Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (47) (Последно стопиране през галактиката)

Глава 4

— ДЖОШ — изрече един глас с шведско-ирландски акцент. Дърк не му обърна внимание. Разтовари малката торба с покупки в отвратително обезобразената си кухня. Покупките се състояха основно от замразена пица, затова отидоха основно в малката камера на хладилника, която беше пълна основно с бели вкочанени неща, които той вече се боеше да направи опит да идентифицира.

— Джуд — изрече шведско-ирландският глас.

— Донт мейк ит бед — изтананика си Дърк. Включи радиото за новините в шест. Само кофти неща. Замърсяване, бедствия, граждански войни, глад и т.н., а накрая като бонус, спекулации дали земята ще бъде ударена от огромна комета или не.

— Джулиан — произнесе тенекиено шведско-ирландският глас. Дърк поклати глава. Определено не.

Подробности около кометната история: мненията относно какво точно щяло да стане, покривали целия спектър. Някои власти казвали, че щяла да удари Шеридан, Уайоминг, на седемнайсети юни. Учените от НАСА твърдели, че щяла да изгори в горните слоеве на атмосферата и нямало да стигне до повърхността на земята. Екип от индийски астрономи казал, че щяла изобщо да се размине със земята с няколко милиона мили, след което щяла да се забие в слънцето. Британските власти заявили, че щяло да стане това, което казвали американските власти.

— Джулио — каза гласът. Никаква реакция.

Дърк пропусна следващото, което каза радиото, защото предната стена на кухнята започна да плющи. Предната му стена напоследък беше от големи платна дебел полиетилен, заради един инцидент отпреди няколко седмици, когато в миг на радикално излитане — поведение каквото съседите на Дърк биха били щастливи да видят — един изтребител „Торнадо“ беше отнесъл предната стена на къщата, след което се беше понесъл с вой към Финсбъри.

Естествено, всичко си имаше съвсем логично обяснение и на Дърк му беше писнало да го дава. Причината в коридора на Дърк да има изтребител „Торнадо“ беше, че той не знаеше, че това е изтребител „Торнадо“. Естествено, че не знаеше, че това е изтребител „Торнадо“. Според него това беше един голям и злонравен орел, когото беше затворил в коридора, както би го направил всеки друг, за да се предпази от постоянното му злобно връхлитане. Това, че големият изтребител „Торнадо“ беше приел за известно време формата на орел, се дължеше на злощастната му среща във въздуха с бога на гръмотевиците Тор, от митологията, и…

Тук настъпваше онзи момент от историята, в който на Дърк му се налагаше да положи известни усилия, за да задържи вниманието на аудиторията, което, дори да успееше, биваше подложено на по-нататъшни изпитания от обяснението, че Тор е съжалил за поведението си и е решил да оправи нещата, като възвърне нормалната форма на изтребителя. За жалост божественото съзнание на Тор трябва да е било заето с възвишени или поне с други неща, и той не беше помислил, както би го сторил всеки обикновен смъртен, да провери дали моментът е подходящ. Просто беше заповядал да стане и то беше станало, бум.

Опустошение.

А и дяволски застрахователен проблем. Заинтересованата застрахователна компания беше заявила, че по всички разумни стандарти, това е Божие дело. Но Дърк беше възразил, дело на кой бог? По конституция Великобритания беше монотеистична държава и поради това всяко „Божие дело“, дефинирано като такова в официален документ, трябваше да се отнася до онзи англиканец на стъклените витражи, а не до някакъв политеистичен норвежки главорез. И така нататък.

Междувременно къщата на Дърк — поначало не особено страхотно място — беше накичена със скелета и увита в полиетилен, и Дърк нямаше представа кога ще може да я ремонтира. Ако застрахователната компания не платеше, което изглеждаше все по-вероятно в светлината на предприетата през последните години стратегия на застрахователните компании само да рекламират услугите си вместо в действителност да ги осигуряват — На Дърк щеше да му се наложи да… ами, още не знаеше. Нямаше пари. Поне нямаше собствени пари. Имаше малко пари на банката, но нямаше представа колко.

