Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
More Than Friends, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Повече от приятели

ИК „Бард“, София, 1996

Американска, I издание

Редактор: Ганка Петкова

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

През февруари Ани потъна в новия семестър. Както и през предишния, водеше три курса. Най-големият — главно за първокурсници — беше втора част английска литература. Другите два бяха за напреднали, посещаваха ги предимно абсолвенти: единият — върху творчеството на Т.С. Елиът, а другият — изследване на „Загубеният рай“ от Милтън. Като че откри пръста на съдбата. През последните месеци сякаш тя и всички около нея изживяха някакво пропадане. Раят беше спомен. Сега се налагаше да намерят мястото си в нов, не толкова съвършен ред.

Джон бе спал с Лий най-вече като отмъщение към Сам, а сега чакаха бебе. Синът й полагаше усилия да запази спокойствие и да прави каквото е нужно, но беше изплашен. Ани страдаше заради него. Той беше първородното й дете, толкова му се радваше, мечтаеше да се наслаждава на безгрижен живот, преди да поеме отговорност, но това нямаше да се сбъдне. Любовта му към Лий бе известна утеха, като се имаше предвид, че щяха да станат родители на осемнадесетгодишна възраст.

Теки се готвеше да гледа бебето. Тя не би могла да я помоли, но в решението й се съдържаше известен смисъл. Вероятно помагайки на Джон и Лий да отгледат детето, тя търсеше избавление. Така щеше да получи последно опрощение за онова, което извърши със Сам.

А Сам? Постъпката му го промени, стана по-внимателен и по-грижовен съпруг. Най-невероятното, но любовта й към него се задълбочи и това я безпокоеше, да не би той да съгреши отново.

Вярваше, че я обича и я намира привлекателна. Първо й го призна, освен това й го показваше по всякакъв начин. Въпреки всичко тя все още усещаше болката от онова, което направи с Теки. Ани му прости в деня, в който почти се отдаде на Джейсън и разбра колко човешка е постъпката му. Но именно това, че е човешка, я преследваше. Страхуваше се да не би Сам отново да се изкуши. Тогава с нея беше свършено. Понякога я налягаха съмнения, защото й се струваше, че вниманието му към нея е резултат единствено на желанието му да спаси брака им.

В службата си той беше подложен на натиск. Налагаше се сериозна промяна, но още не се откриваше истинска възможност. Тя се безпокоеше да не би този натиск да се окаже прекалено силен и той да пожелае други жени.

Още не му бе признала за Джейсън. Искаше й се — някога двамата си споделяха всичко, но сега не беше сигурна как щеше да реагира. Измъчваше я мисълта, че той още не знае. Всичко се свеждаше до доверието: по-рано беше тъй дълбоко, а сега отново навлизаше постепенно в живота им. Боеше се да не го изгуби.

 

 

Понякога Сам си мислеше за последните няколко месеца и го обхващаше страх, че е загубил опората си в живота. Загуби Джейди, също и Майкъл. Беше загубил, но успя да намери отново Зоуи и Джон, а колкото до Ани — все още не беше сигурен. Правеше всичко възможно да й покаже колко я боготвори, но изглежда не беше достатъчно. Отстрани отношенията им бяха чудесни, но той беше разглезен. За тях с Ани не важаха нормалните стандарти. Връзката им винаги е била нещо повече от стандартното. Тъкмо това повече не можеха да постигнат сега. Една малка част от нея все още не му принадлежеше. По-рано, когато лежеше до него, не би се намерило нищо тъй важно на света, за да я отлепи. Но вече не беше така.

Той разбираше, че е загубила илюзиите си спрямо него, макар никога да не е твърдял, че е идеален. А в „Максуел, Роупър и Дайн“ с всеки изминал ден положението ставаше все по-неприятно.

Тогава зърна лъча на надеждата. Едно неочаквано телефонно обаждане го накара да се прибере рано вкъщи и да чака нетърпеливо с бутилка от любимото й вино, сложено върху лед, завръщането на Ани от университета. Щом влезе, той я прегърна и извади тапата.

Тя повъртя виното в чашата и го изгледа подозрително и леко развеселено.

— Специален случай ли празнуваме?

— Може би — вълнението му растеше. Опитваше да се овладее, като си помисли, че идеята може би е ужасна. — Още преди Деня на благодарността един съдия от Върховния съд почина и оваканти мястото. Навремето прочетох некролога, но не му обърнах внимание. Седмици по-късно няколко пъти ми се обажда Джо Амарино. Помниш ли Джо?

— Разбира се — отговори тя с нараснало любопитство.

— Сега той е съветник по съдебните въпроси в канцеларията на губернатора. Предложи ми да подам молба за това място.

Тя ококори очи.

