Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (20) (Последно стопиране през галактиката)

Да яздиш лъчиста манта

Всяка страна прилича на определен човек. Америка е войнствен юноша, Канада е интелигентна трийсет и пет годишна жена. Австралия прилича на Джак Никълсън. Идва право при теб и ти смее шумно и доста заплашително в лицето. Всъщност, тя не е толкова страна, колкото нещо като тънка коричка от полуоткачена цивилизация по краищата на обширна сурова пустош пълна с жега, прах и подскачащи същества.

Попитайте австралийците какво харесват в страната си и те ще ви отвърнат с кисел смях: „Е, вече само това място остана, нали?“ което звучи доста тревожно. Вие не разбирате напълно какво означава, но все пак ви тревожи, защото може и да са прави.

Самият факт, че този континент се спотайва от другата страна на земята, където не можем да го видим, е странно притеснителен и аз винаги съм си търсил оправдания да мръдна дотам, пък дори и само за да го нагледам профилактично. Освен това го харесвам. Още не съм виждал по-голямата част, но отдавна исках да посетя едно място, защото бях оставил там една недовършена работа, за която много ме беше яд.

И само преди няколко седмици изведнъж открих оправданието, което търсех.

Тогава се намирах в Англия. Сигурен бях, че е Англия, защото седях в дъжда под някакво мокро одеяло в някакво кално поле и слушах как някакъв шибан оркестър в нещо като червена палатка свири хитове от музика към американски филми. Има ли друго място на земята, където някой би направил подобно нещо. Където и да било? Ще го направят ли в Италия? Ще го направят ли в Тера дел Фуего? Ще го направят ли на Бафиновите острови? Не. Мисля, че даже в Япония, където сред националните развлечения фигурира самоизкормването с нож, знаят къде да теглят чертата. Помежду воя на дъжда и тромпетите завързах разговор с един дружелюбен тип, който се оказа съсед на сестра ми от Уоруик, където се намираше подгизналото поле. Казваше се Мартин Пембъртън и беше изобретател и конструктор. Сред нещата, които беше изобретил и конструирал, така ми каза, имало най-различни жизненоважни части от подземни влакове, една чудесна нова форма на мислещ тостер, а също така и един Суб Бъг?

Какво, попитах любезно, е Суб Бъг?

Суб Бъг, обясни ми той, било вид реактивен подводен бръмбар. Нещо като предната част на делфин. Държиш се за опашката му, а той те тегли под вода на каквато искаш дълбочина до десет метра. Помните ли онези неща от филма „Тъндърбол“? Нещо такова. Страхотна джаджа за изследване на коралови рифове.

Не съм много сигурен дали каза точно това. Може да беше казал „лазурното море“ или „кристалните дълбини“. Едва ли, но поне в моето съзнание се оформи такава картина, докато стоях под фучащия дъжд и наблюдавах как един чадър беглец се изтъркулва покрай оркестъра.

Трябваше да изпробвам този уред. Казах го на Мартин. Може и да съм го съборил на земята и да съм затиснал с коляно гърлото му, честно казано спомените ми са доста размазани, но в крайна сметка той каза, че ще се радва да ми даде един за проба. Въпросът беше къде? Можех да го изпробвам навсякъде, даже в кварталния басейн. Не. Номерът беше да се изпробва в Австралия, на Големия Бариерен риф. Но ми трябваше сериозно оправдание, ако смятах да накарам някое злочесто списание да се бръкне, за да финансира пътешествието ми, което, повярвайте ми, е единственият начин за пътуване.

Тогава си спомних за недовършената си работа в Австралия.