— Джъстин — пропя гласецът. Ответна реакция не последва.

Дърк тръсна неотворените банкови извлечения на масата в кухнята и ги загледа ненавистно. За миг му се стори, че пликовете вибрират леко и че дори цялото пространство и време се усукват бавно около тях и биват засмукани от техния хоризонт на събитията, но навярно си въобразяваше.

— Карл. — Нищо. — Каръл. Кейт. — Нищо. Нищо.

Дърк си направи кафе като мина по обиколния маршрут в кухнята си, за да избегне прекалената близост с банковите извлечения на масата. Погледната от определен ъгъл, цялата структура на живота му като възрастен можеше да се разглежда като способи за избягване на отварянето на банковите му извлечения. Нечии други банкови извлечения — това вече беше друга работа. Рядко изпитваше такова щастие, както когато четеше нечие чуждо банково извлечение: винаги ги намираше за богати на краски и описания, особено когато ги отваряше на пара. Перспективата обаче да отвори собствените си банкови извлечения, изопваше нервите му до крайност.

— Кийт — изрече гласът носово, обнадеждено. Нищо.

— Келвин. — Не.

Дърк си наля кафето толкова бавно, колкото беше способен, защото осъзна, че времето най-накрая е настъпило. Трябваше да отвори пликовете и да научи най-лошото. Взе най-големия нож, който намери и пристъпи заплашително към тях.

— Кендал. — Тишина.

В крайна сметка го направи почти нехайно, с едно садистично порване. Всъщност, достави му удоволствие и дори го накара да се чувства светски порочен. След няколко секунди четирите плика — финансовата му история през последните четири месеца — бяха отворени. Дърк положи съдържанието им пред себе си.

— Кендрик. — Нищо.

— Кенеди. — Тенекиеният гласец започваше да му лази по нервите. Хвърли един поглед към ъгъла на стаята. Две скръбни очи го погледнаха в безмълвно озадачение.

Дърк най-накрая погледна числото в дъното на последния лист и му се зави свят. Дъхът му секна. Масата започна да се клати и танцува. Стори му се, че усеща ръцете на съдбата да масажират раменете му. Представяше си, че е зле, всъщност през последните няколко седмици си беше представял и други неща освен това колко може да е зле, но даже в най-неприятните си представи не си беше представял, че е чак толкова зле.

Костеливи пръсти стиснаха гърлото му. Нямаше, нямаше как да е направил 22 000 лири овърдрафт. Той отблъсна стола си от кухненската маса и известно време стоя така и трепери. 22 000 лири…

Думата „Кенет“ се понесе закачливо из стаята.

Докато размишляваше трескаво над разходите от миналите няколко седмици, за които се сещаше — зле обмислена риза тук, безразсъдна кифла там, див уикенд на остров Уайт — осъзна, че трябва да е прав. Не можеше да е похарчил 22 000 лири над лимита.

Пое си дълбоко въздух и погледна числата още веднъж.

Ето го. 22 347.43 лири.

Трябваше да е някаква грешка. Някаква ужасна, ужасна грешка. Имаше разбира се шанс той да я е направил и докато се взираше разтреперан в листа, осъзна, съвсем внезапно, че я е направил.

Търсеше отрицателно число и затова беше предположил, че онова, което вижда е такова. Всъщност сметката беше 22 347.43. В графа „кредит“.

Кредит…

Никога не беше виждал такова нещо. Дори не знаеше на какво прилича. Не го беше познал. Бавно, внимателно, сякаш цифрите можеха да изпаднат от страницата и да се загубят на пода, той запрелиства страниците една по една, за да разбере откъде за бога бяха дошли всички тези пари. „Кени“, „Кентингърн“ и „Кермит“ се изнизаха нечути.

