Барбара Делински
Повече от приятели (7)

Шеста глава

Сам не събираше сили да тръгне на работа. Беше се обръснал, изкъпал, облякъл, куфарчето стоеше на пода до вратата, ключовете — сложени наблизо. Но все още се бавеше. Щом отиде в кантората, щяха да го бомбардират с телефонни обаждания относно делото „Дън срещу Хановър“. Пресата настояваше за изявления, приятели се обаждаха да го поздравят, жертви на сексуално посегателство искаха да го наемат. Щеше да бъде похвално, ако не изпитваше неудобство. След като обиди жена си по този начин, се чувстваше истински измамник.

Ани тръгна малко след Зоуи и Джон, но нейните следи личаха навсякъде: бележки по дъската в кухнята, вързан шал за дръжката на хладилника, чифт обици до саксиите с цветя върху перваза на прозореца. Растенията бяха повехнали. Взе чаша от шкафа, напълни я с вода и поля цялата редица.

С времето Ани малко се успокои. Когато й говореше, винаги му отговаряше, макар кратко и тихо, не задаваше въпроси, нито казваше нещо спонтанно.

Вероятно това беше наказанието му — хладно държане, отвратителна официалност, прекъсване на духовната връзка.

И не я прегръщаше. Това беше най-лошото. Би успял някак си да живее, без да си говорят, но само при условие да я държи в ръцете си — не непременно да я люби, а да я прегръща. Тялото й някак особено пасваше на неговото; нейната топлина и мекота се бяха превърнали в основни изисквания за собственото му съществуване.

Остави чашата върху плота и започна да обикаля из стаите. Спря във всекидневната. Механично отвори шкафа с видеокасетите, избра една и я вкара във видеото. С дистанционното устройство в ръка се подпря на кожената облегалка на дивана.

Касетата започваше с игра. Заснеха я неотдавна — спомни си точно играта, но тя можеше да бъде коя и да е от многото, с които се забавляваха през свободното си време. Семейство Максуел играеше срещу Поуп, както обикновено. Педантичният Джейди бе най-добрият, Теки — най-слаба, просто защото непрекъснато сновеше до кухнята да донесе нещо за хапване. Ани и Сам играеха с променлив успех, а децата помагаха и на двете страни.

Сам внимателно проследи Теки на екрана. Изглежда се чувстваше удобно в ролята на втора цигулка — гледаше Джейди, смееше се, шепнеше му, докато той подготвяше отговорите. Споглеждаха се и с Ани, и с децата. Както и със Сам. Замисли се дали няма да открие в тези погледи нещо скрито, някакво потайно желание или копнеж. Не забеляза нищо подобно. Самият той бе погълнат единствено от Ани, обвила ръка около кръста му и опряла буза на рамото му. Беше му много приятно, когато така се облягаше на него.

Въздъхна. Максуелови не се прегръщаха като тях. Винаги обаче печелеха играта.

Замисли се — не е ли това погрешна поука и превъртя лентата. Хвана как двете семейства празнуват Нова година. Бяха се маскирали, Теки влачеше огромна кутия с бонбони, ядяха и надуваха свирки. На екрана на телевизора се виждаше Таймс скуеър. Голямата ябълка падна бавно. Всички започнаха да броят — все по-високо и по-високо и избухнаха в овации, когато Новата година дойде.

Следваха целувки. Сам проследи тържеството до края, върна лентата и я изгледа отново. Видя как целува Ани, после децата, Теки, техните деца, пак Ани и там забави. Теки целуна Джейди, продължи с другите, но не го целуна повторно. Не че Джейди изглеждаше самотен — танцуваше със заек и катеричка — съответно Джейна и Зоуи.

Друго бързо превъртане му напомни един неделен следобед, докато миеха колата. Пръски пяна и вода летяха навсякъде, но се забелязваха най-вече върху жените. Те никога не биха могли да спечелят водна война, ала действаха светкавично. Ани и Теки се смееха истерично. Тениските и шортите им бяха подгизнали и полепнали към телата им. Формите им си личаха съвсем ясно.

Сам се загледа в Теки. Бюстът й беше голям, ханшът — закръглен, тя се извиваше, за да избегне струята от маркуча. Тялото на Ани — по-дребно и по-приятно — толкова привличаше Сам, че той се зачуди как изобщо се е допрял до Теки и възбудата му не се е изпарила.

Напълно отвратен от себе си, хвърли дистанционното върху масичката за кафе, излезе от стаята и изкачи двата етажа до кабинет на тавана. Седна до прозореца, пипна шала, оставен на топка. Знаеше, че спи тук и се завива с него. Дръпна го към себе си да се опази от ледените тръпки, които го полазиха.

Извърши нещо глупаво, а последиците се влошаваха с всеки час.