— Не бързах да го направя — веднага допълни той — после нещата с Джон Стюарт се влошиха и си помислих „По дяволите, няма какво да губя“. Попълних молбата, имах интервю със Съдебния комитет, назначен за избора, но не вярвах да излезе нещо, затова не съм ти го споменал. Не исках да те разочаровам отново — вълнуваше се. — После името ми се оказа сред тримата, предложени на губернатора и аз пак не ти казах, защото не се надявах. Но той е избрал мен, Ани, мен.

Тя зяпна.

— Теб?

Сам кимна. Не е сигурно, че го харесва, каза си той.

— Просто не е за вярване. Аз съм най-младият и най-далеч от политиката.

— Говорили сме за това…

— Мечтаехме. Мислехме колко ще е хубаво да седна на съдийския стол, но след като навърша петдесет години, когато вече съм поуморен. А сега съм на четиридесет и една и се чувствам отлично. По дяволите, как да си позволя да стана съдия сега, след като Джон и Лий очакват бебе, но идеята има и хубави страни. Върховен съд ще съществува винаги. Там се гледат най-интересните дела. Ще бъде истинско предизвикателство.

Ани бе останала без дъх.

— Това е невероятно, Сам. Каква чест само! Изглеждаше доволна.

Той се въодушеви.

— Да, чест е, но и някои от другите предложения са хубави — за тях вече й бе разказал. — Почти навсякъде бих могъл да отида като пълноправен партньор и ще ми плащат добри пари. Но за тези пари ще трябва да произвеждам — размишляваше на глас, — а това означава да прекарвам дълги часове в адвокатския конгломерат. Бих могъл да се преместя и в по-малка фирма, но досега не съм намерил достатъчно стабилна, за да имам шансове. Остава възможността да се отделя — по отношение на свободата би било чудесно, самичък ще си определям работното време, ще се заровя в книжа, вкъщи ще нося голям процент от печалбата. Но в началото се налага да направя огромни инвестиции както на време, така и на пари. Ще имам нужда от компютърна и телефонна система, мебели, библиотека. Вероятно ще похарча всичките ни спестявания, за да купя всичко това. За да поддържам редовни доходи, трябва да работя по-продължително. Не искам да го правя, Ани. Обичам да съм около теб, когато си тук, свикнах така — направи пауза. Тя държеше чашата с две ръце и го гледаше с такава надежда, каквото той очакваше. — Е? Какво мислиш?

Тя разпери ръце и се хвърли на врата му. Той усети как се разля вино, но не го сметна за важно, защото тя възкликна:

— Смятам, че е невероятната възможност! — вдигна лице, светнало от възбуда. — Такава чест, а то е и най-доброто разрешение! Ще напуснеш фирмата и ще се занимаваш с нещо ново и по-добро.

— В никакво отношение не е по-хубаво — предупреди я той. — Доходите ми ще спаднат. Няма да получавам толкова пари.

За нея това сякаш нямаше значение.

— Имаме спестявания.

— А децата? Ти най-добре знаеш колко струва издръжката на един колежанин.

— Знам също, че има стипендии и че децата ни могат да получат образованието си безплатно в университета, където работя аз. Ще се оправим, Сам, няма да е трудно.

Той не беше толкова сигурен, но нейната увереност го замая. Притисна я към себе си.

— Така ли мислиш?

— Определено. Гордея се с теб. Какво признание за теб.

— Стана заради случая „Дън“.

— Избрали са те заради цялата ти кариера.

— Но делото „Дън“ ги е накарало да ме забележат — той сниши глас. — Хубаво, че гледат само обществения имидж.

Тя го задържа в прегръдките си малко по-дълго, после се отдръпна и се загледа във виното си.

— Случката с Теки няма връзка дали можеш, или не можеш да бъдеш добър съдия. Ти си способен адвокат. Притежаваш проницателност и човешко съчувствие, нужни на добрия съдия — погледна го предпазливо.

— Това крайното решение на губернатора ли е?

— Не. Името ми ще бъде предложено на Губернаторски съвет, който се събира, за да чуе потвърждението.

— Колко дълбоко ще се ровят в живота ти? — попита тя тихо.

Той разбра за какво става дума.

— Достатъчно дълбоко, за да научат дали някога са ме хващали да карам кола в нетрезво състояние, но не толкова, че да разберат как съм сгрешил с най-добрата приятелка на жена ми. Не би трябвало да стига до тях, Ани. Не съм сигурен, че ще стане, не бива — бе мислил и върху това. Винаги имаше възможност някой, който му има зъб, да им подшушне за случилото се между него и Теки. Тогава не беше изключено Съветът да определи кандидатурата му за неподходяща, както спомена Ани. — Ако се опасяваш, ще се оттегля, без да съжалявам.

— Такава възможност се случва веднъж в живота.

