Барбара Делински
Повече от приятели (5)

Четвърта глава

Животът беше научил Грейди Пайпър да очаква най-лошото. Не можеше да говори за детството си — никога не бе имал истински дом, никога не бе получавал човешка топлота, освен малкото, което си открадна при Теки, но дори и то му бе отнето. В продължение на години живя ден за ден — без да планира бъдещето, без да мечтае. След като не таеше особени надежди, никой не би могъл да го сломи.

Така си представяше нещата. Беше минал през ада, значи щеше да понесе всичко. Бе твърд като камък. Или поне така си мислеше.

Но беше факт, че онова, което стана, направо го разтърси. Разстройваше се, като си спомнеше малкото момче и бе направо потресен заради Теки.

— Проблемът — обясняваше му полицаят, докато се настаняваха в една стая за разпити през няколко блока от болницата — е, че Констънс е хубав и скъп квартал. Ако дърводелци минават през него, те обикновено отиват на някой адрес. Искаме да знаем къде се бяхте запътили вие.

Грейди се опита да запази спокойствие. Повтаряше си: това е само разпит; полицаите просто изпълняват задължението си; той не е нарушил закона и няма защо да бъде санкциониран. Въпреки всичко усети хладните тръпки на пробуждащия се ужас. Веднъж вече изпита пълната сила на приведения в изпълнение закон. Ужасът от него би могъл да се възроди от някоя толкова невинна постъпка, като например да прибере със закъснение колата си от паркинга.

— Нямах никаква цел — отговори той. Изключено е да им каже, че е търсел къщата на Теки. Ще възникнат купища нови въпроси и действително може да причини неприятности на Теки. Господ е свидетел, че тя вече си ги има в изобилие. — Просто карах по улицата.

— И какво търсехте?

— Работа. Богатите хора непрекъснато поправят и освежават мебелите си.

— А защо в Констънс? Той не е на оживен път, дори и на тези, които идват от щата Мейн. Но иначе сте прав. Тук живеят богати хора. За един крадец това е истинска находка.

Грейди го погледна в очите.

— Не съм търсил да обирам никого. Просто си мислех за моите си неща. Карах бавно. Момчето ми изскочи. Спрях колкото се може по-бързо, но непоправимото беше станало. Говорихме още на мястото и после на гарата в Констънс. Казах ви къде можете да ме намерите и вие така и сторихте. Не съм ви излъгал за нищо.

— Въпросът е дали сте казали цялата истина — заяви полицаят и приближи към него. — Лежали сте в затвора. Това ни е известно. Знаем и за какво сте бил осъден. В такъв случай не смятате ли, че имаме право да недоумяваме защо един убиец снове по нашите улици.

Грейди беше сигурен, че ще научат всичко за него. Побиха го студени тръпки.

— Излежах си присъдата. Излязох от затвора преди четиринадесет години.

— Това не променя статута ви — намеси се вторият полицай, който пристъпи към него с ръце на хълбоците. Едната му ръка бе опасно близко до пистолета.

— Градчето ни е хубаво и спокойно, мистър Пайпър. Безработни дърводелци не се забавляват като карат по нашите улици. Такива хора не седят в кафенетата ни. Нито пък спят в парка — нехайно потупа кожения кобур на пистолета си. — Къде спахте снощи?

Грейди имаше усещането, че знае, но все пак каза:

— В мотела в края на града.

— Защо?

— Нямаше къде другаде да спя.

— А защо изобщо искахте да останете?

— Заради момчето. Казах ви. Не мога да си тръгна, без да знам как е.

— Е, сега знаете. Ще си тръгнете ли?

Грейди поклати глава.

— Защо не?

За пръв път у Грейди пламна искрица гняв. Някога наистина уби човек, но не е коравосърдечно копеле.

— Защото момчето е в безсъзнание. Не мога да си тръгна, преди да разбера дали ще оживее.

— Не е изключено да остане в безсъзнание известно време.

Грейди сви рамене. Ще остане колкото е нужно.

— Толкова пари ли имате, че да спите в мотел неопределено време?

— Имам пари.

— Откъде ги имате?

Ноздрите на Грейди се разшириха. Ядоса се още повече.

— Арестуван ли съм?

— Откъде имате парите?

Грейди се обърна към първия полицай.

— Предявено ли е обвинение срещу мен?

— Не — отговори той и с очи направи знак на колегата си. Когато се обърна към Грейди, погледът му бе по-спокоен. — Доколкото виждам, не сте нарушили никакъв закон. Но би трябвало да разберете какво е положението. Констънс е специално градче. То е известно не с онова, което става в него, а с онова, което не става. Тук по стълбището на училището не се продават наркотици. По ъглите не висят проститутки. Тук не стават изнасилвания. Нямаме и убийства.

Грейди дори не мигна. Това съвсем не означаваше, че той не се чуди колко ли граждани на Констънс укриват доходите си или лъжат половинките си. През годините бе имал много богати клиенти. Отлично знаеше какви ги вършат.

— Вчерашната случка с малкия Максуел — продължи полицаят — разстрои целия град. Хората се интересуват как е станало, за да не се повтаря.

