Барбара Делински
Повече от приятели (14)

Тринадесета глава

На зазоряване Теки бе обхваната от радостна възбуда. Днес Майкъл щеше да се прибере вкъщи. Снощи изчисти къщата от горе до долу, сготви любимото му телешко варено, направи любимата му салата, опече любимия му кейк. Щом отвориха магазините, изпрати Джейна и Лий — те не пожелаха да отидат на училище — да купят свежи цветя, голям букет с балони и плакат с надпис: „ДОБРЕ ДОШЪЛ ВКЪЩИ, МАЙКЪЛ“.

Провесиха го между колоните пред входната врата. Докато момичетата окачваха гирлянди на долния етаж, Теки се изкъпа и облече. Сложи най-ефектния си блузон и клин и завърза косата си с панделка. Почти нямаше нужда от грим. За пръв път от седмици лицето й грееше, вътрешно се чувстваше въодушевена. Във възбудата около подготовката за завръщането на Майкъл, сдържаността на момичетата към Теки бе забравена за известно време. Отново беше тяхната майка, а тя желаеше само това.

Джейди настоя той да докара Майкъл вкъщи. Теки беше доволна. Искаше Майкъл да е сигурен, че баща му няма да изчезне от живота му, независимо къде живее.

Според уговорката, Джейди щеше да отиде в рехабилитационния център в десет часа, да вземе Майкъл заедно с терапевта — той щеше да им помага през деня — и към единайсет да пристигнат в Констънс. Цяла седмица Теки пренася нещата на Майкъл вкъщи. За Джейди остана само една торба.

Около десет и половина Лий и Джейна застанаха на прозореца. Към единадесет без петнадесет, когато Теки се присъедини към тях, вече бяха обхванати от безпокойство.

— Татко сигурно е закъснял — предположи Лий.

— В никакъв случай — направи й забележка Теки.

— Точността е едно от ценните му качество — защити го Джейна.

На Лий и хрумна нещо друго.

— Да не би да са променили решението си да го пуснат.

Джейна се намръщи.

— Говориш, сякаш ще го пускат от затвора. Той не е извършил нищо. Пък и нямат право да променят решението си.

— Може да е паднал — продължи Лий. — И да се е ударил.

През ума на Теки минаваха същите мисли, но тя се насили да не се тревожи.

— Щяха да се обадят.

— Не е изключено да не му хареса да спи долу — предупреди Джейна. — Той знае ли?

— Знае — увери я Теки. Бяха обсъдили всичко с Майкъл, с терапевта му и сътрудника от общественото подпомагане към болницата. По този начин, мислеше си тя, ако нещо не му хареса, би могъл да обвини терапевта и сътрудника по общественото подпомагане наравно с Теки. Нея вече я обвиняваше в какво ли не.

— Той знае, че превърнахме всекидневната в спалня и зимната градина — в стая за упражнения. Известно му е, че всяка сутрин ще идва терапевт, а следобед — учител. Осведомен е, че три пъти седмично ще ходи на басейн в клуба.

— Кога ще се върне на училище? — попита Джейна.

— Когато може да ходи достатъчно стабилно, макар и придържайки се за парапета. Предполагам, през март.

— А дотогава не, така ли?

Колко относително е всичко — мислеше Теки. Нищо не е, ако Майкъл загуби пет месеца от училище, в сравнение с това, до края на живота си да остане инвалид или нещо още по-лошо.

Най-после Лий извика:

— Ето ги! — спусна се тичешком и заедно с Джейна излязоха пред вратата.

Теки ги последва. От силно вълнение сърцето й щеше да се пръсне.

Джейна и Лий се суетяха, докато той нагласи патериците и се изправи на крака. После се отстраниха напрегнато и тогава той с мъка тръгна напред. Джейди вървеше от едната му страна, а терапевтът — от другата. Всяка крачка беше огромно изпитание: поставянето на патериците, преместването на тежестта върху тях, несигурното поклащане на краката му. Теки знаеше колко му е трудно. Часове наред бе прекарала до Майкъл, докато терапевтът се занимаваше с него, но сега забеляза нещо, което по-рано го нямаше. На лицето му бе изписана решителност.