— Но не означава, че е най-добрата за нас. Винаги има вероятност слухът да стигне до там. Ако се случи, ще се боря, но вероятно ще ти причиня болка. Най-големият плюс от работата е да направим живота си по-добър, а не по-лош.

— Понякога се налага човек да поеме риск, за да подобри нещата — каза тя. Стори му се, че тя се канеше да каже още нещо, но в този момент на вратата се появи Зоуи. Сянката на съмнението изчезна от лицето на Ани и тя се усмихна широко. — Представяш ли си? Татко ти е номиниран за съдия! Нали е невероятно?

 

 

Джон Стюарт не го сметна за толкова невероятно. Съвсем ясно го заяви на Джейди.

— На този човек му липсва морал, за да бъде съдия. Никога няма да го одобрят.

— Не съм съвсем сигурен — възрази Джейди. Чувстваше се учудващо спокоен в присъствието на баща си. Нещо повече — бе изненадващо доволен заради Сам. Независимо от неотдавнашните им разправии, Сам бе хвърлил всички сили, за да се наложи като добър адвокат. Хубаво, че са го оценили. — Той ще бъде много по-добър съдия от половината дърти тъпаци, които са съдии сега.

— Честна дума, Джон Дейвид, не разбирам защо правиш такива забележки? Те само показват колко неща не знаеш. Тези „дърти тъпаци“ са уважавани хора, служили са в продължение на години на Общността.

Джейди се ухили.

— След четиридесет години и Сам ще бъде един от тях.

— През трупа ми. Сам Поуп не заслужава да стане съдия. Гарантирам ти, че ще разкажа поотделно на всеки, когото познавам в Съвета. Аз имам тежест в този град.

Джейди престана да се хили. Усети киселини в стомаха и това не беше обичайното раздразнение, предизвиквано от баща му. Беше нещо различно и имаше отвратителен вкус.

— Какъв е смисълът? Ти вече направи животът на Сам непоносим тук. Не ти ли стига, че няма да го виждаш? Как не проумяваш, че той ще бъде дядо на правнучето ти? За това дете няма ли да е хубаво дядо му да е съдия?

— Да, ако беше всеки друг, но не и Сам Поуп. Той ще направи услуга на това дете, като изчезне в забрава.

Джейди разбираше омразата на Джон Стюарт към Сам, но степента й — активното подриване кариерата на Сам — изведнъж му се стори прекалено.

— Защо го мразиш толкова?

— Няма чувство за морал.

Озадачен, Джейди поклати глава.

— Сигурно има и нещо друго.

— Влияе ти по начин, който не понасям. Ако не беше той, щеше да се ожениш за по-подходящо момиче. Но той те запозна с Теодора и Теодора ти стана жена. Чуй ме сега. Никога нямаше да ми отговаряш, ако не беше влиянието на Сам.

По този въпрос Джейди нямаше как да спори.

— Има още нещо. Обхванала те е манията да дирижираш провала му. Имало ли е някакъв спор между вас двамата, за който да не знам? Обидил ли те е? Да не би да се е отнесъл пренебрежително към някой твой клиент, да ти е отнел някой хонорар или да е провалил важни преговори?

Изразът на Джон Стюарт стана болезнен, но само за миг. Отвори едно странично чекмедже, извади малка снимка в рамка и я постави върху бюрото. Джейди я беше виждал и по-рано. Съвсем същата, в сребърна рамка, стоеше сред семейните снимки върху бюрото на баща му вкъщи. Беше стара и избеляла. На нея се виждаше Джон Стюарт като дете, облечен в нещо като поличка, хванал се за ръката на по-голямо дете.

— Боготворях брат си — заяви Джон Стюарт. — Смятах, че светът се върти около него. Продължавах да го смятам за такъв и когато започна да краде разни неща от местния магазин. Той имаше дух, беше умен и смел. Казвал ли съм ти някога как умря?

— Споменавал си, че е паднал от дърво.

— Точно така. Едно момче го предизвика да се качи високо на дървото и оттам да се прехвърли на друго, за да демонстрира колко е смел. Хенри нямаше никакъв шанс. Дори и да бе стигнал до другото дърво, нямаше възможност да се улови за него. Но публиката се беше събрала около него, а той имаше артистична душа, затова пое риска.

Джейди затаи дъх. В сърцето му се загнезди предчувствие.

— Първия път, когато се запознах със Сам Поуп — продължи Джон Стюарт, гледайки го, без да мигне, — той ми напомни за Хенри. Притежаваше същата непочтителност, същата дяволска храброст. Когато го видях за пръв път в съда, той беше ищец и изнесе цяло представление пред съдебните заседатели, поемайки рискове, които Хенри също би поел. Направо ме изуми.

— И въпреки всичко ми позволи да го вземем във фирмата.