— Казах ви как стана.

— Освен това желаят да научат всичко за шофьора на пикапа. Дотук добре. Знаем кой сте и от къде идвате. Сега бихме искали да ни кажете кога ще си тръгнете — усмихна се. — Щом разберат, че сте си заминал там, откъдето дойдохте, тукашните жители ще се почувстват много по-добре.

Вълната от гняв у Грейди надделя над страха. Майната им на богатите жители, искаше му се да каже той. Това е свободна страни. Искам да карам по вашите улиците и по дяволите, ще карам. Но му бе известно какво ще стане, ако отговори по този начин и то на полицай. Тогава, щом имат намерение да го задържат, могат да го арестуват и задето се е изпикал.

Затова той умишлено стисна устни, пое дълбоко дъх, притаи гнева си и с равен тон изрече:

— Разбирам проблема ви, полицай, но не мисля да си тръгна, докато не видя как е момчето. Няма да причиня никакви неприятности на града ви. Преди всичко нямам такова намерение. Ако някой е разтревожен за случилото се, това съм аз.

— Но сте правили и по-лоши неща.

Грейди го изгледа студено.

— Бях осъден за убийство. Излежах си присъдата, мина и изпитателният ми срок. От четиринадесет години съм чист. Искате да знаете откъде имам пари ли? — нямаше нищо против той да им каже направо, вместо да му задават въпроси. — Спестих ги от работа. Започнах на строителни обекти — от зори до мрак. После срещнах един дърводелец, хареса ме — първият човек, когото опознах след баща си. За пет години ме въведе в професията.

— Крадеш ли от клиентите?

— Отплатих му се — продължи твърдо Грейди. — Беше болен от рак и когато състоянието му се влоши, започнах да му давам пари. После платих погребението му. Имах и някои други разноски, но не чак толкова, така че останалите си пари събирам в банката. Не ми трябва да крада от домовете ви. Нямам намерение да продавам наркотици на децата ви. И ако искам да остана в мотела край града две години, мога да си платя предварително. Обаче няма да го направя. Този мотел не го заслужава. Дори и да беше по-хубав — изправи се с лице към първия полицай, който го гледаше развеселено. — Някакви други въпроси?

Полицаят поклати глава.

— Мога ли да си тръгна?

— Ще ви закараме обратно в болницата — каза и се надигна, но Грейди го спря с ръка.

— Ще повървя пеша — само стрелна с очи втория полицай и излезе от стаята. Тръгна по коридора със затаен дъх — почти очакваше да го повикат обратно. Потисна порива си да побегне, слезе по стълбите към партера, отвори вратата и излезе. Задържа се за малко отпред и пое с пълни гърди замърсения от изгорелите газове на колите въздух. На него обаче му се стори опияняващ, защото можеше да го диша свободно. След това краката му, които още от вчера, когато рязко удари спирачките, трепереха — го понесоха към болницата.

Пристъпваше с високо вдигната глава, с очи, вперени право напред, дори и когато патрулната кола го задмина. Но щом изчезна от погледа му, а полицейската сграда остана достатъчно далеч зад гърба му, та да не могат да прочетат мислите му, той си повтори цялата истина. А тя бе, че състоянието на момчето е само една от причините, да не си тръгне. Другата беше Теки. Беше дошъл да я види и нямаше да се махне, докато не го направи.

 

 

На лунната светлина в ъгъла до прозореца Ани обви коленете си с ръце и се заклати. Като се движеше, й ставаше по-добре. Студените тръпки намаляваха, мислите й се отвличаха от острата болка. Беше твърде отпаднала, за да ги пропъди от обърканото си и изпълнено с недоверие съзнание.

— Мамо? — дочу тихо гласче.

То я стресна. Дори когато беше на най-горния етаж, обикновено чуваше звуците из къщата, а сега не бе усетила, че долу се отваря вратата на гаража. Терзаеше се.

Лека като фея, Зоуи притича към нея.

— Къде беше? — прошепна като я прегърна. — Толкова се безпокояхме за теб.

— Трябваше да си тръгна — тихо й отговори Ани.

— Татко каза, че си разстроена.

— Така е — и тя прегърна дъщеря си. — Как е Майкъл?

— Все същото.

Канеше се да попита за Теки, но нов пристъп на болка я спря.

— Как са другите?

— Добре.

— Вечеряхте ли?

— Ъхъ. Ходихме в италианския ресторант до болницата. Джейди беше ядосан.

Ани изпита състрадание към Джейди. И той беше измамен като нея. Ще се ядоса много повече, когато научи истината. Не искаше дори да си представя гнева му. Но гневът му ще е насочен и срещу Сам. Дълги години бяха много близки приятели. Такава трагедия.

— Защо беше ядосан Джейди? — попита тя Зоуи.

— Шофьорът на пикапа дойде в болницата да види Майкъл.

— Много хубаво е направил.

— И аз смятам така, но не и Джейди. Беше направо бесен.

— Каза ли му нещо?