Има един остров в южния край на рифа, който преди десет години по Възнесение посетих съвсем за кратко. Беше едно доста ужасно място, наречено остров Хеймън. Самият остров беше красив, но курортът не беше, а аз се бях озовал там погрешка в края на някакво авторско турне. Намразих го. Брошурата беше пълна с думи като „интернационален“, „превъзходен“ и „изтънчен“ и това означаваше че от всички палми се лееше музикално озвучаване и всяка вечер имаше тематични карнавални партита. Денем сядах края басейна, напивах се бавно с коктейли „Текила сънрайз“ и слушах разговорите по съседните маси, които бяха основно за катастрофи с тежкотоварни камиони по пътищата. Вечер се разлагах подпийнал в стаята си, за да избегна гледката на свински пияни австралийци беснеещи в полички от трева или в каубойски шапки, в зависимост от каквато се беше случила тематичната вечер, докато аз гледах сериите „Лудия Макс“ на хотелското видео. Там също имаше доста катастрофи с тежкотоварни камиони. Нямаше нищо за четене. В книжарницата на хотела имаше само две свестни книги и аз бях написал и двете.

Веднъж завързах разговор с някаква двойка на плажа. Казах им: „Здрасти, аз съм Дъглас, тази музика не ви ли дразни?“ Те казаха, че изобщо не ги дразнела. Мястото им се струвало много хубаво, интернационално и изискано. Живеели в някаква овцеферма на 2000 километра от Бризбейн, където чували само тишина. Аз отбелязах, че това сигурно е много приятно, а те отвърнаха, че след известно време ставало доста скучно и че малко лека музика им идвала като балсам за ушите. Колкото и да ги убеждавах, отказаха да се съгласят, че това е същото, като да ти тъпчат спам в ушите по цял ден, и не след дълго разговорът се изчерпа.

Аз избягах от остров Хеймън и се озовах на едно корабче за водолазни експедиции на Хук Риф, където изкарах най-прекрасната седмица в живота си, разглеждах коралите, плувах с всякакви риби, делфини, акули и дори с един малък черен кит.

Чак след като се махнах остров Хеймън, чух, че съм изпуснал там нещо голямо.

От другата му страна имало залив наречен Заливът на лъчистите манит, който бил пълен, както можело да се очаква, с лъчисти манти: огромни грациозни подводни летящи килимчета, едни от най-красивите същества на земята. Човекът, който ми спомена за тях, каза, че били толкова кротки и добродушни, че дори позволявали на хората да ги яздят под водата.

И аз исках да отида там. Десет години копнях да се върна.

Междувременно чух, че и самият остров Хеймън се е променил до неузнаваемост. Бил закупен от австралийската авиокомпания „Ансет“, която похарчила не знам колко милиона долара, за да свали високоговорителите от палмите и да преобрази курорта в нещо не само интернационално и супер, и изискано, и тъй нататък, но и главозамайващо скъпо, и съответно доста добро.

И ето ми го оправданието. Ще напиша статия как съм занесъл Суб Бъга чак до остров Хеймън, намерил съм дружелюбна лъчиста манта и съм провел сравнителни изпитания.

В този момент всеки нормален и разумен човек би казал, че идеята е абсолютно тъпа, и всъщност повечето го казаха. Както и да е, статията щеше да е следната: сравнителни изпитания между подводен реактивен синьо-жълт едноместен Суб Бъг и гигантска лъчиста манта.

Дали се получи нещо?

Познайте.

Абсолютното безсмислие и нереалност на идеята ме халосаха с все сила още докато наблюдавах как влачат огромния четирийсеткилограмов сребрист сандък със Суб Бъга по асфалта на летището на остров Хамилтън. Осъзнах, че има голяма разлика между това да кажеш на хората в Англия, че отиваш в Австралия, за да проведеш сравнителни изпитания между Суб Бъга и лъчистата манта, и да кажеш на хората в Австралия, че си дошъл, за да проведеш сравнителни изпитания и т. н. Изведнъж се почувствах като пълен английски идиот, когото всички ще намразят, ще презрат, ще сочат с пръст, ще му се подхилват зад гърба и ще си правят гаргара с него.

Жена ми Джейн спокойно ми обясни, че след голяма смяна на часовите пояси винаги изпадам в сериозна параноя, и защо просто не съм пийнел нещо и не съм си починел малко.