Веднага стана ясно, че парите пристигаха на редовни вноски, веднъж седмично. Седем вноски — дотук. Последната беше дошла по предишния петък, откогато беше най-прясното извлечение. Странното беше, че макар вноските да бяха редовни, сумите не бяха еднакви, всяка седмица бяха подобни, но не съвсем еднакви. Плащането от миналия петък беше 3 267.34 лири. От по-предишния четвъртък (всичките бяха дошли в края на седмицата, три в четвъртък и четири в петък) беше 3 230.57 лири. По-предишната седмица — 3 319.14 лири и така нататък.

Дърк стана и си по дълбоко въздух. Какво ставаше, дявол да го вземе? Стори му се, че целият свят се върти много бавно, поне доколкото можеше да прецени, в посока обратна на часовниковата стрелка. Това му навя смътния спомен, че последния път, когато беше пил текила, светът се беше въртял бавно в посока на часовниковата стрелка. Ето от какво имаше нужда, ако трябваше да разсъждава трезво. Той зарови трескаво шкафа пълен с прашни празни на девет десети бутилки с полузабравени ромове и уискита и я откри. Половин бутилка мескал. Наля си един пръст на дъното на чаена чаша и побърза да се върне при извлеченията, внезапно паникьосан, че числата може да са изчезнали, докато е тършувал.

Още бяха там. Неравни големи суми изплащани на равни интервали. Отново му се зави свят. Какви бяха тези пари? Лихви начислени на погрешна сметка? Едва ли. Поради простата причина, че лихва от над 3 000 лири седмично представляваше лихвата на два или три милиона лири и не беше нещо, което собственикът на такава сума пари би допуснал да се прехвърли в погрешна сметка, още повече седем седмици подред. Той сръбна от мескала. Той помарширува из устата му, размахвайки юмруци, след което започна да налага мозъка му.

Осъзна, че не мисли рационално. Проблемът беше в това, че извлеченията бяха неговите собствени, а той беше свикнал да чете чуждите. И тъй като бяха неговите собствени, беше напълно възможно просто да звънне в банката и да попита. Само че банката вече беше затворила. А имаше и ужасното чувство, че ако им се обадеше, отговорът щеше да бъде: „Олеле, съжаляваме, грешна сметка. Благодарим ви, че ни посочихте грешката. Колко глупаво от наша страна да си въобразим, че тези пари може да са ваши.“ Беше очевидно, че трябваше да разбере откъде бяха дошли, преди да звънне в банката. Всъщност, трябваше да ги изтегли от банката, преди да попита. Вероятно трябваше да се чупи във Фиджи или някъде там, преди да попита. Освен ако — ами ако парите продължаха да идват?

След като пренасочи вниманието си към книжата, осъзна още нещо, което щеше да му хрумне моментално, ако не беше толкова шашнат. До всяка операция, естествено, имаше код. Целта на кода беше да му каже каква е била операцията. Той погледна кодовете. Лесна работа. Всички плащания бяха стигнали до сметката му посредством международен превод.

Хммм.

Това обясняваше и разликата в сумите. Международни обменни курсове. Ако една и съща сума чуждестранна валута се прехвърляше всяка седмица, сумата щеше да е различна заради промените в курса. Това обясняваше и защо не пристигаха в един и същи ден от седмицата. Въпреки че компютърните международни трансфери на пари отнемаха по-малко от секунда, банките обичаха да си придават важност и парите оставаха да се въртят известно време в системите им.

Но от коя държава идваха плащанията?

— Кевин — каза шведско-ирландския глас. — Киера.

— О, млъкни най-после! — извика внезапно Дърк.

Това провокира реакция. Малкият бордер-териер, който лежеше озадачено в кошницата си в ъгъла на стаята, вдигна въодушевен поглед и джафна радостно. Съществото не беше реагирало изобщо на имената, които възстаричкият компютър на масата до него рецитираше от файла с имена на бебета, но очевидно се зарадва като чу да млъква и явно искаше още.

— Кимбърли — каза компютърът. Нищо. Кучето без име изглеждаше разочаровано.

— Кърби.

— Кърк. — Кучето се намести мудно в кошницата си от стари вестници и си възвърна предишната нещастно объркана поза.

Стари вестници. Точно те му трябваха на Дърк.