— Не. Човекът си тръгваше, когато се връщахме от вечеря. Една от сестрите ни съобщи кой е — и тя смята, че е хубаво от негова страна. Мислех, че Джейди ще се втурне да го догони, но той вече си беше отишъл. Затова започна да разпитва сестрата. Щом сестрата спомена, че е ходил и по-рано, Джейди кипна. Но сестрата твърдеше, че той просто седи в коридора и гледа Майкъл. Никога не оставал дълго, така каза. Не влизал в стаята. Била виждала и други такива случаи — сигурно човекът се чувства ужасно заради станалото.

— А Джейди какво отговори?

— Че шофьорът имал лоша усмивка и ходел там, само за да се покаже. Джейна също смята така и според нея не бивало да се явява там.

— Но вината не е негова.

— Казах на Джейна. Тя отвърна, че може и да не е нарушил закона, но ако е гледал къде кара, нямало да блъсне Майкъл.

— Той не е блъснал Майкъл, Майкъл се е блъснал в него — поясни Ани и сърцето й се сви. Майкъл се бе блъснал в пикапа, понеже е изтичал от къщата, без да гледа, защото е видял Теки и Сам как…

— Точно това казах и аз — продължи Зоуи, — а Джейна ми се разсърди. Отнасяла съм се непочтено към Майкъл.

Любили са се? Правили са секс? Съвкупявали са се? Ани не знаеше как да го нарече. Както и да го кажеше, все се разстройваше. Сам и Теки? Болеше я много.

— Наистина ли съм непочтена?

Не ти, миличката ми, помисли си Ани, взряла се в лицето на дъщеря си. Луната я осветяваше слабо и усилваше представата за нейната уязвимост. Ани предполагаше, че и самата тя сигурно изглежда по този начин.

— Не — прошепна и притисна Зоуи към себе си. Усети, че ще се разплаче и се изненада. Мислеше, че вече е изплакала всичките си сълзи.

— Мамо?

Ани я притегли отново. След малко каза сломено:

— Много е страшно за всички.

— Ти добре ли си? — в гласа на Зоуи се долавяше уплаха.

— Просто ми е мъчно.

— Мамо? — чу се друг, по-плътен глас и на лунната светлина се появи Джонатан. — Защо стоиш тук на тъмно?

Ани избърса сълзите с опакото на ръката си.

— Трябваше ми време, за да си помисля. Това е всичко.

— Защо си тръгна така внезапно?

— Просто защото всичко ми се стовари наведнъж.

— Разтревожихме се. Особено Теки. Татко каза, че сигурно си се прибрала, но не беше съвсем сигурен.

Самата Ани нямаше представа къде да отиде. Тръгна от болницата, плачеше непрекъснато, караше почти без да вижда. Единствените й планове бяха да избяга от истината. Хрумна й да шофира, докато попадне на някое непознато място и се загуби. Без да иска обаче, действаше механично, вземаше познатите завои и накрая се озова вкъщи. Което беше правилно. Защото колкото и зле да бе настроена към Сам, все пак й оставаха децата.

— Така ми е добре — усмихна се тя през сълзи. Протегна ръка към Джон, плъзна я около кръста му, а той я прегърна. Голям късмет, че има такива деца. Особено в такъв момент.

Особено сега. Щом си представи Сам и Теки заедно, сълзите й бликнаха отново. Стомахът й се сви, имаше чувството, че ще й призлее. Преди да дойдат децата, повръща. Нямаше какво да изхвърля повече.

Подсмръкна и рече кисело:

— Съжалявам. Много ми е трудно.

— Майкъл ще се оправи — увери я Джон.

— Знам — прегърна ги още веднъж и ги подкани: — Слезте долу. Ще дойда след малко.

Джон тръгна. Зоуи се позабави.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Ъхъ — излъга Ани.

— В колата изглеждаше добре. И когато влезе в стаята на Майкъл. А после отиде да си поговорите с татко. Това още в болницата ли ти стана? От апаратите ли?

— Нещо такова.

— Тогава утре ще можеш ли да ни закараш?

Ани се опита да си представи как става сутринта и се държи както обикновено. Но нищо вече не беше както обикновено. Нищо вече няма да бъде както обикновено.

— Ще видим — прошепна, после й домъчня, че разстрои Зоуи и добави. — Ще се постарая. Доволна ли си?

— Добре — прошепна Зоуи. — Мамо? За Джейна. Знам, трудно й е, Майкъл е в безсъзнание, Теки е като мъртвец, Джейди е ядосан. Но това, което ми каза, не е честно. Ще поговориш ли с нея? И да й обясниш, че не съм непочтена?

Ани погали русата вълниста коса на дъщеря си.

— Добре.

Зоуи я целуна. Беше стигнала средата на стаята, когато Ани я чу да казва:

— Оставям я изцяло на теб.

Ани се обърна към прозореца. Стъклото в тъмната стая не я отразяваше. Отвъд нощта бе ясна и звездна, студена и жестоко красива в момент, когато животът й направи такъв ужасен завой.

— Добре ли си? — попита тихо Сам.

