Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (34) (Последно стопиране през галактиката)

Фурнаджийска лопата

Често ме питат дали не съм малко като фурнаджийска лопата. Преди двайсет години (помощ!) в „Пътеводител на галактическия стопаджия“ натрупах реноме като се шегувах с науката и технологиите: депресирани роботи, неуслужливи асансьори, врати с разточителен потребителски интерфейс (не можеше ли да се отварят просто с бутане?), и така нататък. Сега май съм един от най-големите адвокати на технологиите, както се вижда в последните серии на „Пътеводител на стопаджията във времето“ по Радио 4. (Заглавието не ми харесва особено, но събитията понякога се движат на собствен ход.)

Две неща:

Първо, чудя се дали напоследък хумористичните предавания не са малко в повече. Когато бях малък, се криех под одеялото, за да слушам едно радио, което бях купил на битака, и слушах в захлас „Онова, което не виждаме“, „Хенкок“, „Флотски майтапи“ и дори „Малкия Клитеро“, всичко, което ме караше да се смея. Беше като проливен дъжд и дъга в пустинята. След това дойде „Извинявам се, но ще го прочета отново“, а след още няколко години изгряха в пълната си слава и Монти Пайтън. Онова, което ме порази като гръм в Монти Пайтън, и изобщо не ме интересува дали мнението ми ще попадне в колонката на снобите, беше, че хуморът представляваше среда, в която извънредно интелигентните хора изразяваха неща, които не можеха да бъдат изразени по друг начин. Там в моето начално училище в дълбокия Есекс хуморът беше като фар. Интересно е, че Питоните изгряха тъкмо когато залязваха едни други катализатори на младежкото ми въображение — „Битълс“. В някакъв смисъл щафетата беше предадена. Мисля, че Джордж Харисън веднъж беше казал нещо подобно.

Сега обаче всички са хумористи, дори девойките от прогнозата за времето и говорителите по новините. Смеем се на всичко. Но интелигентността вече липсва, липсват изненадващият шок, учудването, прозрението, смеем се безмилостно и безсмислено. В пустинята вече не вали дъжд, само кал и суграшица навсякъде, спорадично осветявани от фотоапаратите на папараците.

Творческото въодушевление е отишло някъде другаде — в науката и технологията: нов поглед за нещата, нови разбирания за вселената, нови прозрения за живата материя, за човешката мисъл, за възприятията, за комуникациите. И това е вторият ми мотив.

Преди трийсет години слагахме начало на нови рок банди, а сега слагаме начало на начала и експериментираме с нови начини на комуникация помежду си и играем с информацията, която си обменяме. И когато една идея се провали, след нея веднага идва друга, по-добра и друга и друга така скоростно, както през шейсетте излизаха албумите на рок бандите.

Винаги има един определен момент, когато любовта изчезва, без значение към човек или към идея, или към кауза, дори да е нещо, за което сте се сетили години след самото събитие: дреболия, неуместна дума, фалшива нота, които означават, че нещата никога вече няма да са същите. При мен този момент настъпи, когато чух един сценичен хуморист, който направи следното наблюдение: „Ха, учените! Ами че те са пълни тъпанари! Нали ги знаете онези черни кутии, дето ги слагат в самолетите? Нали знаете, че са неунищожими? И че не се чупят? Защо тогава не правят самолетите от същия материал?“

Публиката изригна в кикот какви тъпанари били учените и как не виждали по-далеч от носа си. Не знам дали не изпадам в прекален педантизъм, но черните кутии на самолетите се правят от титан и ако самолетите се правеха от титан, а не от алуминий, щяха да бъдат толкова тежки, че нямаше да могат да се отлепят от земята. Задълбах се в смешката и се раздразних съвсем не на шега. Да предположим, че я беше казал Ерик Морекамбе^[1]. Тогава щеше ли да е смешна? Едва ли, защото тогава публиката щеше да види, че Ерик е тъп — с други думи, общата култура на неговата публика обхващаше понятия като относителните тегла на титана и алуминия. Тази шега нямаше да постигне успех (ако смятате, че това е маниакално поведение, пробвайте да живеете с него), ако не разчиташе на съучастието между разказвача и публиката, които се присмиваха на хора, които знаят повече от тях. Тогава гърбът ми настръхна, а и в момента също. Почувствах се предаден от комедията по същия начин, по който гангста рапът ме накара да се почувствам предаден от рок музиката. Освен това се зачудих колко от моите собствени шеги са били, ами, просто невежи.