 

След няколко часа разполагаше с отговора, или поне с нещо като отговор. Нищо достатъчно смислено, но достатъчно, за да вдъхне на Дърк един окуражаващ порив на въодушевление: беше успял да нареди част от мозайката. Колко голяма, не знаеше. Нямаше представа и за големината на цялата мозайка. Никаква представа.

Беше събрал представителни броеве от вестниците през последните седмици изпод кучето, изпод дивана, изпод леглото си, из банята и, най-съдбоносният момент, беше си осигурил два влажни, но съдбоносни броя „Файненшъл Таймс“ от един дърт скитник в замяна на одеяло, малко сайдер и книгата „Произходът на осъзнаването в срива на двукамерното съзнание“. Странно искане, помисли си, докато се връщаше от миниатюрното подобие на парк, но не по-странно от неговото. Това непрекъснато му напомняше колко изумително различно място е светът, погледнат само един метър по-отляво.

С помощта на числата от вестника успя да състави карта на движенията на всяка от основните световни валути за последните няколко седмици и да ги сравни с колебанията в сумите постъпващи ежеседмично в сметката му. Отговорът изскочи незабавно. Щатски долари. Пет хиляди, ако трябваш да е точен. Ако 5 000 долара се прехвърляха всяка седмица от САЩ във Великобритания, сумите щяха малко или много да съвпадат с онези в сметката му. Еврика. Време за празничен набег над хладилника.

 

Дърк се настани на пода пред телевизора с три резена студена пица и кутия бира, пусна и радиото, както и един диск на Зи Зи Топ. Имаше нужда да помисли.

Някой му плащаше по 5 000 долара на седмица и го правеше от седем седмици насам. Новината беше зашеметяваща. Той дъвчеше пицата и размишляваше. Не само това, плащаше му някой в Америка. Отхапа още едно парче богато на сирене, пеперони, пикантна телешка кайма, аншоа и яйце. Не беше стоял много в Америка и не познаваше там никого — всъщност, не познаваше никого на тази земя — който така щедро да му бута неизработени пари.

Още една мисъл го връхлетя, но тя не беше свързана с парите. Песента на Зи Зи Топ за вечерянето пред телевизора го накара за миг да се замисли за пицата си и той я погледна с внезапно озадачение. Сирене, пеперони, пикантна телешка кайма, аншоа и яйце. Нищо чудно, че днес му бяха излезли киселини. Другите три парчета съставляваха закуската му. Това беше комбинация, към която той, може би единствен в света, беше пристрастен, и от която преди няколко месеца се беше отрекъл завинаги, защото стомахът му повече не можеше да се бори с нея. Не беше се поколебал обаче ровейки тази сутрин из хладилника, тъй като тя беше тъкмо нещото, което човек би желал да намери в хладилника си. Не беше му хрумнало да се запита кой я е оставил там. Но не беше той.

Бавно, с отвращение, той извади полусдъвканото парче от устата си. Не вярваше във феята на пиците.

Изхвърли наядената пица и огледа внимателно двата останали резена. В тях нямаше нищо необичайно или подозрително. Беше същата пица, която поръчваше най-редовно, преди да се принуди да се откаже. Позвъни в местната пицария и попита дали някой друг освен него е купувал пица с точно такъв пълнеж.

— А, ти си оня дето си поръчваше gastricciana, нали? — каза шефът на пицарията.

— Какво?

— Така й викаме. Не, приятел, никой друг не си е поръчвал тази чудесна комбинация, повярвай ми.

Дърк почувства някакво неудовлетворение от определени аспекти на разговора, но не задълба. Остави замислено слушалката. Имаше усещането, че става нещо странно и не знаеше какво.

— Никой не знае нищо.

Думите приковаха вниманието му и той погледна към телевизора. Някакъв жизнерадостен калифорниец с хавайска риза, която при нужда би могла да послужи като флаг за бедствие, стоеше под яркото слънце и отговаряше на въпроси, разбра бързо Дърк, за приближаващия метеор. Наричаше метеора Тудъл Пип.

