Барбара Делински
Повече от приятели (8)

Седма глава

През уикенда Грейди стоя настрани от болницата. Уважаваше нуждата на семейството да бъде насаме с Майкъл, а и не желаеше да се сблъсква отново с Джейди. Всъщност се готвеше за борба. Без да е адвокат, би могъл да наддума Джейди, защото му бе достатъчно ясно какви са правата му. Но в края на краищата щеше да страда Теки, а той не го искаше.

Затова се задоволи със сведенията от дежурната сестра по телефона. Между обажданията пренесе малкото си вещи в хамбара на Корнелия Харт. Започна да чертае планове как да го превърне в къща за живеене и прегледа офертите на местните дърводелци и складове.

В понеделник сутрин, когато предполагаше, че Джейди ще бъде на работа, отиде в болницата. Майкъл беше сам в стаята и не помръдваше. Зад главата му апаратите бибикаха непрекъснато, но се чуваше и нещо друго — музика откъм нощното шкафче.

Хубаво, помисли си той — Майкъл да чува нещо познато. Това бе една от промените, които Теки направи в стаята. Придаде й интимно човешки облик. Ярките и топли цветове издаваха индивидуалност. Дори ако — за нещастие — се наложеше момчето да лежи там дълго, атмосферата не беше отблъскваща.

— Здравей, Майкъл — поздрави го той. — Как върви? — учуди се, къде ли е Теки. Надяваше се да види и нея. — Харесва ми тениската ти — този ден беше закачена бяла. На предницата бе очертан ярък кръг, а в диагонал — написано: „ТЪПАК“.

— Обаче не съм съгласен с надписа. Когато бях в затвора, в съседната килия имаше един, ама наистина тъпак — прегледа компактдисковете на нощното шкафче. — Май не са по твой вкус, а? — наблюдаваше лицето на Майкъл. Беше напълно безизразно.

— Знаеш, че съм бил в затвора, нали? — спря за малко. — Не мога да държа такова нещо в тайна. Хората винаги го научават. По-добре да им се каже още от началото. Идва им да те изритат, но дори и да го сторят, е по-малко унизително, ако стане в самото начало.

Огледа стаята. Картичките вече стигаха до пода. Хората явно обичаха Майкъл. Изпита завист към момчето заради приятелите му. На неговата възраст той имаше съвсем малко приятели. Повечето бяха с няколко години по-големи от него и нямаха представа как се пишат картички с пожелания за скорошно оздравяване, а още по-малко да се сетят да му изпратят.

Отново погледна към Майкъл. Не знаеше какво да му каже; чудеше се какво ли чува момчето. Но реши, че звукът на гласа му е по-важен от самите думи, затова можеше да му говори всичко.

— Някои хора се нервират, когато им кажеш къде си бил. Очакват да извадиш пушка и да им гръмнеш тиквата — направи подобен звук. — Това показва колко знаят. Стига ми колкото стоях в затвора. Истинско самоубийство е да направя нещо, да ме тикнат отново там.

Гласът му звучеше искрено. Ако Майкъл чуваше, Грейди държеше до съзнанието му да стигнат точно тези думи:

— Съвсем наясно съм — не съм нарушил никакъв закон, като карах по вашата улица. Научих се да внимавам много, защото там, където бях, ченгетата ме наблюдаваха през цялото време. Когато вървя по улицата, държа ръцете си така, че да се виждат. Давам бакшиш на келнерката, дори и храната да е гадна. Щом светофарът даде жълто, спирам.

Докосна ръката на момчето. Синът на Теки. Би трябвало да е негов.

Въздъхна.

— Момче, нямаше да го направя, ако те бях видял. Наистина съжалявам, Майкъл. Само ако имах някаква представа, че ще се шмугнеш през онези дървета, щях да спра. Просто не те видях.

Искаше момчето да отвори очи и да му каже:

— Наистина, че си беше инцидент. Не ти се сърдя.

Обаче не го направи и Грейди изпита ужасното чувство за нещо преживяно. Отвори очи, копеле. Отвори очи и пак ме удари. Не си мъртъв. Ти много трудно ще умреш. Отвори очи, по дяволите.

Хвърли изплашен поглед към апаратите: помисли си да не би в тази минута Майкъл да е издъхнал, но те продължаваха да бръмчат. Развълнуван, той се хвана за таблата на кревата. Наведе глава, за да събере мислите си. Когато я вдигна, забеляза жирафа, облегнат в един ъгъл на стаята, изглеждаше тъжен. Сигурно е бил любима играчка на Майкъл. Замисли се за собственото си детство.

