Дъглас Адамс
Сьомгата на съмнението (38) (Последно стопиране през галактиката)

Интервю с Onion A. V. Club^[1]

Смятам, че идеята за изкуство убива творчеството.

ДНА

THE ONION: Вие се занимавате с много работи наведнъж. За какво искате да говорим първо?

ДЪГЛАС АДАМС: Основните неща са две. Първото е, че сме на път да приключим нещото, над което се трудя вече почти две години, а именно един CD-ROM. Ще излезе до два месеца. Другото е, че току-що сключих договор с „Дисни“ за продажбата на „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Предполагам, че с това ще се занимавам в следващите няколко години. Ще правя филма.

THE ONION: Разкажете за „Звезден кораб Титаник“.

ДЪГЛАС АДАМС: Ами, това е CD-ROM и най-важното нещо е, че започна като CD-ROM. Хората искаха да направя CD-ROM по „Пътеводителя“ и аз си помислих: „Не, не“. Не исках да правя поредната дойна крава от книга, която вече бях написал. Според мен дигиталните медии са достатъчно интересни сами по себе си, за да заслужават творчество. Защото като ти хрумне някоя идея, следващата мисъл, която нахлува в мозъка ти след идеята, е „Какво е това? Книга ли е филм ли е, това ли онова ли, разказ ли е или овесени ядки за закуска?“ Всъщност решението какво да бъде, от този момент нататък оформя развитието на идеята. Затова едно нещо ще бъде съвсем различно, когато се развива като CD-ROM и когато се развива като книга. Всъщност, малко послъгвам, защото идеята като такава, под формата на единичен абзац, се роди в една от книгите на „Пътеводителя“ — май в „Животът, вселената и всичко останало“. Защото винаги когато „Пътеводителя“ стигнеше до задънена улица, измислях две други странични линии в историята и ги давах като тема за разговор на екипа на „Пътеводителя“. И така, там се спотайваше една малка идея и много хора ми казаха: „О, това трябва да го направиш на книга“. Идеята ми се стори прекалено добра, а аз не ги обичам много такива. Оказа се обаче, че има една много основателна причина да не правя „Звезден кораб Титаник“ на книга и тя беше, че ставаше въпрос за предмет. В идеята не участваха никакви хора, а в книгите все пак трябва да участват хора. Затова, по-късно, когато си помислих: „Добре, сега пък искам да направя CD-ROM, защото искам да оправдая факта, че пилея цялото си време в ровичкане в компютрите“. Всъщност исках да направя от този CD-ROM едно подходящо и зряло произведение. И си мислех какво трябва да направя. И изведнъж си спомних, че онова, което ме беше възпряло да превърна „Звезден кораб Титаник“ в книга — че ставаше въпрос за място, предмет, кораб — в случая беше негово предимство. Когато правите CD-ROM, вие създавате именно място, обкръжение.

THE ONION: И потребителят става героят.