Теки се почувства горда. Въодушеви се. Изпита надежда и любов, но и известна тъга — детето й не се затича към вратата както винаги. Ала все пак се прибираше у дома. Беше толкова благодарна, толкова щастлива, че гърлото й се сви, а очите й се просълзиха. Засмя се, усмивката й разцъфтя, когато той я приближи. Устните й потрепнаха. Тя избърса крадешком сълзите си — той беше погледнал към нея с усмивка. На душата й стана по-леко. Засмяна през сълзи, тя го взе в прегръдките си.

— Великолепен си, Майки — възкликна тя и в този дълъг, щастлив миг, изпълнен с гордост, за нея всичко беше наред. На другия ден Майкъл можеше да си спомни какво е направила и отново да я намрази, но в този ден той беше нейното момче, което се връщаше вкъщи.

 

 

Тъга. Измяна. Болка. Ани разсъждаваше върху думите, които надраска в бележника си. Една жена има нужда от сила, за да преодолее и трите. Не знаеше дали ще е в състояние да се пребори.

Изнамираше всякакви причини да извини Джон, че не прощава на Сам и защо Майкъл и Джейди не прощават на Теки, но стигаше ли дотам, тя да извини Сам, нещата се объркваха. Болката, която той й причини, беше толкова дълбока, колкото и любовта й към него. Не можеше да бъде обективна. Просто не беше във форма. Най-различни емоции я теглеха на различни страни, изтощаваха я, обезсилваха я до такава степен, че понякога единственото й желание беше да се свие някъде, да забрави всичко и нещата да бъдат както преди. Представяше си завръщането на щастието и усмивката, но внезапно изникваха неканените образи на Теки, Вики Корнъл или на някоя клиентка без лице, която би могла да възбуди Сам, и тогава усмивката й изчезваше.

Ядосана хвърли химикалката, събра книгите и тръгна за час. По коридора и по стълбите мислеше за предстоящата дискусия. Щеше да наблегне върху противоречията в творбите на Джейн Остин. В романа „Ема“ Ема е гласът на въображението, мистър Найтли — на здравата логика, а в „Гордост и предразсъдъци“ Мери Бентли е рационална, докато сестра й Лидия — емоционална.

Каква ирония, помисли си Ани — противоположности, които минават от една крайност в друга, объркване на конфликтни представи. Завиждаше на Джейн Остин. Би дала всичко, за да превърне събитията от последните два месеца в част от роман.

Забави крачка. Джейсън Фост говореше с няколко студенти преди часа. Макар че се чувстваше гузна, всеки пореден път, когато го виждаше, изпитваше все по малко неудобство. Понякога беше наперен, друг път — смирен. Дали е наред?

Студентите я поздравиха и тръгнаха към аудиторията.

— Искам да ти задам набързо един въпрос, Джейсън? — задържа го тя. Щом другите влязоха, попита: — От известно време изглеждаш като смазан. Добре ли си?

— През ноември — отвърна той с крива усмивка, — тенът ми избелява.

— Сериозно ти говоря. Добре ли си?

— Болен съм от любов.

Тя се постара да не се изчерви.

— Не е това. Не съм за тебе, не ти подхождам и ти го знаеш. Сигурен ли си, че не си болен?

— Разбира се — увери я той, но имаше разтревожен вид. — Може ли да поговорим след часовете?

Ани имаше цял списък със задачи, но беше длъжна да отдели малко време на Джейсън. След случилото се, изпитваше отговорност към него.

— Разбира се. Не съм обядвала. Защо да не говорим в трапезарията?

Кимна й в знак на съгласие и отвори вратата. Заемайки мястото си в дъното, той като че се разсея.

След часа няколко студенти имаха въпроси към нея. Тя им отговори, после направи знак на Джейсън. Минаха през пълните коридори и влязоха във факултетската трапезария. Настаниха се на една маса — Ани със супа и чай, а Джейсън — с чаша мляко.

— Хубаво място — огледа се той.

— Не си ли идвал тук?

— Идвал съм, но все пак ми прави впечатление.

— Очакваш ли нещо? — тя започна със супата.

— То е едно от нещата, за които исках да разговаряме. Тревожа се за следващата година. Действително искам да заема това преподавателско място. Имам нужда от пари.