Тя прехапа устна, за да не се разплаче отново.

Той изчака.

— Безпокоях се за теб.

Добре, помисли си Ани. Заслужава го.

— Направо тук ли дойде?

— Не.

— Кара наоколо ли?

Тя плъзна ръка нагоре към бузата си, докато пръстите й се сплетоха с вълнистата коса около лицето й. Защо не я остави на мира. След като раната й е толкова прясна, присъствието му й причиняваше болка.

— Вечеря ли? — попита той.

— Повърнах обяда. В никакъв случай не мога да хапна.

— Ани, съжалявам. Тревожа се много, питам се защо го направих и се опитвам да измисля начин да поправя нещата. Нямаш представа колко ми е неприятно.

Ани закри очи с ръка. Усети, че започва мигрената.

— Теки знае, че си научила — каза той. — Чувства се ужасно, както и аз.

Теки! Как можа да го направи с Теки? — питаше се Ани за стотен път. Щом е решил да й изневерява, да беше избрал някоя непозната. Нали така правят всички мъже — изграждат си свой таен свят вън от дома? Би го понесла по-леко. Кой знае! Изневярата си е изневяра.

— Кажи ми нещо, Ани. Моля те. Винаги сме си говорили.

— Говорехме си. И си бяхме верни.

— Но едно време. Това е. Развалих всичко с един удар. За пет минути, даже за по-малко.

Тя изсумтя.

— Винаги когато пожелаеш, можеш да си бърз.

— Ани…

Изведнъж тя кипна.

— Как можа? Бяхме се врекли, Сам! Заклели се бяхме да си бъдем верни!

— Не го планирах.

— И то с Теки. С най-добрата ми приятелка. Как можа? — задаваше си въпроса много пъти. Мисълта Сам да е влюбен и то в Теки, й причиняваше остра болка, но все пак попита:

— Хареса я заради външността й ли?

— Разбира се, че не!

— Заради някакъв парфюм ли? Или от някакво любопитство, което те измъчва от години и е трябвало да удовлетвориш?

— За Бога, Ани, нямах никаква причина да го направя. Беше щуротия. Лудост. Ако ме накараш да ти опиша подробности, не бих могъл. Нищо не си спомням. Не бях на себе си.

— Свърши ли? — беше грозно да го пита за този малък детайл, но той я преследваше и й бе необходимо да го знае, за да си състави пълна картина.

— Какво?

— Нали чу — ако се наложеше да го повтори, нямаше да може.

Той изсумтя.

— Да, свърших. Когато съм с теб винаги свършвам, а в мислите си наистина бях.

— Не ми казвай това! — изпищя тя. — Обиждаш интелигентността ми.

— Шшт.

Тя снижи глас.

— Трябваше да се сетиш за децата тогава. Какво ще си помислят те, когато разберат?

Сам въздъхна.

— Ще кажат, че съм негодник и ще са прави. Ще реагират също като теб, Ани, затова трябва да обсъдим този въпрос. Не съобразявам какво да правя. Утре ще отидат на училище и ще нарекат Уил Клингър лъжец. Дали сега да не им кажа истината?

Ани не знаеше какво да го посъветва. Водеше вътрешна борба да разграничи личната си болка от другите проблеми.

— Те ще се обидят страшно — прошепна тя.

— Ще се разсърдят и ще се объркат, както сигурно е станало с Майкъл. Ако можех да им го спестя, бих го направил. Трябваше да предупредя Теки да не им казва. Също и Джейди. Но все пак остава Майкъл. Когато дойде в съзнание, сигурен съм, че ще им разкаже нещо.

Ако изобщо дойде, помисли си с ужас Ани. А на глас рече:

— Ако си спомня.

— Остава и Върджиния. Тя е клюкарка.

За пръв път, откакто научи истината, Ани си представи как Върджиния разнася из целия град, че между Сам и Теки има връзка. Достатъчно неприятно й бе, докато още не знаеше истината. Сега стана още по-лошо. Целият град щеше да научи, че Ани вероятно не задоволява съпруга си. Почувства се смазана.

Сложи ръка върху главата си и изстена. Сам я докосна по рамото и тя се сви в ъгъла.

Той отстъпи.

— Аз ще поговоря с нея.

— Няма да постигнеш нищо. Тя ще си помисли, че се опитваш да потулиш въпроса. Заедно трябва да говорим с нея — изохка отново. — Никога не ми е минавало през ума, че ще лъжа заради хорското мнение, но не виждам друг начин. На Върджиния трябва да й се обясни, че между теб и Теки няма никаква връзка.

— Няма — заяви Сам.

Тя го стрелна в тъмното.

— Не се хващай за думите, Сам — тъжно изрече Ани.

— Не се хващам. Връзка означава нещо, което трае известно време, а аз съм бил с Теки само веднъж и то за няколко минути. Беше непредумишлено, отвратително и никога повече няма да се повтори. Няма начин да нарека подобна ситуация връзка.

Ани сви рамене.

— Наречи го както желаеш.

— Ани.

— Както и да го наречеш, е отвратително.