Хамилтън е прекрасен пример за това какво не трябва да се прави на един красив субтропически остров в непосредствена близост до едно от най-големите чудеса на природата, а то е да го покриеш с грозна високоетажна, масова архитектура и да продаваш бира и тениски, а и пощенски картички, показващи колко е бил красив, преди да дойдат магазините за пощенски картички. Но ние нямаше да останем на него повече от няколко минути. На пристанището до летището ни очакваше „Богинята на слънцето“, великолепно снежнобяло корабче, като онези на които Джеймс Бонд прекарваше страшно много време, въпреки че се предполагаше да е цивилен служител. Беше изпратено да посрещне гостите на остров Хеймън и беше първия признак за това колко се беше променило мястото.

Поканиха ни любезно на борда. Един стюард ни раздаде чаши с шампанско, а друг стоеше до плъзгащите се стъклени врати към кабината с климатик.

Работата му беше да ни ги отваря. Обясни ни, че се наложило, защото за съжаление вратите не се отваряли автоматично, когато се приближиш до тях, и някои японски гости стояли с минути пред тях с все по-озадачени и паникьосани физиономии, докато не им ги отворили ръчно.

Пътуването продължи около час. Корабчето се плъзгаше леко по блестящата тъмна вода под яркото слънце. В далечината се виждаха други малки зелени острови. Аз гледах как следата от пяна се разтваря в морето зад нас, отпивах шампанското си и си мислех за един стар мост в Стърминстър Нютън в Дорсет. На него все още беше прикована табела, която предупреждаваше всеки, който възнамерява да повреди или загрози моста, че наказанието е транспортиране. До Австралия. Абе, Стърминстър Нютън си е хубав град, но аз се учудвах, че мостът изобщо е оцелял.

Джейн, която е много по-добра от мен в четенето на туристически пътеводители (аз винаги ги чета на връщане, за да видя какво съм изпуснал, и шокът нерядко е голям), откри нещо прекрасно в пътеводителя, който четеше. Знаел ли съм, попита ме, че Бризбейн първоначално бил основан като колония за престъпници, извършили нови закононарушения след пристигането си в Австралия?

Тази информация ме весели поне половин час. Прекрасно. Значи, стоим си ние британците, нещастни бледи подгизнали създания, наблъскани под сивото ни северно небе, от което като капе като от прогнила гъба за миене на чинии, и изпращаме онези, които искаме да накажем особено жестоко, да се припичат на яркото слънце на бреговете на Тасманийско море в южния край на Големия Бариерен риф, а ако искат и да покарат малко сърф. Нищо чудно, че австралийците имат една особена усмивка, която пазят изключително и само за британци.

От морето остров Хеймън изглежда безлюден, голям зелен хълм с бели плажове насред тъмносиньото море. Само от много близо се забелязва ниският продълговат хотел сред палмите. Хотелът не се вижда добре отникъде, тъй като е потънал в гигантски растения. Той пълзи и се вие между зеленината: колони, фонтани, сенчести площадки, шезлонги, дискретни магазинчета продаващи убийствено скъпи нещица с дизайнерски етикети, които после се отлепят много внимателно, и недискретно големи плувни басейни.

Беше великолепно. Възхитихме му се моментално. Беше точно такова място, на което само преди двайсет години бих презрял всеки посетител. Едно от великите неща на остаряването и на уреждането с безплатни почивки е, че най-накрая можеш да се заемеш с всички онези неща, заради които си презирал другите хора: излежаване на шезлонг със слънчеви очила струващи годишна студентска стипендия, поръчване на гротескни глезотии от рум сървиса, обслужващ персонал, който следи и най-малкото ти движение — и, отбележете това, защото е особено важна и значима част от обстановката на остров Хеймън — персонал, който не казва просто „Нямате никакви грижи“, когато им благодариш, че са ти допълнили чашата с шампанско, а казва „Нямате никакви грижи изобщо“. Те искрено и от сърце желаят вие, именно вие, не някой дърт дебелак излежаващ се наоколо със слънчева шапка, а лично вие, да почувствате, че, след като сте дошъл в този най-прекрасен от всички светове, в него няма нищо, което по някакъв начин да ви създава грижи изобщо. Наистина. Наистина. Ние дори не ви презираме. Наистина. Никакви притеснения, изобщо.