— Мислех, че за теб парите не са проблем — отбеляза тя скептично.

— По-рано не бяха — завъртя чашата с мляко между дланите си. — Баща ми току-що обяви банкрут.

— Не!

— Да. И то не защото бизнесът не върви и кредиторите го налагат. Появиха се сериозни проблеми със законите. Не е изключено да бъде обвинен в измама с недвижими имоти. Все едно земята пропадна под краката ни.

— Аз мислех… — изумена започна тя.

— Че има много пари ли? — подсмръкна. — Така си мислят мнозина, но не е вярно. Преди няколко поколения може би, ала богатството се стопи. Баща ми започна с добър капитал и го увеличи по време на бума с недвижими имоти, после обаче интересът спадна, а той се отнесе лекомислено към промяната. Сега докато трае правителственото разследване целият му капитал или е замразен, или се отделя за данъци.

Ани си представи каква травма ще предизвика това.

— Съжалявам, Джейсън. Сигурно на цялото ви семейство е трудно. От кога знаете?

— От няколко седмици. Но той се опитва да се държи.

— Чувствам се ужасно.

— На мен да знаеш какво ми е — въздъхна Джейсън и пак подсмръкна. — Извън релсите съм, съвсем сам. Баща ми твърди, че ме е издържал достатъчно дълго. Щял да ми дава малка помощ, но аз трябва да работя, за да живея.

— Обучението не е проблем — увери го тя. — Ти така и така имаш предимство пред останалите, за това ще получиш и стипендия.

— Не е достатъчно. Наистина искам да заема преподавателското място. Какви са шансовете ми?

Не би могла да му вдъхне голяма надежда.

— Същите както при последния ни разговор. Ако до юни направиш дисертацията си, би успял. Хоунмън ще търси човек, взел степен.

— Смяташ ли, че ще се справя?

— До юни? Разбира се, ако желаеш. Все пак какво представлява волята, освен вяра и упоритост.

Джейсън се намръщи.

— Емерсън ли го е казал?

— Олдъс Хъксли.

Той изсумтя и отпи голяма глътка мляко. Когато остави чашата, каза:

— Според теб, ще мога ли да преподавам?

— Ти си най-добрият ми асистент.

Погледна я право в очите и изрече тихо:

— Все пак е някакво успокоение.

— Джейсън… — въздъхна тя.

— Извинявай. Не се стърпях. Наистина беше удар за мен.

Тя също заговори тихо:

— За мен също, да ти кажа право.

— Защо за теб? Та ти си страхотна.

Тя се изчерви.

— Не страхотна. Четиридесетгодишна и омъжена. Мислех, че не съм способна да извърша такова нещо.

— Но ти нищо не си направила.

— Няма значение. Помогна ми да разбера, че е възможно да сгреша.

— Не ми изглеждаш щастлива. Сега нещата по-добре ли са у вас?

Нямаше намерение да обсъжда брачните си проблеми с Джейсън и се опита да измести темата:

— По-добре, отколкото у вас. Чувствам се ужасно за това, което ми разказа. Нищо чудно, че изглеждаш толкова блед.

Той прочисти гърло.

— Това е другото, за което исках да говоря с теб. Права си. Наистина не се чувствам много добре. Ще ми посочиш ли някой добър лекар в града?

— Какво ти е? — изведнъж я обхвана майчинско чувство. Предпочиташе тази роля, много повече, отколкото — на негова любовница.

— Чувствам се изморен. Слаб. Нещо такова.

— Ходил ли в университетската здравна служба?

— А, не, благодаря.

Дали от майчин инстинкт, вина заради минал грях, или безпокойство за умен млад човек, тя поиска да му помогне.

— Имам интернист в Бостън. Съпругът ми и аз често се консултираме с него. Ще те приеме, сигурна съм — извади лист и химикалка от чантата си. — Обади му се от мое име. Ако ти направят въртел, кажи, че си ми братовчед. И ако все пак не ти дадат час, звънни ми, аз ще го уредя — подаде му листа с името и телефонния номер на лекаря. — А що се отнася до преподавателското място, прави, струвай, но трябва да вземеш степен до пролетта.