— Беше. В минало време — пое си дъх. — Нали разбираш, ако си беше вкъщи, нямаше да се случи.

Тя зяпна.

— Да не би да обвиняваш мен?

— Аз желаех теб, а теб те нямаше. Пребродих къщата да те търся. Обадих се в университета. Когато притичах през двора, хрумна ми, да не би да сте с Теки.

— И не можа да почакаш? На секундата ли трябваше да се свърши?

— Бих могъл, но се случи тъй бързо, стана, преди да разбера, че е започнало и тогава се върна Майкъл.

Ани притисна лице към коленете си. В последвалата тишина си представи как Сам прокарва пръсти през косата си, а разрошен изглежда още по-хубав. Не беше честно. Трябва да прилича на чудовище. Поне малко.

— Каква каша — прошепна той.

— Сигурно е било неизбежно.

— Как така?

— Поради близостта на семействата — докато търсеше обяснение, това и хрумна. — Може би е било нездравословно.

— Не сме били чак толкова близки.

— Достатъчно близки бяхме, да притежаваме общо две вилни места. Какво ще правим с тях?

— Нямам представа — направи пауза. — Не съм мислил по въпроса — отново спря. — Много зависи какво ще стане между мен и теб. Обичам те, Ани, не искам бракът ни да пропадне.

Страхът, който долови в гласа му, я трогна. Насили се да не му обръща внимание, но бе прокълната да обича всеотдайно. Все пак фактът, че изневери на доверието й и отношенията им никога повече няма да бъдат същите, оставаше.

Тази мисъл я накара да се разплаче отново.

— Ани… — протегна ръка към нея.

Тя се отдръпна рязко.

— Не ме пипай!

— Искам да те докосна.

— Както Теки ли? — изхълца тя.

— Както пипам теб. Ти се различаваш от всички други жени, Ани. Изглеждаш различно, по друг начин приемаш нещата, миришеш различно, имаш вкус…

Тя захлупи очи с ръце.

Той се отдръпна и коленичи пред нея.

— Вкусът ти е различен.

— Откъде знаеш? — извика тя през сълзи. — Нали каза, че нито си виждал, нито си чувствал нещо с Теки. Откъде знаеш, че съм различна?

— Ти си единствената жена, която ме възбужда.

— И аз така си мислех, но съм грешала. Мислела съм си едно, ти си чувствал друго.

— Не съм — закле се той и въздъхна. Хвана китките й и този път умолително изрече:

— Ще направя всичко, което пожелаеш, Ани. Ще спя на дивана, ако не можеш да понесеш да легна в същото легло. Ще ти дам ключовете от къщата на Максуел и така ще знаеш, че сам няма да ходя там. Дори ще отида на психиатър, ако поискаш.

— От това няма да има никаква полза — изхълца тя. — Ти си напълно с ума си. И това е най-ужасното. Дълбоката ти трезвост прави всичко толкова абсурдно.

— Тогава какво? Какво да направя? Кажи ми и незабавно ще го изпълня.

— Остави ме. Искам да дишам.

Той веднага я пусна и се отдалечи.

— А сега?

Стоеше съкрушена, хладна, объркана.

— Не знам.

— Обичам те. Ти също ме обичаш, не отричай, защото любовта ти не може да умре в една минута, не и любов като нашата.

— Не съм способна да мисля — извика тя. — Трябва ми време.

— Колко?

— Не знам! — той искаше от нея да го насочи, но тя се чувстваше на ничия земя. Сам никога не й бе причинявал болка, нито пък бе предизвиквал такъв гняв у нея.

— Какво ще кажем на децата?

Тя избърса сълзите от лицето си. Действително не знаеше какво да прави, но съществуваха неотложни проблеми — на първо място как да се справят с децата. Затова потърси изход.

— Засега нищо. Още не — някакъв вътрешен глас й нашепваше, че те изобщо не бива да знаят. Слухът на Уил Клингър бе нищо в сравнение с един откровен разговор. Не съобразяваше емоционалните последствия. — Ще им дойде твърде много, след като и Майкъл е в това състояние.

— Тогава как ще се държим с тях?

— Ще наблегнем на загрижеността си за Майкъл.

— Позволяваш ли да те целуна?

— Не.

— А Върджиния?

— Целувай я колкото си искаш — горчиво рече Ани.

— Знаеш какво искам да ти кажа.

Да, знаеше, но оскърблението си си оставаше.

— Ще говорим с Върджиния.

— Добре.

— Искаш ли да се изнеса от спалнята?

В този миг тя го погледна. В тъмнината не виждаше израза му, но знаеше, че той търси някаква надежда за опора. Тихо и малко сухо, тя попита:

— Тогава се налага да кажем на децата, не смяташ ли?

— Да. Същото ще бъде и ако отида с нея в колибата.

— Легни си в леглото. На мен сигурно ми предстои безсънна нощ.

— Ани, това е абсурдно…

— Кое е абсурдно? — прекъсна го тя. — И без това почти никога не спя цяла нощ. Вместо да лежа будна в леглото, ще се разхождам наоколо или ще седя тук. Децата знаят, че съм разстроена заради Майкъл.