— Тудъл Пип ли? — питаше интервюиращият го кореспондент на Би Би Си в Калифорния.

— Да. Наричаме го Тудъл Пип, защото спокойно можете да кажете сбогом на всичко, което ще удари.

Калифорниецът се ухили.

— Значи, казвате, че ще удари?

— Казвам, че не знам. Никой не знае.

— Да, ама учените от НАСА казват…

— НАСА — отвърна мило калифорниецът — говори глупости. Нищо не знаят. Щом ние не знаем, те сто процента няма как да знаят. Тук в Симиларити Енджинс разполагаме с най мощните паралелни компютри на земята и затова като казвам, че не знам, знам какво говоря. Ние знаем, че не знаем, и знаем защо не знаем. В НАСА и това не знаят.

Следващата тема в новините беше пак от Калифорния и беше за някаква лобистка група на име Зелени изстрели, която привличаше доста подкрепа. Тя смяташе, и мнението й допадаше на дрипавите души на много американци, че светът е способен да се грижи за себе си много по-добре, отколкото го правим ние, така че нямало смисъл да си даваме толкова зор да обуздаваме естественото си поведение. „Да не ти пука“ беше техният лозунг, цитиращ заглавието на популярната песен. „Бъди щастлив.“

„Големи парещи ташаци“, помисли си Дърк, цитирайки друга.

— Учените в Австралия — говореше някой по радиото — се опитват да научат кенгурата да говорят.

Дърк реши, че има неотложна нужда от добър нощен сън.

 

На сутринта нещата изведнъж му се сториха прекрасно ясни и елементарни. Не знаеше нито един отговор, но знаеше какво да прави. Няколкото телефонни разговора с банката бяха потвърдили, че установяването на източника на парите би било неимоверно трудна задача, отчасти защото тази работа си беше сложна поначало, отчасти защото бързо стана ясно, че който и да му превеждаше парите, си беше дал труда да си покрие следите, но най-вече защото служителят от отдела по международните трансфери имаше сцепено небце.

Животът беше твърде кратък, времето твърде хубаво, а светът твърде пълен с интересни и вълнуващи капани. Дърк щеше да вдигне платната.

Животът, както обичаше да си повтаря, приличаше на океан. Можеш да го прекосиш като моторница, а можеш и да следваш ветровете и теченията — с други думи, да вдигнеш платната. Имаше вятъра: някой му плащаше. Предполагаше се, че този някой му плаща да върши нещо, но какво, беше пропуснал да каже. Е, това беше право на клиента. Но Дърк чувстваше, че трябва отговори с нещо на този щедър копнеж да му се плаща. Но какво? Е, той беше частен детектив, а онова, което правеха частните детективи, когато им се плащаше, беше основно да следят хора.

Значи, много просто. Дърк щеше да следи някого.

Което означаваше, че сега трябва да намери подходящо течение: някого за следене. Ами, ето го прозорецът на офиса, зад който се щураше целият свят — или поне няколко души. Щеше да си избере един. Стана му горещо от въодушевление, че разследването му най-накрая е в ход или поне щеше да влезе в ход веднага щом следващата персона — не, не следващата персона… петата следваща персона се покажеше иззад ъгъла от другата страна на улицата.

Остана незабавно доволен от себе си, задето беше решил да отдели малко време за мисловна подготовка. Почти незабавно иззад ъгъла излезе номер едно, някаква жена с фигура като спален чувал, с номера две и три, които биваха влачени против желанието им от двете й страни — децата й, на които тя се караше и мърмореше на всяка крачка. Дърк изпусна въздишка на облекчение, че не се налагаше да е тя.

Остана до прозореца, притихнал в очакване. Следващите няколко минути иззад ъгъла не излезе никой. Огромната жена тиранично вкара двете си деца в магазина за вестници и списания отсреща, въпреки хленченията им, че искали да се приберат в къщи и да гледат телевизия. След минута-две ги изкара тиранично навън, въпреки хленченията им, че искали сладолед и комикс със съдия Дред.