ДЪГЛАС АДАМС: Да, точно така. След като мястото веднъж започне да се развива, идват героите. Но тук не ставаше дума за героите, а за кораба. Тогава исках да направя нещо… Ами или много старомодно, или много радикално, в зависимост от гледната точка; исках да вградя генератор на диалози в играта. Преди много години направих игра на основата на „Пътеводителя“ заедно с една компания „Инфоком“, която беше страхотна. Те правеха остроумни, интелигентни и грамотни игри въз основа на текст. Нали знаете, няколко хиляди години човешката култура се е оправяла прекрасно с текста, а привнасянето на елемента интерактивност просто увеличава възможностите. Компютърът се превръща в разказвач, а играчът в слушател, като навремето, когато разказвачът е откликвал на публиката, вместо само публиката да откликва на разказвача. Работата ми доставяше невероятно удоволствие. Беше ми страшно приятно да конструирам тези виртуални диалози между играча и машината. Затова реших, че няма да е лошо да доразвия нещата в съвременна графична игра. Защото много ми се искаше да видя дали старата диалогова технология може да се приложи така, че героите да проговорят. Слагаме ги в средата и оттам нататък гледаме какво става. И така започнахме да разработваме проблема как да говорим на героите. Естествено, всеки проблем касаещ езика неизбежно се разраства. Да започна с това, че искахме играта сама да генерира репликите, което дава гъвкавост и изреченията се конструират от ход. От друга страна обаче всички герои звучат като норвежци с мозъчно сътресение, което изобщо не ми харесваше. Затова по някое време осъзнахме, че ще трябва да запишем репликите предварително. А аз си помислих: „Това е ужасно, защото отговорите ще бъдат ограничен брой. Ще стане… Ох, не знам“. Начинът, по който накрая разрешихме проблема, или постепенно разрешихме проблема, беше обемът на предварително записаните реплики да става все по-голям и по-голям, и по-голям, и по-голям. Тази сутрин записахме още два часа. Вече разполагаме с около шестнайсет часа откъси от разговори: фрази, изречения, половин изречения и всичко останало, което машината компилира от ход в отговор на онова, което й пишете. Известно време нещата не вървяха много добре. Но сега, през последните две-три седмици започнаха да се връзват едно с друго и диалогът започна да придобива плът и кръв. Разни хора се отбиваха и говореха: „Да, да, не виждам как ще проработи. Ами ако попитам това?“ И питаха и ченетата им увисваха. Беше страхотно. Същите тези хора сядаха и прекарваха часове в разговор с героите. Бързам да добавя, че тези шестнайсет часа диалози бяха записани от един съвсем малък екип. Част от диалозите написах аз, друга част написаха други и ги събрахме заедно. Резултатът е забележителен. Светът на играта се насели. Пълно е с откачени повредени роботи, които си имат мнения и отношения, и идеи, и странни истории, и знаят разни съвсем неочаквани неща. Можете да завържете разговор с всеки един от тях.

THE ONION: Не се ли притеснявате, че след този огромен труд хората няма да му придадат тежестта, да речем, на една книга или филм? Че няма да го възприемат като форма на изкуство?

ДЪГЛАС АДАМС: Всъщност, надявам се да стане точно така. Идеята за изкуство ме тревожи много повече. Откакто завърших английска литература се опитвам да избягвам представата, че правя изкуство. Смятам, че идеята за изкуство убива творчеството. Това беше една от причините наистина да искам да направя компютърна игра: защото никой няма да я приеме на сериозно и аз ще мога да подхвърля през оградата някои наистина добри идеи. Интересно колко често се получава така. Предполагам, че в началото на епохата на романите, повечето от първите романи са били просто един вид порнография: в частния случай всяка една медия е започнала като порнография и след това е пораснала. Бързам да добавя, че тази компютърна игра не е порнография. Преди 1962-а всички мислеха, че попмузиката е нещо като… На никой дори не му хрумваше да я нарече изкуство, но се намериха невероятно талантливи хора, който я обожаваха и я смятаха за най-великото забавление на света. И след няколко години се появиха „Сержант Пепър“ и така нататък и всички я нарекоха изкуство. Според мен всяка медия е най-интересна преди на някой да му хрумне да я нарече изкуство и когато повечето хора все още я смятат за боклук.

THE ONION: А ще ви бъде ли приятно, да речем след двайсет години, да ви познават като един от първите творци на компютърната игра като изкуство?

