земята и ако ще да имаше розов кадилак кабрио, поради което реши да атакува пръв. Щом нямаше да излезе на вечеря с него, нямаше да излезе на вечеря с него по неговите правила.

— Не е ваша работа — отсече. Коремът му изкъркори болезнено.

Тя повдигна и другата си вежда.

— Уговорката, която направихме, в лош момент ли ви завари?

„Да“ — помисли си Дърк, но не го каза. Месецът беше един от най-отвратителните в живота му. Бизнесът беше намалял, но не просто намалял. Там, където преди църцореше, отначало беше започнало да капе, след което беше пресъхнало напълно. Нищо. Никой. Никаква работа изобщо, ако не се броеше смахнатата бабичка, която беше дошла с едно куче, чието име не можела да си спомни. Каза, че си била ударила главата и била забравила името на кучето и сега то не идвало, когато го викала. Можел ли той, ако обича, да открие името му? Друг път щяла да попита съпруга си, само че той наскоро бил умрял, докато скачал с бънджи, което било много неразумно за неговата възраст, само че бил седемдесетия му рожден ден, и той заявил, че ще направи точно това, което иска, пък ако ще и да го убие, което естествено и станало, и въпреки че тя направила опит да се свърже с него посредством медиум, единственото послание, което получила, било, че не вярвал в разни спиритуални простотии, че всичко било скапана измама, което според нея било много невъзпитано и определено доста конфузно за медиума. И така нататък.

Беше приел работата. Ето докъде беше стигнал.

Но той, разбира се не спомена нито дума от всичко това. Просто изгледа Мелиндата с леден поглед и каза:

— Това е една уважаваща себе си кантора за частни разследвания. Аз…

— Уважаваща себе си — каза тя — или уважавана?

— Какво искате да кажете? — Дърк обикновено успяваше да измисли доста по-резки отговори, но, както жената каза, беше го заварила в лош момент. След уикенда посветен на усилията да открие името на кучето, вчера не се беше случило абсолютно нищо, освен онова, което го беше вбесило и го беше накарало да се чуди дали не полудява.

— Разликата е съществена — продължи Мелиндата. — Като разликата между нещо, което се надува и нещо, което всъщност е надуто. Между нещо, което е не се чупи и нещо, което наистина издържа едно добро мятане към стената.

— Моля? — каза Дърк.

— Искам да кажа, че колкото и кантората ви да уважава себе си, ако беше наистина уважавана, сигурно щяхте да можете да си позволите килим, малко боя по стените, а навярно и още един стол, в който да сядат клиентите ви.

Дърк нямаше представа какво се беше случило с другия стол в офиса, но определено не смяташе да си признава.

— Не ви трябва стол — каза той. — Боя се, че присъствието ви тук се държи на недоразумение. Нямаме какво да разискваме. Приятен ден, драга госпожо, няма да търся изчезналата ви котка.

— Не съм казала, че котката ми е изчезнала.

— Моля? Съвсем ясно…

— Казах, че е нещо като изчезнала. Изчезна наполовина.

Дърк я погледна тъпо. Освен че изглеждаше извънредно добре по един рус и тополски начин, беше добре облечена по един „Не ме интересува какво нося, грабвам какъвто парцал ми попадне.“ начин, който разчита на изключителното внимание какво се оставя из гардероба. Очевидно беше доста умна, вероятно имаше доста добра работа, като например шеф на голяма текстилна или телекомуникационна компания, въпреки че очевидно беше само на трийсет и две. С други думи, беше точно личност, която не си губеше котките и определено не би отърчала в някоя мизерна частна детективска агенция, ако го направеше. Догади му се без никакво усилие.

— Говорете по-смислено, ако обичате — тросна се. — Времето ми е ценно.

— О така ли? Колко ценно?

Тя огледа подигравателно кантората му. Налагаше се да признае, че видът й беше окаян, но проклет да беше, ако й позволеше да се държи така. Това, че времето му имаше нещо общо с нуждата от работа и нуждата от пари, изобщо не беше причина който и да е да си въобразява, че е на разположение на всяка добре изглеждаща жена, която влезеше в офиса и предложеше заплащане за услугите му. Почувства се унизен.