 

 

Джейди крачеше из кабинета си. Върху бюрото му лежаха спретнати купчини папки и програма за срещите през деня. Той обаче не събираше сили да погледне нито едното, нито другото. Трудно му беше да се съсредоточи, защото мислеше единствено за Майкъл, а в главата му вече се намърдаха и Теки, и Сам. Изобщо нямаше представа как ще работи.

— Какво става с Майкъл? — попита баща му от вратата.

Стомахът на Джейди се сви. Спря да се разхожда.

— Все още е в същото състояние.

— Мери ми каза, че тази нощ си спал тук.

Мери Макгонигл работеше при Джон Стюарт повече от двадесет години. Освен негова секретарка, при необходимост беше личен куриер, търговски пътник, банков посредник, правеше му покупките. Джейди се съмняваше дали не му е и любовница. Не знаеше и дали той спи с майка му. Нямаше представа дали Джон Стюарт още лелее подобни желания. Той беше много студен човек.

Главното различие между Мери Макгонигл и Луси Максуел, доколкото Джейди преценяваше, беше, че всяка сутрин в седем часа Мери пристигаше стегната и готова за работа. Така успя да разбере, че снощи Джейди спа в кабинета си. Не че имаше какво да крие, е, всъщност намираше се, но този път може лесно да обясни защо е прекарал част от нощта в кантората.

— Теки се прибра вкъщи да си почине малко, затова останах при Майкъл половината нощ. Дойдох тук и успях да дремна час-два — когато Мери го събуди по средата на четвъртия час, той й благодари, върна се в болницата и изчака да се увери, че Теки е тръгнала за болницата. После отиде с колата до Констънс, взе душ, преоблече се и пристигна в службата, но не беше годен за никаква работа.

— Искам да ми помогнеш за случая с Бен Майър — съобщи Джон Стюарт.

Почакай само да чуеш какво ми погоди Теки, само почакай. Придаде си нехаен вид, пъхна ръце в джобовете и с твърд глас попита:

— Какъв е проблемът?

— Създава ни трудности с дарението за университета — Бен Майър беше мултимилионер и главен спонсор на новия спортен комплекс. Преговорите за дарението водеше Джон Стюарт.

Ще подскочиш до тавана само като чуеш с кого го е направила. Тогава ще видиш как целият ад ще се изсипе върху главата ти.

— Смятах го за уредено — отбеляза Джейди.

— Така беше, докато Бен не разгледа други спортни комплекси. Настоява този да прилича на тях и държи отвън на сградата да бъде изписано пълното му име. Според него не е достатъчно само: „Спортен комплекс Майър“.

— Ще ми отговориш, че си ме предупреждавал. И че грешката е изцяло моя. Какви ли ще ми ги наговориш.

— Нали името му ще стои от двете страни на сградата, а във фоайето ще има официален портрет и надпис — напомни Джейди.

Ще ми кажеш да ги изритаме и двамата. Ще искаш да изпъдя Теки от къщи, а ти ще изгониш Сам от фирмата.

— Държи да е изписано цялото му име — продължи Джон Стюарт. — А хората от университета се опъват.

Но тя е майка на децата ми — разсъждаваше Джейди. Те имат нужда от нея. Не мога да правя онова, което тя върши за тях. А и не желая.

Той сви рамене:

— Но парите са негови.

Джон Стюарт заяви, че за съжаление Джон Дейвид — той винаги наричаше Джейди с пълното му име — не вижда по-далеч от носа си. И повиши разгорещено тон.

— Ако не е доволен как се уреждат нещата, ще се обърне към друга фирма и ние ще загубим парите. Затова искам да разговаряш с него.

— Но защо аз? — попита Джейди. Какво по дяволите трябва да направя със Сам? Той носи добри пари на фирмата. Освен това поставя вместо мен капаците при буря. Аз не знам как се поставят капаци при буря.

— Децата ти скоро ще постъпят в колежа — обясни Джон Стюарт. — Използвай аргумента, че не е препоръчително да бъде изписано цялото му име. Ще ти повярва повече отколкото на мен, особено като му подчертаеш, че децата ти ще учат там.

Блоуен Майър — Бунак Майър — звучеше много смешно, но на Джейди не му беше до това, защото собственото му положение, в което внезапно се озова, беше достатъчно тъпо.

— Е, добре — веднъж! Ама номерът си е гаден. Нали именно аз им отворих парашута. Аз си заложих главата за тях.

— Всички го наричат Бен измърмори Джейди. — Защо да не бъде написано това име.

— Иска да напишат истинското му име. Няма други инициали.

— Ей това става, след като е само наполовина янки. Защо по дяволите цялото му име трябва да бъде изписано на стената? Какво още иска — корона ли?

— Внимавай, Джейди — предупреди Джон Стюарт вече на вратата. — Искам този въпрос да бъде уреден.