ДЪГЛАС АДАМС: Е, ще ми е приятно да я купят повече хора. Първата причина е изключително очевидна. Но другата е, че ако хората я харесат и се забавляват с нея, ще остана с усещането за добре свършена работа. А ако се появи някой да каже: „О, това е изкуство“, може и така да е. Не ме вълнува особено. Но смятам, че хората ще решат. Но не това трябва да е целта. Няма нищо по-лошо от това някой да седне да пише роман и са си говори: „Хм, да, в момента творя нещо с висока художествена стойност“. Смешно е. Наскоро прочетох от чисто любопитство „Тъндърбол“, един от романите с Джеймс Бонд и съжалих, че не съм го прочел, когато съм бил на, не знам, може би на четиринайсет, особено за да попадна на онзи момент, когато той слага ръка върху гърдите й и казва „Господи, колко вълнуващо“. Но си помислих, че след като Джеймс Бонд се превърна в такава икона на поп културата през последните четирийсет години, все пак трябва да видя за какво става дума. Онова, което ме подсети да го прочета, беше не само фактът, че книгата се въргаляше в къщи, а и че тъкмо бях прочел някаква статия, в която се казваше, че целта на Ян Флеминг е била не да е литературен, а да е грамотен. Разликата е много голяма и много важна. Затова реших да хвърля един поглед дали е така. Беше интересно, защото книгата наистина е едно добро произведение на занаята. Той има език, умее да го използва и пише добре. Но е ясно, че никой не нарича това литература. Но аз мисля, че повечето най-интересни произведения се създават в области, където хората не мислят, че творят изкуство, а просто упражняват занаята си и са добри занаятчии. Да бъдеш грамотен писател означава да си добър занаятчия, да познаваш работата си, както и да използваш инструментите на занаята умело и без да ги повреждаш. Усещам се, че когато чета литературни романи — нали знаете, онези с главно „Л“ — повечето пъти намирам съдържанието им за пълна глупост. Ако искам да чета нещо интересно за човешката психика, отношения и поведение, ще взема нещо от писателките на криминални романи като Рут Рендъл, например. Ако искам да чета нещо, което ще ми даде храна за сериозни и фундаментални размисли или, ако щете за състоянието на човека като цяло, за смисъла на съществуването ни, за всичко което става, предпочитам нещо писано от учен, като например Ричард Докинс. Имам усещането, че дневният ред на най-важните неща от живота е преминал от ръцете на романистите към тези на учените, защото те вече знаят повече. Имам склонност да се отнасям доста подозрително към неща, които смятат себе си за изкуство, още докато се създават. Доколкото това засяга компютърната игра, исках да направя най-доброто, на което съм способен, и да се забавлявам възможно най-много докато го правя. Мисля, че е доста добра. Винаги има нещо, за което те е яд, че не си го направил по-хубаво, но една творба не може да се създава цяла вечност. Играта е страшно добра.

THE ONION: Какво става с филма? От няколко десетилетия се носят слухове, че ще има филм по „Пътеводителя“.

ДЪГЛАС АДАМС: А, да. Нещата се пекат и предишните източници на слухове бяха два. Първият възникна, когато преди петнайсет години продадох правата на Иван Райтман, който още не беше толкова известен. Нещата не се получиха, защото с Иван дори не се познавахме. Впоследствие се оказа, че той изобщо не е прочел книгата преди да я купи. Мисля, че не беше за него и че той искаше нещо съвсем различно. В крайна сметка не стигнахме до споразумение, всеки пое по пътя си, правата преминаха към „Колумбия“, а той се зае с филма „Ловци на духове“, така че можете да си представите колко се подразних. Правата останаха собственост на „Колумбия“ още доста години. Мисля, че Иван Райтман беше наел някой да напише сценарий по „Пътеводителя“ и това беше най-отвратителният сценарий, който бях виждал. За жалост отгоре му стоеше моето име, заедно с името на другия писател, въпреки че в сценария нямаше и една запетайка от мен. По някое време открих, че сценарият си е стоял от край време в града на сценариите, или не знам къде, и че всички смятат, че аз съм го писал, и че съм ужасен сценарист. От което ми стана доста неприятно. Няколко години по-късно се запознах с един човек, който после ми стана много добър приятел, Майкъл Несмит, чиято кариера включваше какво ли не: Освен че е филмов продуцент, той е и един от създателите на групата „Мънкис“. Което, след като го опознах, ми се стори малко странно, защото той е един сериозен, замислен и кротък мъж, въпреки палавите искрици в погледа. И той ми предложи да работим заедно. Той да бъде продуцент, аз да пиша сценариите и така нататък. Известно време работихме доста добре, но след това на Холивуд нещата май му се сториха остарели и работата замря. Онова, което ми повтаряха непрекъснато, в общи линии беше: „Фантастичните комедии не стават за филм. И причината е следната: Ако ставаха, някой досега щеше да го е направил.“

THE ONION: Логиката май издиша.