— Ще ми станеш ли консултант?

— Знаеш, че ще го направя.

— Не бях сигурен поради връзката ни.

Тя пак се изчерви.

— Връзката ни е чисто професионална.

— Точно така.

— Това е всичко, което може да има между нас, Джейсън — подчерта тя по-тихо.

— Разбрах — отвърна той и на една голяма глътка допи млякото.

 

 

Разговаряй строго професионално, повтаряше си Сам, но не беше лесно. Откакто развали отношенията си с Джон Стюарт, седмичните събрания на партньорите на „Максуел, Роупър и Дайн“ се превърнаха в мъчително изпитание. Чувстваше някаква враждебност. Понякога — прикрита, друг път — не толкова, но всички бяха станали раздразнителни и трябваше да се процедира много внимателно, за да се реши какъвто и да било въпрос.

По молба на Сам темата за деня беше разпределението на сътрудниците към партньорите. След като изслуша анализа на колегите си за новите клиенти, новите правила и процедурата по заплащането, бе обхванат от нетърпение да се изкаже. Облегнат назад на стола, изгледа един по един четиримата около елипсовидната маса за заседания.

— Напоследък се сблъсках с един проблем — започна той. — Моят сътрудник беше прехвърлен към друг партньор и то в процес на работа по дело. Необходимата ми литература изчезна тайнствено от библиотеката. Куриерите носят документите на клиентите ми със закъснение. Секретарката ми беше „взета на заем“ и когато ми потрябва, се оказа, че непрекъснато е заета. Според мен се налага да изложим въпроса до ръководството на фирмата.

— Джон Стюарт е мениджър — напомни без никаква нужда Мартин Кокс — и то от двадесет години. Аз никога не съм имал такъв проблем.

— Няма и да имаш — отбеляза Сам. Мартин и Джон Стюарт бяха приятели. — Но само защото нещо се прави от двадесет години не означава, че е най-правилното. Сегашното ръководство не ми помага. Може би трябва да се сменяме като мениджъри, да наемем мениджър по бизнеса или да назначим повече секретарки и библиотекар.

Мартин се намръщи.

— Допълнителен персонал изисква средства. Не е разумно да правим повече разходи.

— Но се налага да се направи нещо — настоя Сам — Не получавам нужната ми поддръжка и това вреди на клиентите ми. Ако бях параноиден тип — тук погледна Джон Стюарт право в очите, — бих казал, че някой се опитва да пречи на работата ми.

— Това обвинение ли е? — попита Джон Стюарт с известна ирония.

Строго професионално, подсети се Сам, въпреки че вътрешно кипеше.

— Обвинение е само защото беше отправена заплаха. Нямаше намерение да изплюе камъчето, но самодоволната усмивка върху лицето на Джон Стюарт го раздразни. Обръщайки се към другите партньори, поясни:

— Джон Стюарт ми даде да разбера, че подобни неща ще продължават да се случват; ако не си подам оставката.

Джейди остро погледна баща си, а партньорът на Сам по спорни дела Уил Хенри попита:

— Вярно ли е това, Джон Стюарт?

Джон Стюарт сви устни.

— В светлината на някои неотдавнашни събития, не смятам, че Сам притежава нравствените устои да продължава да бъде партньор в тази фирма.

— Нравствени устои ли? — повтори Сам с тон, с който показа, че знае за Мери Макгонигл.

— Нравствени устои — натърти Джон Стюарт, но самодоволната му усмивка се бе превърнала в нещо по-страшно.

— Това е едно мнение — меко се намеси Джейди.

— Нещо повече от едно мнение. Това е мнението на половината съдебна общност в Бостън. Мълвата се носи.

Сам се наведе напред.

— Глупости. Точно в момента аз съм златното яйце в общността. Ако е плъзнал слух за мои лични работи, той е излязъл от твоята уста, за да стигне до ушите на няколко подлизурковци, които се водят по фарисейските ти глупости.

— Ааах — въздъхна Джон Стюарт, — значи ръкавицата е хвърлена. Винаги съм се питал кога ли ще стане. Изметът винаги замирисва.