Де да беше истина. Имах си Суб Бъг, който ми създаваше грижи, разбира се. Това голямо нещо, което бях довлякъл от десет пъти по-голямо разстояние от онова, на което Мойсей беше замъкнал децата на Израил, само за да го сравня с лъчистата манта като средство за гмуркане. Сребристият сандък беше свален тихомълком от корабчето и беше дискретно складиран във водолазния център, където нито някой щеше да го види, нито да се досети за предназначението му.

Телефонът в стаята ни иззвъня. Между другото, стаята беше изключително приятна. Сигурен съм, че държите да чуете на какво приличаше, тъй като пребивавахме в нея на ваши разноски. Не беше голяма, но беше много удобна и слънчева и беше обзаведена с вкус в меки калифорнийски десени. Любимото ни нещо беше балконът с изглед към морето, защото имаше сенник, който се сваляше с натискане на електрически бутон. Ключът имаше две положения. Можеше да го сложиш на AUTO и сенникът се спускаше, когато изгрееше слънцето, и можеше да го сложиш на MANUEL [дословно], в който случай предположихме, че се появява някакъв дребен некомпетентен испанец, за да го спусне вместо теб. Това ни се стори ужасно смешно. Смяхме се и се смяхме, и се смяхме и пихме още по едно шампанско и се посмяхме още малко, и тогава телефонът иззвъня.

— Суб Бъгът ви е при нас — каза един глас.

— А, да — отвърнах аз. — Да, ъъ, Суб Бъгът. Много ви благодаря Да, всичко наред ли е?

— Нямате никакви грижи — каза гласът — изобщо.

— А. Добре.

— Ако искате, утре сутринта можете да дойдете във водолазния център. Ще го проверим, ще видим как работи, ще видим какво ви трябва, ще направим едно кръгче, каквото пожелаете. Ще направим каквото можем, за да ви помогнем.

— О. Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Нямате никакви грижи изобщо.

Гласът беше много дружелюбен и окуражаващ. Часовата ми параноя се поразсея малко. Излязохме и вечеряхме.

 

Курортът имаше четири ресторанта и ние избрахме този с азиатската морска храна. Морската храна в Австралия се състои основно от барамунди^[1], раци от залива Мортън и всичко останало.

— Раците от залива Мортън — каза усмихнатата сервитьорка китайка — са като омарите, само че са ей толкова големи. — И раздалечи показалеца и средния си пръст на около седем сантиметра. — Пълним ги с главите им. Много вкусно. Ще хареса.

Всъщност не ни хареса особено. Ресторантът беше обзаведен приятно в черно-бял японски стил, но видът на храната беше по-добър от вкуса й и имаше музикално озвучаване. За момент зърнах призрака на стария отвратителен остров Хеймън, който бродеше из бляскавия му обзаведен с вкус нов дом. Другите налични ресторанти бяха полинезийски, италиански и един, който хвалеха най-много, „Ла Фонтен“, френски, който решихме да оставим за последната от четирите ни вечери, въпреки че ни глождеха съмнения. Навсякъде предпочитам местната кухня, освен в Уелс, и мисълта за транспортирани чак дотук изискани френски ястия не ми вдъхваше доверие. Не исках обаче да подхождам предубедено, защото по една случайност най-вкусните ястия, които съм опитвал, бяха задушен краб и шатобриан от зебу, приготвени от един готвач, френски възпитаник в южен Мадагаскар. Но французите все пак бяха населявали острова седемдесет и пет години и му бяха оставили богато наследство от кулинарни умения и отвратителна бюрокрация. Същата вечер решихме поне да хвърлим един поглед на „Ла Фонтен“. Попаднахме сред декари дебели килими, огромни рояли, канделабри и мебели в стил Луи XVI. Открих, че ровя из мозъка си, за да открия някакъв спомен за евентуалния схизматичен френски двор от осемнайсети век, който можеше да е пресъздаден, макар и бегло, тук на Големия Бариерен риф. Попитах Джейн, която е историчка, но тя ме увери, че съм пълен глупак и двамата се прибрахме да спим.