 

 

Седнала до бюрото, Ани подпря глава с ръка. Главоболието й се върна — до голяма степен поради напрежението през последните дни — или най-малкото, защото се сдържаше да не плаче. Насилваше се да мисли за други неща, ала не се получаваше. Мислите й непрекъснато се насочваха към Сам.

— Чук, чук — чу се глас от вратата. Вдигна очи и успя да се усмихне.

— Влез, Джейсън. Бях се замислила.

Джейсън Фост, аспирант във факултета, произхождаше от богато семейство, което му осигуряваше възможност да работи бавно върху дисертацията си. Другите се дразнеха, но на Ани не й пречеше. Смяташе го за умен и работлив. Трета година бяха заедно. Тя разчиташе на него като нов асистент.

— Сигурно са те налегнали тежки мисли — подхвърли той. — Искаш ли аспирин?

— Вече взех три.

— Кафе?

Показа му как ръката й трепери.

— Марихуана?

Стрелна го с унищожителен поглед. После се облегна назад и започна да рови из книжата по бюрото.

— Не успях да направя нищо. Това е.

Джейсън се подпря на стената до вратата и каза тихо:

— Съжалявам за онова, което чух за момчето на приятелката ти.

Тя се намръщи. Не бе споделила с никого в службата. Рядко осъждаше с колеги лични въпроси.

— Откъде знаеш?

— От Сюзън — секретарката на факултета. — Вчера следобед не те намерих и я попитах. Сигурно ти е трудно да тичаш непрекъснато до болницата. Ако мога да помогна в това отношение, с удоволствие ще го направя.

— Засега няма нужда. С Божията помощ Майкъл скоро ще излезе от кома. Но ако и след семестъра, когато започнат изпитите е все още в болницата, наистина ще стане напрегнато.

— Аз ще се справя.

— Защото си по-млад от мен. Младостта дава издръжливост, но с годините тя изчезва.

— Не си толкова стара.

— Стара съм — възрази тя. Чувстваше се стара и грозна, непривлекателна дори за Сам, щом Теки можа да го омае. Всъщност Теки не е по-млада от нея, но има по-различна конструкция — вероятно това го е привлякло. А защо Сам се е поддал, беше друг въпрос. Досега Ани беше напълно сигурна в чувствата и верността му. Не разбираше къде е сбъркала.

— Странно — размисли се тя, — човек така се задълбочава в живота, че понякога забравя кое има по-голямо значение. Толкова труд хвърлих, за да изградя кариерата си. Докато децата бяха малки едва избутвах курсовете, а когато пораснаха, увеличих натоварването. Получих степен, започнах да преподавам. Толкова важно беше за мен, когато ме назначиха на постоянно място, не виждах нищо по-хубаво — не й достигна дъхът. — И изведнъж става нещо подобно и човек осъзнава, че кариерата му няма и на половина такова значение, каквото й е придавал.

— Какво казват, момчето ще се оправи ли? — попита Джейсън.

Ани беше още под впечатлението на мислите си за Сам и Теки, за брака и за приятелството. Забрави бедния Майкъл.

— Така смятам — опита се да придаде по-оптимистична нотка на гласа си. — Вече диша без апарати.

— Как е майка му — приятелката ти?

Ани не знаеше какво да каже. Когато отиде следобед, Теки си беше тръгнала от болницата. Това я улесни по много причини. Рано или късно несъмнено щеше да се срещне лице с лице с Теки, но по-добре, да е по-късно. Трябваше й време да се съвземе и да събере мислите си.

— Снощи за пръв път спа вкъщи. Добре е, ако не за нея, поне за децата. Има още две момичета — въздъхна уморено. — Тревожа се за тях.

— Привързани ли са към брат си?

— Той е на тринадесет, а те са на петнадесет и седемнадесет. Като по-малки играеха повече двете, но много го обичат. Всички сме много близки.

Бяхме, поправи се мислено и се зачуди какво ли има още да се случи.

— Бих могъл да взема часовете ти, Ани.

— Моля?

— Изглеждаш много нещастна. Прибери се вкъщи.

Тя взе една химикалка.

— Там е още по-зле.

— Тогава иди в болницата. Може да се почувстваш по-добре. За днес ти остава само часът по английска литература, познавам я като петте си пръста.

Тя сбърчи нос и започна да драска по листа.

— Тогава се обади на съпруга си. Накарай го да те заведе на обяд.

Това беше най-лошото предложение. Започна да натиска с химикалката, но тя не оставяше следа. Джейсън се приближи до бюрото.

— Направи нещо, Ани. Не искам да те гледам така разстроена.

Опита се да му се усмихне, ала се получи гримаса.

— Ще се оправя.

— Има ли начин да ти помогна?

— Да. Накарай домакина да купи свестни писалки — хвърли химикалката настрани. — Нищо не струва.

— Сериозно ти говоря.