— Бих купил на майка ти нещо подобно, ако имах пари. Познавам я от малка, да знаеш. Заедно израснахме в Гълън — замисли се и миналото оживя. — Беше много хубава. Първия път, когато я видях при лекаря, беше я ухапало куче, не, бях я забелязал по-рано. Виждах я в училищния двор, когато ме караха да ходя — много по-различна от другите: с черна коса, светла кожа и изплашен поглед. Но в деня, когато я ухапа кучето, имаше такъв нещастен вид, че сърцето ми се скъса. Баща й беше лош и груб. Караше я да го чака, а после я биеше, ако не е направила нещо както трябва — усмихна се. — Стана красива.

Усмивката му помръкна. Пое дъх, изпусна го и продължи дрезгаво:

— Обичах я. Готвехме се да живеем заедно — болезнено му беше да си спомня мечтите и как се превърнаха на пух и прах. Но все още беше останало нещо от тях. — Тя искаше да има деца — само това искаше — да има деца и мен. Но аз настоявах, преди да роди бебетата, да завърши училище, защото аз не съм ходил на училище и смятах, че един от двама ни трябва да бъде образован, ако искаме децата ни да бъдат по-добри от нас. Децата ни щяха да вършат само добри неща. Много си говорехме за това.

Погали Майкъл. Беше неин син, нейна плът. Докато държеше ръката му, си представяше, че държи нейната. Това му помогна да запълни обзелата го празнота.

— И тогава съдът ме призна за виновен. Знаех, че няма да ме има дълго време и оттук нататък ще бъда белязан. Осъзнах как никога няма да имаме нещата, за които мечтаехме. И винаги щях да я влека надолу. Затова я отпратих.

— Връщаше писмата ми.

Той погледна към вратата. Теки се бе облегнала на рамката и държеше чаша с кафе. Зачуди се колко ли време е прекарала там.

— Не биваше да го правиш, Грейди. Бяха само писма. Можеше да не ги четеш. Но ти ми ги връщаше нарочно.

— Нямаше смисъл да ги чета. От тях още повече щеше да ме боли. По-добре беше да скъсаме.

— Но не и за мен. Това ме съсипа.

— Но свърши работа.

Тя се взираше в кафето си, сякаш се готвеше да му възрази. Само въздъхна, отпи и попита:

— Как беше в затвора?

— Трудно. Сиво и студено.

— Беше ли изплашен, когато влезе вътре?

Той кимна.

— На пристанището познавах много груби мъже, но те нямат нищо общо с онези там, вътре.

Теки потръпна. Хвана чашата с две ръце. Отново отпи.

— Закуската ми — рече тя не на място.

— Не хапна ли нещо, преди да тръгнеш?

— Прекарах цялата нощ тук. Смятах да отида до кафенето, но не исках да седя между всичките тези хора в бели престилки. И не ми се щеше да оставям Майкъл за дълго сам — приближи се до леглото и пипна лицето му. — Здравей, миличък. Грейди ли ти правеше компания?

— Май повече му досаждах.

— Не. Майкъл е интересно дете. Той много обича са снима с видеокамера. Когато се събуди, нищо чудно да поиска да направи филмче и в затвора.

Грейди сви рамене.

— Никак не е вълнуващо. Ден след ден се правят едни и същи ужасни неща и изпитваш същия ужасен страх. После излизаш, а страхът си остава.

— В какъв смисъл? — попита тя и му напомни за Теки от детските години; непрекъснато задаваше въпроси.

Това винаги му бе харесвало. Изпълваше го с усещането, че е важен и има значение за нея. Затова отговори:

— След като излезеш, оставаш сам. Най-изненадващо няма кой да ти разпореди къде и кога да ходиш. Никой не ти дава храна и дрехи. Трябва да се справяш сам, само че не си го вършил от много време и вече се чувстваш неуверен. В магазините продават съвсем различни храни от онези, преди да влезеш там. Пералните машини работят другояче. Дрехите ти са смешни. Струва ти се, че всеки те зяпа. Чувстваш се нежелан и не на място.

— Ходи ли в Гълън?

— За малко. Не знаех къде другаде да отида.

— Стана ми мъчно за баща ти, Грейди — прошепна тя. — Жените от църквата ми писаха, че е починал. За него скърбих повече, отколкото за Хоумър. Исках да отида на погребението му, но не можах. Щеше да ми бъде твърде болезнено.

Грейди сведе очи. Той познаваше тази болка. Баща му беше груб човек, но имаше слабост към сина си. Години наред областните власти смятаха, че той унижава Грейди, защото не му позволява да ходи на училище и го принуждава на работи на пристанищния док. Ала истината беше друга: обичаше да води Грейди със себе си и чувството беше взаимно.

— През първите две години идваше на свиждане всяка първа неделя от месеца. Трудно му беше. Срещаше се с другите посетители в приемната, лицето му имаше изплашен израз, сякаш не знаеше, че синът му е там и трябва да направи нещо, за да го защити. Една неделя го очаквах да дойде, но не се появи. Можеше да има една-единствена причина да пропусне. Едва на третия ден ми съобщиха за смъртта му.