Тя ги повлече по-нататък и сцената утихна.

Сцената беше във формата на триъгълник, заради ъгъла под който се сблъскваха двете улици. Дърк наскоро се беше преместил в нов офис — нов за него, не другото; всъщност сградата беше стара и разнебитена и стоеше права по-скоро по навик, отколкото от някаква присъщ структурен интегритет — и го харесваше много повече от предишния си, който беше на километри отвсякъде. В стария си офис щеше поне една седмица да чака петима души да излязат иззад ъгъла.

Номер четири се появи. Номер четири беше пощальонът с количката си. Челото на Дърк се покри със ситни капчици пот, защото осъзна в каква ужасна посока можеше да го отведе планът му.

И ето го и номер пет.

Номер пет почти изскочи пред погледа му. Наближаваше трийсетте, височък, с рижа коса и черно кожено авиаторско яке. След като излезе иззад ъгъла, спря и остана така за миг. Огледа се сякаш очакваше да види някого. Дърк понечи да потегли, когато иззад ъгъла изведнъж се появи номер шест.

Номер шест беше съвсем различен обект: доста апетитна дама в джинси, с къса гъста черна коса. Дърк се наруга и се зачуди дали тайно не бе имал предвид шест вместо пет. Но не. Начинанието си беше начинание и някой му плащаше много пари. Дължеше на който и да плащаше парите придържане към каквото и да е споразумение, каквото не бяха сключили. Номер пет продължаваше все така да се тутка на ъгъла и Дърк побърза да слезе и да започне следенето.

Когато отвори разнебитената предна врата, бе посрещнат от номер четири, пощальонът с количката, който му подаде един малък наръч писма. Дърк ги пъхна в джоба си и побърза да излезе на улицата и на пролетното слънце.

От доста време не беше следил никого и откри, че си беше изгубил сръчността. Зае се с преследването на обекта с такъв ентусиазъм, че изведнъж осъзна, че с тази крачка ще го подмине много скоро. Направи го, изчака няколко конфузни секунди, обърна се и тръгна на обратно, при което директно се блъсна в обекта. Дърк толкова се смути от откритието, че всъщност се е сблъскал съвсем физически с персоната, която трябваше да следи незабелязано, че за да замаже всякакво подозрение, се хвърли в един автобус и отпътува към Роузбъри авеню.

Началото не беше обнадеждаващо. Той постоя няколко секунди в автобуса напълно потресен от собствената си некадърност. И за това му плащаха по 5 000 долара седмично. Е, в определен смисъл. Даде си сметка, че хората го гледат малко странно. Но не и поне приблизително толкова странно, напомни си, колкото биха го гледали, ако имаха и най-малката представа какви ги върши всъщност.

Той се завъртя в седалката и огледа улицата с присвити очи, докато се чудеше какъв и бил един следващ подходящ ход. При нормални обстоятелства, когато следиш някого, е проблем, ако той неочаквано скочи в някой автобус, но проблемът беше малко по-голям, ако самият ти неочаквано скочиш в автобус. Вероятно щеше да е най-добре, ако слезеше от автобуса и направеше опит да възобнови преследването, въпреки че понятие си нямаше как, по дяволите, щеше да остане незабелязан при това положение. Изчака следващата спирка, скочи от автобуса и тръгна обратно към Роузбъри авеню. Не беше изминал голямо разстояние, когато видя обекта да крачи по улицата в неговата посока. Отбеляза, че си е избрал забележително услужлив и сътрудничещ обект, и по-добър отколкото заслужаваше. Време беше да се стегне и да действа малко по-благоразумно. Беше стигнал почти до вратата на едно кафене и затова хлътна вътре. Щеше да стои пред бара и да се преструва, че оглежда сандвичите, докато усети, че обектът го е подминал.