— Не ми трябва леглото, ако няма да си легнеш. Ела.

— Значи какво ще кажем на децата?

— Че се тревожа за Майкъл.

— А когато се събудят и те видят на дивана?

— Същото. Мислил съм за Майкъл, разхождал съм се и съм заспал там.

— И така нощ след нощ?

Той не отговори и тя разбра, че се е наложила — пред децата и двамата ще се преструват, за да не проличи обидата й. Нощ след нощ. Кога ли ще свърши всичко това. Помисли си, че онази малка цялост, която представляваше животът й със Сам, бе разкъсана, а парчетата — пръснати по пода. Все още объркана и разстроена, тя нямаше сили да се наведе и да започне да ги събира.

Сам стана от рамката на прозореца. Изморен, колкото нея, каза:

— И двамата можем да легнем на спалнята. Ще внимавам да не се приближавам до теб — беше почти до вратата, спря и наведе глава. — Ани? — тя мълчеше. — Утре сутринта ще дадем пресконференция. За делото „Дън срещу Хановър“. Вчера я отложих и ако зависи от мен, щях да я отменя, но нашият отдел за връзки с обществеността настоява.

— Докато Майкъл е болен? — учуди се тя. Независимо дали бяха спечелили, или не, пресконференцията изглеждаше ненавременна.

— Джейди държи на нея. А също и Джон Стюарт. Ще ми бъде трудно — поколеба се. — Ще дойдеш ли?

Ани облегна глава на рамката на прозореца. Досега тя винаги присъстваше на пресконференциите на Сам. Правеше ги с удоволствие — представяше се, усмихваше се на съпруга си. Сега обаче не би могла. Не бе в състояние да се усмихне, дори животът й да зависеше от това, а последно желаеше да се представя на когото и да било. Не искаше хората да я гледат. Беше сигурна, че ще отгатнат истината и ще я зяпат развеселени или със съжаление.

— Имам часове.

— Знам, но си мислех дали не можеш да позакъснееш.

Едно време ставаше така. Мълчанието й означаваше, че този път няма да го направи.

Той постоя на място още малко, а после прошепна:

— Добре — и тихо слезе по стълбата.

Ани страдаше от безсъние. След петчасов сън бе готова да работи активно: на теория, ако си лягаше около полунощ, призори трябваше да се чувства добре. Но обикновено към десет очите й се затваряха, спеше непробудно няколко часа, а после — още малко, с прекъсвания. Докато будуваше, мислеше усилено, четеше някоя книга, подготвяше изпити. Понякога просто се долепяше до тялото на Сам и се наслаждаваше на топлината му.

Тази вечер нямаше топлина. Изобщо не си легна, остана в кабинета си, задряма на кушетката до прозореца и се събуди с объркани мисли. Слезе долу за аспирин и да изпие един билков чай, но съвсем нормалния вид на кухнята, при положение, че нищо не беше нормално, я разстрои. Върна се в кабинета си и тъй като трепереше, се зави с вълнен шал.

Хубаво би било, ако й се събраха три часа сън.

Както и да е, на другата сутрин, когато Зоуи и Джон слязоха, беше в кухнята. Изпрати ги с обещанието да вземе Зоуи след училище. Да, ще ходи в болницата. Беше го решила. Обичаше твърде много Майкъл, за да не отиде. Сестрата потвърди, че е в същото състояние. А дали ще събере сили, за да говори с Теки, щеше да прецени на място.

Децата тъкмо тръгваха и Сам слезе, облечен за работа. Понеже не знаеше какво да му каже, отиде да си вземе душ. Спря водата — банята се бе изпълнила с пара. Пресегна се за хавлията, закачена на вратата, и зърна високата, облечена в сиво фигура.

— Да? — рече страхливо и се покри с кърпата.

— Може ли да поговорим за минутка? — попита той.

— Не съм облечена.

— Хайде, Ани, не се занасяй.

Знаеше, че я възприема като своя жена, която хиляди пъти е виждал необлечена, и познава всяка фибра от тялото й. Но това, което направи, го превърна в чужд човек. Почувства се неудобно.

Тя не се помръдна. Не проговори. Просто гледаше размазаните му очертания в очакване да й каже нещо. Щом се отдалечи, тя се избърса и облече халат. Едва тогава отвори вратата на банята.

— Да?

Той седеше в края на леглото, облегнал лакти на коленете си. Елегантният му костюм контрастираше остро с измачканите чаршафи. Както и да е, изглеждаше хубав. Това не й повлия никак добре.

— Какво ще правиш днес? — попита той с подходяща смиреност.

— Не знам.

— В университета ли ще бъдеш?

— Известно време.

— Ще ходиш ли в болницата?

— Ще заведа Зоуи и Джейна след училище. По-късно Джон ще докара Лий.

Сам беше вперил очи в ръцете си.

— Не може ли да се видим и да пием някъде кафе?

— Няма да остана толкова дълго.

Той вдигна очи.

— Тогава да вечеряме рано? Ако искаш в града или тук?