— О, Грейди.

— Точно така — разсъждаваше Грейди, както десетки пъти преди това. — Беше болен. Сърцето му отслабваше. Ако беше жив, когато излязох, щеше да седи и да ме гледа как работя и нямаше да го понесе. Той обичаше да работим заедно — изгледа Майкъл. — Видеофилми, а? Нищо не разбирам от това.

— Аз разбирам — обади се сестрата, влизайки в стаята заедно с няколко санитари. — Всичко е готово.

В очите на Теки изведнъж се появи онази боязън, която толкова разчувстваше Грейди, когато беше малко момиче. Но сега беше друго — отстъпи, за да вземат Майкъл.

— Ще му правят изследване на мозъка — обясни тя.

Грейди се приближи до нея.

— Какво смятат да открият?

— Ще изследват дали мозъчните импулси са нормални.

Той проследи как техниците сръчно изключиха апаратите, извадиха системите, тръбичките. Помисли си колко ли време ще отнеме да направят изследването и дали Джейди ще дойде да чака заедно с Теки.

Четейки мислите му, тя каза:

— Съпругът ми не умее да чака. Ще разговаря с лекарите, след като има резултат от скенера — освен страх, в очите й се четеше и предупреждение. — Идва по обяд. Също преди и след работа.

Грейди кимна. Не беше точно покана, все пак беше по-добре от „не биваше да идваш“. Засега можеше да го понесе.

Изследването на скенера показа, че мозъкът на Майкъл функционира добре и това още повече разтревожи Теки — защо е в кома. Чувстваше как полита до небесата, ако той помръднеше крак, ръка или устни и се чувстваше безкрайно унила, когато лежеше като труп.

Грижите около него запълваха повечето часове през деня. Раздвижваше здравата му ръка и крак, масажираше мускулите, миеше го, решеше го и му говореше, за да не забравя кой е. Но когато Джейди я наблюдаваше, а Ани избягваше да срещне погледа й, когато децата се суетяха, а Сам се държеше на разстояние и особено, когато Джон Стюарт и Луси идваха, тя трябваше да се преструва, че всичко е нормално.

— Разстроена заради Майкъл! — бе дежурното извинение за лошото й настроение и мълчание. Теки обаче знаеше, че това няма да продължи вечно. В един момент момичетата щяха да се запитат защо родителите им се отбягват един друг, защо Ани не разговаря с Теки, защо четиримата не са вече така близки.

Най-много й липсваше Ани. Нямаше ги разговорите по телефона вечер, разходките им по магазините, обядът в някой малък ресторант. По-рано имаше подкрепата на Ани във всички трудни мигове, а сега животът я разтърси доста.

Теки се нуждаеше от подкрепа. Това събуждаше надеждата й, че Грейди пак ще дойде, но всяка минута копнеж, бе последвана от самообвинение. Грейди е нещо минало. Сега в живота й няма място за него, не и след цялата мъка, която й причини. Не е в състояние да го изживее отново. Би умряла.

Все пак усети някаква светлинка в душата си, когато минути след тръгването на Джейди, Грейди влезе с книжен плик, от които се носеше топъл и вкусен дъх.

— Сандвич със сирене и чушки — обяви той. — Обзалагам се пет към едно, не си яла такова нещо.

Беше прав. Пое плика, подържа го малко, помисли си, че би трябвало да не го приема, но в момента така й се искаше да хапне. И при всичките си терзания, рече:

— Благодаря ти, умирам от глад — отпусна се на един стол, разтвори плика и отхапа голям залък.

Грейди се приближи до Майкъл.

— Как си, приятел? — наклони глава на една страна, за да прочете надписа на тениската за деня: „Само за супер атлети“.

Обърна се към Теки:

— От тях ли е?

Тя кимна.

— Един негов приятел от баскетбола я донесе. Започват подборните състезания. Ще бъде лошо, ако не ги вземе — отхапа още един залък, но не й хареса толкова, колкото първия.

— Видях мъжът ти да си тръгва. Беше намусен.

— Не е много доволен от мен — меко казано. Ядосан е. Руга лекарите, че не успяват да събудят Майкъл, че аз не успявам, освен това не одобрява косата ми, дрехите ми, торбичките под очите ми. Вкъщи нещата започнаха да се затлачват. Не разбира защо не си разпределям времето по равно.

— Нямаш ли жена за чистене?

— Имам, но тя идва веднъж седмично — такава й е програмата. А сега не ми е до това, да показвам на някоя нова. Според мен момичетата могат да помагат в готвенето и прането. Също и Джейди. Но той не желае.

Отхапа поредния залък, стегнаха я нервите и се раздразни. Не че изведнъж Джейди е отказал да прави каквото и да било и тя го е осъзнала внезапно — вкъщи той не пипваше почти нищо. Но по-рано не обръщаше внимание. Домът беше нейното царство и тя с гордост поддържаше реда. Ала сега имаше нужда да се опре на неговата помощ или ако не й я предлага, поне да прояви разбиране.