— Възхищавах му се на куража му, както едно време и на Хенри. Ако се канализира както трябва, смелостта може да се превърне в силно преимущество. Бях много малък, за да помогна на Хенри, а след години си помислих, защо да не помогна на Сам. Надявах се да успея да го умиря и да го канализирам. Явно, не успях.

Джейди беше изумен.

— Значи наказваш Сам, защото прилича на Хенри?

— Не — поправи го Джон Стюарт. — Аз възнаградих Сам за приликата му с Хенри. След като разбрах грешката си, я поправям.

— Но какво толкова ужасно е извършил Сам? Не е разрушил ничий живот.

— Разруши твоя брак.

— Двамата с Теки го разрушихме сами — беше права по този въпрос. — Използваш Сам като изкупителна жертва.

— Твоето мнение няма да ме отклони, Джон Дейвид. Предоставих на Сам възможност, за да гради частната си практика. Той използва положението си и после се изложи, според мен. Няма да позволя да стане съдия, особено при такава репутация, за която аз се чувствам виновен, че изградих.

Джейди си спомни, че преди малко подхвърли подобни аргументи на Сам. Тогава звучаха добре, но когато думите излизаха от устата на баща му, не му харесаха.

— Сам си изгради репутацията самичък. С усилен труд, с ума си, с куража си той печелеше дело след дело.

— Няма значение. Няма да стане съдия. Помни ми думата.

— Добре — Джейди вдигна рамене и се изпъна така, че си пролича малката разлика в ръста между него и баща му, а Джон Стюарт изведнъж му се стори по-дребен. — Но и от мен запомни нещо. Ако използваш тежестта си, за да провалиш назначението на Сам, ще кажа на мама за Мери.

— Какво за Мери? — попита любезно Джон Стюарт.

Джейди трябваше да му даде повод да покаже злобата си.

— Мисля, че се досещаш — подхвърли и тръгна към вратата. Мълчанието, последвало излизането му, доказа правотата на думите му. След четиридесет и една години Джейди най-после бе открил слабото място на баща си.

 

 

Теки седеше на сянка в малка сграда сред горичката на Корнилия Харт. Едно време използвали къщичката за прибиране на различни сечива. Сега миришеше на дървени стърготини. Корнилия я бе дала под наем на Грейди, да строи тук кану. Майкъл, който настояваше да носи старата бейзболна шапка на Грейди с емблемата назад, му беше като чирак.

Никаква друга форма на физическа терапия не интересуваше момчето, както това занимание. От сенчестото място Теки виждаше колко е съсредоточен. Забеляза колко се бе подобрила гъвкавостта му: поемаше от Грейди кедровите дъсчици и ги прикрепяше към горната рамка на скелето, откъдето Грейди го наблюдаваше.

Майкъл ги бе минал с шкурка, чук и трион, за да изостри върховете им. В тези действия участваха ръцете и горната част на тялото му, а също и краката, отначало опрян на патериците, но след известно време ги хвърли, защото му пречеха. Само в присъствието на Грейди и Теки не обръщаше внимание на непохватната си походка. Теки се питаше дали осъзнава, че с всеки изминат ден върви все по-добре.

Грейди се държеше чудесно с него. Проявяваше безкрайно търпение, много го окуражаваше, винаги прощаваше грешките му. Като ги наблюдаваше заедно, Теки си мислеше, че е трябвало да бъдат баща и син. Грейди имаше много какво да му даде, а Майкъл бе готов да възприема, както и обратното. Повече от всички Грейди му помогна да преживее периода на самосъжалението. Обещанието да го отведе в „дълбокия пущинак“ с кануто, което строяха, окрилиха Майкъл да прояви повече старание върху походката си. Грейди беше идеалният учител. Никога не се отказваше. Самият той бе твърд като скала.

Теки ги наблюдаваше от сянката и се влюбваше по десет пъти на ден в този мъж. Би било глупаво да го отрича. Наистина, докато ги гледаше, трябваше да се бори да извика отново гнева си. Миналото отдавна го нямаше. А настоящето беше толкова приятно, колкото Теки го желаеше.

Затова първата й реакция при появата на Джейди бе раздразнение. Негодуваше да й се натрапват. Не искаше той да разруши малкия рай, който тя и нейните мъже си бяха устроили в гората.

Майкъл тъкмо зачукваше една дъсчица и вдигна изненадан очи.

— Татко! Какво правиш тук?

— Търся те — заяви Джейди. — Корнилия ме упъти — изглеждаше официален и не на място с костюма и балтона си. Той спокойно тръгна към Майкъл.

Теки се готвеше да го предупреди да стои настрани заради балтона му от тъмносин кашмир, който се покри с прах от стърготините, но реши да си замълчи.

— Какво правиш? — попита той Майкъл.