На сутринта ни събуди точно в седем и половина, както и всяка друга сутрин, гларусът който кацаше на балкона ни и изпълняваше кресливата си песен за събуждане. След като закусихме, отидохме във водолазния център, който беше на около километър от хотела и там се запознахме с Ян Грийн.

Ян ни се беше обадил миналата вечер. Той отговаряше за всички водолазни дейности на остров Хеймън и едва ли някой би могъл да си представи по-услужлив и по-дружелюбен човек. Разопаковахме Суб Бъга и огледахме лъскавото му тяло на слънчевата светлина.

Той е, както вече казах, оформен като предницата на делфин, син с две жълти перки отпред, които променят наклона си и го насочват нагоре и надолу. В края му имаше две големи дръжки, за които да се хванеш, докато Суб Бъгът те тегли във водата. В обсега на палците имаше два бутона, с които да контролираш посоката и дълбочината. Вътре имаше бутилка със сгъстен въздух — най-обикновена водолазна бутилка — която задвижваше двете турбини на Бъга, и осигуряваше въздух за свободно плаващия регулатор. Регулаторът е нещото, което пъхаш в устата си, за да дишаш, докато се гмуркаш. Целта на цялата тази аранжировка е да се гмуркаш само с маска и плавници; не ти е нужна бутилка на гърба, защото получаваш въздуха си направо от Суб Бъга. Конструкцията на Бъга е такава, че не можеш да се спуснеш под определена дълбочина. Максимумът е десет метра.

Ян беше получил куп факсове от Мартин Пембъртън и нямаше проблеми с настройката на машината.

— Нямате никакви грижи изобщо — каза той и ме попита какви са ми плановете.

Казах, че няма да е лошо да го изпробвам на плитко, преди да вляза на дълбокото.

— Нямате никакви грижи — отвърна той.

Казах, че след това можем да го вземем с нас на водолазната експедиция от острова на другата сутрин.

— Нямате никакви грижи — отвърна той.

— Значи, ще го изпробвам, ще се погмуркам малко, за да го изпробвам и след това ще изляза покрай рифа.

— Нямате никакви грижи — отвърна той.

— А след това, ъъ — продължих аз — за целите на статията, която пиша, която е за нещо като сравнителен тест, искам да изпробвам същото с лъчиста манта.

— Никакъв шанс — отвърна той. — Никакъв шанс изобщо.

 

Предполагам, че трябваше да го предвидя.

А може би стана по-добре, че не го бях предвидил. Ако го бях предвидил нямаше да стоя полуоблечен във водолазен костюм, да гледам проблясващото Тасманийско море и да си мисля: „О, по дяволите“. Щях да се размотавам в офиса си в Айлингтън и да се чудя дали съм свършил достатъчно „работа“, която да оправдае едно излизане и напиване.

Работата беше много проста. Като човек работил две години в екологични проекти, първото, което следваше да съм осъзнал, беше, че животните не биваше да бъдат безпокоени. Преди десет години, когато за пръв път чух за него, язденето на лъчиста манта може и да е било в реда на нещата, но не и сега. В никакъв случай. Рифът не се пипа. Не се взема нищо. Никакви раковини, никакви корали. Рибата също не се пипа, освен може би ако някоя пожелае да вземе храна от ръката ти. И определено не се вършат простотии като яздене на лъчисти манти.

— Изобщо не вярвам някоя да ви позволи да я доближите — каза Ян. — Те са много плашливи същества. Предполагам, че в миналото някой е успял да ги язди, но сигурно е било доста трудно. Сега обаче просто не позволяваме такива неща.