В този миг тя вдигна очи. Джейсън Фост беше известен във факултета като много сексапилен мъж — чувала го бе от жени с най-различни вкусове. Ани не оспорваше преценката им. Беше рус, със светлосиви очи и напомняше за Джейди на млади години, но с по-свободно държане.

— Сладък си — каза му тя.

— И ти. Как да ти помогна?

Тя въздъхна.

— Помогна ми — правиш точно каквото трябва. Радвам се, че дойде. По-нормален си от доста други.

— Значи ли, че догодина ще ми дадеш курс?

— Но сега е едва октомври.

— Никога не е рано човек да попита. Ако не аз, някой друг ще го направи.

— Във всеки случай някой ще вземе курс — напомни му тя меко — ако е завършил дисертацията си, а ти се бавиш.

— Но аз съм блестящ — възрази той и се ухили.

Тя също се засмя.

— Вярно е. Решенията обаче не ги взимам аз.

— Пък и моментът не е подходящ да го обсъждаме — примири се той и понечи да тръгне. — Ще ми кажеш ли, ако мога да ти помогна с нещо?

— Ъхъ.

— Обещаваш ли?

— Ъхъ.

Той се усмихна и излезе.

 

 

— Е, Майки, какво мислиш? — попита Теки и се облегна, за да се порадва на труда си. Стената срещу леглото — чисто бяла допреди малко, сега пъстрееше от цветните картички, изпратени от приятелите му с пожелания за оздравяване; сред тях Теки закрепи и едно червено флагче с надпис: „Оправяй се, Майкъл“.

По цвят не подхождаше много на тюркоазната му тениска, върху чиято предница с едри оранжеви букви беше изписано името му, но според нея можеше и така. Искаше хората да му обръщат повече внимание. Желаеше всеки, влязъл в стаята, да научи как се казва синът й и да разбере, че той е живо и дишащо човешко същество.

— Чудесно, мисис Максуел — възкликна сестрата, дошла да провери системите на Майкъл. Предната нощ една игла се бе измъкнала в резултат от случайни резки движения. Никой не ги определяше като прелюдия към връщането в съзнание, но Теки се молеше да е така. Поне знаеше със сигурност, че не е парализиран. В мозъка му се осъществяваха връзки, макар и хаотични.

Възнамеряваше да поработи и по този въпрос. Уреди си среща с физиотерапевт, за да научи как да раздвижва ръцете и краката на Майкъл. Искаше да го държи във форма и да напомня на тялото му да не се отпуска.

— Тези цветове са достатъчно ярки, за да събудят и мъртвец — продължи с добро чувство сестрата. — Ала не е само стената, Майкъл. Само да видиш майка си. Облякла е яркорозов пуловер и клин. Разбира се, с нейната фигура може да си го позволи. Ако аз се облека така, ще приличам на фрегата. Винаги ли е изглеждала така?

Майкъл не отговори.

— Направила ти е и още нещо. Виждам сладки и — сестрата се огледа, — подушвам шоколад. Сложила ги е в панерче върху шкафчето. Тук май някой много обича шоколад?

— Майкъл, определено — обади се Теки — поднесе кошчето с шоколадовите бисквити към сестрата. — Вземете си моля.

От една страна изкушаваше Майкъл с любимото му лакомство, а от друга — искаше да привлече вниманието на болничния персонал към него. Нищо чудно да даде резултат под формата на по-енергични грижи, които да му помогнат да излезе от комата.

Всичко ще направи за сина си. Никой повече няма да има основания да я нарече немарлива майка.

— Боже мой — възкликна сестрата, — донесла е и музика. Ами това са Гънс енд Роузис, Ю ТУ, Аеросмит.

Теки се усмихна.

— Да не би да имате деца на неговата възраст?

— Да — обърна се към безмълвното момче в леглото: — Да знаеш, че си късметлия, имам палавници като теб. Свикнала съм на шум. Но внимавай с лекарите. Само да пуснеш неочаквано някоя от тия песни и направо ще побегнат — потупа ръката му. — След малко ще се видим пак.

Теки извади четката за коса на Майкъл от чантата до леглото.

— Някой сигурно знае как се мие коса на обездвижен пациент — внимавайки с шевовете, тя го среса. — Но то е следващото по списъка, първо храненето. Не си ли гладен, момчето ми? Е, не обичаш да те насилвам, но от време на време трябва да се събуждаш, за да хапнеш — погали врата му. — Ще ти подавам с лъжичка, ако си отвориш устата. Какво искаш? Шоколадов шейк? Пудинг със сметана? Плодов сладолед?

— Трябва да има начин да му се вкарва храна.

Гласът беше тих, но тя на секундата го позна. Нямаше нужда да вдига очи, за да разбере, че Грейди е дошъл. Впрочем съвсем не беше сигурна дали го бе познала само по гласа. Изведнъж кожата й стана по-чувствителна. Помисли си, че дори да ослепее, да оглушее и да онемее, пак ще го усети, щом прекрачи прага.