ДЪГЛАС АДАМС: Е, миналата година излезе „Мъже в черно“, така че вече някой го е направил. А „Мъже в черно“ е… как да го кажа по-деликатно? Намерих някои негови елементи за странно познати, ако мога така да се изразя. Изведнъж една фантастична комедия от кръвната група на „Пътеводителя“ стана един от най-успешните филми за всички времена. Това донякъде промени пейзажа. Хората изведнъж поискаха подобни филми. Проектът с Майкъл… В крайна сметка не го осъществихме, но се разделихме като добри приятели и все още сме. Надявам се за в бъдеще да има други проекти, по които да работим заедно, защото аз страшно го харесвам и двамата работим прекрасно. Освен това, колкото повече време прекарвам в Санта Фе, толкова по-добре. И така, сега филмът е при „Дисни“ — по-конкретно, при „Караван“, която е една от най-големите независими продуцентски компании, но все пак е свързана с „Дисни“. Много ме е яд, че вече петнайсет години нищо не става; въпреки това съм в невероятен възторг от факта, че днес може да се направи далеч по-добър филм, отколкото преди петнайсет години. Става въпрос за техническата част; за това на какво ще прилича и как ще върви. Повече от ясно е, че действителните качества на един филм зависят от сценария, играта, режисурата и така нататък, а за петнайсет години тези умения нито са се издигнали, нито са потънали. Но поне техническата част отбеляза страхотен напредък.

THE ONION: Филмът ще се режисира от Джей Роуч [Остин Пауърс], нали?

ДЪГЛАС АДАМС: Точно така. Той е интересен мъж. Общуваме доста. В основни линии ключът към цялата работа беше, когато се запознах с Джей Роуч, защото се спогодихме моментално и аз си помислих: „Ето един интелигентен и разбран мъж“. Той е не просто интелигентен и разбран, но за неговата интелигентност и разбраност има мярка: иска да си сътрудничим много тясно над работата по филма. Което е безотказен начин режисьорът да спечели сърцето на автора. Всъщност когато правех оригиналния радио сериал, подобно нещо не се практикуваше и трябваше само да пиша. Но аз успях да се намеся малко в продуцентската работа. Продуцентът/режисьорът малко се изненада, но в крайна сметка го прие доброжелателно. Поради което вършех страшно много работа по записването на програмата, а Джей искаше да направя същото за филма. Аз усетих, че най-после съм намерил човек, с когото мога да работя. Но трябва да е ясно, че го казвам в началото на процес, който ще продължи две години. Така че не се знае. Единственото, което мога да кажа, е, че на този етап от играта условията са възможно най-честни. Затова съм настроен доста оптимистично и радостно.

THE ONION: От създаването на радио сериала изминаха двайсет години, нали?

ДЪГЛАС АДАМС: Ами, почти двайсет години. Другия месец стават точно двайсет.

THE ONION: Каква е тайната на неувяхващата привлекателност на „Пътеводителя на галактическия стопаджия“?

ДЪГЛАС АДАМС: Не знам. Знам само, че работих много по него и много се тревожих за него и че написването му ми струваше много. Ако има лесен начин да се направи едно нещо, аз винаги ще намеря някой много по-труден. Освен това подозирам, че любовта на читателите към книгата има нещо общо с количеството работа, което съм й посветил. Звучи малко елементарно, но нямам по-добро обяснение.

THE ONION: Филмът по първата книга ли ще бъде?

ДЪГЛАС АДАМС: Да. Стана ми смешно, защото се сетих за коментарите в Мрежата по този повод. Някой твърдеше, че съм щял да сложа и петте книги. Хората просто не разбират процеса на разгръщане на една книга във филм. Някой беше казал, и съвсем правилно, че най-добрият материал за филм е разказът. Което означава, да, филмът ще бъде по първата книга. По този повод трябва да кажа, че всеки път, когато седна да правя нова версия на „Пътеводителя“ тя изпада в силни противоречия с всички предишни версии. Най-сигурното, което мога да кажа за филма е, че ще противоречи специално на първата книга.

THE ONION: Коя версия на „Пътеводителя“ ви е най-любима?