— Строим кану. Това е бял ясен — детето докосна горната рамка на скелето, после една летва — това е бял кедър, а това — червен кедър — довърши, като посочи летвата, която зачукваше. — Когато всичко е готово, ще го покрием с брезент. Нали е страхотно?

— Не е лошо — Джейди откри Теки в сянката. — Това нов вид професионално училище ли е?

— Това е физическа терапия — отвърна тя. — Замества всички упражнения, които прави във фитнес центъра.

— Напълно ли сме се отказали от осми клас?

— След това ходя при учителя — намеси се Майкъл по начин, който предполагаше, че е чул думите на Теки.

— Мислех, че ще започнеш да ходиш в училище за следобедните часове.

— Още не мога да се качвам по стълби.

Можеше. Теки го знаеше, но не го правеше добре и отказваше да се излага пред приятелите си. По тази причина се отлагаше връщането му на училище.

— Затова строиш канута — подхвърли Джейди и кимна.

Теки усети, че се подиграва. Майкъл също, ако се съдеше по бързината на отговора му.

— Само едно. Щом го завършим, двамата с Грейди ще го пуснем на вода — неочаквано спря, сякаш съжали, че го е казал и погледна виновно Грейди.

Грейди работеше с чука от другата страна на кануто и при пристигането на Джейди се изправил — все още с чука в ръка. Джейди се втренчи в него, но заговори на Майкъл.

— Станали сте приятели с Грейди. Изненадващо, като се има предвид, че те блъсна.

— Аз се блъснах в него — възрази Майкъл. — Освен това той ми помага. Добър е колкото терапевта и то безплатно.

— Прави го, защото се чувства виновен — предположи Джейди.

Грейди се размърда.

— Не е вярно. Правя го, защото момчето ми харесва.

— Знаеш ли, че е убил човек — продължи Джейди, като говореше на Майкъл, а гледаше Грейди.

— Знам.

— А знаеш ли кого е убил?

Теки стана от стола.

— Джейди.

— Името му е Хоумър Пийсли — съобщи Джейди на Майкъл, който ококори очи от изненада. — Бил е баща на майка ти. Ако беше останал жив, щеше да ти е дядо, но твоят приятел Грейди го ударил по главата, после го ритнал и той умрял.

— Не е вярно — възрази Грейди, но Джейди държеше да се доизкаже.

— Убил е твоя дядо, когото никога не си виждал, Майкъл. После дойде в града да види майка ти, която е съпруга на друг мъж и е бил толкова замаян, че не те е видял как тичешком пресичаш улицата. Той е убиец и потенциален убиец. Такъв човек е Грейди Пайпър.

— Хоумър Пийсли ли? — повтори Майкъл и се обърна към Теки. — Защо не си ми казала?

— Не е било уместно.

— Не е било уместно ли? — изръмжа към нея Джейди. — Та той ти е бил баща!

— Не беше добър човек.

— Но е бил човешко същество. Имал е право да живее.

— Беше нещастен случай — обади се Грейди. — Така решиха съдебните заседатели.

— Но те осъдиха, защото сметнаха, че представляваш заплаха за обществото. Според мен това не е отминало. Виж какво направи! Първо заради теб синът ми отиде в болницата, не може да ходи, после ми отнемаш жената изпод носа. Това ли си гласял през цялото време? Затова ли дойде тук от дупката си в Мейн?

Теки не схващаше какво я тревожеше повече — очернянето на Грейди в очите на Майкъл или обидата към самия Грейди.

— Много грешиш — Теки излезе отсянката. — Грейди е дошъл тук по единствената причина да види дали съм добре.

— Затова ли остана? Само не ме прави на сляп, Теки. Той те обича. Предполагам, че ще те грабне в минутата, в която се разведем.

Майкъл се олюля. Подпря се на кануто и огледа всички с недоумение. Теки тръгна към него.

— Баща ти греши. Грейди дойде тук на гости. Остана заради теб, защото беше наранен. А сега стои, за да си свърши работата.

— И за да бъде с теб ли? Вярно ли е? Вие с татко развеждате ли се?

Тя го прегърна през раменете, тъй като много искаше да усети близостта му. Беше положила много труд, толкова бе изживяла, за да си върне доверието му.

— Може и да се разведем, но още нищо официално не е направено.

— Тя вече е ходила при адвокат — не спираше Джейди. — Не е имала смелостта да ми каже. Трябваше да го чуя от другаде.

Майкъл се отдръпна от нея.

— Откъде другаде? — попита Теки, изкарана от търпение. Срещата с адвоката бе тайна.

Преди Джейди да й отговори, Майкъл й изкрещя:

— Защо не си ми казала нито това, нито кого е убил Грейди? Какво още не си ми казала?

— Много неща — заключи Джейди.