— Не говоря за размера на възнаграждението си, макар да ви уверявам, че е внушителен. Мислех си просто за времето, което ми отнемате. Време, което никога няма да протече отново.

Той се наведе целенасочено.

— Знаете, времето е ограничена цялост. До експлозията на слънцето остават само някакви си четири милиарда години. Знам, че засега изглеждат много, но и те ще минат бързо, ако ги пилеем в глупави празнословия.

— Празнословия ли! Говорим за половината ми котка!

— Госпожо, не знам защо употребявате множествено число, но…

— Вижте какво. Първо изслушайте подробностите по случая и тогава, ако искате, не ги приемайте, защото, самата аз признавам, са малко странни. Но аз си уговорих среща с вас въз основа на онова, което пишеше в обявата ви, по-точно онази част, че намирате изгубени котки, и ако ми откажете с единствения мотив, че не намирате изгубени котки, ще ви припомня, че съществува такова нещо като Закона за търговските обяви. Не помня точно какво гласеше, но залагам пет лири, че гласеше, че не можете да направите точно това.

Дърк въздъхна. Взе един молив и подбутна една купчина хартия към себе си.

— Добре — каза той. — Ще запиша подробностите по случая.

— Благодаря.

— След което ще го откажа.

— Това си е ваша работа.

— Опитвам се да ви кажа — каза Дърк, — че не е. И така. Как се казва котката?

— Поривисти.

— Поривисти.

— Да. Галено от Поривисти ветрове.

Дърк я погледна.

— Няма да питам — каза той.

— Ще ви се иска да сте попитал.

— Аз ще преценя.

Тя сви рамене.

— Мъжка? — каза Дърк. — Женска?

— Мъжка.

— Възраст?

— Четири години.

— Описание.

— Ами, хм. Малко е сложно.

— Какво му е сложното? Какъв е, черен? Бял? Риж? Сивокафяв?

— А, сиамец.

— Добре. — Дърк записа „сиамец“. — И кога го видяхте за последно?

— Преди около три минути.

Дърк остави молива и я погледна.

— Всъщност, май станаха четири — добави тя.

— Я да видя дали ви разбирам правилно — каза Дърк. — Казвате, че сте изгубили котарака си, ъъ, „Поривисти“, докато сте стояли тук и сте разговаряли с мен?

— Не. Изгубих го — по-скоро го изгубих наполовина — преди две седмици. Но вие ме попитахте кога съм го видяла за последно и това беше преди да вляза в офиса ви. Проверих да видя дали е добре. Беше добре. Е, горе-долу добре. Ако наричате това добре.

— И… ъъ, къде точно се намираше той, когато проверихте да видите дали е добре?

— В кошницата си. Да го донеса ли? Той е отвън.

Тя излезе от стаята и се върна с една плетена котешка кошница среден размер. Остави я на бюрото на Дърк. Съдържанието й измяука тихо. Тя затвори вратата на офиса.

Дърк се намръщи.

— Извинете ме, но нещо не схващам — каза той и я погледна иззад кошницата. — Кажете ми къде точно греша. Стори ми се, че искахте от мен да упражня професионалните си умения и да потърся, и ако е възможно, да намеря и да ви върна котка…

— Да.

— … която е при вас в котешката си кошница?

— Ами, вярно е, но донякъде.

— Докъде.

— Погледнете сам.

Тя издърпа металната пръчка, която затваряше капака, бръкна в кошницата, извади котарака и го остави на бюрото на Дърк, до кошницата.

Дърк го погледна.

Той — Поривисти — погледна Дърк.

Сиамските котки гледат хората по един особено презрителен начин. Чувството е познато на всеки, който се е натъквал на кралицата, докато е чоплила зъбите си.

Поривисти погледна Дърк и очевидно го намери достоен за порицание. Обърна се, прозя се, почеса се, прокара лапа по мустаците си, облиза едно местенце, където козината се беше разрошила, след което рипна от бюрото и заразглежда внимателно цепките в паркета, които намери за далеч по-интересни от Дърк.

Дърк зяпаше Поривисти и не можеше да обели и дума.