— Прав сте — съгласих се засрамено. — Разбирам ви напълно. Просто не бях обмислил нещата.

— Все пак можем да излезем да се позабавляваме със Суб Бъга — каза Ян. — Нямате никакви грижи. Ще направим и снимки. Страхотен фотоапарат имате.

 

Сега стигаме до една доста конфузна част от историята, която досега не съм споделял на никого. Едни добри хора от „Никон“, Англия ми бяха заели за това пътуване един чисто нов фотоапарат за подводни снимки „Никонос“ AF SR, който струваше 15 000 лири и представляваше върха на фотографската техника. Просто невероятен. Наистина. Ако искате да снимате под вода, това е идеалното устройство. Невероятна машинка. Защо се разпростирам в толкова хвалби ли? Ами, тъй като прекарвам доста време пред компютъра, и тъй като той е Макинтош, много рядко си давам труд да чета инструкции — и изобщо не бях прочел инструкциите на този фотоапарат.

Осъзнах го едва когато получих проявените филми.

Моля ви — наистина не искам да говоря повече, освен да кажа „Хиляди благодарности, Никон“. Фотоапаратът беше страхотен и много се надявам някой ден отново да ми го дадете назаем. Повече няма да споменавам фотоапарата в тази статия.

Отидохме до близкото необитаемо островче с една малка лодка. С Ян се позабавлявахме близо час, докато сглобявахме Суб Бъга. Справихме се с доста проблеми — песъчинка в клапата и други такива. Установихме, че Бъгът не се справя много добре на плитко срещу вълните. Чудесно, на другия ден щяхме да го изпробваме на по-дълбоко. Джейн се печеше на плажа и четеше книга. По някое време се качихме в лодката и се върнахме на Хеймън. Предполагам, че това не е кой знае колко интересно, но причината да го спомена е, че си го спомням много живо, и понякога ми се струва, че един от недостатъците на места като Айлингтън, например, е, че наблизо няма островчета, където да прекараш един следобед с разни Суб Бъгове. Доста мъчителна мисъл, наистина. Даже нямаме никакви свестни мостове за обезобразяване.

 

На другата сутрин във водолазната лодка бяхме поне десет души. Хотелът е толкова просторен и разхвърлян, че почти не виждаш останалите гости, но ми беше интересно да забележа каква голяма част от тях бяха японци. Не просто японци, а японци и японки, които се държаха за ръце и се гледаха в очите. Оказа се, че Хеймън бил едно от любимите им места за меден месец.

Суб Бъгът беше поставен в задната част на лодката и аз го гледах през цялото едночасово пътуване до рифа. До самия Голям Бариерен Риф няма почти никакви острови, освен Херон. Дотам се стига с лодка. Бях много развълнуван. Като се изключат няколкото гмуркания за поддържане на формата в разни басейни, това беше първото ми истинско гмуркане от години. Обожавам водолазния спорт. Аз съм от хората, които непрекъснато сънуват, че летят и гмуркането е най-близкото подобно усещане. А за човек с ръст над метър и деветдесет и не толкова изящно телосложение, колкото да речем на принцесата на Уелс, усещането за безтегловност е невероятно. Освен това по обратния път обикновено повръщам, което е един добър начин за събуждане на апетита.

Стигнахме до рифа, пуснахме котва, облякохме водолазните си костюми и се подготвихме да се гмурнем. При отлив рифът обикновено се показва над водата. Можеш дори да ходиш по него, въпреки че подобни опити вече се обезкуражават, тъй като може да се причинят повреди. Но дори по време на прилив гмуркането покрай рифа не е дълбоководолазен спорт. По-голямата част от онова, което си струва да се види, е в горните десет метра и рядко има причина да се слиза под двайсет метра. Най-голямата дълбочина, на която се спускат спортуващите водолази, е към трийсет метра, но това рядко има смисъл. Освен това, за да си спестиш неприятните последствия от декомпресията, трябва да прекараш доста време на повърхността между гмурканията. Суб Бъгът поддържа една безопасна максимална дълбочина от десет метра.