— Не е вярно — възрази Теки, но Майкъл захвърли старата бейзболна шапка на пода и тръгна тромаво, полутичешком към вратата.

— Къде отиваш? — провикна се Грейди и заобиколи кануто на път към момчето.

— Майкъл… — извика Теки.

— Бяга от вас двамата — обяви Джейди и прегради изхода, за да не тръгнат след Майкъл. — Знаех си, че не бива да оставям рехабилитационните процедури на сина ми в ръцете на жена ми. Трябваше да осъзная, че не може да й се има доверие след онова, което направи с най-добрия ми приятел. Когато има нужда от мъж, тя грабва, който й е под ръка. Затова синът ми сега прекарва часове — той изплю думите така, сякаш бяха някаква мръсотия — с един необразован безотговорен бивш затворник.

Теки, ужасена, да не би Майкъл да се хлъзне по леда, помоли:

— Пусни ме, Джейди.

Грейди не беше толкова любезен.

— Махни ми се от пътя ми — гласът му трепереше от яд.

Ужасът на Теки се насочи другаде. Не беше чувала този тон от устата на Грейди от деня, в който изкрещя на Хоумър „Свали проклетите си ръце от нея“.

— Остави, Грейди, нека аз да се оправям — сложи възпиращо ръка на рамото му и усети, че мускулите му са напрегнати от гняв и едва се сдържа. — Той обича да наранява хората с думи, но това са само празни приказки.

— Всяка от тях е важна — заяви Джейди, като се взираше в Грейди със злобно пламъче в очите. — Още от началото те смятам за отрепка.

— Все трябва да обвиняваш някого — намеси се Теки.

— Най-долна отрепка.

— Махни се от пътя ми — повтори Грейди. Лицето му беше станало съвсем мрачно.

— Не му обръщай внимание, Грейди — помоли Теки и се опита да застане между двамата, но Грейди не й позволи.

Дърпайки го за ръката, обхваната от паника, тя отново се обърна към Джейди.

— Това е абсурд. Защо просто не признаеш, че не ти е симпатичен…

— Мразя го — изплю камъчето Джейди, гледайки Грейди. — Държа да се махне от града. Упражнява лошо влияние върху сина ми…

— Той е и мой син.

— … а също и върху жена ми…

— Ти ме напусна.

— … този истински убиец. Разбра ли, Пайпър?

Очите на Грейди святкаха опасно.

— Махни се от пътя ми — каза за трети път.

Джейди се изпъчи до пълната си височина.

— Накарай ме.

— Той иска да те предизвика, Грейди — извика Теки.

— Мръдни — кресна Грейди.

— Опитва се да те накара да го удариш — изплака тя. — Само веднъж и е достатъчно, за да те обвини в посегателство — с ужас си помисли за чука в ръката на Грейди и как пръстите му се отваряха и затваряха около него. — Не разбираш ли? Досега не успя да те натопи в нищо. Това е последният му удар. Отчаян е.

Въздухът в тясната барака сякаш натежа от истината в думите на Теки. Грейди шумно пое дъх. Леко се приведе и най-после я погледна. Очите му говореха, че му е ясно, че знае урока си и няма да извърши някоя глупост. А също и че я обича и с голямо удоволствие би ударил Джейди, ако той я обиди.

Бавно, овладяно, той се обърна към Джейди и тихо рече:

— Майкъл е вън на студа. Или е в хамбара, или в колата, или в гората. Може да падне и да настине. Ако ти нямаш здрав разум да тръгнеш след него, мръдни се, да мина аз.

Теки никога не бе обичала Грейди толкова, колкото в този миг.

Джейди просто се беше втренчил в него. След няколко секунди погледът му помътня. Смръщи се, обърна се и се загледа в затворената врата. Най-накрая я отвори.

Майкъл не беше в хамбара. Нямаше го нито в колата на Теки, нито в тази на Джейди, нито в пикала на Грейди. Докато тримата гледаха към гората и от устата им излизаше пара, Джейди изохка.

— Трябва да е някъде там.

— Аз знам къде е — заяви Грейди и с якето на Майкъл в ръце ги поведе по тясната пътека сред дърветата — гъсти борове и брези с опадали листа растяха около поточе, което едва се процеждаше сред снега. Майкъл беше седнал върху дънер на самия му край.

Теки се закова на място. Джейди спря зад нея. Грейди измина последните няколко метра, наметна Майкъл с якето и клекна до него. В зимната тишина на гората думите му се чуваха кристално ясно.

— Не ти казах кого съм убил, само защото не исках да те разстройвам. Мислех, че няма да разбереш, понеже някои хора не го проумяват. Убийството е ужасно престъпление. От мен го знай. И от мен да знаеш, че никога нямаше да вдигна пръст срещу този човек, ако не бях сигурен, че майка ти е в опасност. Хоумър я биеше и заплашваше да извърши нещо много по-лошо. Той не я пускаше и аз го ударих. Чак тогава я пусна. Падна и си удари главата. Всъщност от това е умрял — така каза следователят.