Обръщането ми към науката настъпи един ден през 1985-а, докато бродех из горите на остров Мадагаскар. Спътникът ми беше зоологът Марк Карвардайн (с когото впоследствие написахме заедно „Да видиш за последно“) и аз го попитах: „И какво им е толкова специалното на тропическите гори, че се говори толкова за тях?“

И той ми каза. Отне му около две минути. Обясни ми разликата между горите в умерения пояс и тропическите гори и защо във вторите гъмжи от всякакви форми на живот, но са същевременно толкова уязвими. Аз замълчах и осъзнах, че това малко количество ново познание току-що беше променило мирогледа ми. Бях получил нишка, която можех да следвам в обърканата плетеница на този изумително сложен свят. Следващите няколко години поглъщах ненаситно всички материали за еволюцията, които намерих, и осъзнах, че онова, което съм научил в училище изобщо не ме е подготвило за величествената наука, в която навлизах. Основното нещо в еволюцията е, че ако не беше променила коренно мозъците ни, ние нямаше да я разбираме.

След това за своя изненада открих, че еволюцията има много общо с друга област, към която интересът ми неотменно нарастваше — компютрите. В ентусиазма ми нямаше нищо възвишено и научно — страстта ми към всевъзможните машинарии е просто безсрамна. Общото е в противоречащия на интуицията факт, че сложните следствия възникват при многократни повторения на прости причини. При компютъра същото нещо се забелязва невероятно лесно. Каквито и сложни неща да върши компютърът — моделиране на въздушни турбуленции, моделиране на икономики или на начина, по който светлината играе в окото на въображаемия динозавър — всичко това е резултат от поредица елементарни кодове, започващи със събиране на едно и едно, проверка на резултата и отново. Да наблюдаваш как сложността разцъфтява от тази толкова първична простота, е едно от най-великите чудеса на нашата епоха, по-велико дори от това, че си видял човек да стъпва на луната.

Далеч по-трудно е да наблюдаваш този процес при еволюцията. Там периодите са толкова дълги и възприятията са толкова затруднени от факта, че наблюдаваме самите себе си, но изобретяването на компютъра за пръв път ни позволи да надникнем в този процес — както изобретяването на хидравличната помпа някога ни позволи да разберем механизма на сърцето и кръвообращението.

Ето защо е невъзможно да се отдели чистата наука от технологията: те се задвижват и стимулират взаимно. Затова, ако надникнете във вътрешността на последната софтуерна джаджа за прехвърляне на mp3 аудио файлове от един компютър на друг през цели континенти, и ако погледнете инфраструктурата, която я е породила и от която тя на свой ред е станала част, ще откриете, че тя е по своему също толкова интересна, колкото начинът на възпроизвеждане на клетките, начинът по който мисълта възниква в мозъка или начинът по който бръмбарът в горите край Амазонка храносмила плячката си. Всичко това е част от един и същ фундаментален процес и ние сме част от него, черпим творческата си енергия от него и аз бих бил щастлив всеки ден да се занимавам с него, вместо с комедианти, телевизия и футбол.

Октомври 2000

* * *

Дайте на хората анкетен лист и те ще започнат да лъжат. Един мой приятел веднъж беше провел някакво допитване в Мрежата. Каза, че информацията, която получил, за състоянието на този свят, била покъртителна. Знаете ли например, че 90 процента от хората са президенти на собствени компании и печелят повече от милион долара на година?