Тя поклати глава. Вътрешно се сви.

— Не мога. Сам.

— Не искаш.

— Не мога. Изживявам вътрешна борба. Още не съм открила всички рани и те няма да заздравеят, докато нещата не се уталожат.

Той се замисли върху думите й. След малко се напрегна и стана — толкова висок и примирен, че й се прииска да се хвърли към него и да го помоли за прошка. Само че не тя трябваше да иска прошка. Не беше направила нищо лошо. Поне така смяташе.

Обърка се.

Проследи го, помисли си, че е редно да му пожелае успех за пресконференцията, но реши да не проговори. Защо обаче не изпита никакво удоволствие, след като му отказа да вечерят заедно? Вместо това се разплака, облече се бързо, но си даде сметка, че не е в състояние да отиде в университета. Изключено бе да се изправи пред двеста първокурсници и да им говори за Д. Х. Лорънс.

Д. Х. Лорънс. Такава беше програмата. „Синове и любовници“. Един мъж и две жени — едната земна, другата — вглъбена. В никакъв случай не бе в състояние да говори на тази тема.

Прокле съдбата и позвъни по телефона да съобщи, че е болна. После свали костюма, обу джинси, облече пуловер и се качи в колата. Тридесет минути по-късно бе в Рофорт, в малката стара къщичка, която през първите двадесет и една години от живота си наричаше свой дом.

Пътят беше изровен не толкова от дъждовете, колкото бе занемарен. Но нямаше как да занимават Питър Хигинс с подобни неща като подмяна на плочи, подстригване на трева и поддържане на ограда. Той беше художник. Оставаше нещата да текат свободно. С приятната си добродушна усмивка бе поверил двора си на грижите на природата.

Ани паркира зад ръждивия стар фургон и влезе през страничната врата. В кухнята цареше самият хаос. Пийт не смяташе за необходимо да се мият чиниите, докато в бюфета има нещо чисто. Какъв смисъл да ги прибира, след като за следващото ядене пак ще ги вади. Не хвърляше амбалажните пликове, защото ги използваше да рисува върху тях. Да, но пък какви бяха рисунките му. Ани би могла да го обвини за разхвърляните съдове, но никога — за рисунките.

Пастелният Пит — така го наричаха поради творческите му предпочитания. Той се издържаше от продажбата на акварели в местните галерии, но бе прочут със стенописите си върху южната стена на банката в центъра на градчето, и с ексцентричността си. Правилата почти никога не важаха за него, но бе толкова приятен с розовите си бузи, светлорусата коса и брада, че всички му прощаваха. Възприемаха го като изчезващ вид, който трябва да се пази и да се уважава нуждата му от пространство.

Ани излезе от кухнята. Едно време в къщата имаше три отделни помещения — всекидневна и две спални. Скоро след като Ани се омъжи обаче, Пит разби стените с чук и в резултат се получи голямо студио с назъбени ръбове на мястото на стените. Една ръка дебел слой бяла боя на цялото помещение и според представите на Пит, ремонтът беше направен. Осемнадесет години по-късно стените бяха покрити с рисунки — пейзажи, морски сюжети, портрети в целия диапазон от най-странни хрумвания до реализъм. Ани потръпна при мисълта, че баща й ще умре и тогава и стените могат да се разпаднат.

— Татко? — извика, след като не го видя.

Главата му се появи зад един нащърбен ръб. Той й се усмихна и махна с ръка. Седеше на пода и работеше върху част от стената. Макар да рискуваше с характерни за стила си цветове, Ани не схвана какво вижда. Забеляза нещо като блясъци — бледожълти, зелени и розови на син фон, но не навяваха празнично настроение. Бяха съвсем като истински.

— Те са от друг свят — обясни той с глас, който с всяка година ставаше по-слаб и по-дрезгав. Беше вече седемдесетгодишен.

— Така ли? — клекна до него, за да разгледа по-внимателно рисунката.

— Малко са се спаружили по пътя си към Земята. Хиляда и триста светлинни години е дълъг период. Но ще се съживят.

— Защо идват?

— Просто на гости.

— Изминали са толкова дълъг път, само за да ни дойдат на гости.

— Трябва да се успокоят. Тяхната планета се тресе. Във всеки случай, искат да се уверят, че и другаде съществува живот.

Ани се усмихна. Наведе се към баща си, а той я прегърна. Пит не беше едър — около метър и седемдесет и пет, но беше здраво сложен.

— Нещо си разтревожена, а? — попита той.

Тя измънка нещо като „да“.

— Имаш нужда от малко успокоение, а?

Чу се същият звук.

— Едно коняче?

Усмихна му се. Конякът бе слабостта на баща й.

— Ти се закле да го докосваш само вечер.

— Заклех се да не пия сам. Вечер съм с Питър Дженингс. А сега ти си тук. Искаш ли?

Тя поклати глава.

— Чай?

Пак поклати глава.

— Какао тогава?

Ани въздъхна. Като дете, лекуваше всичко с какао. Сега обаче й се струваше, че и то няма да й помогне.