— А момчето? — попита Грейди за Майкъл. — Той помага ли?

— Не много. Но грешката е моя. Аз го разглезих, макар да си казвам, че когато днешните тринадесетгодишни момичета пораснат, няма да иска съпруг, който да не може сам да се оправя. И пак го глезя. Много добро дете е — ако не е на училище, играе на топка или се занимава с видеокамерата. Не виси по уличните ъгли с цигара в устата.

— Когато бях дете, мечтаех някой да ме глези — припомни си Грейди. — Вършех всичко, каквото трябваше. Ти — също.

Теки извади парче чушка. Докато дъвчеше, се върна в онези години.

— Тогава в живота ни нямаше лесно. Сигурно затова разглезих децата. Искам да растат безгрижно — замисли се за вчерашните думи на Грейди. Описанието на затвора я преследваше; повтаряше си как не е нейна работа и колко по-добре е да не знае защо Грейди я отпрати и се отказа от правото да се грижи за нея. Но изпитваше неопределимо любопитство да научи повече за живота му и не се стърпя да помоли:

— Разкажи, ми какво прави след затвора. Прибра се в Гълън и откри, че всички те зяпат особено. Върна ли се на работа на дока?

Той поклати глава.

— Там имаше друг началник. Не ме искаше — помълча известно време, наблюдавайки Майкъл с отнесен поглед. — Офицерът, който ме контролираше да не избягам, беше много доволен от мен. Прецени, че е по-добре да се захвана с нещо друго. Заведе ме на курсове за строеж на лодки.

Теки се усмихна. Почти си го представяше. Той обичаше лодки и беше сръчен. Много добре — да се научи да строи лодки.

— Беше хубаво — призна той. — Добри хора. Но работата е тежка. В затвора си взех изпитите за училището. Минах и няколко квалификационни курса, но другите бяха много по-напред.

— Значи си получил гимназиална диплома — Теки се впечатли. — А после?

— Любимият ми преподавател изработваше канута от дърво и брезент. Запали ме. Работата е проста, а резултатът — красив. Харесваше ми много повече, отколкото да уча аеродинамика и високи технологии. Всяка свободна минута му помагах.

Теки забеляза с какво удоволствие си спомня за тези неща. Стана й приятно.

— Продължавай.

— Той обаче напусна, за да основе собствено училище в Сиатъл.

Тя изпита разочарование.

— И какво направи ти?

Грейди наблюдаваше по-съсредоточено Майкъл.

— Заклевам се — клепачите му мръднаха. — Виж Теки. Правил ли го е досега?

Тя скочи и се надвеси над леглото.

— Майкъл? Да не би нещо от разказа ти да му е направило впечатление?

— Опитваше се да си отвори очите.

— Хайде, миличкият ми — настоя тя, — направи го пак.

Наблюдаваха го внимателно, но нищо повече не се случи.

Тя леко го побутна.

— Стана седмица, Майки, цяла седмица. Искам да направиш нещо. Сега. Чуваш ли ме? Направи нещо.

Но той не направи нищо и тя се хвана за главата, за да овладее обхващащата я истерия.

— Това е най-лошото: движение — застой. Проявява известна активност — мърда някой пръст, стъпало, брадичка, а сега очите.

— Може и така да ми се е сторило.

— Не ти се е сторило. Прави си шегички, после спира; ту ни дава, ту ни отнема надеждата — тонът й стана умолителен. — Чуваш, Майкъл, знам. Мигни заради мен. Направи някаква гримаса — сплете пръсти в неговите — стисни ръката ми. Само мъничко, колкото да се уверя, че ме чуваш.

Но той не направи нищо. Въздъхна разочарована и се изправи.

— Добре, ще те изчакам — прошепна тя. С премерени движения се върна на стола и отхапа още един залък от сандвича на Грейди — вече беше изстинал и имаше противен вкус, но тя го глътна. Решена да продължи, прочисти гърлото и попита:

— След като приятелят ти замина за Сиатъл, с какво се занимаваше?

Той пъхна ръце в джобовете на блейзера си.

— Хванах се по строежите, трябваха ми пари да замина при него и да му помагам.

Тя постепенно се успокояваше.

— Отиде ли?

— Не. Заех се с дърводелство и когато вече имах парите, се бях привързал към работата и не ми се искаше да я напускам. Продължавам да правя канута, но само като хоби.

Най-после тя пое спокойно дъх.

— Радвам се.

— За какво?

— Че работите ти са потръгнали — опита се да си представи сегашния му живот. — В Гълън ли остана?

— Не. Само понякога се отбивам. Местя се от място на място. Повечето ми неща са в пикапа.

— Но писмото ти е пуснато от Гълън.