— Съвсем прав си. Ръкавицата е хвърлена — Сам се изправи. Игрите на Джон Стюарт му бяха ясни. — Искаш гласуване. Тогава, хайде! Нека да видим дали ще събереш необходимото мнозинство, за да ме изриташ оттук.

Преди Джон Стюарт да отговори, Джейди скочи.

— Съжалявам — погледна часовника си, — днес няма да има гласуване. Вече закъснях за съвещание.

— Джон Дейвид, седни — нареди баща му, но Джейди излезе, без да се обръща.

— Ето ти отговор — обърна се Сам към Джон Стюарт. — Той няма да гласува срещу теб, но няма да гласува и срещу мен.

— Ще гласува — заяви Джон Стюарт. — Обещавам ти го.

— Добре — отговори Сам. Отиде до вратата и се обърна. — Междувременно стой настрани, Джон Стюарт. Ако продължаваш да ми правиш спънки, ще те съдя. Това как ще се отрази на имиджа на фирмата ти?

Излезе изправен, пресече коридора и стигна до кабинета си, където се отпусна на един стол и се размисли. Известна утеха бе, че Джейди не желаеше да гласува срещу него, но не беше кой знае какво. Почти му се искаше да бяха гласували. Чувстваше се изоставен и беше важно да знае къде се намира не само в това, а и в други отношения.

Погледът му падна върху вестника, в ъгъла на бюрото. Вдигна го и препрочете некролога за един от съдиите във Върховния съд — известен и уважаван човек. Кончината му откриваше вакантно място, което трудно щеше да се запълни, защото кандидатите бяха извънредно много. Сам си представи, как точно в този момент доста мъже и жени звънят по телефона и опитват шанса си.

Ако Сам беше десет години по-възрастен, сигурно и той би кандидатствал. Двамата с Ани често си бяха говорили колко идеално би му се отразило съдийството, когато стане на петдесет години. Ще избегне напрежението на частната практика, а и престижът е голям. Не че губернаторът би имал нещо против възрастта му. Губернаторите обичат да държат под контрол съда и колкото по-дълго стоят там определените от тях хора, толкова по-добре. Но Сам беше само на четиридесет и една година. Беше в разцвета на кариерата си. Още не се бе подготвил вътрешно за съдия.

Много лошо. Би могло да бъде идеално. Но друг път.

Ако беше десет години по-възрастен, би се кандидатирал. И щеше да получи мястото. И да каже на Джон Стюарт в очите, да си го начука.

 

 

Грейди изруга; навън всичко бе побеляло от сняг. Десет сантиметров сняг изненада предната вечер Констънс. Снегорините бяха почистили, но въпреки всичко бе опасно да се шофира.

Последният път, когато мина по улицата на Теки, в пикапа му се блъсна Майкъл. Затова този път влизайки в пресечката, той практически пълзеше. Снегът скърцаше под гумите. Слезе и се възхити на девствената красота на гледката.

В редките дни, когато в Гълън падаше сняг, беше красиво, но онова бе друга — по-сурова хубост. Тази тук — в квартала на богатите, привилегировани жители на Констънс — беше култивирана. Снегът покриваше клоните на боровите дървета като визонови пелерини. Или поне така се стори на Грейди, който се чувстваше от по-ниска класа. Това бе домът на Теки. Там тя окачваше дрехите си, отглеждаше децата си и спеше със съпруга си. Е, съпругът вече го няма, но тя оставаше. Дори отвън Грейди преценяваше, че тази къща е много повече, отколкото той би могъл да й купи. Всичко тук напомняше за големите различия между тях.

Но той искаше да види Майкъл. И независимо от различията и от всичко друго — да се срещне и с Теки.

Шум от риене на сняг го привлече към задната част на къщата. Той тръгна през снега, заобиколи гаража и откри източника на ритмичното стържене.

Теки метеше стъпалата пред задната врата. Въздухът й действаше ободрително. Раздвижваше се с удоволствие. Напоследък прекарваше повечето време затворена и сега благодареше на майката Природа, че я изведе навън.

Появата на Грейди не я изненада. Преди пет дни го видя за последен път в рехабилитационния център. Не обеща нищо, но тя знаеше, че пак ще дойде. Той упорито се въртеше около тях, а тя нямаше сили да му каже да си върви и да не се връща повече.