— Просто ще поседя малко — тя не мърдаше в прегръдката му.

— Джон-балон-мой добре ли е? — попита той предпазливо и тя кимна.

— А милата малка Зоуи?

Тя пак кимна.

— А големият лош Сам?

Усмивката и помръкна.

Тя не отговори и Пит подсвирна.

— Охо — направи пауза. — Какво ли е направил?

Тя въздъхна.

— Нещо, което ме разстрои.

— Не го прави често.

— Не.

— Харесвам Сам.

— И аз.

— Тогава всичко ще се оправи — успокои я той.

Ани прие цялата доза успокоително, но то бе твърде краткотрайно. Изплъзна се от бащините ръце и се изправи. Пит продължи да работи, а тя се разходи наоколо.

Върху по-голяма част от стените на къщата бяха изрисувани в невъобразим безпорядък хаотично разпръснати мисли, докато се стигне до задната стена.

Повечето семейства документират живота си в албуми или на видеокасети. За целта Пастелния Пит разполагаше с цяла стена от къщата си. Върху бялата боя се открояваха рисунки на Ани като дете, после като момиче, като млада жена, като булка, рисунка на Сам, на децата в различни възрасти, имаше рисунка и на майка й, когато Ани бе двегодишна. Единствено по образите от стената Ани си спомняше за нея.

Ани разгледаше внимателно. Изпод четката на Пит майка й изглеждаше дребна и крехка, с дълга тъмна коса и мила усмивка. Ако не бяха очите й, би била изображението на самата невинност. Но отличителната способност на Пит бе да пресъздава очи. Той улавяше техния израз, може би не в момента на позирането, но никой не му държеше толкова тънка сметка. Хората му прощаваха, защото не намираха грешка в интуицията му.

Абитуриентката Ани имаше боязлив поглед, абсолвентката — открито упорит, а младоженката изразяваше пълно блаженство.

Анината майка имаше одухотворени очи. Подсказваха за неукротим дух, за постоянна необходимост от промяна и предизвикателство. Колоритният Питър Хигинс се оказа кратка почивка в жизнения й път. Появата на Ани удължи тази почивка, но не бе в състояние да попречи на фаталното й движение напред.

Ани не се преценяваше като нещастно дете. Беше свикнала с отсъствието на майка си, но пък имаше много мил баща. В пубертета обаче усети липсата й. Мъчеше се да се справи със собственото си съзряване и започна да се самообвинява: ако беше по-хубава, майка й би останала при тях; или ако имаше дълга черна коса, или зелени очи, или кръгло лице. Изобщо ако беше някак си различна, по-интересна, майка й би останала.

През младежките години Ани се чувстваше по-посредствена от приятелките си. Затвори се в себе си. Започна да чете и да пише поезия. Водеше си дневник. Баща й — немногословен човек с богата душа, стана най-добрият й приятел.

После Теки. А след това Сам.

Ани се замисли за него, представи си го заобиколен от клиенти, скупчен върху бюрото му цял букет микрофони, а малко по-нататък — елитът на бостънските медии.

Очаквахте ли тази победа, мистър Поуп? — би попитал един репортер. А Сам би отговорил скромно: Един адвокат никога не очаква победа. Работи много върху случая, планира делото, спори със себе си и се отдръпва, когато съдебната система започне да действа.

Смятате ли, че това решение ще даде отражение и в други щати?

Според мен и в други щати би могло да се стигне до подобно решение, макар и не във връзка с този случай. Вече е дошло времето, да се взима предвид травмата при престъпления като сексуално насилие.

От далечния край на стаята се обажда друг репортер: Ще представлявате ли други женски групировки?

Вероятно.

И още един: Смятате ли, че ви бе по-лесно да пледирате случая, тъй като имате съпруга и дъщеря?

Несъмнено. Бих желал жена ми и дъщеря ми да получат пълна закрила, както тези жени тук.

Къде е съпругата ви, господин адвокат? — би запитал друг репортер. Обикновено тя присъства на пресконференциите ви.

Нямаше възможност да дойде би отвърнал Сам.

Защо?

На работа е.

Ревнували ви, когато работите с такива жени? Не, би отговорил той, но вече самодоволно. Тя знае как да привлича вниманието ми. Как, господин адвокат?

Трябва да е красива, съблазнителна, интересна. Да има своя принос в семейния бюджет. Да се облича, когато я искам облечена и да се съблича, когато я искам разсъблечена. Да пере чорапите ми и да прибира ризите ми от пералнята. Всяка сутрин да бърше прах, а вечер да сервира топла храна.

Но не го прави, би изтъкнал репортер с образа на Върджиния Клингър. Дори половината от това. Може да има своя кариера, но не е никаква съпруга. Събира чорапи от различни чифтове, за вечеря поднася полуфабрикати от супермаркета, а и далеч не е хубавица. Чудно е, как досега не сте кръшнали. Или вече сте го направили, мистър Поуп?

Тъй като не желаеше да чуе отговора, Ани обърна гръб на рисунките по стената и все пак се съгласи да пие какао.