ДЪГЛАС АДАМС: При всички положения не телевизионният сериал. В зависимост от настроението си харесвам най-много или радио сериала или книгата, които са другите две версии, което означава, че трябва да предпочета една от тях, нали така? Отношението ми към тях е различно. От една страна радио сериалът беше мястото, където започна всичко, където порасна; там покълна семето. Освен това там имах усещането, че аз и колегите ми от екипа — продуцентът, звукорежисьорът и другите, разбира се и актьорите — всички творяхме нещо революционно за онова време. Или по-скоро, имах чувството, че тогава всички бяхме напълно луди. Помня как седяхме в подземното студио и часове наред обработвахме звука на кит, който се удря в земята с триста мили в час. След като си прекарал там часове и дни, накрая започваш да се съмняваш в здравия си разум. Естествено, не знаеш дали изобщо някой ще слуша предаването. Но беше страхотно; зарядът беше невероятен. От друга страна, привлекателността на книгата е в това, че там съм си самият аз. Великото на всяка книга е, че авторът си е самият той. Това е. Не участва никой друг. Е, не съвсем, защото „Пътеводителят“ се разви най-вече в радио сериала и книгата носи следи от всички хора, които допринесоха за създаването му. Но въпреки чувствам книгата като изцяло моя работа. И съм доволен от нея. Чете се гладко. Човек има чувството, че е писана лесно, но аз знам какво ми струваше това.

THE ONION: Случвало ли се е „Пътеводителя на галактическия стопаджия“ да ви дойде до гуша?

ДЪГЛАС АДАМС: Имаше един период, когато наистина ми беше писнало от него и изобщо не исках да чувам нищо за него и бях готов да се разкрещя на всеки, който ми споменеше и една дума за него. Но след това ми мина и направих някои други неща. Написах книгите за Дърк Джентли. Най-любимото си произведение написах преди десетина години: Заедно с един приятел зоолог обиколихме света, за да търсим редки и застрашени животински видове и аз написах една книга, която озаглавих „Да видиш за последно“, която ми е любимата. „Пътеводителят“ вече е нещо от миналото ми, към което съм много привързан; беше велик, беше страхотен и ми се отблагодари много. Наскоро говорих с Пит Таунсенд от „Ху“ и споменах нещо като: „Господи, дано не ме запомнят само като писателя на «Пътеводител на галактическия стопаджия».“ А той ми се скара и каза: „Известно време и аз се чувствах по същия начин с «Томи». Работата е в това, че когато имаш подобно нещо в историята си, то ти отваря страшно много врати. И ти позволява да правиш други неща. Хората помнят това. То е нещо, за което трябва да си благодарен.“ И аз реших, че е много прав.

THE ONION: Изоставихте ли Дърк Джентли?

ДЪГЛАС АДАМС: Ами, започнах да пиша още една книга с Дърк Джентли, но нещо не тръгна. Не знам защо и затова я оставих. Не знаех какво да правя с нея. След една година прегледах отново материала и изведнъж си помислих: „Всъщност причината е в това, че идеите е героят не си пасват.“ Идеите бяха по-подходящи за „Пътеводителя“, но на мен не ми се пишеше още един „Пътеводител“. Затова оставих нещата така. Някой ден може да напиша още една книга от „Пътеводителя“, защото се натрупа доста материал, който просто стои и чака. Но да се върнем към Дърк Джентли, всъщност аз някак си го изоставих. Преди два-три месеца студентският театър на Оксфорд направи представление по „Холистична агенция Дърк Джентли“ и аз отидох да го гледам. Фабулата е ужасно сложна… Част от тази сложност служи да прикрие факта, че фабулата всъщност не се получава много добре… Беше ми интересно да го гледам на сцена, защото изведнъж започнах да си мисля за книгата и си казах „Е, добре са се справили, но е трябвало да направят това и да не правят онова.“ Нали разбирате, всичко се завъртя отново в главата ми. Другото интересно нещо беше, че докато седях и анализирах критично представлението, за мое голямо удивление публиката се забавляваше страхотно. Ситуацията ми се стори странна. Изведнъж си помислих: „От това ще излезе страхотен филм.“ Защото след като го бях видял в този контекст, разбрах, че от него може да излезе невероятен филм. Затова, след като „Пътеводителят“ излезе по кината, бих се заел с филм по „Дърк Джентли“. Надявам се филмът по „Пътеводителя“ да отвори повече врати в киното. Бих искал да правя филми и това ви го казва съвсем невинно човек, който не го е правил никога.

Интервюто е взето от Кийт Филипс, 1998

14 април 1999