За нейно огорчение и удоволствие изглеждаше прекрасен — с карирания фланелен анорак и галоши приличаше на горски. Взе лопатата от ръцете й.

— Снегът е много тежък.

— Не ми пречи — изправи гръб и започна да шари с очи навсякъде другаде, но не и към него. — Великолепен ден: синьо небе, бял сняг, топло слънце — докато говореше, от устата й излизаше пара. — Имам нужда от чист въздух.

— Изглеждаш добре, Теки.

Ярко розовото й вносно яке стигаше до ханша й. Нахлупила бе подобна вълнена шапка, ръкавици и лимонов клин, затъкнат в ботуши до коленете.

— Как е момчето ти? — попита той.

Тя посочи с глава към зимната градина, където Майкъл се занимаваше с терапевта. Грейди му махна. С жест повика Майкъл да излезе да ринат снега, а той отговори с енергично кимане. Терапевтът му каза нещо и Майкъл направи смешна гримаса.

Грейди се засмя.

— Умно дете — и започна да рине.

— Радва се, че си е вкъщи — сподели Теки — приятелите му се отбиват всеки следобед. Харесва му, докато заговорят за баскетбола.

— Как върви терапията?

— Горе-долу. Напредва на етапи, две крачки напред, една назад — почисти снега от пейката с ръкавицата си, седна и вдигна лице към слънцето. Лъчите му бяха чисти. Много по-чисти от нея. Тя ги поемаше и ги преглъщаше.

Шумът от риенето на сняг спря. Тя чу гласа му, изпълнен с копнеж:

— Много си хубава. Заклевам се, че както си седнала тук човек би те взел за осемнадесетгодишно момиче, бузите ти и върхът на носа ти са порозовели. Теки — хубава, както си я представях през всичките тези години.

Тя продължаваше да пече лицето си.

— Не ми говори такива неща.

— Но е истина.

Само че ми напомня какво загубихме, помисли си тя. След известна пауза, безцеремонно го попита:

— Често ли си мислеше за мен?

— Непрекъснато.

— Не ти ли хрумна да ми пишеш?

— Пишех ти, но не изпращах писмата. Нямаше да е честно.

Обърна лице към него и го погледна.

— Сега не е честно — той премига с неудобство, а тя продължи: — Идваш тук и се отнасяш добре с Майкъл и с мен. Не е честно. Имаше възможност да се ожениш за мен, но се отказа. Това до никъде няма да ни доведе.

— Никой не е казал, че трябва.

— С нас винаги е ставало така. Още от самото начало. Чувствата ни бяха много силни.

— Не е ли хубаво?

— Не и сега. Така започвам да си мисля какво е могло да бъде, а то е невъзможно. Имам три деца и разклатен брак. Наложително е да се държа, имам чувството, че съм едва в началото. Необходимо е да изправя Майкъл отново на крака, да спечеля пак доверието на момичетата, някак си да се оправя с Джейди. Да се сдобрим със Сам и Ани и да видим какво ще правим със семейното приятелство. За кратко време се промениха много неща. Всичко е толкова неустановено. Просто не бих могла да се справя с нещо толкова силно, каквото бяха отношенията ни едно време.

Той я изгледа продължително, а после продължи да рине снега.

Трябваше да го накара да проумее.

— Все си мисля за онова, което направихме със Сам и се питам как стана, защо бях толкова уплашена от писмото ти. Не сме се виждали, не сме разговаряли цели двадесет и две години и през това време аз живях добре. Защо изведнъж почувствах някаква заплаха?

Грейди забождаше лопатата в снега, вдигаше я и го изхвърляше настрани, забождаше, вдигаше и хвърляше.

— Била съм застрашена — продължи Теки, — защото дълбоко в себе си знаех, че бракът ми не е успешен. Но не бях го признавала дори пред себе си. Не ми беше възможно. Бракът ми не беше добър, Грейди. Джейди е мил, хубав, работите му вървят добре, даде ми три прекрасни деца, за които една жена може само да мечтае, но за него аз бях повече майка, отколкото любовница. Усещам от какво има нужда, както усещам и децата си. Осигурявам му чисти дрехи, топла храна, оправям леглото му сутрин и вечер. Подреждам чорапите му по цветове, както той желае — всичко това беше прекрасно. Но стигаше до унизителната истина. Насили се да я изрече. — Задоволявам ли страстите му? Не, това никога не се е случвало.