Исках първо да се гмурна по обичайния начин, за да вляза във форма. По двама души наведнъж надявахме маските си, правехме Голямата Крачка от палубата и скачахме във водата сред облаци от мехурчета. Една закотвена водолазна лодка винаги привлича вниманието на множество местни риби, които очакват, обикновено с право, че ще бъдат нахранени. Ако имате късмет, можете да видите маорски зеленушки, които са едни изключително бледи маслиненозелени същества с размери на куфар „Самсонайт“. Имат големи изпъкнали усти и много тежки изпъкнали вежди, но причината да бъдат наречени маорски, както извинително ще ви увери всеки австралиец, са шарките по челата им. Австралийците вече не са расисти.

Край лодката имаше много малко зеленушки и аз направих грешката да застана между две от тях и парче хляб, което някой беше хвърлил от лодката. Рибите най-небрежно ме подминаха, за се доберат до храната.

Гмурнах се надолу към рифа в огромното пространство от вода и светлина под лодката и поплувах малко около нея, за да свикна отново с усещането, след което се върнах на лодката, за да оставя кислородните си бутилки и да взема Суб Бъга. Заедно с Ян го спуснахме във водата. Аз се нагласих зад него и го подкарах. Една от любопитните черти на водолазния спорт е, че над водата костюмът и оборудването изглеждат страшно тежки и неудобни — което много плаши начинаещите — но след като се гмурнеш, всичко е толкова леко и лесно и номерът е да полагаш колкото може по-малко усилия, за да пестиш кислород. По дефиниция това е възможно най-малко аеробният спорт. Той няма да ви стегне фигурата.

Отначало се разочаровах, че Суб Бъгът ме придвижва по-бавно, отколкото можех да плувам. Придвижвахме се бавно надолу, но след като свикнах с бавните темпове на всичко, което ставаше под водата, започнах да се наслаждавам на дългите му, бавни, балетни извивки и се изтегнах в цялата си дължина, вместо да плувам в обичайното положение с ръце долепени до тялото или пред гърдите. Следването на очертанията на рифа се превърна в нещо като спускане със ски на свръх забавено движение — почти Зен идея. Беше много приятно, въпреки че след петнайсет минути експериментиране изучих целия му репертоар и нямах търпение отново да поплувам със собствени сили. Подозирам, че машината би била най-подходяща за хора, които искат да пробват водолазния спорт, но не искат да се учат да използват водолазни жилетки и други такива.

Върнах се на лодката и изтеглихме машината от водата. По обяд обаче ме връхлетяха притеснения относно пълния провал да абсурдната ми идея за изпитанията и затова споделих мислите си с Ян и Джейн.

— Мисля, че трябва да мислим за сравнителните изпитания на една концептуална основа — казах. — И трябва да отдадем дължимото на някои точки. Суб Бъгът очевидно печели точки за преносимост. Можеш да го качиш на самолет, което би сторил с лъчиста манта или поне не с лъчиста манта, която ти е симпатична, а аз мисля, че ние по принцип харесваме всички лъчисти манти, нали така? Мантата е доста по-бърза и по-маневрена и няма нужда да й сменяш кислородната бутилка на всеки двайсет минути. Но най-голямата точка, която печели Суб Бъгът, е че можеш да се качиш отгоре му. Мисля, че това заслужава особено внимание, ако човек смята да го ползва като транспорт. Но пък нека погледнем нещата от другата им страна. Причината да не можеш да яздиш лъчиста манта е разумна от екологична точка, а по всички екологични критерии мантата печели по точки. Всъщност, всяка форма на транспорт, която всъщност не можеш да използваш, е много екологично полезна, не мислите ли?

Ян кимна разбиращо.

— Може ли да продължа да си чета книгата? — попита Джейн.