— Бях там, за малко. Не се задържам, много спомени ме налягат там. А този път бе по-лошо от всеки друг. Чувствах се потиснат. Хрумна ми, че е време да те видя. Затова изпратих писмото — продължи дрезгаво: — Ако бях изчакал една седмица, както мислех, щях да уцеля по-подходящ момент. Всичко това нямаше да се случи.

Прав е, помисли си Теки. А някога й връщаше писмата. Каква ирония на съдбата — неговото писмо да причини такава бъркотия. Но нещата не можеха да се върнат назад. Сега тя схващаше собственото си съществуване като нещо нереално, вътрешният й часовник отброяваше безкрайните двадесет и четири часа и те преминаваха в следващото денонощие; животът й преминаваше в болницата, Майкъл лежеше в кома, Джейди я презираше, Ани я мразеше, а Сам се дистанцираше колкото може повече.

Гласът на Грейди прозвуча по-близо.

— Теки?

— Всъщност нямаше да има значение — изплака тихо тя. — Виновната тук съм аз. Аз отравям всичко.

— Не е вярно.

— Тогава как ще си го обясниш? Аз обърках живота на всички наоколо — усети, че той се облегна с ръце на стола й. Лицето му приближи на сантиметри до нейното. — Да вземем теб — продължи тя. — Ако не ме познаваше, нямаше да извършиш убийството и да попаднеш в затвора. Щеше да си имаш хубав бизнес, добра жена и цяла сюрия красиви дечица. Заслужаваш го.

— Кой ти е казал, че не съм имал дете?

Тя замълча. През ум не й мина, че може да се е женил.

Той се изправи, пъхна отново ръце в джобовете и се обърна към прозореца.

— Ожених се. Имахме момиченце. Преди три години жена ми поиска развод.

Теки седеше като зашеметена. Никога не си представяше Грейди с друга жена. Глупаво и егоистично, но беше вярно.

— Защо? — сигурна бе, че Грейди, когото познаваше, би бил идеален съпруг и баща.

— По много причини: различни интереси, различна ценностна система, различен начин на живот. И освен това — той я гледаше безизразно, — твърде често в леглото виках твоето име. Така че не само ти си изневерила на някого.

Това даде на Теки храна за размисъл през дългите часове, които последваха.

 

 

Ани организираше нещата така, че никога да не ходи сама при Майкъл. Постигаше го много лесно. Дори ако Лий и Джейна отиваха по-късно заедно с Джон, Зоуи чакаше пред училище с нетърпение да я заведе там.

— Мамо, сигурно съм ужасна — подхвана тя един ден. — Искам да кажа, че отиваме при Майкъл в болницата, което е най-неприятното място на света, но е хубаво, защото идваш да ме вземеш. Приятно ми е да си мисля, как след училище ще дойдеш.

Ани се пресегна и стисна ръката й.

— Нали съм ужасна? — попита Зоуи.

— Нищо подобно — възрази Ани. Имаше нужда да чува такива неща. Че върши нещо добро. — Притеснява ли те по някакъв начин, че работя толкова много?

Зоуи се размисли.

— Не. Гордея се с това, което правиш, а ти обичаш работата си. Само дето ми се иска повече да сме заедно — намести се усмихната. — Незаменимо! Само двете.

Сърцето на Ани се сви.

— Сигурно щеше да е по-друго, ако съм единствено дете — продължи Зоуи, — щях да бъда с теб през всяка твоя свободна минута. А сега те деля и с татко, но то е различно.

Този път Ани изпита болка, заради отчуждението със Сам. Почти не разговаряха. Не че той не се опитваше, но тя повечето мълчеше. Беше сърдита и обидена и винаги търсеше двояк смисъл в думите му.

— Да не би да смяташ, че Джон отнема от твоето време? — попита тя.

— Не — уверено отвърна Зоуи. — Но Джейна и Лий, да. Особено Джейна. Искам да кажа, обичам Джейна, тя ми е най-добрата приятелка, но тя си говори с теб за неща, за които аз искам да разговаряме.

— Милата ми. Съжалявам.

— Защо Джейна не обсъжда проблемите си с Теки?

— Защото е свикнала да идва при мен — ти не ходиш ли при Теки, когато ти трябват дрехи за танци. Тя се справя добре с дрехите. А аз — с проблемите.

— Понякога ми се иска да не бяхме толкова близки. Искам да кажа, приятно ми е с всичките Максуел, а и Джон ще ни проглуши ушите, ако не отидем заедно на почивка, но сега ти казвам, че ми се иска веднъж — поне веднъж, нашето семейство — четиримата да заминем някъде сами — поспря за малко и попита: — Много ли съм ужасна?