Тихо като него, тя му отговори:

— Могат да пъхнат хранителна тръба в гърлото му.

— А защо не са го направили?

— Искат да изчакат още малко — молеше се той да се събуди, преди да се е наложило. — Тръбата е направо ужас. Но той вече отслабна много. Три дни не е близвал нищо.

Грейди се приближи към другата страна на леглото. Безмълвно наблюдаваше Майкъл.

Теки остави четката настрани. Пое си дъх, за да произнесе официалното представяне.

— Майкъл, това е Грейди Пайпър — спомен от миналото ми, голямата ми любов. — Ти се блъсна в неговия пикап — без да отмества очи от Майкъл, продължи решително: — Не биваше да идваш пак, Грейди. Не е необходимо — предният следобед, когато рухна, я закара до вкъщи, но сега вече се чувстваше добре. Ако имаше желание да помогне с нещо, най-добре да напусне града. Съпругът й беше бесен, а синът й — береше душа. Грейди няма как да промени каквото и да било. Преди години изчезна от живота й и повече няма място там.

Той обаче възрази:

— Не мога да стоя настрани. Искам да знам как е момчето.

— Обаждай се по телефона — предложи тя. Грейди не отговори и тя поде в друга посока. — Съпругът ми хвърля обвиненията срещу теб. Не иска да идваш. В състояние е да ти причини неприятности.

— Вече го направи. Полицията следи всяка моя крачка.

— Тогава си иди — прошепна тя напрегнато и най-после вдигна очи. Сега не беше изплашена, не плачеше, не беше уморена, сега виждаше ясно. За пръв път от двадесет и две години тя огледа добре Грейди Пайпър.

Беше метър и деветдесет висок, със здраво тяло както го помнеше. Беше по джинси и разтворена на врата риза. Загледа се в лицето му: загоряло, с дребни релефни белези, получени през последните години на пристанището; косата му — някога черна като боята за корпусите на лодките, бе леко посребрена. Иначе той изглеждаше добре, толкова добре, че бе способен да развали спокойствието й. От години се стараеше да го намрази, сега също продължаваше да опитва.

— По дяволите, Грейди — извика тя, — защо го направи? Защо ми писа? Защо дойде?

— В писмото ти обясних.

— Да, искал си да ме видиш. Защо?

— Просто исках да те погледна.

— Нямаш никакво право! — извика гневно тя. — Заради теб напуснах Гълън! Щях да остана да те чакам, но ти ме прогони. Каза, че не ме искаш, че няма да се върнеш при мен, че няма да се върнеш изобщо, ако съм там.

— Исках да постигнеш нещо по-добро.

— За мен ти беше нещо по-добро, но ме отблъсна. И постъпих точно както ми препоръча — сдобих се с образование и съпруг. Животът ми беше по-добър и бях щастлива, докато не получих писмото. Не биваше да го правиш, Грейди! Не може да влизаш и да излизаш от живота на някого. Не е справедливо!

— Животът не е справедлив.

Тя отвърна очи.

— По дяволите.

— Така е. Спасих те и едновременно с това те загубих. Какъв е смисълът?

Тя отново се обърна към него и забеляза колко е напрегнат. Позна по стиснатите челюсти и по сърцераздирателната болка в очите му. Но не се поддаде.

— Нямаше да ме загубиш, ако не ме бе отпратил.

— Нищо не проумяваш — изрече той през зъби. — Убих човек. До края на живота ми ще ме смятат за убиец. Лежах в затвора. Хората незабавно го разбират, направо го надушват. Знаеш ли какво е да живееш с такава слава?

— Прекалено драматизираш нещата.

Той й хвърли пренебрежителен поглед.

— Добър съм в професията си, но ако получа някоя работа, преди нея съм загубил три възможности заради миналото си. Да не би да искаш да се забъркаш с такова нещо?

— Нямаше да му обръщам внимание.

Той изсумтя.

— Имаш хубава къща. Хубава кола. Хубав пръстен. Аз не бих могъл да ти ги осигуря.

— Като че ли много ме интересува.

— Теб не, но мен да. Исках да имаш най-доброто — сведе очи към Майкъл. — Онзи ден нямах намерение да ти се обаждам. Просто исках да видя къде живееш и да се уверя дали си получила най-доброто от живота. Но пак, изглежда, оплетох конците — с глас, изпълнен с отвращение към самия себе си, промърмори: — Ама и аз съм един никаквец.

Гневът на Теки се изпари:

— Грейди, ако ти си такъв, тогава аз съм десет пъти по-лоша.

Погледна я в очите.

— Заради онова, което ми каза снощи ли?

Тя кимна. Хранеше слаба надежда да не го е запомнил, но така сякаш беше по-добре. Не само той е никаквец. Колкото до инцидента с Майкъл, той е само жертва на обстоятелствата. Не бива да изпитва вина.