 

За следобедното гмуркане Ян каза, че искал да ме отведе по-настрани от лодката. Попитах го защо и не получих отговор. Последвах го под водата и бавно доплувахме до една нова част на рифа. Горната му част се показваше на около метър и двайсет от водата и слънчевите лъчи се пречупваха в невероятните форми и цветове на подобните на мозъци, на еленови рога, на папрати и на анемони корали. Нещата, които виждаш под водата често приличат на разюздани пародии на нещата над нея. Помня какво си помислих, когато преди години за пръв път се гмурнах при Бариерния риф, а именно, това ли било дето хората го слагат по полиците над камините си. Отне ми известно време да се отърва от представата, че рифът е една купчина кич.

Има много риби, чиито имена не знам. Зазубрям ги на лодката и след седмица ги забравям. Но изумителното разнообразие от форми и движения е в състояние да ме държи в захлас с часове, или би ме държало, ако кислородната бутилка позволяваше. Ако не бях атеист, сигурно щях да съм католик, защото ако не силите на естествения подбор бяха формирали рибите, то трябваше да е някой италианец.

Движех се бавно на плиткото. На няколко метра отпред рифът постепенно пропадаше в широка долина. Дъното на долината беше широко, тъмно и плоско. Ян насочваше вниманието ми натам. Не знаех защо. Не виждах някакви интересни корали. И тогава, когато погледнах, цялото черно дъно на долината се вдигна бавно нагоре и се понесе към нас. Ръбовете му се къдреха леко и отдолу беше чисто бяло. Смаях се, защото разбрах, че виждам широка два метра лъчиста манта.

Тя направи широк плавен завой и се насочи към дълбокото. Движеше се невероятно бавно и аз полагах усилия, за да плувам редом с нея. Слязох до стената на рифа, за да я следвам. Ян ми махна да не плувам бавно, за да не подплаша създанието. Осъзнах, че размерът му е илюзорен и че се движи доста по-бързо, отколкото ми се струваше. Мантата зави отново покрай рифа и аз я видях по-ясно. Приличаше на ромб. Опашката й не беше толкова дълга като на бодливите манти. Най-интересното нещо беше главата й. Мястото, където бихте очаквали да бъде главата й, приличаше на отхапано. Отпред — по предните ръбове на „захапката“, ако разбирате какво имам предвид — има два рога, извити надолу. И на всеки един рог има по едно голямо черно око.

Докато се движеше, проблясваща и грациозна върху гигантските си крила, разбрах, че наблюдавам най-красивото и неземно създание, което бях виждал в живота си. Някои казват, че лъчистите манти приличат на бомбардировачи стелт, но това е неподходящо сравнение за това толкова царствено, елегантно и добродушно същество.

Аз я последвах покрай външната страна на рифа. Не плувах нито толкова бързо, нито толкова добре, но тя правеше толкова широки и плавни завои, че, за да не я изпускам от поглед, трябваше да се придвижвам на съвсем къси прави отсечки. Тя обиколи рифа два, дори три пъти, след което се скри и аз реших, че си е отишла. Спрях и се огледах. Не. Нямаше я. Изпитах едновременно тъга, но и радост от чудото, което бях видял. След това забелязах сянката, която се движеше на дъното в периферията на зрението ми. Вдигнах поглед и видях нещо съвършено неочаквано.

Лъчистата манта се носеше над върха на рифа над главата ми, следвана от още две манти. Трите огромни създания преминаха едно зад друго в идеална гъвкава хармония, сякаш следваха невидими релси на увеселително влакче, след което се отдалечиха и изчезнаха в тъмната далечина.

Същата вечер, докато опаковахме Суб Бъга в сребристата му кутия, бях доста мълчалив. Благодарих на Ян, че ми е показал мантите и казах, че разбирам защо не е трябвало да ги яздя.

— А, нямаш никакви грижи, приятелю — каза той. — Нямаш никакви грижи, изобщо.

 

1992

* * *

Кои са любимите ви писатели?

 

Чарлз Дикенс, Джейн Остин, Кърт Вонегът, П. Г. Удхаус, Рут Рендъл.