— Изобщо не си ужасна — Ани почувства как отново я обхваща тъга. Винаги бе смятала, че постъпват правилно като дружат със семейство Максуел. Едно голямо щастливо семейство — колкото по-весело, толкова по-добре, един за всички, всички за един. Но вероятно това е нуждата на четирима възрастни, които не са живели в голямо семейство? Дали и децата на Максуел не си мислят като Зоуи?

Зоуи бе избрала много точен момент, помисли си Ани. Съвместните ваканции на двете семейства определено свършиха.

Въздъхна.

— Радвам се, че го сподели с мен.

— Да ти кажа ли и още нещо? — бързо попита Зоуи.

— Разбира се.

— Този срок няма да имам добра бележка по математика. Не знам какво се случи, в началото май съм пропуснала нещо и сега не правя нищо както трябва — продължи на един дъх: — Ще пратят до вкъщи предупредително писмо за двойката ми, но искам да знаеш, че ще я поправя, обещавам. Поисках допълнителни часове в четвъртък следобед. Добре ли е?

— Разбира се — одобри Ани — и не ти се сърдя — стана й мъчно, мъничката й Зоуи е изживяла сама тази неприятност. — Да не си мислила, че ще се разсърдя?

— Но това е двойка, мамо. Толкова е безизходно.

— И на мен не ми вървеше по математика.

— А Джейна е толкова добра.

— Както беше и Теки, но пък и двете едва изкарват английския, а на нас там ни върви. Не се ядосвай, милинка. Просто се старай колкото можеш. И във всеки случай, не пропускай часовете в четвъртък.

И така, този ден Ани тръгна сама за болницата. Би могла да изчака Зоуи, но Джон предложи да я вземе след тренировка, защото Ани трябваше да спре в супермаркета, на химическото чистене, в библиотеката и в аптеката. Реши, преди да се прибере вкъщи, първо да отиде при Майкъл, а после да свърши останалото. Животът й беше доста напрегнат. Не искаше да се движи из Бостън в пиков час.

Девети ден Майкъл лежеше в кома. Напрежението започна да се отразява върху всички, но най-вече се забелязваше при Теки. Когато Ани пристигна, тя говореше нещо на Майкъл и го масажираше. Движенията й бяха уморени.

Ани я наблюдава около минута от коридора. За миг си представи как ръцете на Теки пипат Сам. Картината бе толкова ясна, че сигурно щеше да си тръгне, ако точно в този миг Теки не бе вдигнала очи.

Въпреки чувството на неудобство и несигурност, тя се опитваше да си придаде самоуверен вид.

— Как е?

Теки продължи заниманието си.

— Помръдва от време на време. Лекарите ту казват, че опитва да се събуди, ту — че нямало такова нещо.

Ани се изуми колко тъничък е кракът на Майкъл. Отслабнал е най-малко с пет килограма, прецени тя. Теки сякаш отгатна мислите й:

— Нощес му дадох лъжичка сладолед и излях малко течност с протеин в устата му, глътна ги, но не е кой знае какво. Толкова е измършавял.

— След ден-два ще забележиш разликата. Дори и да продължава да слабее, усилието си заслужава.

Теки кимна.

Ани се замисли какво ли е харесал Сам у нея. Да, Теки изглеждаше добре със зеления блузон и панталон, но лицето й беше измъчено и изпито.

— Ти също си отслабнала.

Теки остави крака на Майкъл.

— Не съм в състояние да се храня. Много съм разстроена.

Типично за Теки, помисли си Ани. Винаги е била такава — не можеше да яде по време на последните изпити, преди сватбата си или когато децата бяха болни от шарка.

Хрумна й нещо.

— Защо не го оставиш за малко? — стори й се най-доброто разрешение и за двете. — Аз ще остана при Майкъл. Разходи се, иди на ресторант или си почини вкъщи.

Теки прокара пръсти по челото си.

— Нищо ми няма.

— Хайде, върви. Аз ще остана при него.

— Искам да поговорим, Ани. Бих желала да ти обясня, да ти се извиня.

Ани поклати глава.

— Не.

— Толкова неща имам да ти казвам. Ти си ми най-добрата приятелка. Държа да ме изслушаш.

— Не съм в състояние — умолително рече Ани. — Не сега. Ще поговоря на Майкъл. Върви. Моля те.

— Толкова съжалявам…

Ани запуши ушите си с ръце. Не искаше да слуша извинения. Сигурно нямаше да й повярва.

След продължителен изпитателен поглед, Теки взе чантата си и излезе. Ани се почувства много зле. Глупава грешка — така го нарече Сам — но колко лошо се получи и нещата започнаха да се трупат от само себе си. Замисли се докъде ли ще се стигне.

Обърна се към Майкъл:

— Защо причиняваме болка на хората, които обичаме? Можеш ли да ми отговориш? — въздъхна и погали ръката му. Продължи по-леко: — Съжалявам. Толкова е трудно тук, но част от мен ти завижда: лежиш си със затворени очи и не виждаш какво става. Защо толкова се усложниха нещата?