— Сам добър приятел ли ти е?

— Най-добрият приятел на мъжа ми.

— Откога продължава това?

— Във вторник беше за пръв и последен път.

— Тогава защо се случи?

Тя потърка гърдите на Майкъл. Ако чува, ще изслуша всичко, но не я интересуваше.

— Бях получила писмото ти и много се разстроих. Той дойде. Просто се случи.

— Бракът ти не върви ли?

— Бракът ми е добър — направи пауза. — Всичко беше наред. Но сега мисля, че Джейди никога няма да ми прости. Беше истинско предателство — след като Грейди не каза нищо, тя се осмели да го погледне. — Така е, Грейди. Никога в живота си не съм вършила нещо толкова ужасно.

Той изглеждаше объркан.

— Там, където бях, все говорят за различни схеми на поведение. До убийството нямах никакви прегрешения, затова ме пуснаха на осмата година. Не бях извършил нищо, освен едно голямо престъпление, а и него не направих за удоволствие. Психиатърът в затвора говореше за гняв, трупан с години, за силно наситено емоционално състояние и когато върху него падне запалена кибритена клечка, в един миг избухва като буре с барут — гледаше я право в очите. — Ясно ни е защо избухнах аз. А ти?

Теки не го разбра.

— Излъгала си веднъж мъжа си — поясни той. — Само веднъж. Трябва да имаш основателни причини.

— Вярно е — съгласи се тя, като изостави всякаква предпазливост на вятъра. Отношенията й с Греди никога не са били изискани — типично за малките градчета, — а прями и прости. — Седях на дивана, мислех си какви неща преживяхме заедно, от години го потисках дълбоко в себе си. С големи усилия се опитвах да те забравя. Но в онзи момент беше безрезултатно. Писмото ти беше съвсем истинско. Преживях всичко отново. Осъзнах, че те желая, спомних си с каква страст се любехме и затова се ядосах. Дойде Сам. Пожелах да потъна във възбудата му. Не си давах сметка, че тялото ми те очаква.

Грейди дори не мигна.

— Защо, какво му е на съпруга ти?

— Нищо му няма.

— Тогава защо не му се обади?

— Дори не ми мина през ума.

— Защо? Би могъл да се върне вкъщи.

— Беше на работа. Нямаше да си дойде. Но това не е важно. Работата е, че аз изобщо не разсъждавах.

Грейди премести поглед към Майкъл. След известно време той отсече убедено:

— Ако бракът ти беше наред, щеше да му се обадиш.

— Беше — възрази тя. С последни сили се мъчеше да го повярва.

— Няма как да е бил. Иначе никога не би го направила със Сам.

— Щом е така, защо Сам го направи с мен? — попита тя. — Той обожава Ани. Те имат съвсем нормален сексуален живот и прекрасен брак.

Грейди вдигна очи.

— Ако беше моя жена, не бих ти изневерил, ти също нямаше да ме излъжеш.

— Но аз не съм твоя жена! — извика тя и пак се ядоса. — Ти го направи невъзможно.

Макар и да я виждаше ядосана, в погледа му пролича възбуда.

— Между нас всичко беше хубаво, Теки.

Тя изпъшка и допря ръка до сърцето си. Гневът й не се отрази на трепета, който и тя изпита. Развълнува я един съвсем дребен мимолетен спомен.

— Още от самото начало. Помниш ли?

Тя затвори очи и кимна. Изведнъж дишането й се учести, също както онази нощ. Беше на петнадесет години, а Греди — на седемнадесет. Тя обожаваше земята, върху която стъпваше той. Виждаха се във всеки свободен миг — на тъмно, на скрити места в Гълън. В началото невинно, а по-късно — с определена цел. От малък Грейди винаги бе имал тяло на мъж. Беше се учил от най-опитните в града и въпреки всичко към Теки се отнесе сякаш му бе за първи път. Милваше лицето й с разтреперани ръце и с несигурни пръсти разкопча блузата й.

Тя беше свенлива, непривикнала към порасналото си тяло, но копнееше за него, а той беше изключително нежен. Спомняше си как опря длани до гърдите й и какво особено усещане изпита. Не разбираше защо я гали там, а на нея й се струваше, че е много по-надолу. Но той я успокои с думи и страстни целувки. Направи така, че онова усещане ниско долу я завладя непреодолимо и тя с нетърпение свали джинсите си.

Болката я сепна, но той пресуши сълзите й с целувки, подразни гърдите й с език и се задържа в нея, без да мърда, докато паренето премине. След това я отнесе чак до звездите. Едната вечер спяха при единия, другата — при другия. Предстоеше им да изследват съвършено нови територии и бяха решени да го направят, ако не им бе попречил Хоумър Пийсли.