Теки ясно чу звука от удара на главата на Хоумър при падането. От този спомен кръвта й се смрази. Притисна юмрук до устните си.

— Ритна ли го? — чу се приглушеният глас на Майкъл.

— Да. Бях страшно ядосан. Исках той да стане и да се сбием. Мъчех се да се сдържам, предупреждавах го да не я докосва и това продължи толкова дълго, че изгубих представа за времето. А той не ставаше. Крещях му, пак нищо. Тогава разбрах, че е умрял.

Майкъл се сви в якето. Грейди продължи.

— Докато бях в затвора, много се безпокоях за майка ти. Насилвах си да не го правя, защото нямах повече право върху нея, но исках да бъде добре. Отрих, че се е омъжила и има деца.

— Как? — попита Майкъл.

— Работих при хора, които познават други хора. Винаги се намира някой, който да изрови нещо за мен. През октомври дойдох само да я видя и може би да поговорим. Нищо друго не съм имал предвид. Така че помогни ми, Майкъл. Казвал съм ти и преди — ако бях спрял пикапа, преди да изтичаш, това нямаше да се случи. Последното, което съм искал е, да навредя на някое от децата на Теки.

Теки едва сдържаше сълзите си. За пръв път чуваше за мъката на Грейди и това не беше болката му от момента, а онази, която беше изпитвал през всичките години, докато бяха разделени. Хрумна й, че тя всъщност си е живяла лесно — точно така, както той искаше. Глупачка, да не се сети по-рано!

Сълзите й потекоха бавно като ручейчета, когато Майкъл попита Грейди:

— А защо стоиш още тук? От чувство за вина ли?

— Ако беше така, щях да си тръгна, щом ти излезе от комата и разбрах, че ще се оправиш. Господ е свидетел, никой не ми постла килимче за добре дошъл тук. Но майка ти беше в ужасно състояние, ти също, а освен това започнах да те харесвам. С теб се чувствам добре, все едно че и аз представлявам нещо — поколеба се. Гласът му притихна. — А освен това тук е и майка ти.

— Какво за нея?

— Татко ти е прав. Обичам я. Обичам я още когато беше дванадесетгодишна и ще продължавам да я обичам до края на живота си, но не бих я отнел от баща ти. Освен ако тя не поиска. Нямам какво много да й предложа. Но ще я защитавам, ще бъда добър към нея и ще я обичам.

Теки затаи дъх. Не би могла да иска нищо повече от един мъж. Нито Грейди, нито тя можеха да въздействат върху съдбата, но ако и този път тя ги разделеше, просто щеше да умре. Ала си заслужаваше риска да има любовта му. Щастието й зависеше от това.

Изтича през снега, прегърна и двамата, поплака първо до бузата на Грейди, а после в косата на Майкъл. Най-после, когато вече бе в състояние да говори, прошепна:

— И двамата ви обичам много. Бих могла да стоя до края на живота си в тази барака и да ви гледам как работите. Имам нужда Грейди да ме обича, Майкъл. Искам той да ме обича въпреки недостатъците ми, а той ги познава. Имам нужда и от твоята обич. Ще ме обичаш ли?

Тя затаи дъх в очакване.

Най-накрая с глас по-скоро тих, отколкото висок и както й се стори извънредно приятен от това, че приема ситуацията, той каза:

— Не точно по същия начин, мамо. Ще бъде отвратително, нали?

Тя се засмя, притисна го към себе си, обърна глава и целуна Грейди по бузата. Едва тогава хвърли поглед към гората над рамото на Грейди и установи, че Джейди си беше тръгнал.

 

 

Известно време Джейди кара безцелно първо по улиците на Констънс, после на Бостън. Чувстваше се объркан и безпомощен. За да повдигне духа си, се опита да призове арогантността, но не успя. Не бе в състояние да си обясни как толкова незначителен тип като Грейди Пайпър го накара да се почувства тъй унизен, ала се случи точно това. Човекът явно обича Майкъл и Теки. Джейди нямаше място в живота им.

Това го разтревожи. Искаше да е нужен някому.

С голямото желание да усети здрава почва под краката си, се насочи към кантората. Клиентите му имаха нужда от него, нищо че Теки няма. Клиентите му очакваха нещо от него, нищо, че Майкъл не чакаше. А освен това клиентите му плащаха. Какво по-хубаво?