Грейди продължаваше да забожда лопатата в снега, да я вдига и да го изхвърля настрани. Ритъмът на работата му действаше успокоително на Теки и тя продължи:

— Това ми стана ясно още от самото начало. Може би и с него е било така. Вероятно също като мен е имал предпочитания. Харесваше му каквото му предлагах и то не изискваше от него да се горещи особено. Същото беше и с мен. Само че когато дойдеше краят, оставах незадоволена. Тогава ми липсваше ти. Уплашила съм се от писмото ти, защото в брака ми не достигаше онова, което ми даваше ти — помълча малко. — Слушаш ли ме, Грейди? Чу ли какво ти казах?

Той загреба последната лопата, изхвърли снега и се изправи. Отпусна глава назад. Пое дълбоко въздух. Тогава я погледна в очите.

— Разказвам ти всичко това — бе загубила дотолкова увереността си, че започна да говори по-високо — защото не знам какво да правя — ръцете й, мушнати в ръкавиците, бяха вкопчени в ръба на пейката. Хем й се искаше той да остане, хем да си тръгне. — Когато разбрах за връщането на Майкъл у дома, не знам защо, но ми хрумна, че ще престанеш да идваш и си казах: всъщност така ще е най-добре, защото не е редно, че толкова много ми харесва да те виждам. Но вече минаха пет дни… — разкриваше му сърцето си и не бе в състояние да се спре, — … и вече ми се стори, че умирам. Ти ми носиш светлина. А това ме вбесява. Изградих си живота, след като ме отпрати. Свързвах те само с миналото. Но сега отново си тук и нощем се измъчвам за теб — изумена от изповедта си, тя затаи дъх. Но стореното бе сторено и това я ядоса още повече. — По дяволите, нямаш право да ме караш отново да те желая!

Грейди изсумтя. Забоде лопатата в снега, тръгна по изринатата пътека и навлезе в дълбокия сняг на двора.

— Ей, Грейди! — извика тя. Не биваше да я оставя. Втори път не! Особено, след като се появи отново.

Спусна се по неговите стъпки към края на двора и навътре в гората. Покривката беше мека, отгоре се бе изсипал снегът от клоните. Настигна го в боровата горичка под най-голямото дърво — стоеше с гръб към нея, облегнат на ствола с една ръка и навел глава.

Спря до него.

— Нямаш право, Грейди.

Той се обърна, привлече я към себе си и покри устните й със своите, преди да е казала още нещо. Не че имаше намерение. При допира с него, ядът й се изпари. Проговори онази нейна част, която нощем не можеше да спи от копнеж да се докосне до него.

Той смукна отворените й устни, навлезе навътре и за пръв път от двадесет и две години Теки си даде сметка какво й е липсвало. То спираше дъха й, замъгляваше съзнанието й и размекваше костите й.

Първоначално вкусът можеше да се уподоби само на прясно запарен чай сутрин, на препечена с масло филийка или на горещ фъч с разтопен ванилов сладолед отгоре, но докато стигна до Грейди, вкусът ставаше все по-хубав, по-дълбок, по-влажен, по-разгорещен, а на Теки й се искаше да не спира.

На Грейди целувката се отрази по същия начин. Тялото му затрепери от силно желание. Отлепи устни, но я притисна още по-силно.

Тя зарови лице в кожената му яка, подуши мириса му и усети вкуса му. Той дръпна ципа на анорака и тя притисна лице към врата му. Изуми се колко познато й беше всичко и колко приятно — да го усети отново. Дори не й хрумна да протестира, когато той свали шапката й и зарови лице в косата й. Едно време, когато лежаха заедно, го правеше толкова често и този жест сега я утоли така, както тогава.

— Гъста и мека — изрече той дрезгаво. — По-рано заспивах така — обви лицето й с ръце и целуна очите и челото й. Прокара устни по бузата й, захапа долната й устна, после и двете, сякаш само едната не му стигаше.