Скрила лице в длани, Теки поемаше дълбоко дъх. Толкова много обичаше Грейди. Готова бе да влезе в затвора заради него, ако би й разрешил, или да умре заради него и тогава съдбата му нямаше да се развие по този начин. Но той й заповяда да тръгва, да не поглежда назад, нареди й да замине и да забрави всичко. След като тя възрази, той използва и по-силни думи. Пресече опитите й да го посещава и да му пише. Тя беше засегната и сломена, млада и наивна. Какво друго й оставаше, освен да му се подчини?

— Не е честно — обвини го тя. — Не е честно.

— Какво, по дяволите, става тук? — изръмжа Джейди.

Теки погледна към вратата, но мигом се обърна, защото усети, че Майкъл мръдна. Мислите й се върнаха към действителността. — Татко ти е, миличък. Казвах ти, че ще дойде. Мръдни пак, миличък. Покажи му да види и той.

— Махай се — обърна се Джейди към Грейди.

Грейди вдигна ръка.

— Тръгвам.

— Вие докарахте момчето ми да е на легло. Не желая да идвате тук.

Теки въздъхна — не долови друго движение на Майкъл.

— Вината не е негова — прошепна тя, но Джейди не се съгласи.

— Карал е по улица в град, където изобщо не е трябвало да идва. Няма никаква работа в Констънс.

— Имам — обади се Грейди. Гласът му беше тих, но Теки усети стоманената му нотка. Каменното изражение на лицето му предизвика инстинктивния й страх. Знаеше докъде може да доведе това.

— Недей, Грейди — предупреди го тя. Но той се беше втренчил в Джейди.

— Тази сутрин бях нает от човек на име Чарлс Харт. Майка му живее на Чадуел стрийт в стара викторианска къща, а зад нея има пристройка, — някога там са държали карети. Иска да я пригодя за обитаване. Докато привърша работата, ще живея там.

Джейди се нацупи.

— Очевидно Чарли Харт не знае, че сте убиец.

— Свободен сте да му съобщите — предложи Грейди и тръгна.

Теки не вярваше на очите си, че той не се защити.

— Грейди…

— Точно така — извика след него Джейди — и повече не се връщайте. Нямате работа тук. Разстройвате семейството ми. Полицията може да не е намерила причина да ви състави акт, но само още веднъж да видя лицето ви наоколо, ще поискам заповед за задържане и ако се наложи да го направя, ще ви тръсна и гражданско обвинение.

Висок, с плавни движения, Грейди тръгна, мина покрай вътрешния прозорец и продължи по коридора.

— Гражданско обвинение за какво? — попита Теки, а Джейди я изгледа с такава неприязън, че ако не бе толкова разгорещена в защита на Грейди, би се почувствала като попарена.

— Пречи на обществото, действа върху психиката на хората. По дяволите, ще го съдя, защото влиза без позволение тук — плащаме цяло състояние за тая проклета болнична стая.

— Той има право да дойде.

— Шегуваш ли се?

— Мой приятел е.

Джейди кимна.

— Аха, твой приятел. Какво става, Теки? След като знаеш, че повече няма да те докосна, а Сам не го е грижа за теб, ти си лапнала по друг, а?

Тя вдигна ръка толкова неочаквано, че се смая, когато го зашлеви по лицето. Никога не бе удряла човек по този начин. Стресна се.

Обгърна раменете си с ръце и каза:

— По дяволите, Джейди, предизвикваш най-лошото у мен.

Той вдигна глава. Тя знаеше, че няма да докосне бузата си, макар че положително го заболя. Ръката й, във всеки случай я болеше. Но той няма да й предостави това удоволствие. Беше горд. Няколко пъти го бе виждала да изправя така глава, макар не тя да е била причината. По време на брака им рядко се бяха карали.

— Вероятно просто си такава — заяви Джейди. — Научих вече за апетита ти да притежаваш други мъже, освен собствения си съпруг. Има ли още нещо?

Проявяваше гордост. Беше естествено. Но и самодоволство не му липсваше. Първото го разбираше, второто обаче я оскърбяваше. Правеше всичко възможно, за да изглежда съвършен. Само че Грейди беше прав. Нещо трябва да не е било наред с брака й, за да изневери на съпруга си. Абсолютно невъзможно бе Джейди да се завтече към къщи, а пък тя нямаше и да му се обади. Щеше да намери начин да се задоволи, преди да вдигне телефона.

— Да — отговори тя разпалено, — има. Ако Грейди Пайпър желае да идва, ще идва. Той ужасно изживява случилото се. Нищо, че вината не е негова. Майкъл е налетял на пикапа му. Но Грейди също страда.

— Голяма работа. Щом е способен да отнеме човешки живот, не може да се чувства като нас. Той е бивш затворник, убиец.

Тя поклати глава.