Обектът не го подмина. Обектът влезе и застана зад него пред бара. Дърк така се паникьоса, че си поръча сандвич с риба-тон и руло със сладка царевица, която мразеше, и капучино, което изобщо не вървеше с рибата, след което седна припряно на една от малките маси. Щеше му се да се зарови във вестника си, но нямаше такъв, поради което се наложи да го замести с пощата. Започна да я разглежда съсредоточено. Най-различни брошури от обичайния абсурден и идиотски свръхоптимистичен вид. Най-различни циркулярни писма от странния вид, получаван от частните детективи — каталози пълни с миниатюрни електронни джаджи, предназначени за противодействие една на друга; реклами на любопитни класове фотоленти и революционни нови типове пластмасови ленти. Дърк изобщо нямаше намерение да се занимава с тях, въпреки че се спря за малко на една брошура за издадената наскоро книга за техники на следене за напреднали. Прегледа я по диагонал и я хвърли на пода.

Последният плик беше поредното банково извлечение. Банката му отдавна беше придобила навика да му ги изпраща всяка седмица, ей така за всеки случай. Или още не се бяха адаптирали към бляскавата му нова платежоспособност, или й нямаха доверие. Той отвори извлечението, все още полуневярващ.

Да.

Поредните 3 253.29 лири. Миналия петък. Невероятно. Необяснимо. Но бяха там.

Имаше обаче и още нещо странно. Отне му секунда или две, за да го забележи, защото хвърляше по половин опитно професионално око на обекта си, който си купуваше кафе и поничка и плащаше от една пачка банкноти по двайсет лири.

Последният ред от извлечението отбелязваше теглене в брой с дебитната му карта: 500 лири. Вчера. Извлечението явно беше изпратено в края на вчерашния работен ден и съдържаше най-последна информация. Всичко това беше отлично и ефикасно и прекрасно свидетелство за ефективността на съвременните компютърни технологии, разбира се, но беше факт, че Дърк не беше изтеглял 500 лири вчера, нито пък който и да е друг ден, в този ред на мисли. Сигурно му бяха откраднали картата. По дяволите. Той зарови разтревожено в портфейла си.

Не. Картата му си беше на мястото. В безопасност.

Замисли се. Не виждаше начин някой измамник да направи действително теглене в брой без действителната карта. Една ужасна мисъл го стисна с костеливите си пръсти за стомаха. Получаваше своите банкови извлечения, нали? Провери паникьосан. Да. Неговото име, неговият адрес, неговият номер на сметката. Миналата вечер беше проверил другите по няколко пъти. Определено бяха неговите извлечения. Само че финансовите операции не изглеждаха неговите, това беше.

Беше време да се съсредоточи върху настоящата работа. Вдигна глава. Обектът беше седнал през две маси, дъвчеше търпеливо кифлата си и зяпаше в пространството.

След минута или две стана, изтръска няколко трохи от коженото си яке, обърна се и тръгна към вратата. Спря за малко сякаш се чудеше накъде да тръгне, след което пое спокойно в предишната си посока. Дърк набута пощата в джоба си и го последва тихо.

Беше си избрал добър обект; осъзна го скоро. Рижата коса на мъжа сияеше като фар под лъчите на пролетното слънце и когато се случеше тълпата да го погълне, не минаваха и секунди преди Дърк да го съзре отново бродещ безцелно по улицата.

Дърк се зачуди с какво се занимаваше. Явно не беше кой знае какво — или поне днес не беше кой знае какво. Приятна разходка през Холбърн и Уест Енд. Час и половина размотаване в две книжарници (Дърк запомни заглавията, които прелисти обектът), спиране за (още едно) кафе в едно италианско кафене, за да прелисти новия брой на „Сцената“ (което навярно обясняваше защо разполагаше с толкова свободно време за размотаване из книжарници и италиански кафенета), последвано от продължителна неприпряна разходка из Риджънт парк, а след това през Камдън и обратно към Айлингтън — Дърк започна да си мисли, че следенето на хората наистина е приятна работа. Свеж въздух, физическо натоварване — към края на деня се чувстваше в толкова добро разположение на духа, че веднага щом прекрачи през входната врата — или, по-скоро през входния полиетилен — му стана пределно ясно, че името на кучето е Киркегор.