Майкъл не отговори. Не мигна. Не отдръпна ръката си от пръстите й.

— Винаги съм искала да направя кариера. Още от малка обичам литературата и поезията. Като ученичка надълго разговарях с библиотекарката, после с учителите, а в колежа и с приятелките си. Винаги съм искала да преподавам. Следователно трябваше да взема кандидатска степен и Сам се съгласи. Напълно ме подкрепяше. Е, направих го, Майкъл — получих степен, докато вие, децата бяхте малки. И започнах да преподавам. Колкото повече растяхте, толкова и товарът ми се увеличаваше. Тогава ме назначиха на постоянно място. Какво предизвикателство само — жена да се занимава със семейство и да прави кариера — въздъхна с насмешка.

— Имах всичко, така си мислех. А сега от дъщеря ми разбирам колко недостатъчно прекарваме заедно. Имала и слаба оценка по математика, а аз нямам понятие от този предмет. Не е споделила с мен по-рано, защото не разполагам с минута свободно време. Ужасно, не мислиш ли? Освен това почти не виждам Джон — или е на тренировка по футбол, или с Лий. Дали не си намира занимания, защото все ме няма вкъщи? Сам ми го каза направо. Според него, ако онзи вторник съм си била вкъщи, нищо подобно нямало да се случи.

— Боли ме — прошепна тя. — Действително мислех, че постъпвам правилно. Не ми се удаваха разни неща, но Теки успяваше; Сам се справяше с това, което Джейди не можеше и обратно. Отношенията между семействата ни бяха уникални. Беше практично — една спретната малка общност. Според мен беше идеално.

Въздъхна.

— Искам да ти кажа, че тази спретната малка общност се разпадна. Вашият дом се разстрои, нашият — също. В службата ми е бъркотия, не съм в състояние да се съсредоточа върху работата си, а животът ми се усложни — зърна Сам на вратата и млъкна. Изглеждаше уморен като всички, но толкова мил, познат и угрижен, че й стана още по-трудно да осъзнае изневярата му.

— Нещо хубаво ли му разказваш? — попита той. Поради лекото колебание в гласа му, речта му не бе плавна. Той спря на прага, сякаш го обзе страх.

— Оплаквам му се — отвърна тя и отново се обърна към Майкъл. По-лесно й беше да гледа неговото безизразно лице, отколкото Сам.

— От какво му се оплакваш?

— Че ми идва много. Не си давах сметка до каква степен съм разчитала на Теки. Имам списък със задачи, дълъг цял метър. Мислех да ги свърша по-късно, но след като си тук, остани при Майкъл, а аз тръгвам.

— Недей — бързо я прекъсна Сам. — Да останем заедно.

— На него му е безразлично дали слуша монолог или диалог.

— Тогава да си поговорим двамата, Ани. Моля те. Не бягай.

Тя едва си пое дъх. Беше й много трудно да остава насаме със Сам. Раната й бе още съвсем прясна.

— Вече поднесе извиненията си. Какво повече би могло да помогне точно сега.

— Има мисли, които занимават човека с години.

— Никоя от тях няма нищо общо с чувствата ми в момента.

— Би трябвало.

Тя сърдито вдигна глава.

— Как така? Би трябвало да са свързани само с любов, обич и разбиране, а не с огорчение и яд. Никога не сме обсъждали въпроса дали се обиждаме. Предполагахме, че не е възможно.

Смяташе, че му е затворила устата, но той й възрази:

— Точно затова не бях подготвен за онова, което се случи. Не разбираш ли, Ани? Никога не ми е минавала мисълта, че съм в състояние да докосна друга жена. И аз бях толкова изненадан, колкото и ти.

— Но едва след станалото — напомни му Ани. — А докато си го правил, не си бил изненадан.

— В съзнанието си бях с теб, затова стана така — твърдо изрече Сам. — Никога не бих любил Теки. Тя не ме привлича. Някога давал ли съм ти повод да мислиш подобно нещо?

— Съпругата научава последна.

Той въздъхна.

— Значи не ми вярваш.

— Аз — със сигурност не — прозвуча гласът на Джейди зад гърба му. — Бих казал, че един поглед назад придава ново значение на всички прегръдки, целувки и ръкостискания с Теки през годините.

— То е само привързаност към добър приятел — заяви Сам. — Същото би направил с Ани, ако обичаше да го показваш.

Джейди изгледа Ани.

— Добре ли си?

Сякаш нещо прободе Ани. Не харесваше как Джейди поема командването. Освен това дори той да обичаше да показва симпатиите си, Теки не би трябвало да се поддава на Сам. И още нещо — ако бракът им беше наред, Теки нямаше да попадне в ръцете на Сам.

— Добре съм — отговори тя и метна чантата си през рамо. — Щом като и двамата сте тук, аз тръгвам — не изпитваше желание да седи с когото и да било от тях.