Излезе от асансьора и без никаква определена причина в главата му се появи образът на Върджиния Клингър. Мисли за нея по целия път до кабинета си. Влезе и образът изчезна. Хрумна му нещо. Върна се обратно в коридора и подуши. Парфюмът й се усещаше слабо, но съвсем определено. Преди малко тук е минала напръскана с „Обсешън“ жена, следователно Върджиния е някъде из кантората.

Помисли си да надникне в кабинета на баща си, без да е повикан, но отхвърли идеята с неудоволствие. Спомни си как тя му донесе подарък и си тръгна отхвърлена. Замисли се за четиримата й съпрузи, за страстта й да харчи пари, за склонността й да клюкарства и дарбата й да причинява неприятности.

Сети се още нещо: предстоеше изслушването на Сам от комисията и оставаше заплахата на Джон Стюарт.

Тръгна право към кабинета на баща си. Вратата беше затворена. Отвори я рязко: Джон Стюарт се бе облегнал на стола си със самодоволно скръстени в скута ръце, а Върджиния седеше в края на бюрото му, прехвърлила грациозно крак връз крак високо над коленете.

При неочакваната му поява Джон Стюарт се сепна, а Върджиния изтръпна.

— Чудесно — възкликна Джейди, — какво правим тук? Приятелско посещение или нещо по-целенасочено?

— Къде е благоприличието ти, та не чукаш? — излая Джон Стюарт.

Джейди кимна към Върджиния.

— Тя чука ли?

— Здравей, Джейди — предпазливо се обади Върджиния. — Как си?

— Щом като питаш — не намери сили да устои, — след кратката ни среща в апартамента ми, не съм същия. Не беше лошо. Талантлива си — погледна баща си. — Даде ли ти да опиташ или се показва с надеждата, че ще се задоволиш само като я гледаш?

— Имаш мръсно съзнание — подвикна Джон Стюарт. — Нещо специално ли желаеш?

— Да — Джейди плъзна ръка по Върджиния. — Нея — проклет да е, ако се остави никой да няма нужда от него. Той също ще играе играта. — Какво става, Джин? — попита меко.

Върджиния го погледна изпитателно и потрепна под пръстите му.

— Нищо особено.

Тя сведе очи към устните му. Той попита още по-меко:

— Не дойде повече, а обеща.

— Сметнах, че не съм желана.

— Току-що подуших парфюма ти — ухае из целия коридор. Навя ми приятни спомени — още по-интимно прошепна: — Липсваше ми.

Очите й светнаха.

— Наистина?

Джон Стюарт се изкашля.

— Ще се видим по-късно, Върджиния?

Все още вперила очи в Джейди, Върджиния вдигна въпросително вежди.

Джейди продължи да й говори все тъй тихо.

— Мога да се върна в кабинета и да почакам. Нещо важно ли решавате?

— Тъкмо разисквахме за Сам.

Джон Стюарт стана.

— Нищо спешно. Ще поговорим друг път.

— За номинирането ли? — полюбопитства Джейди кратко.

Тя кимна.

— Гадаехме дали губернаторът знае какво направи Сам на жена ти. Джон Стюарт казваше…

— Друг път — отсече Джон Стюарт, но тя не го слушаше. Очите й бяха вперени в съвсем близко надвесеното над нея лице на Джейди.

— Джон Стюарт предлагаше аз да позвъня по телефона. В смисъл, нали аз ги видях заедно онзи ден, а ще бъде само телефонно обаждане.

Джейди беше познал. Баща му щеше да направи всичко възможно, за да попречи на Сам да заеме съдийското място, но баща му очевидно не вземаше под внимание по-раншната заплаха на Джейди, а той вече беше сила, с която трябваше да се съобразява.

— Нали се разбрахме по този въпрос — най-после той погледна Джон Стюарт.

— Няма да се обаждам аз — обясни Джон Стюарт и невинно се потупа по гърдите.

— Разбира се. Ще накараш Върджиния да свърши мръсната работа.

— Тя няма да направи нещо против волята си.

— Съвсем прав си — потвърди Джейди. Бе свършило времето на пълната власт на баща му. Джон Стюарт нямаше да пресече пътя на Сам. Джейди имаше какво да каже и съвсем не беше ненужен. — Съмнявам се, че ще поиска да се обади, след като си поприказваме с нея — целуна върха на съвършения нос на Върджиния. При необходимост това също би я накарало да държи езика зад зъбите си: да целува нежно всяко местенце по изящното тяло на Върджиния, докато Сам бъде заклет за съдия. — Искаш ли да дойдеш в моя кабинет? — огледа лицето й. Задачата му нямаше да е чак толкова трудна. Беше лесно да я превземе физически. В момента бе самотен и възбуден. Да е проклет, ако този път баща му успее да се намеси.

Върджиния се плъзна от бюрото.

— Точно така, моето момиче — одобри Джейди с най-приятната си усмивка. Намигна на Джон Стюарт и отведе Върджиния.