На Теки също. Дишаше на пресекулки и когато той отпусна ръце, тя изпитваше не само страст. Уплаши се. В гърдите й се водеше борба и тя кипна.

— Не исках това, Грейди. О, Грейди…

— Помниш ли първият път, когато се целунахме? — попита той.

Как да не го помни? Това бе повратен момент в живота й, обвързване с него, осъдено да продължи дълго.

— Бяхме в лодката на Хилър Малой. Помагах ти да я поправиш.

— Не исках да те целуна.

— Ти непрекъснато ме гледаше, а после отвръщаше очи от мен.

— Правих го години наред — гледах те и отмествах очи. Ти ставаш все по-висока и по-голяма, а аз все повече те желаех. Тогава беше на четиринадесет години и си помислих, че ще умра, ако не те целуна. Бях сигурен, че не си целувала никого, щях да бъда първият, все едно, че слагам печат върху теб, така че никой друг да не те докосне. Но бях много уплашен, защото ми се струваше, че няма да мога да спра — хвана кичур от косата й, отметна го назад, после пое дъх на пресекулки. — Всичко, което правеше беше чисто. Беше естествена. Позволи ми да ти покажа какво ми харесва. Беше отстъпчива и силна.

Тя беше толкова омаяна от него, че почти не можеше да мисли.

— Тези качества не си ли противоречат?

— Не. Когато строя лодки, кедърът е такъв. Придавам му форма според собствените си представи и знам, че ще издържи и на най-силни течения — погали гърба й с две ръце, за да я притисне. — Не мога да направя кану, без да мисля за това.

Тя зарови глава по-дълбоко в яката на ризата му — искаше да се скрие в него. В това също имаше някакво противоречие, но не я беше грижа. Мислите й препускаха.

— Между нас двамата всичко е свършено. Ти нямаш място в живота ми. Сегашното е истинска лудост.

— Не си отивай.

Всъщност в това се състоеше дилемата й.

— Не мога — изрида тя до гърдите му, където бе разкопчано второто копче на ризата му. Дъхът й раздвижи завитите косъмчета там и беше хладен в сравнение с топлината, която той излъчваше. По нея, по чисто мъжкия му мирис и по леките потрепвалия на крайниците му, тя разбра, че е възбуден колкото нея.

— Грейди, отблъсни ме — помоли тя. — Някой може да ни види.

— Аз наблюдавам. Никой не идва.

— Не би трябвало да го правя. Ще се случи нещо лошо, сигурна съм, затова ми помогни, аз не мога да направя нищо — прегърна го с две ръце, отново в пълно противоречие с думите й. — Отблъсни ме.

Той се усмихна в косата й.

— Няма да те пусна. След като толкова години съм чакал да те прегърна.

Тя вдигна лице и си помисли, че това чакане е било цяла вечност. Огледа чертите му, после извади едната си ръкавица и го погали.

— Така няма да ни е по-лесно. Не ме карай да го правя — помоли го шепнешком и докосна устните му. — Ти си силен, Грейди. Ако настояваш, веднага ще се любя с теб, но ще направим грешка. Животът ми е съвсем объркан. Вече е прекалено оплетен и не бива да го усложнявам повече.

— Само искам да помогна.

— Искаш да се любим — както беше хванал дупето й и вдигнал якето й, за да се допре до нея, усещаше ерекцията му, беше обезпокоително твърд.

— Да, искам да се любим — призна и като я целуна, й показа колко много я желае. Целувката му беше гореща, трескава. Нейната — също. Устните й бяха разтворени, езикът й — дълбоко в устата му, усещаше устните, зъбите и дъха му.

Най-накрая той се отдръпна.

— Добре — изрече, като дишаше неравномерно. — Край, спирам. Толкова отдавна го искам, че мога да почакам още.

— Не чакай! Казвам ти, няма да е на добре! Не го искам.

— Ще чакам.

— Недей, Грейди.

Той запуши устата й с последна целувка, не толкова силна, но този път дори по-сладка. Най-накрая прокара език по нейния. Тя се опитваше да се съвземе, когато той закачливо я целуна по бузата, обърна я и леко я бутна напред.

С препъване през гората тя стигна до къщата, още по-объркана от преди.