— Убил е човек, но не е било нарочно. Обвинили са го за непредумишлено убийство, не за едно или за две планирани убийства. Ако е имал достатъчно пари, да си наеме добър адвокат, е щял да се отърве и от тази присъда. Сам печели оправдателни присъди за хора, извършили много по-лоши неща. Но Грейди е бил много беден, също както бях и аз, и затова е трябвало да излежи присъдата си. Това е минало и забравено. Той е мислещ и чувствителен човек като теб, мен, Ани или Сам.

Джейди я гледаше особено.

— Откъде знаеш, че е било непредумишлено убийство?

— Защото аз бях там — изстреля тя. Нямаше нужда да крие повече тайната. За нея беше много по-важно да му признае истината. — Казах ти. Грейди е мой приятел. Познавам го от дете. Той е от Гълън.

Джейди я зяпна, после пак се изпъна.

— Дошъл е да те види, така ли? Затова е бил на нашата улица. Идвал е при теб. Тогава вината ти е още по-голяма. Ако не беше тръгнал да се срещнете, Майкъл щеше да изтича през улицата и да е здрав. Естествено, това не намалява емоционалния му стрес, след като те е видял със Сам — направи физиономия. — Отвращаваш ме.

— Може би — каза тя и се обърна към Майкъл, — но все още съм с разума си. Не заплашвай Грейди, Джейди. Щом присъствието му ти е неприятно, той ще си тръгва, когато идваш ти. Но никакви съдилища. Моля те. Единственото, което ще постигнеш, е да разстроиш всички ни.

Джейди не се предаваше току-така. Същата вечер остави дъщерите си вкъщи и продължи с колата към Чарли Харт. Виждаха се от време на време, понякога играеха тенис, но отношенията им стигаха дотук. Чарли беше лекар в малката болница в Констънс и като такъв, не влизаше в кръговете, които привличаха интереса на Джейди. И още — беше човек, прекалено състрадателен към другите и поддържаше каузи, отегчаващи до смърт Джейди.

Джейди не се съмняваше в успеха на магията си да помогне на Чарли Харт да прозре истината. Според него бе достатъчно да му спомене думата убиец и да наблегне на посвещението на Чарли да опазва човешкия живот, както свидетелства и професията му, и всичко щеше да е наред.

Предвижданията му се оказаха погрешни по две причини. Първо Чарли беше информиран за убийството и за присъдата.

— Още с идването ми го каза — обясни той, застанал на верандата в меката октомврийска вечер. — Съобщи ми за времето, прекарано в затвора и за освобождаването му при условие да не се укрива след това. Заяви, че няма какво да крие. Препоръките му са впечатляващи.

— От кого са?

— От хора, които са го наемали по-рано. От пастора в родния му град, който е бил и негов попечител.

— Под формата на писма ли са? — попита Джейди. Писмата се фалшифицират много лесно. Всеки адвокат го знае. Лекарите не са чак толкова проницателни.

— Да, но ги проверих по телефона. Всяка препоръка е автентична. Само една не се потвърди — на Джордж Уайли — Чарли повдигна вежди. — Джордж Уайли, който работи като представител в ООН. Потърсих го в кабинета му в щата Мейн, но ми отговориха, че е с изследователска мисия в Балтийските страни. В писмото му обаче няма нищо нередно. Пайпър му построил стая преди няколко години. Показа ми снимки на тази и на други свои работи. Изглежда доста способен.

Джейди усети, как планът му се осуетява.

— Този човек блъсна с кола сина ми, Чарли.

— Знам. Това е една от причините да иска да остане тук. Чувства се отговорен.

— И наистина е отговорен.

Чарли се почеса по главата.

— Полицията твърди нещо различно. След като проверих препоръките, обадих се и на тях: карал е бавно и е направил всичко възможно да спре. По дяволите, Джейди, за мен това е изгодно. Плащам за материалите, а той ще работи и живее тук. Мога да те уверя, че ще му бъде студено. Това място е като хамбар, докато не дойдат да сложат тръбите за отоплението. Но той твърди, че е живял и при по-лоши условия.

Неохотно Джейди каза:

— Искам лична услуга от теб, Чарли. Семейството ми страда всеки път, когато го види. Колкото по-бързо напусне града, толкова по-добре. Ще ти помогна да намериш някой друг, но бих предпочел да не наемаш точно този човек.

Чарли се замисли.

— И какво предлагаш да му кажа?

— Е, размислил си и смяташ за неудобно бивш затворник да работи в къщата на майка ти.

Чарли продължи да мисли.

— Става. Но не е правилно. На мен не ми пречи да бъде тук.

— Може да обере майка ти.

— Но би могъл и да я защити от крадец — стисна устни и изгледа извинително Джейди. — Решавам, че нещата ще си останат така. Той е открит човек. Доволен съм от него. Харесва ми идеята да му дам възможност да се прояви.

Което с две думи казано, бе втората погрешна сметка. Хората проявяват прекалено съчувствие към преследвани създания. Независимо от всичко.