— Изпратих Теки да си почине малко. Някой от вас трябва да остане, докато тя се върне.

— Не мога да остана дълго — заяви Джейди. — Имам среща в четири часа.

— Ти винаги имаш срещи в четири — изръмжа Сам — или в три, или в два. Щом не искаш да си някъде, имаш среща. Синът ти лежи тук — посочи с пръст към Майкъл. — Това няма ли някакво значение за теб?

Джейди се сви.

— Разбира се, че има. Но няма да му помогна, като се разхождам тук с часове.

— Говорил ли си му, както всички ние правим? Или смяташ за обида, че той не чува?

Джейди изгледа първо Сам, после Ани и отново — двамата. Намръщи се още повече.

— Какво ти става? Всъщност потърпевшият съм аз.

— И няма да ми го простиш. Погледът ти минава през мен, покрай мен, настрани от мен. Кога ще се оправим с това, за Бога? Двамата с Ани заобикаляте проблема, сякаш той ще изчезне от само себе си. Няма! Рано или късно трябва да поговорим.

— Лесно ти е да го кажеш — намеси се Ани. — Ти не си обиден.

— Вярно — призна Сам, — но аз ви обидих и заклевам се, чувствам се по-зле от вас. Какво да направя? Кажете ми. Искам да поправя грешката си, а никой не ми дава възможност.

— Да поправиш грешката си ли? — сряза го Джейди. — Сторено е непоправимото!

Сам щракна с пръсти.

— Това ли било? Значи приятелството свърши? Край на партньорството, така ли? И край на брака, а? — при последните думи погледна към Ани, но тя не свари да му отговори, защото в същия миг се чу някакъв слаб звук.

Очите на Майкъл бяха полуотворени. После се затвориха, после пак се отвориха, макар и само на половина, но това беше толкова много — случваше се за първи път през последните девет дни. Ани се наведе към него.

— Майкъл — извика настоятелно, — чуваш ли ме? — Очите му първо се фокусираха някъде нагоре, постепенно погледът му се премести към нея. — Чуваш ли ни? — прошепна тя и изпита страх да се надява.

След известна пауза — в това време през съзнанието й пробягаха всевъзможни ужасяващи предположения — той кимна едва доловимо. Ани хвана рамото на момчето.

— Знаеш ли къде си?

Очите на Майкъл бавно се раздвижиха. Погледът му се плъзна по Сам, после по Джейди, наведен до Сам, обиколи стаята и най-накрая се спря на Ани.

— В болница — прошепна той.

Сам се засмя.

— Бравоооо!

— Ще извикам лекаря — възбудено рече Джейди и се спусна навън.

Ани се усмихна през сълзи на облекчение. Погали Майкъл по лицето, по косата около големия розов шев, от който току-що бяха извадили конците.

— Слава Богу. Слава Богу! Майкъл, толкова се безпокояхме за теб! Как си?

Той затвори очи.

Тя хвърли ужасен поглед към Сам, той я стрелна не по-малко разтревожен.

— Недей — помоли тя Майкъл. — Върни се.

Майкъл с мъка отвори очи отново. Прокара език по устните си.

— Жаден съм — едва прошепна той.

Дотичаха сестра и лекар. Единствената мисъл на Ани бе да му даде нещо, за което душата му копнее.

— Жаден е. Какво да му дадем?

Лекарят се наведе към него. Със запалено фенерче направи дъга и ред очите му и видимо доволен от резултата, го изключи.

— Знаеш ли кой си?

Майкъл отново кимна леко.

— Кой? — настоя лекарят.

Много бавно и слабо Майкъл изрече отчетливо:

— Майкъл Филип Максуел.

Едва тогава лекарят се усмихна.

— Край, всичко свърши. Бих казал, че заслужаваш, какво — шоколадов шейк ли?

Майкъл поклати глава.

— Чувал бях, че обичаш шоколад.

— Кока-кола — прошепна Майкъл и се усмихна болезнено.

Сестрата изхвърча от стаята и започна да съобщава новината на всички, срещнати по пътя си.

Ани се изправи. Все още държейки ръката на Майкъл, въздъхна дълбоко с облекчение. Тогава възкликна:

— Някой трябва да каже на Теки.

— Не ме гледай мен — възрази Джейди.

Ани си представи, как той казва: Щом е била способна да напусне леглото му, ще почака да научи новината за събуждането му. Освен това не заслужава да сподели с нас тази радост. Тя е виновна, че той е тук. Ани обаче не беше съгласна с него. Колкото и да бе обидена от постъпката на Теки, Теки е майка на Майкъл. Тя преживя комата му заедно с него цели девет дни. Наложително бе да я намерят.

Ани помисли да изпрати Сам. Но не искаше Сам да търси Теки. Нямаше им доверие да остават насаме.

— Аз ще отида — отсече тя и тръгна.