Поривисти донякъде изглеждаше точно като нормален сиамски котарак. Донякъде. Мястото, докъдето Поривисти изглеждаше като нормален сиамски котарак, беше кръстът му, който беше белязан с тясна мъглява сива ивица.

— А задната част? — попита Дърк.

— Е онова, което искам да потърсите.

— Зад сивата мъглява ивица нямаше нищо. Тялото на котарака просто свършваше по средата. Всичко приблизително след деветото ребро, ами, отсъстваше.

Най-странното беше, че котаракът изобщо не изглеждаше засегнат. Това не означаваше, че се беше научил да живее с трагичния си недъг или че куражлийски търсеше положителните страни на ситуацията. Беше чисто и просто незасегнат. Явно не му пукаше. Освен че не му пукаше за нормалните изисквания на биологията, котаракът навлизаше и в явно противоречие със законите на физиката. Движеше се, скачаше, крачеше, сядаше точно така, сякаш задната му част си беше на мястото.

— Не е невидима — каза Мелинда и взе неохотно котарака. — Изобщо я няма. — Тя прокара ръката си през празното пространство, където трябваше да бъдат задните му части. Котаракът се задърпа в прегръдката й, измяука сърдито, след което скочи на земята и се отдалечи обидено.

— Боже, боже — каза Дърк и подпря брадичката си с пръсти. — Странно.

— Ще поемете ли случая.

— Не. — Дърк бутна настрани купчината хартия. — Съжалявам, но просто не се занимавам с такива неща. Ако има нещо, което да желая по-малко от търсенето на една котка, то е да търся половин котка. Представете си, че имам лошия късмет да я намеря. И какво? Как да я залепя? Съжалявам, но приключих с котките и определено приключих с всичко, което намирисва на свръхестествено или паранормално Аз съм рационално същество и… извинете ме.

Телефонът иззвъня. Дърк го вдигна. Въздъхна. Беше Тор, древният норвежки бог на гръмотевиците. Дърк моментално разбра, че е той от продължителното знаменателно мълчание и раздразненото гърлено ръмжене, последвани от странни долитащи отдалеч крясъци. Тор не се оправяше много добре с телефоните.

Имаше навика да застава на три метра от тях и да им крещи божествени команди. Това обикновено помагаше, що се отнасяше до свързването, но правеше действителния разговор доволно невъзможен.

Тор се беше преместил да живее при една американка, позната на Дърк, и от странните исландски прокламации отекващи в слушалката Дърк разбра, че следобед трябва да се отбие на чай.

Дърк каза, че, да, знаел, и че щял да дойде към пет и че нямал търпение да се види с него; но Тор, естествено, не чу нищо от мястото, където беше застанал и се ядоса и крещя много.

На Дърк накрая му се наложи да се откаже и да затвори колебливо телефона с надеждата, че Тор няма да нанесе големи поражения в малкия апартамент на Кейт. Доколкото знаеше, тя беше успяла да го убеди в пристъпите си на ярост да троши пакети чипс, вместо истински канапета и мотоциклети, но нещата понякога малко се изплъзваха от контрол, когато той не успяваше да вникне в онова, което ставаше.

Дърк се почувства угнетен. Вдигна поглед. А, да.

— Не — каза. — Вървете си. Повече не мога да се разправям с такива неща.

— Но, господин Джентли, чух, че имате известна репутация в тази област.

— И точно от нея искам да се отърва. Затова, моля ви, вървете си и си отнесете половинчатата фелина.

— Е, щом така искате…

Тя взе котешката кошница и излезе без да бърза. Половината котка също се изнесе демонстративно без да бърза.

Дърк поседя малко зад бюрото си, в продължение на минута-две се опита да приведе мислите си в ред, докато се чудеше защо беше в толкова лоша форма днес. Погледна през прозореца и видя извънредно привлекателната си и интригуваща клиентка, която беше прогонил така само заради отвратителното си настроение. Тя изглеждаше особено великолепна и привлекателна, докато пресичаше улицата, за да хване едно черно лондонско такси.

Той изтича до прозореца и го отвори със замах. Провеси се навън.

— Предполагам, че в такъв случай и дума не може да става за вечеря? — изкрещя.